Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр. София, 10.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен
състав, в
публичното заседание на тридесети октомври две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №3849 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
Л.Р.Т. срещу решение от 20.11.2019 г. по гр.д. №53476/2016 г. на Софийския
районен съд, 138 състав, в частта, в която е допуснато на основание чл.34 ЗС
извършването на делба между нея и ответника С.К.Т. на следния недвижим имот:
апартамент №11, находящ се в гр. София, жк. „*********, състоящ се от: стая,
кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 45,68 кв.м., при съседи:
изток – ап. №10, запад – ап. №12, север – стълбище, юг – улица, заедно с избено
помещение №24 с площ от 3,40 кв.м., при съседи: изток – коридор, запад –
коридор, север – коридор, юг – мазе №23, заедно с 0,884 % ид.ч. от общите части
на сградата и толкова ид.ч. от правото на строеж върху мястото, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4089.14.8.11, гр. София,
Община Столична, Област София /столица/ по КККР на гр. София, одобрени със
заповед №РД-18-15/06.03.2009 г. на изп. директор на АГКК, последно изменение
със заповед: КД-14-22-207/26.04.2011 г. на началника на СГКК – София, с адрес:
гр. София, жк. „*********, ап.11, самостоятелният имот се намира в сграда №8,
разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.4089.14, с предназначение на
самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта:1, с площ от
45,86 кв.м. и прилежащи части: избено помещение №24, с площ 3,40 кв.м., 0,884 %
ид.ч. от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата:
на същия етаж: 68134.4089.14.8.12, 68134.4089.14.8.10, под обекта:
68134.4089.14.8.7, над обекта: 68134.4089.14.8.15, при следните дялове: 1/2
ид.ч. за Л.Р.Т. и 1/2 ид.ч. за С.К.Т..
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и е необосновано.
Сочи, че първоинстанционният съд не е
разгледал всички събрани по делото доказателства, като е приел, че е настъпила
процесуална преклузия и неправилно е приел, че е налице симулативност на
извършените сделки. Поддържа, че от събраните по делото доказателства е
установено, че процесният недвижим имот е нейна индивидуална собственост, тъй
като е закупен с нейни лични средства. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск
за делба. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна С.К.Т. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Образувано е и по въззивна жалба на
ответника С.К.Т. срещу решение от 20.11.2019 г. по гр.д. №53476/2016 г. на
Софийския районен съд, 138 състав, в частта, в която е допуснато на основание
чл.34 ЗС извършването на делба между него и ищеца Л.Р.Т. на следния недвижим
имот: апартамент №15, находящ се в регулацията на курорт „Чаира“, Община
Белово, област *********, състоящ се от: стая, кухня и сервизно помещение, със
застроена площ от 47,56 кв.м., при граници и съседи: север – ап. №14, юг –
двор, изток – двор и запад – ап. №16 и стълбище, ведно с принадлежащото към
него избено помещение №15 с полезна площ 7,60 кв.м., при граници и съседи:
север – мазе №1 от вх.А, юг – мазе №14, изток – коридор, запад – двор и 3,996 %
ид.ч. от общите части на сградата, при следните дялове: 1/2 ид.ч. за Л.Р.Т. и
1/2 ид.ч. за С.К.Т..
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Сочи, че
първоинстанционният съд необосновано е приел, че от събраните по делото
доказателства презумпцията за съвместен принос не е оборена и възражението по
чл.23 ал.1 СК за пълна трансформация при придобиването на процесния недвижим
имот е неоснователно. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск за делба.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Л.Р.Т. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението
не е обжалвано от двамата съделители в частта, в която е
допуснато на основание чл.34 ЗС извършването на делба върху недвижим имот –
апартамент №9, находящ се в гр. София, жк. „*********, поради което решението е
влязло в законна сила в тази му част.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивните жалби относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
СРС,
138 състав, е сезиран от Л.Р.Т. с искова молба, с която срещу С.К.Т. е предявен
иск за делба с правно основание чл.34 ЗС на следните недвижими имоти, придобити
в режим на СИО и останали в обикновена съсобственост между страните след
прекратяване на брака им, а именно: апартамент №9,
находящ се в гр. София, жк. „*********, и апартамент №15, находящ се в курорт
„Чаира“, Община Белово, област *********.
