СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на четвърти ноември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова
в. гр. д. № 11396 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 112731 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 41430/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 126 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С."
ЕАД, ЕИК ******** срещу В.Д.Г., ЕГН **********, М.Г.Г.-Д., ЕГН ********** и Н.Г.Г.,
ЕГН **********, осъдителни искове, с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл.
86 ЗЗД, за следните суми: 424,94 лв., представляваща стойност на доставена
топлинна енергия в периода 01.09.2015 г. – 30.04.2017 г., в имот с код на
платеца Т341173; 27,20 лв., представляваща стойност на заплатена такса за
предоставяне на услуга дялово разпределение за посочения период, с които суми
ответниците/техният наследодател Г.Н.Г.са се обогатили неоснователно за сметка
на ищеца, заедно със законната лихва от 22.06.2018 г. до погасяване на
задължението; 69,92 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху задължението за стойност на доставена топлинна енергия за
периода 01.11.2015 г. – 25.05.2018г., и 5,19 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово
разпределение за периода 30.10.2015 г. до 25.05.2018 г.
С решението „Т.С." ЕАД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на М.Г.Г.-Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 87,50 лева - разноски по делото.
С решението „Т.С." ЕАД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на Н.Г.Г., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 87,50 лева - разноски по делото.
Срещу
така постановеното решение, с което предявените искове са отхвърлени, е
подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която са развити съображения за
неправилност на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат уважени изцяло. Неправилен според въззивника е изводът на СРС, че исковата претенция е
неоснователна и недоказана, както и че ищцовото дружество е следвало да се
защити с иск на договорно основание, а не с такъв по чл. 59 ЗЗД. Поддържа, че
между страните в производството не е подписан договор за продажба на топлинна
енергия въпреки отправената от страна на ищеца покана, поради което ответниците
са се обогатили неоснователно за сметка на топлопреносното дружество и дължат
връщане на онова, с което са се обогатили неоснователно до размера на
обедняването. Оспорва възприетото от първоинстанционния съд становище, че по
делото не било доказано обогатяване на ответниците. В обобщение излага, че
претенцията по чл. 59 ЗЗД следва да бъде уважена, като липсата на договор не
освобождавало ответниците от заплащане на разходваната топлинна енергия. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
е постъпил отговор на въззивната жалба от М.Г.Г.-Д. и Н.Г.Г., в който се
моли жалбата да бъде оставена без уважение и потвърждаване на решението като правилно и
законосъобразно. Претендира се и присъждането на сторените по делото
разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от В.Д.Г..
От въззиваемите М.Г.Г.-Д. и Н.Г.Г. е подадена и частна жалба срещу
Определение № 145527 от 19.06.2019 г., постановено по гр.
д. № 41430/2018 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 126 състав,
с което е оставена без уважение депозираната от жалбоподателите молба, по реда
на чл. 248 ГПК, за изменение на първоинстанционното решение, в частта за
разноските. Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното определение и да
присъди пълния размер на направените по делото разноски.
В срока по чл. 276,
ал. 1 ГПК въззивникът „Т.С." ЕАД, ЕИК ******** не е подал
отговор на частната жалба.
Третото лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД не е взело
становище по изложеното във въззивната жалба.
Третото лице - помагач на страната на ответниците „Ардес информационни
технологии“ ЕООД, в молба от 27.10.2020 г., изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално
допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По правилността на
решението, съдът намира следното:
СРС, II Гражданско отделение, 126 състав е бил
сезиран с обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл. 59,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
За да постанови
обжалваното съдебно решение, с което са отхвърлени предявените искове, първоинстанционният
съд е приел, че ответниците, които са
собственици на процесния топлоснабден имот,
и при липса на писмен договор за продажба на топлинна енергия за небитови
нужди, са
придобили качеството на потребител на топлинна
енергия, на основание чл. 153 ЗЕ, съгласно
която норма на ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Прието е, че между
страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответниците,
в качеството на собственици на имота, имат
задължение да заплащат стойността на доставяната от ищеца
топлинна енергия в процесния имот. При наличието на възможност за
топлопреносното предприятие да защити правото си с иск за реално изпълнение на
договорно основание, субсидиарната претенция по чл. 59 ЗЗД за плащане
на претендираната сума като резултат от неоснователно обогатяване следва да се отхвърли - по делото
се доказва наличието на основание за извършеното разместване на имуществени
блага - договор между страните, възникнал по силата на закона (чл. 153 ЗЕ),
поради което предявеният въз основа на извъндоговорен източник иск е
неоснователен, съответно и акцесорният
иск за заплащане на мораторна лихва също се явява неоснователен. Въз основа на
така направените изводи, първостепенният съд е постановил обжалваното решение,
с което са отхвърлени предявените искове като неоснователни.
