№ 86
гр. Стара Загора , 05.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на седми юли, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева
като разгледа докладваното от Атанас Д. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20215500501386 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на К.Т.С., действащ чрез адв.Д.Х., и на
М.Ж.С., действаща чрез адв.В.Ц., против решение № 260293/30.03.2021 г.,
постановено по гр.д.№ 957/2020 г. по описа на Старозагорския районен съд.
С въззивната жалба на К.Т.С. решението се обжалва в частта му, в която
е отхвърлен предявения от него срещу М.Ж.С. иск по чл.55, ал.1 пр.ІІІ-то от
ЗЗД за сумата от 955,94 лв.
Първоинстанционното решение в тази му част се обжалва като
неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон,
като се излагат оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно е приел,
че заплатените от К.Т.С. суми съответно от 327,13 лв. – местни данъци и от
628, 81 лв. – местни такси, за периода 2010 – 2017 година не подлежат на
връщане при отмяна на договора за дарение на недвижим имот / отпадане на
основанието за плащането им, т.к. те се явяват форма на спестени разходи, с
които М.Ж.С. се е обогатила за сметка на въззивника.
Претендира се отмяна на обжалваното решение в тази му част и
постановяването на ново решение, с което предявеният от въззивника иск да
бъде уважен, а нему бъдат присъдени сторените разноски.
1
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор от насрещната
страна М.Ж.С..
С въззивната жалба на М.Ж.С. решението се обжалва в частта му, в
която е уважен предявеният от К.Т.С. срещу въззивницата иск по чл.72 от ЗС
за сумата от 9 000 лв.
Първоинстанционното решение в тази му част се обжалва като
неправилно поради необоснованост и постановяването му при неправилно
приложение на материалния закон .
Излагат се оплаквания, че първоинстанционният съд необосновано и в
нарушение на правилата на житейската логика не е кредитирал събраните по
почин на въззивницата свидетелски показания, а е кредитирал показанията на
разпитан по почин на К.Т.С. свидетел, от които е обосновал неправилни
изводи, т.к. не е обсъдил тези гласни доказателства в съвкупност с приетите
по делото писмени доказателства - 4 писмени договора за СМР.
Като неправилни се оспорват изводите на съда, касаещи вида на
извършените от К.Т.С. подобрения, които подлежат на заплащане, както и
изводите за наличието на добросъвестност у него, обуславяща приложението
на чл.74, ал.2 от ЗС, предвид че към момента на извършване на подобренията
М.Ж.С. не е била собственик на имота, т.е. посочената законова норма не би
следвало да намери приложение.
Претендира се отмяна на първоинстанционното решение в тази му
обжалвана част и постановяването на ново, с което предявения от К.Т.С.
срещу М.Ж.С. иск по чл.72, ал.1 от ЗС бъде отхвърлен изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор от К.Т.С., с която
жалбата е оспорена като неоснователна.
Изложени са съображения, че обжалваното решение е правилно, т.к. е
обосновано, предвид че съдът е обсъдил поотделно и в съвкупност всички
събрани по делото относими доказателства, като е отчел възможната
заинтересованост на разпитаните свидетели и частичните противоречия
между показанията на различните групи свидетели, и между тях и останалите
събрани по делото доказателства, като е извел съответстващи на
доказателствата и правилата на житейската логика фактически изводи.
Изложени са и съображения, че обжалваното решение е било
постановено при правилно приложение на материалния закон, т.к.
първоинстанционният съд е направил верни правни изводи, при правилно
приложение на приложимите към установените относими факти материално-
правни норми.
Претендира се потвърждаването на обжалваното решение в
2
осъдителната му спрямо въззивницата част и присъждането на разноските по
делото.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът К.Т.С. не се
явява лично; представлява се от пълномощник – адвокат, чрез когото
поддържа своята въззивна жалба и оспорва жалбата на М.Ж.С., и пледира за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната от него част и
постановяването на ново, с което бъде уважена исковата му претенция, и за
потвърждаване на решението в обжалваната му от М.Ж.С. част, както и за
присъждането на съдебно-деловодни разноски.
