Р Е Ш Е Н И
Е № .......
Гр.
Павликени, 06.11.2020 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПАВЛИКЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, трети наказателен състав в публично съдебно заседание на 02.11.2020
година в състав:
СЪДИЯ: ЦВЕТОМИЛ ГОРЧЕВ
при
секретаря Боряна Николова, като разгледа докладваното от съдията АНД № 325 по
описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.72, ал.4 от ЗМВР вр. с чл.145 от АПК.
Жалбоподателят И.С.И., ЕГН ********** ***,
чрез пълномощника си адв. И.Д., ВТАК обжалва Заповед за задържане на лице рег.
№ 311зз-109/***2020 година на
РУ на МВР, гр. П., издадена от А.Л.И. – на длъжност полицай
ООР при РУ – Павликени към ОДМВР – ВТ като незаконосъобразна. Поддържа, че
тази заповед е издадена от некомпетентен орган, при допуснати съществени
нарушения на административно-производствените правила и в разрез с материалния
закон. Претендира разноските по производството.
Ответникът - полицай ООР при РУ – П.
към ОДМВР – ВТ – становище по жалбата и доказателства не ангажира.
Съдът,
като взе предвид становищата на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено следното:
Жалбата е допустима. Видно от
разписката към нея, заповеддта е връчена на датата на издаването си, като видно
от датата на входирането на жалбата до съда, преклузивният 14 дневен срок е
спазен.
От друга страна жалбоподателят е
легитимиран да я оспори, тъй като е неин адресат, т.е. последиците й го засягат
пряко и неблагоприятно.
Разгледана по същество жалбата е основателна, по съображенията, изложени по-долу.
Предмет на обжалване е посочената заповед
за задържане на лице, с която е разпоредено задържането на жалбоподателя, на
основание чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР,
поради наличие на данни, че незнайно кога е извършил неописано пректъпление по
чл. 216, ал. 1 от НК, като заповедта е издадена в 12,50 ч. на 14.09.2020 г., а
съгласно отбелязването лицето е освободено в 12,20 ч. на 15.09.2020 г.
Съгласно приложената към заповедта
декларация при задържането, И. е запознат с посочените права и не е направил
исания. От протокол за личен обиск се
установява, че задържаното лице е предало доброволно описаните в протокола
вещи.
Видно от докладна записка от 15.09.2020
година, изготвена от издалия оспорения акт, на 14.09.2020 г. жалбоподателят бил
задържан за извършено престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК – счупване стъклата
на двете леви врати и стъкло на лек автомобил. Няма доказателства, че жалбоподателят е запознат с тази
записка към момента на подаването на жалбата си, като следва да се отбележи, че
тя е изготвена след връчването на заповедта, в която няма позоваване, нито
отбелязване, че жалбоподателят познава съдържанието й.
В хода на съдебното следствие са
събрани писмени доказателства.
Едно от наведените и поддържани оплаквания
в хода на производството е за липсата на компетентност на издателя на
административния акт А.Л.И. – на длъжност полицай ООР при РУ – П. към ОДМВР – ВТ, наложил на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР
временната принудителна административна мярка.
Съгласно чл. 146, т. 1 от АПК основание
за оспорване на нищожност на индивидуален административен акт е липсата на
компетентност на административния орган. В този смисъл и в контекста на
служебната проверка относно валидността на оспорената мярка съдът намира за
уместно да изясни въпросът за
компетентността на органа, разпоредил процесната ПАМ и то в контекста както на
административноправната доктрина, така и предвид действащото право.
ПАМ са форма на изпълнителна дейност,
чрез която се дава легален израз на държавната принуда, упражнявана в
предвидените от закона случаи. По своята правна същност те са актове на
държавно управление от категорията на индивидуалните административни актове и
следва да бъдат подчинени на принципа на законност, както по отношение на
издаването им, така и по отношение на изпълнението им. Поради това те трябва да
бъдат прилагани само в изрично и точно изброени в закон или указ случаи според
конкретно приложимата правна норма и по
реда и начина, предвидени в нея, като издаването им трябва да е в съответствие
с целта на закона, по който са предвидени (по аргумент от разпоредбата на чл.
22 и чл. 23 ЗАНН). Следователно, самите материалноправни норми, с които се
предвиждат такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване,
доколкото визираните в хипотезиса им предпоставки са с изключителен характер и
прилагането им засяга директно и безусловно правната сфера на адресата.
Процесната ПАМ спрямо жалбоподателя е
издадена от горното лице, писмено и издаването на такава мярка не се спори от
страните по делото и се обосновава от събраните доказателства. Компетентността
за налагане на посочената принудителна мярка е уредена в чл. 72 от ЗМВР и
принадлежи на полицейските органи. В настоящото производство, въпреки дадените
възможност и изрични указания доказателства за това издателят да е полицейски
орган, който действа при издаването й като такъв не се представиха – не се
представиха нито актът за встъпване в длъжност, нито че понастоящем изпълнява
такава, т.е. следва да се приеме И. към момента на издаване на оспорената
заповед да не е могъл да издава такива актове.
