Решение по дело №167/2020 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.София, 18.02.2021г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и двадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов

ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова

Ивелина Симеонова

 

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №167 по описа за 2020г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.196 и следващи, вр.чл.278 и следващи от ГПК(отм.), вр.пар.2, ал.1 от ПЗР на ГПК.

С решение №217451 от 16.09.2019г., постановено по гр.дело №4423/2001г. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, в производство за съдебна делба във фазата по извършването й, е поставен в дял и изключителна собственост на основание чл.288 ал.3 от ГПК(отм) на Б.С.Х. и М.А.Х. (като наследници на А.П.Х.) следния допуснат до делба недвижим имот: Апартамент №14 в гр.София, ул.“******(надпартерен) със застроена площ от 100кв.м., състящ се от две стаи, вестибюл, кухня, баня, клозет, входно и черно антрета, балкон и лоджия, заедно с таван №10 с площ от 23кв.м., заедно с мазе №9 с площ от 5кв.м., заедно със 7,04% от общите части на сградата, построена в парцел XII, кв.9 по плана на гр.София, местност „Центъра“, целият с площ от 836кв.м., при условие че в шестмесечен срок от влизане в сила на съдебното решение за възлагане заплатят на съделителя А.П.Х. сумата от 99199,52лв. ведно със законната лихва от влизане в сила на решението до окончателното изплащане, за уравнение на дела й, като в противен случай и на основание чл.288 ал.7 от ГПК(отм.) решението за възлагане се обезсилва по право и имотът се изнася на публична продан. Отхвърлени са предявените от А.П.Х.: претенция за възлагане по реда на чл.288 ал.2 и/или ал.3 от ГПК(отм.) в неин дял на гореописания, допуснат до делба недвижим имот; исковете с правно основание чл.286 от ГПК(отм), вр.чл.31, ал.2 от ЗС срещу Б.С.Х. и М.А.Х. за сумите от по 15900 евро- обезщетение за лишаване от ползване на собствените и идеални части от гореописания съсобствен апартамент  за периода от 29.04.2013г. до 12.02.2019г., както и исковете с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумите от по 4000 евро- обезщетение за забавено изпълнение върху главницата от 15900 евро за периода от 29.05.2013г. до 12.02.2019г. Отхвърлен е и предявения от Б.С.Х. и М.А.Х. срещу А.П.Х. иск с правно основание чл.286 от ГПК(отм.) вр.чл.30, ал.З от ЗС за сумата от 451,61лв.- припадаща се част от необходими разноски за общите части на етажната собственост, в която се намира съсобствения гореописан имот, направени през 2018г.

Срещу така постановеното решение, в частите с които процесният имот е поставен в дял и изключителна собственост на основание чл.288 ал.3 от ГПК(отм) на Б.С.Х. и М.А.Х. (като наследници на А.П.Х.), и са отхвърлени предявените от А.Х. искове с правно основание чл.286 от ГПК(отм), вр.чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86 от ЗЗД срещу Б.С.Х. и М.А.Х. за сумите от по 15900 евро- обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот за периода от 29.04.2013г. до 12.02.2019г. и сумите от по 4000 евро- мораторна лихва върху главниците от 15900 евро за периода от 29.05.2013г. до 12.02.2019г., е подадена в срок въззивна жалба от А.П.Х.. Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционният съд в нарушение на процесуалните правила и материалния закон е приел че е в нейна тежест установяването на липсата на фактически основания за уважаване претенциите на Б.С.Х. и М.А.Х. за възлагане на имота в техен дял, като в същото време по отношение на нейната претенция приел обратното- че тя не била доказала жилищна нужда. Твърди, че жилищната нужда следва да бъде доказана от страната, която се позовава на нея. Твърди също така, че в противоречие със събраните по делото доказателства съдът е приел, че претенцията и по сметки е недоказана. Безспорно било установено, че имотът е ползван само от ответниците през периода, за който претендира обезщетение жалбоподателката, а последната е била лишена от ползване. Претендира отмяна на обжалваното решение и изнасяне на имота на публична продан, както и уважаване изцяло на претенциите по сметки.  