Въззивницата М.Ж.С. не се явява лично; представлява се от
пълномощник-адвокат, чрез когото поддържа въззивната си жалба и оспорва
въззивната жалба на К.Т.С., и пледира за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната от нея част и постановяването на ново, с което бъде
уважена исковата му претенция, и за потвърждаване на решението в
обжалваната му от М.Ж.С. част, както и за присъждането на съдебно-
деловодни разноски.
След преценка на твърденията, изложени във въззивната жалба и
събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с кумулативно и евентуално
обективно съединени искове по чл.72, ал.1 от Закона за собствеността (ЗС),
чл.74, ал.1 от ЗС и чл.55, ал.1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД),
предявени от К.Т.С. срещу М.Ж.С. за сумите съответно от 11 378 лв.,
представляваща увеличението на собствен на ответницата имот в резултат от
извършени от ищеца подобрения; от 327,13 лв., представляваща
неоснователно обогатяване на ответницата за сметка на ищеца във връзка с
плащането на данък недвижими имоти за периода от 2010 г. до 2017 г. и от
628,81 лв., неоснователно обогатяване на ответницата за сметка на ищеца във
връзка с плащането на такса битови отпадъци за периода от 2010 г. до 2017 г.
В исковата си молба ищецът е изложил твърдения, че по силата на
договор за дарение, сключен с М.Ж.С. като дарител, е бил собственик на
недвижим имот – апартамент № 47 в *** за периода от 09.04.1999 г. до
24.10.2017 г. когато е влязло в сила съдебно решение за отмяна на дарението.
За периода от 2003 г. до 2012 г. К.Т.С. бил извършил със свои средства
множество подобрения, подробно индивидуализирани по вид, на обща
стойност от 10 533,75 лв., които довели до увеличение стойността на имота
със сумата от 11 378 лв., а разплащанията били извършени лично от него и
чрез съпругата му. След отмяната на дарението ответницата дължала на
ищеца или сумата, с която се била увеличила стойността на имота или по-
малката сума измежду направените от него разходи за подобренията и сумата
на увеличената стойност. Твърди също така, че за периода от 2010 г. до 2017
3
г. ежегодно е заплащал дължимите за имота данък недвижим имот и такса
битови отпадъци, в общи размери съответно от 327,13 лв. и от 628,81 лв.,
които ответницата следва да му върне предвид отпадане на основанието за
плащането им след отмяната на дарението.
Преди връчването на препис от исковата молба на ответницата
производството е било прекратено по отношение на евентуално обективно
съединения иск по чл.74, ал.1 от ЗС за присъждане на по-малката сума
измежду направените от ищеца разходи за подобренията и сумата на
увеличената стойност на имота поради оттеглянето му.
В законоустановения едномесечен срок по чл.131 от ГПК е постъпил
писмен отговор на исковата молба от М.Ж.С., с който е оспорила
кумулативно обективно съединените искове като неоснователни. Оспорила е
твърденията, че всички посочени от ищеца подобрения са били извършени от
него, като е въвела насрещни твърдения, че извършените през 2003, 2004 г.,
2005 г., 2007 г. и 2011 г. в имота подобрения са били извършени от нея и
заплатени с нейни средства, т.к. в посочения период ищецът не е пребивавал в
България, а самата ответница е живяла в апартамента и го е ползвала. По
отношение на твърдените подобрения чрез извършен ремонт на баня и
тоалетна и преустройство на кухня е оспорила вида и количеството на
извършени СМР, както и е изтъкнала възражение, че по отношение
извършването на тези подобрения тя се е противопоставила. Исковете по
чл.55, ал.1 от ЗЗД са оспорени като неоснователни, предвид че заплащането
на данък недвижими имоти и такса битови отпадъци представлява публично-
правно задължение, чийто носител към момента на възникването и
изпълнението му е бил ищецът.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил частично
предявеният иск по чл.72, ал.1 от ЗС за сумата от 9 000 лв., с която е приел да
се е увеличила стойността на името вследствие на извършените в периода от
2003 г. до 2014 г. от К.Т.С. подобрения, като го е отхвърлил за разликата до
пълния предявен размер от 11 378 лв. Отхвърлил е изцяло исковете с правни
основания по чл.55, ал.1 от ЗЗД като е приел, че извършените от ищеца
плащания не представляват получено от ответницата по силата на отмененото
дарение, поради което и не подлежат на връщане по реда на чл.55, ал.1 пр.ІІІ-
то от ЗЗД.
