Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Д въззивен
състав, в публичното заседание, проведено на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 11260 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 520117 от 30.10.2018 г.,
постановено по гр. д. № 23735/2014 г., по описа на СРС, 50-ти състав, е
признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, че Х.Е.А. дължи на „Т.С.”
ЕАД на основание с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД: 1/ сумата от 2498.59 лева за доставена от дружеството топлинна
енергия до топлоснабден имот, представляващ
апартамент № 4, находящ се в гр. София, ж.к. **********през
периода от м.12.2010 г. до м.04.2013г., ведно със законната лихва от 27.03.2014
г. до изплащането ѝ; 2/ сумата от 418,37 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата, дължима за периода
01.06.2010 г. – 09.01.2014 г., за които суми на 05.02.2014 г. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 5132/2014
г. по описа на СРС, ГО, 50 състав, като исковете са отхвърлени, както следва:
1/ иска за главница за разликата над уважения размер от 2498,59 лева до пълния
предявен размер от 2975,67 лева /или за сумата от 477,08 лева/; 2/ иска за мораторна лихва за разликата над уважения размер от
418,37 лева до пълния предявен размер от 556,39 лева /или за сумата от 138,02
лева/.
С решението са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Ц.С.А. искове
с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество:
1/ сумата от 991.89 лева за доставена от
дружеството топлинна енергия и нейното дялово разпределение до топлоснабден имот, представляващ апартамент № 4, находящ се в гр. София, ж.к. **********през периода от
м.04.2010 г. до м.04.2013г., ведно със законната лихва от 30.01.2014 г. до
изплащането ѝ; 2/ сумата от 185,46 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата, дължима за периода
01.06.2010 г. – 09.01.2014 г., за които суми на 05.02.2014 г. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. №
5132/2014 г. по описа на СРС, ГО, 50 състав.
С решението и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК Х.Е.А., ЕГН********** е осъден да заплати в полза на Т.С. ЕАД сумата
от 174,42 лева, представляваща разноски в заповедното производство и сумата от
653,04 лева, представляваща разноски в исковото производство пред СРС.
С решението и на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК Т.С. ЕАД е осъдено да заплати в полза на Ц.С.А., ЕГН **********
сумата от 280 лева, представляваща разноски в исковото производство пред СРС.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Е.К.“ ЕООД - несъстоятелсност.
В срока по чл.259, ал. 1 от ГПК от
името на „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба с вх.
№ 5187173/16.11.2018 г., срещу първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени предявените срещу Х.Е.А. искове, както
и в частта, с която са отхвърлени изцяло предявените от дружеството искове
срещу Ц.С.А.. В жалбата се излагат съображения за неправилност на решението в
обжалваната му част, като се поддържа, че приетото от съда противоречи на
установените от доказателствата по делото факти. Според въззивника
неправилно от съдът е прието, че ответникът Ц.С.А. не е имала качеството
потребител на топлинна енергия през процесния период,
като се позовава на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. Сочи се, че по делото е установено,
че ответниците са собственици на процесния
топлоснабден имот, като е без значение, кои са
лицата, които фактически живеят в него. С оглед изложеното се моли решението на
СРС в обжалваната му част да бъде отменено, като предявените от ищцовото дружество искове бъдат уважени. Претендира се
присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК от
името на Х.Е.А. и Ц.С.А., е депозиран общ отговор на въззивната
жалба, с който се оспорват доводите на въззивника.
Поддържа се, че постановеното от Софийски районен съд решение е правилно в
обжалваната му част и се моли същото да бъде потвърдено. Претендира се
присъждането на сторените по делото разноски като се представя списък по чл. 80
от ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд е бил
сезиран на 30.01.2014 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е
поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
срещу лицата Х.Е.А., ЕГН ********** и Ц.С.А., ЕГН ********** за признаване за
установено, че последните следва да заплатят в полза на Т.С. ЕАД: 1/ Х.Е.А.,
ЕГН ********** ¾ части и 2/ Ц.С.А., ЕГН ********** ¼ част от
следните суми: 1/ сумата от 3967,56 лева, предсталяваща
доставена от дружеството топлинна енергия до топлоснабден
имот, представляващ апартамент № 4, находящ се в гр.