СРС е мотивирал още, че независимо от горното, дори да се приеме условно, че
между страните не е налице облигационно отношение, предявеният иск, с правно
основание чл. 59 ЗЗД, също би бил неоснователен, тъй като от представените по
делото доказателства не се установявало обогатяване на ответниците. Ищецът, в
чиято доказателствена тежест е да установи, че през процесния период
ответниците, респ. техният наследодател са ползвали имота, не било доказано,
напротив от показанията на разпитания по делото свидетел, както и от
представения по делото договор за наем от 01.06.2015 г., се установявало, че не
ответниците, респ. техният наследодател са ползвали имота, а третото лице - помагач на страната на ответниците „Ардес
информационни технологии“ ЕООД. С оглед на това, първостепенният съд е
достигнал до извод, че за ищеца не е възникнало претендираното срещу
ответниците вземане.
С оглед възприетото
от СРС становище за неоснователност на главните искове, поради несбъдване на
вътрешнопроцесуалното условие да не бъдат уважени същите, не са разгледани
предявените обратни искове, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД.
За да отхвърли
предявените искове, СРС е приел от фактическа страна, че ответниците са
собственици на топлоснабдения имот - магазин, както и че сградата, в която се
намира този имот е топлофицирана. При така установените факти е приел, че по
силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ между ответниците като собственици на имота, който
се намира в сграда-етажна собственост и ищцовото дружество са възникнали
валидни договорни правоотношения с предмет доставка на топлинна енергия, което
изключва приложението на субсидиарния иск за неоснователно обогатяване. Мотивирал
е, че за процесния период ответниците като съсобственици отговарят като клиенти
на доставяна ТЕ в магазина по силата на специалната разпоредба на чл. 153, ал.
1 ЗЕ, а не на плоскостта на неоснователното обогатяване.
Възприетият от първостепенния извод,
че
между страните е възникнало договорно правоотношение
по чл. 153, ал. 1 ЗЕ, по силата на което наследодателят на ответниците, а
впоследствие и последните, в качеството им
на
собственици на имота в топлоснабдената
сграда,
имат задължение да заплащат
стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот, е
неправилен и не кореспондира на събраните по делото доказателства.
В конкретната хипотеза
въззивникът-ищец основава исковата си
претенция на твърденията за липса на сключен писмен договор между страните за
продажба на топлинна енергия за стопански нужди и наличието на неоснователно обогатяване от
страна на ответниците.
Претенцията е по чл.
59, ал. 1 ЗЗД за продажба на топлинна енергия за небитови нужди.
Съгласно чл. 149, ал.
1, т. 3 (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
"Продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени
договори при общи условия, сключени между топлопреносно предприятие и клиенти
на топлинна енергия за небитови нужди; Според § 1, чл.
43 от ДР на ЗЕ, "Потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди" е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или
топлинна енергия е топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за
стопански нужди, както и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет.
Тази разпоредба не намира приложение, тъй като същата е отменена- ДВ, бр. 54 от
2012 г., в сила от 17.07.2012 г.
Намират приложение
разпоредбите на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, според която небитов клиент, е
физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като
продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на
писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и
потребителя - арг. чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3
(изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) "Продажбата на
топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия,
сключени между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за
небитови нужди;
От така цитираните
разпоредби следва изводът, че за да са налице отношения на покупко-продажба на
топлоенергия за небитови нужди е необходимо да се сключи писмен договор, който
да обвързва страните и да регламентира правата и задълженията им по
правоотношението за продажба на топлинна енергия, какъвто в случая не се
установява да е бил действащ за процесния период между страните по делото.
Безспорно е също, че
няма сключен между страните по делото писмен договор за доставка на топлинна
енергия за процесния период, противно на приетото от СРС, който е счел, че
между ищеца и ответниците е възникнало договорно отношение по
силата на чл. 153 ЗЕ с доводи в тази насока, които
настоящата инстанция не приема. При липсата на такъв договор, който трябва да
бъде изрично сключен, а да не се предполага, то между страните не е възникнало
валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия за
стопански нужди /за небитови/ нужди.