В срока по чл.342 ГПК
ответникът е оспорил иска за делба по отношение на апартамента, находящ се в
курорт „Чаира“, като е релевирал възражение за пълна трансформация, тъй като
имотът е придобит изцяло с негови лични средства.
В срока и по реда на
чл.341 ал.2 ГПК ответникът е поискал включване в делбената маса и на следния
недвижим имот, придобит в режим на СИО и останал в обикновена съсобственост
между страните след прекратяване на брака им, а именно: апартамент №11, находящ
се в гр. София, жк. „*********, който е включен в делбената маса от съда с
определение, постановено в о.с.з., проведено на 26.06.2018 г.
В срока по чл.342 ГПК
ищецът е оспорила иска за делба по отношение на апартамента, включен в делбената
маса по реда на чл.341 ал.2 ГПК, като е релевирала възражение за пълна трансформация,
тъй като имотът е придобит изцяло с нейни лични средства.
По делото не се
спори, а и се установява от представеното решение от 04.07.2016 г., постановено
по гр.д. №4342/2016 г. по описа на СРС, 84 състав, влязло в сила на 04.07.2016
г., че е прекратен бракът между двамата съделители, сключен на 10.12.1989 г., и
е утвърдено постигнатото между съпрузите споразумение по чл.51 ал.1 СК, като
страните се заявили, че недвижим имот, представляващ апартамент, придобит по
време на брака в режим на СИО, находящ се във вилно селище „*********, се
предоставя за ползване на Л.Р.Т..
По делото
не е спорно, а и се установява от представените нот. акт за продажба на
недвижим имот №24, т.ІV, н.д. №396/30.09.2003 г. на нот. В.Г. и нот. акт за
поправка на нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот №61, т.V, н.д.
№570/16.12.2003 г. на нот. В.Г., че двамата съделители са придобили по време на
брака /на 30.09.2003 г./ по силата на възмездна правна сделка /договор за
покупко-продажба/ процесният недвижим имот, находящ се в курорт „Чаира“ за
сумата от 1969,30 лв.
По делото
не е спорно, а и се установява от представения нот. акт за покупко-продажба на
недвижим имот №144, т.ІІ, н.д. №3876/16.06.2004 г. на нот. В.И., че двамата
съделители са придобили по време на брака /на 16.06.2004 г./ по силата на
възмездна правна сделка /договор за покупко-продажба/ процесният недвижим имот,
находящ се в гр. София, жк. „********, за сумата от 10 379,00 лв.
Спорът в настоящето производство е съсредоточен върху това дали
процесният апартамент в курортно селище „Чаира“ е бил изключителна собственост
на ответника, а процесният апартамент в гр. София, жк. „********– на ищеца, тъй
като е налице пълна трансформация на лично имущество.
Съгласно
разпоредбата на чл.21 ал.1 СК, вещните права, придобити по време на брака в
резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо
от това на чие име са придобити. Чл.22
ал.1 изр.1 СК запазва индивидуалната собственост върху вещите и правата върху
вещи, придобити от единия съпруг по наследство или дарение, поради което, ако
такива имущества бъдат трансформирани изцяло в течение на брака в други
имущества. Новопридобитото остава лична собственост на придобилия го съпруг.