Въззивният съд приема, че правно-релевантните факти са били
правилно установени от първоинстанционния съд, поради което препраща на
основание чл.272 от ГПК към мотивите на обжалваното решение в тази им
част.
От събраните в първоинстанционното производство доказателства
безспорно е установено, че през 1999 г. М.Ж.С. е дарила на сина си К.Т.С.
собствения си недвижим имот – апартамент № 47 в ***, а с влязло в сила на
4
24.10.2017 г. съдебно решение дарението е било отменено поради недаване от
страна на надарения на издръжка, от която дарителят се нуждае.
Безспорно е установено, че от придобиването на имота през 1986 г. до
настоящия момент М.Ж.С. живее в този апартамент и го ползва, а считано от
1993 г. до настоящият момент К.Т.С. и съпругата му Т. С. трайно пребивават
на територията на Република Г., където работят, като в България се завръщат
за кратки периоди от време.
В периода от 2003 г. до 2014 г. в имота са били извършени подобрения
– посочените от К.Т.С. в исковата му молба строително-монтажни работи
(СМР), чието извършване съгласно приетото заключение на съдебно-
техническата експертиза и установено, и които са на обща стойност 10 185
лв., с ДДС. Част от извършените СМР, на стойност 1385 лв., представляват
според вещото лице разходи за текущ ремонт, които не увеличават стойността
на апартамента.
От приетите писмени доказателства и свидетелските показания на
разпитаните по почин на страните свидетели се установява, че извършените в
апартамента СМР са били заплатени със средства на К.Т.С.. В тази насока
въззивният съд кредитира показанията на свидетелите Т. С. (съпруга на К.С.)
и М.П., и в съответните им части показанията Д.К. (племенница на М.С.) и
К.К. (съпруг на свидетелката К.), т.к. са последователни, логични, взаимно
кореспондиращи си и подкрепени от останалите събрани по делото
доказателства.
Досежно частите от показанията на свидетелката К., отнасящи се до
сключването и подписването на договорите за изработка и доставка на
дограма от страна на М.С., поетапното им поръчване и заплащане с нейни
средства, до източниците на реализиране на средства от страна на М.С. от
пенсията, работа на маса на пазара при другия й син - П., както и от рента,
получавана от отдадени под аренда нейни земеделски земи, и на свидетеля К.
относно поръчването и заплащането от страна на М.С. на 1000 лв. капаро за
направа на кухнята в апартамента, и незаплащането от страна на К.С. и
съпругата му на уговорените за труд още 1000 лв., въззивният съд, не
кредитира, т.к. са нелогични и до известна степен вътрешно противоречиви,
като изцяло споделя изложените от първоинстанционният съд аргументи,
които намира за ненужно да преповтаря.
От приетите от първоинстанционния съд писмени доказателства, се
установява че за периода от 2010 г. до 2017 г. включително К.С. е заплатил за
процесния апартамент в полза на Община Стара Загора данък за недвижимия
имот в общ размер от 327, 13 лв. и такса битови отпадъци в общ размер от
628,81 лв.