София, ж.к. **********за периода м.04.2010 г. – м.04.2013 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 30.01.2014 г. до изплащането
ѝ; 2/ мораторна лихва в размер на 741,85 лева
за периода 01.06.2010 г. – 09.01.2014 г.
На 05.02.2014 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 5132/2014 г., по описа на СРС,
50 състав, с която е разпоредено: 1/ Ц.С.А., ЕГН ********** да заплати ¼ част от
горепосочените суми; 2/ Х.Е.А., ЕГН ********** да заплати ¾ части от
горепосочените суми в полза на кредитора „Т.С.“ ЕАД, както и разноските по
делото.
Срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е подадено
възражение в срок от страна на Х.Е.А., ЕГН ********** и Ц.С.А., ЕГН **********.
Във връзка с горното на заявителя „Т.С.“ ЕАД е указано, че в едномесечен срок
от получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията
си. В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил искове срещу
Х.Е.А., ЕГН ********** и Ц.С.А., ЕГН ********** за претендираните
в заявлението суми.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответниците Х.Е.А., ЕГН ********** и Ц.С.А., ЕГН **********.
Поддържа, че ответниците са потребители на топлинна
енергия за битови нужди. Навеждат се съображения, че сградата-етажна
собственост, в която се намира процесния имот е
сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия с фирма „Е.К.“ ООД, като в тази връзка се посочва, че на основание чл.
155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия за процесния
имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния
период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово
разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален отчет на уредите за
дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от Наредба №
2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
В срока за
отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, от името на ответниците
Х.Е.А., ЕГН ********** и Ц.С.А., ЕГН **********, е депозиран общ отговор на
исковата молба, с който се оспорват предявените искове. Направено е възражение
за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните
от ищеца вземания с настъпил падеж преди 30.01.2011 г. Поддържа се, че не са
представени доказателства, че абонатната станция, в сградата етажна
собственост, е въведена в експлоатация, съгласно изискванията на нормативната
уредба.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта и по наличието на противоречие с
императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 50-ти състав, решение за валидно и
допустимо.
По правилността
на решението в обжалваната част, въззивният съдебен
състав намира следното:
Предявени са
искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 вр. с чл. 124
от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от
Закона за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – положителен установителен
иск за вземания за плащане на стойност на доставена топлоенергия за битови нужди,
за имот в сграда - етажна собственост,
за обезщетение за забава на плащане на същото, за които е издадена заповед за
изпълнение по реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За уважаване на
предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът следва да докаже
по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между
него и ответниците за доставката на топлинна енергия,
в това число и качеството им на потребители на топлинна енергия, обема на
реално доставената в процесния имот топлинна енергия
за исковия период, че нейната стойност възлиза именно на претендираната
сума, поради което и за ответниците да е възникнало
валидно и изискуемо задължение за заплащане на процесните
главници, като е изпаднал и в забава за изпълнението му.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ).
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при
публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач)
по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на
топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени
инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради,
се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36
Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването)
със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени
общи условия на топлопреносното предприятие. В това
си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за
редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща към процесния
период. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ
на топлопреносното предприятие. Договорът между това
трето ползващо лице и топлопреносното предприятие
подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта
на ползване на топлоснабдения имот – в този смисъл са
и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по
тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно
урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота - собственост или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. следва и че
потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура
остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат
заплащане на сумата за мощност (В този смисъл решение Nо
210 от 24.02.2006 г. по адм. дело Nо 11361/2005 г. на 5
чл. състав на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ, въвежда
забрана за прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните
тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната
инсталация, направено от потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
По делото приета
и не е оспорена от ответниците молба-декларация от 03.07.2000
г., адресирана до „Т.С.“ ЕАД, от която се установява, че от страна на ответника
Х.Е.А. е отправено искане до ищцовото дружество за
откриване на партида на негово име за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. **********за
абонатен № 192875, в което е изрично заявено, че Х.А. желае да бъде открита
партида на негово име.