Придобитото в тези случаи не е резултат от дейността на съпрузите през време на
брака Единият от тях няма никакво участие в придобиването. В този смисъл са
разясненията, дадени в ППВС №5/1972 г. След прекратяването на имуществената
общност поради развод също така по силата на изричната разпоредба на закона –
чл.28 СК, дяловете на бившите съпрузи от вещите и вещните права, които са
съставлявали съпружеската имуществена общност, са равни. С иска или възражението по чл.23 ал.1 СК се
цели установяване, че при осъществяване на придобивния способ са вложени лични
на единия съпруг средства, имущество по чл.22 ал.1 изр.1 СК или друго лично
имущество, придобито преди брака. Основание за индивидуалното притежание в този
смисъл е липсата или незначителността на принос от страна на другия съпруг -
аргумент от разпоредбата на чл.23 ал.2 СК Според практиката на ВКС - напр. решение №355/09.01.2012 г. на ВКС по
гр.д. №430/2011 г., II ГО, всяко възражение за трансформация по чл.21 ал.1 и ал.2 СК от 1985 г. отм. /съответна на чл.23 ал.1 и
ал.2 от новия СК от 2009 г./ по същество не е оспорване на „съвместния принос“,
а опровергаване на презумпцията за съвместен принос, поради което и
доказателствената тежест е за този, който поддържайки влагането на лични
средства, следва да изключи приложението на презумпцията, установявайки пълно и
пряко влагането на извънсемейни - лични средства в придобиването на конкретната
вещ или вещно право.
По
жалбата на съделителя С.К.Т.:
Жалбата е
подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество
е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните
съображения:
С ТР
№3/2015 г. на ОСГК на ВКС се прие, че когато в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл.99
ал.3 или чл.101 СК от 1985 г. отм., съответно чл.49 ал.4 или чл.51 ал.1 СК от
2009 г., съпрузите са уговорили, че придобитият през време
на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на
правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се
установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на
негово лично имущество по чл.21 ал.2 СК от 1985 г. отм., съответно чл.23 ал.2 СК от 2009 г., т.е. изключена е възможността в
следващ исков процес да се установява пълна трансформация
на лично имущество.
От
описаното по-горе решение, с което е прекратен бракът между страните и е
утвърдено споразумението между тях по чл.51 ал.1 СК, се установява, че съпрузите
са уговорили, че процесният апартамент в курорт „Чаира“ е придобит по време на
брака в режим на СИО, т.е. декларирана е съсобственост върху вещта при
неуточнени права. Следователно ответникът може да се позовава на частична
трансформация, но е изключена възможността в следващ исков процес да се
установява пълна трансформация на лично имущество, т.е. в
процесния случай ответникът не може да се позовава на пълна трансформация.
Съгласно трайната практика на ВКС, дори и да е предявен иск за пълна
трансформация, съдът дължи произнасяне за наличието на частично преобразуване.
От
показанията на свид. П.Т.се установява, че процесният апартамент в курорт
„Чаира“ е закупен за около 2000,00 лв. през 2003 г., като майката на ответника
му е дала парите за закупуването на този апартамент, а свидетелят е присъствал
при даването на парите, които са били в плик. Свидетелят сочи още, че лично не
е видял парите в плика, нито е присъствал при сключване на сделката, но знае от
самия ответник, че с парите, дадени от майка му, е заплатил цената на
апартамента в курорт „Чаира“.
От
показанията на свид. А.С.се установява, че процесният апартамент в курорт
„Чаира“ е закупен през 2003 г. за около 2000,00 лв., като средствата за
продажната цена са дадени на ответника от неговите родители в гр. Садово.
Свидетелят сочи още, че майката на ответника му е дала плик с пари за този
апартамент.
Други
доказателства за оборване законовата презумпция на чл.21 ал.1 СК и за
установяване липсата на съвместен принос в придобиването на процесния имот не
са ангажирани.
Съгласно
трайната практика на ВКС /напр. решение №72/07.07.2017 г. по гр.д. №3056/2016
г., I ГО, решение №581/02.08.2010 г. по гр.д. №1329/2009 г., I ГО, и др./,
трансформацията следва да бъде установена при условията на пълно и главно
доказване или по категоричен начин, което в настоящия процес не е направено,
като въззивният съд споделя изцяло решаващия извод на първоинстанционния съд за
необорена презумпция за съвместен принос. От показанията на разпитаните по
делото свидетели не се установява на първо място при условията на пълно и
главно доказване даването на самите парични средства, доколкото нито един от
двамата свидетели не ги е видял. На второ място не се установява, ако се приеме
наличието на соченото дарение на парична сума, че това дарение е сключено между
единия съпруг и неговите родители, т.е. не се установява да е изразено съгласие
само този съпруг да бъде надарен, респ. само той е изразил воля да приеме
дарението. Ако договорът за дарение е сключен с двамата съпрузи, т.е. ако е
изразена воля за надаряване на семейството, то дарената сума е СИО и не може да
бъде основание за приемане на трансформация на лични средства при придобиването
на семейното жилище. По въпроса дали дареното от родителя на единия съпруг е
дарение само за него, а не за двамата съпрузи практиката на ВКС е
непротиворечива и трайно установена, и е обобщена в решение №75/05.06.2018 г.