От приложените по
делото писмени доказателства се установява, че ответниците са съсобственици на
процесния имот-магазин, чието предназначение е за извършване на търговска
дейност. За процесния период 01.09.2015 г. до 30.04. 2017 г., както бе
посочено, не е сключен писмен договор и
ответниците в случая за обекта, който притежават-магазин са "небитов
клиент" по смисъла на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ по аргумент от противното на
нормата на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова ДВ, бр. 54 от 2012 г. /. Предвид това
качество на ответниците, обстоятелството, че същите са собственици на процесния
топлоснабден имот, не е достатъчно за обосноваване на извод за съществуването
на договор за търговска продажба на топлинна енергия, както е приел
първоинстанционният съд, на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ, където е предвидено,
че всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост са клиенти на ТЕ. Разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ,
въвеждаща писмената форма за действителност на договорното правоотношение между
топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия за небитови нужди /стопански
нужди/, е императивна. Установеното в нея правило за поведение е задължително и
не може да бъде дерогирано от страните. За процесния период 01.09.2015 год. -
30.04. 2017 г. е установено, че между страните по делото не е налице писмен
договор за доставка на ТЕ за небитови нужди. Ползването на топлинна енергия от
"небитов клиент" при липса на сключен договор в изискуемата се от
закона писмена форма за валидност и незаплащането на нейната стойност обуславя
извод, че е налице имуществено разместване, по силата на което потребителят се
е обогатил за сметка на ищеца, спестявайки си разходите, които е следвало да
направи за доставената от ищеца топлинна енергия, а ищецът се е обеднил,
неполучавайки цената на услугата.
Неправилен е съответно
и изводът на първата инстанция, че наличието на договорното правоотношение
изключва приложението на субсидиарната норма на чл. 59 ЗЗД.
От първата инстанция не е съобразено изискването на чл. 2 от приложимите общи
условия за продажба на ТЕ за стопански нужди -
за наличие на писмен договор, сключен между ищеца и юридическото лице, от който
единствено би могло да възникне валидно облигационно /договорно/
правоотношение. При липсата на такъв писмен договор, настоящият съдебен състав
приема, че страните не са обвързани от договорно правоотношение. При липсата на
възможност топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената
топлинна енергия на договорно основание, то същото разполага с правата по чл.
59, ал. 1 ЗЗД, с която норма законодателят е
предвидил, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго,
дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Независимо обаче от
неправилността на извода на първата инстанция - за наличие на договорно
правоотношение между страните, настоящият съдебен състав приема и споделя като
правилен втория извод, с който е обоснована неоснователността на предявения иск
за главницата по чл. 59 ЗЗД, а именно, че не се установява обогатяване
на ответниците, тъй като ищецът, в чиято доказателствена тежест е било да
установи, че през процесния период ответниците, респ. техният наследодател са
ползвали имота, не е ангажирал годни за установяване на този факт доказателства.
Съставът на чл.
59, ал. 1 ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго,
наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно
основание за това имуществено разместване в отношенията между субектите. Тежестта
за доказване на посочените факти е за ищеца.
В настоящия случай
ищецът твърди, че ответниците са си спестили разходи за доставената и ползвана
топлинна енергия за процесния имот-магазин, на който са собственици.
В дадената хипотеза
липсата на договор за продажба, обуславя липса на основание за получаването на
топлинна енергия по чл. 142, ал. 2 ЗЕ за процесния имот. Но при
състава на неоснователното
обогатяване следва да бъде доказано при условията на пълно и главно
доказване наличието на реална доставка в твърдяното от ищеца количество ТЕ,
както и обстоятелството, че същата е ползвана именно от ответниците.
За да бъде ангажирана обаче
отговорността
на ответниците за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване, не е достатъчно да се установи само, че
същите са съсобственици на процесния имот, а следва също така да се докаже, че
те са ползвали имота през исковия период и съответно са консумирали доставената
от ищеца топлинна енергия, като по този начин са си спестили разходи –
доказателствената тежест за това е била на ищеца съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК.
Ищцовото дружество е
следвало да докаже, че ответниците са се
обогатили със стойността на доставената стока, т.
е. че те действително
са
ползвали процесния имот и консумирали
претендираното количество топлинна енергия. От ищеца, в съответствие с носената
от него доказателствена тежест не са ангажирани никакви доказателства, които да
установяват, че имотът е ползван през
исковия период именно от ответниците. Освен това
като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че за
исковия период /01.09.2015 г. – 30.04.2017 г./, процесният имот е ползван от „Ардес информационни технологии“ ЕООД,
по силата на сключен между него и наследодателя на ответниците Г.Н.Г.договор за наем. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че
законосъобразно с обжалваното решение исковата претенция по чл. 59 ЗЗД е
отхвърлена.
С оглед на
изложеното, решението
на СРС следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба
оставена без уважение.
По
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
С оглед възприетото от
настоящия съдебен състав становище за неоснователност на главната претенция,
неоснователна се явява и акцесорната такава за лихва върху главното вземане.
По частната жалба срещу Определение № 145527 от 19.06.2019 г., постановено по гр. д. № 41430/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 126 състав, постановено по
реда на чл. 248 ГПК.
С обжалваното
определение на съда по разноските е оставена без уважение депозираната от
жалбоподателите М.Г.Г.-Д. и Н.Г.Г.