Въззиваемите Б.С.Х. и М.А.Х. оспорват въззивната жалба като неоснователна, като излагат подробни съображения относно правилността на обжалваното решение. Молят решението на СРС да бъде потвърдено и претендират разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице, за което според обжалваемия интерес е възникнало правото на жалба, същото е упражнено в рамките на установения от закона преклузивен срок за обжалване и съгласно правилата на функционалната подсъдност подлежат на разглеждане от състав на Софийски градски съд, по реда на ГПК.

СРС е сезиран с иск за делба на съсобствен недвижим имот с правно основание чл.34, ал.1 ЗС, съгласно който всеки съсобственик може, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. Тъй като исковата молба е подадена при действието на отменения ГПК, по силата на § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК производството по делото се развива по отменения процесуален закон. Делбеното производство е регламентирано като особено исково производство в чл.278 и следващи от ГПК(отм.),  като същото е разделено на две фази - I фаза по допускане на делбата и II фаза - по същинското й извършване. Настоящото производство се намира във втората фаза на делбата- по извършването и.

 Настоящият състав намира изложените в жалбата доводи за неоснователни. От представените по делото доказателства се установява, че по отношение на ответниците по жалбата Б.С.Х. и М.А.Х. действително са налице всички кумулативно изискуеми предпоставки съгласно разпоредбата на чл.288, ал.3 от ГПК(отм.) за възлагане на имота в техен дял. Между страните не се спори, че имотът представлява жилище и е неподеляем, което е видно и от заключението на вещото лице по СТЕ. Безспорно между страните е и обстоятелството, че праводателят на ответниците по въззивната жалба- първоначалният ответник А.Х.(починал по време на процеса), при откриване на наследството е живял в имота. Не се установява по делото въззиваемите да притежават друг жилищен имот. Неоснователно е възражението на жалбоподателката за допуснати процесуални нарушения във връзка с разпределянето на доказателствената тежест. В направеното от А.Х. искане за възлагане в неин дял на процесния имот (което е оставено без уважение и в тази част решението на СРС е влязло в сила като необжалвано) самата тя е заявила обстоятелството, че притежава друг жилищен имот, макар и недостатъчен според нея за задоволяване на жилищните нужди на семейството и. Именно предвид това изявление, както и поради безспорното обстоятелство, че А.Х. не е живяла в имота към момента на откриване на наследството, съдът е приел, че по отношение на последната не са налице част от кумулативно изискуемите предпоставки за възлагане в неин дял на процесния имот.

Правилно са отхвърлени и претенциите по чл.286 от ГПК(отм), вр.чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86 от ЗЗД. За да бъде уважена тази претенция е необходимо да се установи от представените по делото доказателства не само факта на ползване на целия имот от страна на ответниците и връчването на покана за заплащане на обезщетение, но и лишаването от ползване на претендиращия обезщетение съсобственик. Именно последното обстоятелство не се установява по делото- видно от представената нотариална покана ответниците са поканили ищцата А.Х. да получи ключове и код за достъп на охранителната система с оглед възможността да ползва част от имота съобразно дела си. Неосъществяването на правата на ищцата поради причини, зависещи само от нея, изключва възможността да претендира обезщетение за лишаване от право на ползване на съсобствения имот.

Предвид гореизложеното въззивната жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна, а решението на СРС- оставено в сила в обжалваните му части.

При този изход на спора на ответниците по жалбата следва да бъдат присъдени сторените във въззивната инстанция разноски в размер на 1500 лева за адвокатско възнаграждение, по ½ или 750 лева за всяка от тях.

Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №217451 от 16.09.2019г., постановено по гр.дело №4423/2001г. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, в обжалваните му части.

ОСЪЖДА А.П.Х. с ЕГН********** да заплати на Б.С.Х. с ЕГН********** и М.А.Х. с ЕГН********** сумите от по 750 (седемстотин и петдесет) лева на всяка от тях- разноски във въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1/                                   2/