По посочените съображения съдът намира,
че в случая е налице именно липсата на компетентност, като призната и
гарантирано от правния ред правомощие, предизвикващо промяна в чужда правна
сфера, реализирането на което да е скрепено с държавна принуда. След като не е
налице възможност за издаване на подобни актове от посоченото лице, налице е
нищожност на административния акт. Тъй като допуснатият недостатък не може да
се поправи с последващи процедурни действия, то и постановеният краен акт е
издаден при наличие на съществено процесуално нарушение. За наличието на този
порок съдът следи служебно, независимо от това дали жалбоподателят се е позовал
на него. Констатираната нищожност следва да бъде обявена с решението на съда,
тъй като преценката за това е част от предметните предели на съдебната проверка
- чл. 172, ал. 2 от АПК. При това обжалваната ПАМ следва да бъде обявена за
нищожна.
За пълнота на изложението съдът намира
за необходимо да посочи и че заповедта е и формално незаконосъобразна, като съдът
счита посоченото оплакване на жалбоподателя за основателно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 74, ал.1 от ЗМВР в приложимата редакция, за лицата по чл.
72, ал. 1 се издава писмена заповед за задържане. Въпреки непрецизната редакция
на текста, очевидно е, че при претенция за наличие на основанията, изчерпателно
разписани в разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от закона, органът упражняващ
правомощията си в качеството на полицейски орган следва да издаде писмена
заповед, като липсата на такава води и до нищожност на административния акт, а
не до неговата формална незаконосъобразност, тъй като няма валидно властническо
изявление. В този смисъл актът е валиден, както впрочем се обоснова по-горе. В
разпоредбата на чл. 74, ал. 2 от ЗМВР обаче са посочени минималното задължително
съдържание на властническият акт, наличието на които го прави формално
законосъобразен, като липсата на форма е основание за отмяна по аргумент от чл.
146 от АПК.
Според чл. 74, ал. 2,
т. 2 от ЗМВР заповедта следва да съдържа фактическите и правните основания за
издаването си. Съдът намира, че посоченото императивно изискване на закона не е
спазено понастоящем. Видно от съдържанието на самата заповед (л. 17 от делото),
в нея е посочено следното: „за лицето има данни, че е извършил престъпление във
връзка с чл. 216, ал. 1 от НК“. На практика е възпроизведено само цифрово
изписания член от НК, което представлява формално посочване на данни за
извършено престъпление и не е достатъчно, за да се счете за изпълнено
изискването на чл. 74, ал.2, т.2 от ЗМВР за посочване на основанието за
задържане.
Прецизирането на
акта и фактическо му обосноваване е гаранция за законосъобразност на същия, тъй
като неизлагането на съображения, защо административният орган е издал
съответния акт, от една страна не дава възможност на засегнатите лица да
разберат по каква причина срещу тях са въведени неблагоприятните последици на
акта и оттук да осъществят адекватно защитата си срещу него, а от друга страна
препятства възможността съдът да осъществи необходимия контрол за
законосъобразност. Липсата на конкретни наведени в акта фактически
обстоятелства – посочването на които законът изисква императивно – прави
безпредметно обсъждането на събраните от администрацията и от съда
доказателства, тъй като липсва предмет на доказване – така Коментар на АПК,
изд. „Сиела“ с автори К.П., Г. А., И.Т. и Б. Й., стр. 301.
С още по-голям
интензитет това изискване важи за актове от посочената категория, с които се
засяга правото на свободно придвижване на лицето, което е от конституционен
порядък. В случая оспорената заповедта не препраща и към друг акт от
преписката, в който да се съдържат мотиви за издаването й.
Всичко това води до
извод, че в случая не е налице хипотезата на
чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, поради което издадената заповед по чл. 74, ал.
1 ЗМВР е незаконосъобразна на основание чл. 146, т. 4 АПК и като такава следва
да се отмени.
Посоченото изключва необходимостта
от обсъждането на материалната законосъобразност на акта, тъй като в случая,
както се отбеляза впрочем, липсва предмет на доказване, респ. неприложима е
хипотезата на чл. 171, ал. 4 от АПК, тъй като тази липса не може да се запълва
с доказателства и доказателствени средства. Преценката за съответствие на акта
с материалния закон се извършва от съда само въз основа на фактите, посочени
като основание за издаване на административния акт и съда няма право да ги
изменя, замества или допълва.
По изложените съображения жалбата се явява
основателна.
При този изход на делото и с оглед
направеното от жалбоподателя, чрез процесуалния му представител искане за
присъждане разноски в размер от 410 лв., посочени в нарочен списък, които
следва да му се присъдят.
Водим от изложеното, Съдът
Р
Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Заповед за
задържане на лице рег. № 311зз-109/***2020 година на РУ на МВР, гр. П.,
издадена от А.Л.И. *** към ОДМВР – ВТ.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – ВТ да заплати на И.С.И., ЕГН **********
***, разноски по делото в размер от 410 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Административен съд, Велико Търново в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ :
Вярно с оригинала!
БН