Въз основа на така установените факти, съдът направи следните
5
правни изводи:
По въззивната жалба на К.Т.С.:
Въззивната жалба е редовна, т.к. има изискуемото по закон съдържание,
и е допустима, т.к. е подадена в предвидения срок за въззивно обжалване, от
процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт.
Разгледана по същество жалбата се преценява за неоснователна поради
следните съображения:
Обжалваното решение в тази му част е валидно и допустимо, а по
същество правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният съд
препраща към мотивите му в тази им част.
Съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1 пр.ІІІ-то от ЗЗД подлежи на
връщане даденото на отпаднало основание.
Отмяната на дарението представлява отпадане на основанието на
договора, чиято последица е връщане с обратна сила на правото на
собственост в патримониума на дарителя.
Съгласно разпоредбите на чл.1, ал.1 и чл.6, ал.1 б.“а“ от Закона за
местните данъци и такси (ЗМДТ) и чл.162, ал.2 т.1 и т.3 от Данъчно-
осигурителният процесуален кодекс (ДОПК) данъкът върху недвижимите
имоти и таксата битови отпадъци представляват публични общински
вземания.
Съгласно чл.11, ал.1 и чл.64, ал.1 от ЗМДТ задължени за плащането на
местните данъци и такси лица са собствениците на облагаеми с данък
недвижими имоти, а правоимаща е съответната община, на чиято територия
се намира даденият недвижим имот.
Касае се за публично-правно правоотношение, различно от договорното
правоотношение, чието основание е отпаднало, поради което няма как в
случай на отмяна на дарението платилият дължимите местни данъци и такси
надарен да претендира връщането им от придобилия обратно собствеността
върху имота дарител.
Ето защо исковите претенции на К.Т.С. срещу М.Ж.С. за присъждане по
реда на чл.55, ал.1, пр.ІІІ –то от ЗЗД на сумите съответно от 327,13 лв. и такса
битови отпадъци в общ размер от 628,81 лв., представляващи платени от него
за периода 2010 г. – 2017 г. включително местни данъци и такси за
недвижимият имот, представляващ апартамент № 47 в *** са неоснователни
и следва да бъдат отхвърлени.
6
Достигайки до същите правни изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение в тази му обжалвана част, което следва да бъде
потвърдено.
Неоснователно е оплакването във възивната жалба, че загубването с
обратна сила на правото на К.Т.С. на собственост върху имота обуславя
приложението на разпоредбата на чл.55, ал.1 пр.ІІІ – то от ЗЗД, т.к. М.Ж.С. се
е обогатила за негова сметка, спестявайки заплащането на дължимите местни
данъци и такси.
Правният субект, който се е обогатил неоснователно за сметка на К.Т.С.
е Община Стара Загора, т.к. по силата на съдебното решение за отмяна на
дарението той не е бил данъчно задълженото лице, което е следвало да дължи
местните данъци и такси за имота.
Възстановяването на недължимо платените публични задължения
следва да се реализира по реда на гл.ХVІ, раздел ІІ от ДОПК.
По отношение на въззивната жалба на М.Ж.С.:
Въззивната жалба е редовна, т.к. има изискуемото по закон съдържание,
и е допустима, т.к. е подадена в предвидения срок за въззивно обжалване, от
процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт.
Разгледана по същество жалбата се преценява за неоснователна поради
следните съображения:
Обжалваното решение в тази му част е валидно и допустимо, а по
същество правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният съд
препраща към мотивите му в тази им част.
Съгласно чл.72, ал.1 от ЗС добросъвестният владелец може да иска за
подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на
вещта вследствие на тези подобрения, като увеличението се определя към
деня на постановяване на съдебното решение.
Съгласно чл.74 от ЗС недобросъвестният владелец може да иска за
подобренията, които е направил само по-малката сума измежду сумата на
направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота
вследствие на тези подобрения.
По аргумент от чл.70 от ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее
вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че
праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била
опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при
възникване на правното основание.