на ВКС по гр.д. №3178/2017 г. На трето място по делото не е установено и че
именно със сочената от ищеца парична сума от 2000,00 лв., дарена му от неговите
родители, е заплатил продажната цена на процесния апартамент, като за установяване
на това обстоятелство не са ангажирани никакви доказателства.
При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства,
настоящият съдебен състав намира, че процесният апартамент в куроротно селище
„Чаира“ е придобит от двамата съделители при наличието на съвместен принос и
при режим на СИО, като след прекратяване на брака между двамата същият е
останал в обикновена съсобственост и при равни квоти.
Поради
съвпадането на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявения иск за делба и квотите на страните в съсобствеността,
решението следва да бъде потвърдено изцяло в тази му част.
По
жалбата на съделителя Л.Р.Т.:
Жалбата е
подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество
е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните
съображения:
Видно от
представяния по делото нот. акт за дарение на недвижим имот №7, т. І, н.д.
№6/18.02.2004 г. на нот. А.Д., В.З.В.е дарила на дъщеря си Л.Р.Т. недвижим имот
– апартамент №120 в гр. София, жк. „**********
Видно от
представения по делото нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот №6, т.ІІІ,
н.д. №313/21.04.2004 г. на нот. С.Т., ищецът е продала на Т.Б.П.описания
по-горе апартамент в гр. София, жк. „Красно село“ за сумата от 20 940,50 лв.,
платени напълно от купувачката.
Както бе
посочено вече, по делото не е спорно и е установено от описания по-горе нот.
акт, че на 16.06.2004 г. двамата съделители са придобили процесния апартамент
по време на брака.
От
показанията на свид. С.М.се установява, че ищецът е придобила апартамент в гр.
София, находящ се на ъгъла на ул. „Дойран“ и бул. „Гоце Делчев“ като дарение от
майка и, който ищецът продала по-късно, защото е искала да купи друго жилище, в
което да се настанят родителите на съпруга и.
От
показанията на сви. Р.Б.се установява, че пред 2004 г. ищецът е закупила
процесният апартамент в гр. София, жк. „Младост 3“, като плащането на цената е
извършено от ищеца по банков път.
От
показанията на свид. П.Т.се установява, че двамата съделители са закупили
апартамента в жк********през 2004 г. за около 10 000,00 лв., като ответникът
също е участвал със средства в заплащане на продажната цена, за което заедно
със свидетеля са ходили до банка, за да изтеглят пари.
От
показанията на свид. А.С.се установява, че през 2004 г. двамата съделители са
търсили да закупят апартамент в гр. София, жк. „Младост“.