молба, по реда на чл. 248 ГПК, за изменение на първоинстанционното решение, в
частта за разноските. Иска се от въззивния съд да отмени атакувания акт и да
присъди пълния размер на направените по делото разноски – за адвокатско
възнаграждение, както и сумата от 100 лв. за държавна такса по предявения
обратен иск.
В постановеното
определение по реда на чл. 248 ГПК, с
което съдът препраща към мотивите изложени в решението си по произнасяването по
разноските, първоинстанционният съд е приел, че с оглед изхода на делото
ответниците по главните искове М.Г.Г.-Д. и Н.Г.Г.
имат право на своевременно поисканите разноски, в размер на 350 лв. за
адвокатско възнаграждение в исковото производство. Мотивирал е, че направените
от ответниците разноски от 350 лв. са както за защита по главните искове, така
и по обратните срещу третото лице – помагач „Ардес информационни технологии“
ЕООД, доколкото от представения договор за правна защита и
съдействие, не било уговорено друго. С оглед на възприетото, СРС е приел, че
възнаграждението за защита по главните искове, е в размер на половината от
претендирания, а именно – ½ от 350 лв. – 175 лв. Така
първоинстанционният съд е присъдил в полза на М.Г.Г.-Д. сумата от 87,50 лв. – разноски в производството, и в полза на Н.Г.Г.
– 87,50 лв. – разноски по делото.
Въззивният съдебен състав споделя доводите на първостепенния съд,
обосноващи извод за дължимост, но само на половината от претендираното
адвокатско възнаграждение, в размер на 175 лв., за защита по главните искове.
Видно от представения договор за правна защита и съдействие, предмет на същия е процесуално
представителство и защита по образуваното пред първоинстанционния съд гр. д. № 41430/2018 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 126 състав, както и оказването на правна защита и
съдействие по предявен иск по чл. 219, ал. 3 ГПК. Следователно ответниците М.Г.Г.-Д. и Н.Г.Г. са упълномощили адв. К.Г. да ги представлява, както в производството
по главните, така и по обратните искове, като за осъществяваното процесуално
представителство, страните са уговорили заплащането на сумата от 350 лв. за адвокатско възнаграждение.
Въззивният
съдебен състав възприема становището на районния съд, че при липсата на изрична
уговорка, която да определя размера на дължимото се адвокатско възнаграждението
за защита по предявените главни, съотв. обратни искове, то предвиденият в
договора за правна защита и съдействие адвокатски хонорар, в размер на 350 лв.,
следва да бъде разпределен поравно или по 175 лв. за защита по главните и в
този размер по обратните искове.
Сумата от 100 лв. за платена ДТ за обратните искове, не следва да се
присъжда в полза на жалбоподателите, доколкото поради несбъдване на
вътрешнопроцесуалното условие да не бъдат уважени предявените главни искове, не
са разгледани обратните по чл. 79, ал.
1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД, и в този смисъл защита по тях не е осъществена.
Предвид гореизложеното, частната
жалба срещу определението на съда, по реда на чл. 248 ГПК, е неоснователна и
като такава следва да бъде оставена без уважение.
По
разноските:
При
този изход на спора, право на разноски имат въззиваемите. Въззиваемите
ответници М.Г.Г.-Д. и Н.Г.Г. са представили списък по чл. 80 ГПК и претендират
заплащането на сумата от 350 лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред СГС. С оглед представения договор за правна защита и
съдействие, в който е отразено, че уговореният адвокатски хонорар е заплатен
изцяло в брой, което има характер на разписка, съдът намира, че е доказано
заплащането им. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно. Минимално
предвиденият размер на възнаграждението съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ е 300 лв., с
оглед на което уговореното и заплатено възнаграждение от 350 лв.
надвишава минималните размери, а като се съобрази правната и фактическа
сложност на делото, то съдът намира, че същото следва да бъде редуцирано до минимално
предвидения в Наредбата размер, от 300 лв. Въззиваемата страна В.Д.Г. също има право на разноски, но не претендира
такива, поради което не следва да й се присъждат. С оглед изхода на делото,
въззивникът „Т.С.“ ЕАД няма право на разноски.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 112731 от 13.05.2019 г. по гр.
д. № 41430/2018 г. по описа на Софийски районен
съд, II ГО, 126 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена
от М.Г.Г.-Д., ЕГН ********** и Н.Г.Г., ЕГН **********, чрез адв. К.Г., срещу Определение № 145527 от 19.06.2019 г., по гр. д. № 41430/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 126 състав, постановено по
реда на чл. 248 ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, да заплати на М.Г.Г.-Д., ЕГН ********** и Н.Г.Г., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 300 лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.