7
Задължителната съдебна практика по приложението на закона,
обективирана в ППВС № 6/1974 г. постановява, че при унищожение,
разваляне или отменяване на придобивното основание подобрителят се
обезщетява като добросъвестен владелец, ако до завършване на подобренията
не е узнал за обстоятелство, послужило за отпадане на основанието, и
поведението му не е било причина за унищожението, развалянето или
отмяната на придобивното му основание.
С оглед на цитираната нормативна уредба, следва да се приеме в
конкретния случай, че за периода от 1999 г. до 2017 г. К.Т.С. е бил
недобросъвестен владелец на недвижимия имот, представляващ апартамент
№ 47 в ***, т.к. е установил фактическа власт върху имота по силата на
действителен договор за дарение, което впоследствие е било отменено, т. е.
неговото поведение е станало причина за отмяната на придобивното му
основание, т.к. дарението е било отменено на основание чл.227, ал.1, б.“в“ от
ЗЗД поради недаване на дарителя на издръжка, от която последният се
нуждае.
От кредитираните от въззивния съд доказателства по делото се
установи, че за периода от 2003 г. до 2014 г. К.Т.С. е извършил подобрения в
апартамента, като е разходвал сума в размер на 10 185 лв., с ДДС, които са
довели до увеличение на стойността на подобрения имот с 9 000 лв.
Тъй като в случая по-малка е сумата, с която се е увеличила стойността
на имота вследствие на подобренията, именно обезщетение в такъв размер се
полага на подобрителя-недобросъвестен владелец за извършените от него в
имота подобрения.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба на М.С., че
първоинстанционният съд необосновано и в нарушение на правилата на
житейската логика не е кредитирал събраните по почин на въззивницата
свидетелски показания, а е кредитирал показанията на разпитан по почин на
К.Т.С. свидетел, от които е обосновал неправилни изводи, т.к. не е обсъдил
тези гласни доказателства в съвкупност с приетите по делото писмени
доказателства - 4 писмени договора за СМР.
Първоинстанционният съд е извършил пълен и обстоен анализ на
всички събрани доказателства, които детайлно е обсъдил и съпоставил и
обосновано е посочил кои доказателства кредитира и кои – не, както и по
какви причини не кредитира съответните доказателства, а изведените въз
основа на кредитираните доказателства фактически и правни изводи са
житейски и логически обосновани.
Правилно съдът не е кредитирал изцяло показанията на свидетелката
Д.К., като е отчел по реда на чл.172 от ГПК нейната вероятна
заинтересованост от изхода на делото след изричните й признания, че е в
8
лоши отношения с К.С. и съпругата му и преди да бъде доведена като
свидетел е прочела исковата молба, както и многобройните значителни
вътрешни противоречия в показанията й.
Неоснователно е и оплакването във въззивната жалба за неправилност
на изводите на първоинстанционният съд, касаещи вида на извършените от
К.Т.С. подобрения, които подлежат на заплащане, т.к. обосновано съда е
приел, че гипсовата шпакловка и поставените в кухнята СКШ представляват
подобрения.
Гипсовата шпакловка е положена като елемент от извършени
множество СМР при ремонта на кухнята, , а не сама за себе си, поради това
следва да се разглежда като част от подобренията, а не като текущ ремонт.
СКШ макар и да представляват сглобяеми шкафове, са правени по поръчка за
конкретната кухня, трайно са прикрепени към стените и са част от
цялостният интериор на това жилищно помещение. Ето защо
първоинстанционният съд правилно е приел, че представляват подобрения,
т.к. премахването им не може да стане без увреждане на вещта.
Неоснователно е и оплакването във въззивната жалба за неправилност
на изводите на първоинстанционният съд за наличието на добросъвестност у
К.Т.С., обуславяща приложението на чл.74, ал.2 от ЗС, предвид че към
момента на извършване на подобренията М.Ж.С. не е била собственик на
имота, т.е. посочената законова норма не би следвало да намери приложение.