Предвид горното,
настоящият съдебен състав намира, че не е установено по делото при условията на
пълно и главно доказване, че ответницата Ц.С.А., ЕГН ********** е имала
качеството потребител на топлинна енергия през процесния
период за топлоснабдения имот. Този извод се налага,
поради следните съображения: с подаването на молба-декларация от 03.07.2000 г.,
адресирана до „Т.С.“ ЕАД, т.е преди началото на исковия период, ответникът Х.Е.А.
е заявил желанието си за откриване на партида за целия топлоснабден
имот единствено на негово име, като е посочил, че имотът ще се ползва за
задоволяване жилищните нужди на него и семейството му, поради което настоящият
състав приема, че единствено Х.А. е заявил пред ищцовото
дружество, че ще отговаря за заплащането на стойността на доставената до процесното жилище топлинна енергия след 03.07.2000 г.
(датата на подаване на молбата-декларация). В конкретния случай, съгласно молба-декларация,
чиято автентичност не е оборена по делото, Х.А. е отправил искане цялата
енергия доставена до имота да се заплаща от него. При така възприето и като
съобрази молбата-декларация на ответника Х.А. от 03.07.2000 г., и
обстоятелство, че ищецът е открил партида именно на негово име за целия имот
въз основа на това заявление, то въззивната инстанция
приема, че по делото е установено, че ответникът Х.А. е заявил пред „Т.С.“ ЕАД,
че тя ще ползва имота и ще заплаща енергията, ищецът се е съгласил със същото и
е открил партидата за имота само на негово име, поради което и съдът приема, че
след 03.07.2000 г., т.е за исковия период само ответникът А. е следвало да
отговаря за заплащането на цялото количество потребена
енергия в имота.
При така
възприето съдът приема, че отговорността на ответницата Ц.С.А. не може да се ангажира от ищеца за
заплащане на процесните суми. Молбата за откриване на
партида от Х.Е.А. и откриването на такава на негово име от страна на ищеца
установяват, че между Х.А. и ищеца е постигнато съгласие и е сключен договор за
доставка на топлинна енергия в имота, поради което и ответницата Ц.С.А. не
дължи на ищеца плащане на претендираните от него суми
с исковата молба.
С оглед
гореизложеното решението на районния съд в обжалваната част, в която е
отхвърлил изцяло исковете предявени срещу ответницата Ц.С.А. е правилно и следва да се потвърди.
От установените
по-горе обстоятелства се налага извод, че през процесния
период ответникът Х.Е.А. е бил потребител на топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 4, находящ се в гр. **********за абонатен № 192875 по сключен
с ищцовото дружество договор за доставка на топлинна
енергия в процесния имот.
Установено е по
делото и обстоятелството, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост (в която се
намира този имот) е била присъединена към абонатна станция.
Относно въпроса
за осъществяването на реално доставяне на топлинна енергия и нейното количество
и качество, въззивният съд намира следното:
По делото е
установено, от представените към исковата молба доказателства, че общи условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди са одобрени от ДКЕВР през 2008
г., като се установи от прието заключение по съдебно-техническата експертиза,
че ищецът е доставял енергия в сградата етажна собственост, в която се намира процесния имот, поради което съдът приема за установено по
делото, че през процесния период ищецът Т.С. ЕАД и ответникът
Х.А. са били обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди в сграда - етажна собственост, чието съдържание се определя в Общите
условия от 2008 г., както и от действащата към съответния момент нормативна
уредба, а именно Закон за енергетиката и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
От заключението
на вещото лице по съдебно-техническата експертиза се установява, че
количеството топлинна енергия от конкретната абонатна станция се измерва и
отчита съгласно ЗЕ от средство за търговско измерване – общ топломер. Посочва,
че са взети предвид и технологичните разходи в абонатната станция за процесния период, които са за сметка на топлопреносното
предприятие, като същите са изчислени по Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването и са били отчислявани ежемесечно от
отчетената от общия топломер топлинна енергия, преди нейното разпределение
между абонатите. Установява се също, че за процесния
период дяловото разпределение на топлинна енергия до м. 10.2007 г. е извършвано
от „Е.К.“ ЕООД, а след това от „Топлоконтрол“ ООД,
съгласно изискванията на Закон за енергетиката и Наредба № 16-334 от 06.04.2007
г. Установява се още, че през процесния период за топлоснабдения имот има монтирани 4 отоплителни тела с 4 топлоразпределителя и щранг-лира
за отопление в банята. Установява се също, че процесния
период общото количество топлинна енергия, отдадена от сградна
инсталация е определяна за сградата етажна собственост като част от общото
количество топлинна енергия за отопление на сградата етажна собственост, както
и че делът на процесния имот в това количество е
определен според съотношението на пълния му отопляем обем в размер на 215 куб.