Други
относими доказателства не са ангажирани. Не следва да бъдат обсъждани
представените от процесуалния представител на ищеца и приети от
първоинстанционния съд в о.с.з.,
проведено на 13.11.2018 г., писмени доказателства, тъй като са преклудирани, и
в този смисъл въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника за
допусното от първоинстанционният съд процесуално нарушение, изразяващо се в
необсъждане на всички събрани по делото
доказателства, поради настъпила процесуална преклузия. Според
разпоредбата на чл.342 ГПК, в първото заседание всеки от наследниците може да
възрази против правото на някой от тях да участва в делбата, против размера на
неговия дял и против включването на някои имоти в делбената маса. Тази норма е
специално правило, което указва срока, в който могат да бъдат повдигани пред
делбения съд преюдициалните спорове между съделителите и това е най-късният
момент, в който страната може да направи възраженията си. Тези възражения не се
преклудират на основание общото правило на чл.133 ГПК, тъй като е налице
специална разпоредба за особеното делбено производство в закона, предвиждаща
преклузията за тези оспорвания в делбеното производство да е в един по-късен
момент – първото по делото заседание /в този смисъл е и трайната практика на
ВКС – решение №18/02.02.2015 г. по гр.д. №4619/2014 г. на І ГО, решение №124/19.06.2015 г. по гр.д. №620/2015
г. на І ГО, решение №39/02.05.2019 г. по гр.д. №1145/2018 г. на I ГО/, и в
който преклузивен срок по чл.342 ГПК ищецът е релевирал процесното възражение
за пълна трансформация. Съгласно разпоредбата на чл.146 ал.1 т.5 ГПК, съдът
следва да посочи в доклада кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или
опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от
ответника и им указва, съгласно чл.146 ал.2 ГПК, за кои от твърдените или
отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни
да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси,
указанията и доклада и от този момент настъпва преклузията за страните да
твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не
са налице условията по чл.147 ГПК, съгласно която разпоредба до приключване на
съдебното дирене страните могат: т.1. да твърдят нови обстоятелства и да
посочват и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят,
посочат и представят своевременно; т.2. да твърдят нововъзникнали
обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят
доказателства за тях.
В
конкретния случай докладът по делото е допълнен относно възраженията на пълна
трансформация в о.с.з., проведено на 02.10.2018 г., с указания всяка от
страните да докаже твърденията си, в което заседание страните са били длъжни да
изчерпят доказателствените си искания. Едва в следващото заседание на
13.11.2018 г. ищецът е представил и СРС е приел писмените доказателства, които
не е кредитирал, поради настъпила преклузия. Настоящият въззивен състав намира,
че в случая не са налице предпоставките на чл.147 т.1 ГПК, доколкото
представените писмени доказателства не представляват нови по смисъла на
цитираната разпоредба – очевидно същите са били известни на страната, но не са
били посочени в предходното съдебно заседание, а се сочат, респ. представят,
едва в следващото такова, т.е. след настъпилата процесуална преклузия.
При тези
данни и с оглед на събраните по делото доказателства, настоящият въззивен
състав споделя решаващия извод на първоинстанционния съд, че по делото не е
установено при условията на пълно и главно доказване, с оглед цитираната
по-горе практика на ВКС, да е оборена презумпция за съвместен принос при
придобиването на процесния недвижим имот, доколкото не е установено по
категоричен начин, че получените от ищеца от продажбата на апартамента в гр.
София, жк. „Красно село“ парични средства, които безспорно са лично имущество
по смисъла на чл.22 ал.1 СК, са използвани за закупуване на процесния
апартамент.
За
пълнота на изложението, с оглед релевираният от въззивника във въззивната жалба
довод, касаещ приетото от СРС, че е
налице симулативност на извършените сделки относно изявленията на страните по
сделките относно продажните цени, следва да се посочи, че същият е основателен,
което обаче не се отразява на правилността на решението като краен резултат, тъй
като първоинстанционният съд неправилно е приел, че в молбата от 13.11.2018 г.
ищецът е въвел твърдения за такава симулативност. В молбата, противно на
приетото от СРС, не се съдържат нови фактически твърдения, респ. такива за
симулативност по отношение на продажната цена на апартаментите, а се съдържат
пояснения на първоначалните твърдения на ищеца относно релевираното възражение
за пълна трансформация, но във връзка с представените с тази молба писмени
доказателства, които, както вече бе посочено, са преклудирани.
При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства,
настоящият съдебен състав намира, че процесният апартамент, находящ се в гр.
София, жк. „********, е придобит от двамата съделители при наличието на
съвместен принос и при режим на СИО, като след прекратяване на брака между
двамата същият е останал в обикновена съсобственост и при равни квоти.
Поради
съвпадането на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявения иск за делба и квотите на страните в съсобствеността,
решението следва да бъде потвърдено изцяло в тази му част.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №280997/20.11.2019
г., постановено по гр.д. №53476/2016 г. по описа на СРС, ГО, 138 състав, в
обжалваната му част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.