В действителност първоинстанционният съд е формирал правните си
изводи относно подлежащата на присъждане сума като обезщетение за
извършените от К.Т.С. подобрения като е приел, че макар и недобросъвестен
владелец, той е извършил подобренията със знанието и въпреки
противопоставянето на М.С..
Този извод сам по себе си е правилен и обоснован посредством
събраните по делото доказателства, а за верността му няма значение
обстоятелството, че към момента на извършване на подобренията К.Т.С. е бил
собственик на имота, което от своя страна изключва приложението на чл.74,
ал.2 от ЗС.
Изводът обаче не е решаващ в конкретния казус досежно размера на
подлежащото на присъждане обезщетение, т.к. дори и в хипотезата на чл.74,
ал.1 от ЗС в полза на К.Т.С. следва да се присъди сумата в размер на 9 000
лв., т.к. тя е по-малката измежду сумата, с която се е увеличила стойността на
имота, и разноските за подобренията, които са в размер на 10 185 лв.
По изложените мотиви въззивният съд намира, че обжалваното решение
в тази му обжалвана част е правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
9
Относно разноските:
При този изход на делото, по правилата на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК
разноски следва да се присъдят в полза на К.Т.С. за защита срещу подадената
от М.С. въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, като с оглед на
представените доказателства за платено адвокатско възнаграждение в размер
на 780 лв., такава сума следва да му бъде присъдена като разноски във
въззивното производство.
На основание изложените мотиви и на основание чл.272 от ГПК и
чл.271, ал.1, пр.І-во от ГПК Старозагорският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260293/30.03.2021 г., постановено по
гр.д.№ 957/2020 г. по описа на Старозагорския районен съд в частта му, в
която са отхвърлени като неоснователни предявените от К.Т.С., ЕГН –
**********, с адрес: ***, ап.47 срещу М.Ж.С., ЕГН – **********, с адрес:
***, ап.47 кумулативно обективно съединени искове по чл.55, ал.1 пр.ІІІ-то от
ЗЗД за сумите съответно от 327,13 лв. и от 628,81 лв., представляващи
неоснователно обогатяване на ответницата за сметка на ищеца във връзка с
плащането на данък недвижим имот и такса битови отпадъци за периода от
2010 г. до 2017 г., както и в частта му, в която е уважен предявеният от
К.Т.С., ЕГН – **********, с адрес: ***, ап.47 срещу М.Ж.С., ЕГН –
**********, с адрес: ***, ап.47 иск по чл.72, ал.1 от ЗС до размера на сумата
от 9 000 лв., представляваща обезщетение за направени от ищеца подобрения
в собствения на ответницата недвижим имот, находящ се в ***, ап.47, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 27.02.2020 г. до окончателното
й изплащане, както и в частта му за разноските, присъдени в полза на всяка от
двете страни.
В останалата му част решение № 260293/30.03.2021 г., постановено по
гр.д.№ 957/2020 г. по описа на Старозагорския районен съд като необжалвано
е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от Гражданския процесуален кодекс
М.Ж.С., ЕГН – **********, с адрес: ***, ап.47 да заплати на К.Т.С., ЕГН –
**********, с адрес: ***, ап.47 сумата от 780 лв. (седемстотин и осемдесет
лева) –съдебно-деловодни разноски пред въззивната съдебна инстанция.
Решението в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното
решение в частта му, в която е уважен предявеният от К.Т.С., ЕГН –
**********, с адрес: ***, ап.47 срещу М.Ж.С., ЕГН – **********, с адрес:
***, ап.47 иск по чл.72, ал.1 от ЗС до размера на сумата от 9 000 лв.,
представляваща обезщетение за направени от ищеца подобрения в собствения
10
на ответницата недвижим имот, находящ се в ***, ап.47, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 27.02.2020 г. до окончателното й изплащане,
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.
В останалата му част решението не подлежи на касационно обжалване и
е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11