м. към пълния отопляем обем на сградата етажна собственост в размер на
11 656 куб. м. Установява се също, че за топлоснабдения
имот е начислявана топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване, както и че
в имота са монтирани 2 броя технически изправни и сертифицирани водомери, по
който се отчита разхода, както и че последният е бил определян на основата на
реален отчет на показанията на
водомерите. Установява се също, че общият топломер, монтиран в абонатната
станция на сградата етажна собственост, в която се намира процесния
имот е преминавал метрологични проверки за определяне техническата му
изправност и експлоатационна годност на всеки две години.
Съдът приема, че
от събраните по делото доказателства вкл. и от заключението на
съдебно-техническата експертиза по делото е установено, че през процесния период, включващ и задълженията по изравнителни
сметки, за топлоснабдения имот потребената
топлинна енергия е на стойност от общо 3791,56 лева. Доколкото от ответника Х.А.
се претендира ¾ част от вземанията за доставена и незаплатена топлинна
енергия, то се налага извод, че искът за главница, представляваща стойността на
доставена в топлоснабдения имот през процесния период топлинна енергия, предявен срещу ответникът
Х.А. е доказан до размера от 2843,67 лева.
В отговора на
исковата молба, подаден от името на ответника Х.А. е релевирано
възражение за погасяване по давност на сумите начислени от ищеца през исковия
период. По отношение на което настоящият състав намира следното:
Съгласно
разясненията дадени в Тълкувателно решение 3/18.05.2012г. по тълк.д.№ 3/2011г. на ОСГТК на ВКС вземанията за потребена топлинна енергия са такива за периодични
плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност по
чл.111, б. „в” от ЗЗД; различният размер на всяка месечна вноска не променя
периодичния характер на вземането за нея, защото то произтича от повтарящи се
еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж. Предвид това в
разглеждания случай следва да намери приложение тригодишният давностен срок, установен в чл.111, б. „в” от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните за главници), давността тече от деня на падежа
(тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска
предсрочно изпълнение). В частност задълженията на ответницата за заплащане на
стойността на доставената енергия са възникнали като срочни.
За вземанията
възникнали при действието на ОУ от 2008г.:
Приложими за
тези вземания са разпоредбите на чл. 33 от ОУ от 2008г., които са общоизвестни
и съгласно които плащанията за съответния месец се дължат до 30-то число на
месеца, следващ този, за който е задължението. Доколкото тези задължения са
уговорени да се плащат в определен срок, то съдът приема, че приложима е
разпоредбата на чл. 114, ал.1 от ЗЗД и началният момент на погасителната
давност на всяко месечно задължение започва да тече от момента на настъпване на
изискуемостта му, тоест с изтичане на 30 дни след месеца, за който е възникнало
задължението.
Моментът на
издаване на обобщената фактура от ищеца за задълженията за целия отоплителен
сезон не е от естество да промени моментът на възникване на вземането и
изискуемостта му, а само те са релевантни при определяне началото на срока на
погасителната давност. В случая вземанията са възникнали в момента на
осъществяването на доставката на енергията и
за всяко от тях са издавани ежемесечните фактури. Издаването на обобщена
фактура по изравнителни сметки включващи и начислени задължения за месеци през
целия отоплителен сезон без да се сочи конкретно потребление за процесните месеци, не е от естество да промени момента, от
който започва да тече погасителната давност за процесните
вземания. Вземането е за доставена топлинна енергия в определен месец.
Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца за това вземане не е от
естество да промени вземането и да обоснове извод, че погасителната давност за
него тече от последната издадена фактура за това вземане. Да се приеме
обратното би означавало да се допусне от поведението по издаване на фактури на
кредитора да зависи началният момент на погасителната давност, което
противоречи на целите на института на погасителната давност. Моментът, от който
започва да тече погасителната давност е определен от законодателя в зависимост
от възникване на вземането и от изискуемостта му. Изискуемостта на вземането и
изпадането в забава на плащането на същото са различни факти, от тях произтичат
и различни последици. В случая разпоредбата на ОУ от 2008г. сочи изискуемост на
месечното вземане, което не е обвързано с изравнителната сметка, поради което и
обвързването от ищеца на началния момент на погасителната давност за месечните
задължения с издаването на обобщена фактура по изравнителната сметка е
неоснователно.
При така
възприето и като съобрази дата на подаване на заявление - 30.01.2014 г., и по
съображения изложени по-горе за началния момент на погасителната давност на
вземанията възникнали при действието на ОУ от 2008г., то съдът приема, че
вземанията за част от процесния период, а именно за
периода м. 04.2010 г. – м.11.2011 г. са погасени по давност.
Следователно
непогасени по давност са вземанията за период м.12.2011 г. – м.04.2013 г., като
видно от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза общия
размер на дължимите суми за доставена до топлоснабдения
имот топлинна енергия за така посочения период е 2073,24 лева. Ответникът А. е
задължен за ¾ част от тази сума, поради което се налага извод, че
подадената от ищцовото дружество въззивна
жалба в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Х.А. иск за разликата над
2498,59 лева до сумата от 2975,67 лева е неоснователна и първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в тази част.
По отношение на
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за доставена и незаплатена топлинна
енергия, настоящият съдебен състав намира, че доколкото конкретни оплаквания в
жалбата по този иск не са наведени и не се установи да е нарушена императивна
материално правна норма от СРС, то решението по този иск следва да се потвърди.
Независимо от
обстоятелството, че въззивният съд формира извод, че Х.А.
дължи в полза на ищцовото дружество сума в по-малък
размер от приетия от първоинстанционния съд, то
доколкото липсва въззивна жалба от ответника А. и с
оглед принципа на диспозитивното начало, съдът не
разполага с възможност да се произнесе с решението си в този смисъл.
По отношение на разноските:
С оглед изхода
на спора пред въззивната инстанция право на разноски
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК имат въззиваемите Х.Е.А. и Ц.С.А..
От името на
същата е направено искане за присъждане на разноски, а именно за заплатено
адвокатско възнаграждение в производството пред СГС в размер на по 560 лева за
всеки от двамата въззиваеми, като се представени и
доказателства за извършването на претендираните
разноски.
С молба от 15.06.2020
г. от името на въззивника Т.С. ЕАД е направено
възражение за прекомерност на претендираното от насрещните
страни в производството адвокатско възнаграждение, което настоящият съдебен
състав, съобразявайки обстоятелството, че настоящото производство не се
характеризира с фактическа и правна сложност, обстоятелството, че делото е
приключило в едно открито съдебно заседание, в което не са събирани нови
доказателства, както и активното процесуално поведение на процесуалния
представител на въззиваемите страни, намира за
основателно. При преценката на гореизложеното, въззивният
съдебен състав намира, че претендираното от всеки от въззиваемите адвокатско възнаграждение във въззивното производство следва да бъде намалено до размера
от 400 лева.
Предвид горното
и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК „Т.С.“
ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** следва да бъде
осъдено да заплати в полза на Х.Е.А., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 400
лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството
пред СГС.
На основание чл.
78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление *** следва да бъде осъдено да заплати в
полза на Ц.С.А., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 400 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 520117 от 30.10.2018 г.,
постановено по гр. д. № 23735/2014 г., по описа на СРС, 50-ти състав в обжалваните
части, а именно: 1/ в частта, с която частично са отхвърлени предявените от „Т.С.“
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** срещу Х.Е.А., ЕГН **********,
с адрес: *** искове; и 2/ в частта, с която са отхвърлени изцяло предявените от
„Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** срещу Ц.С.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:*** да заплати в полза на Х.Е.А., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, сумата от 400 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в
производството пред СГС.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:*** да заплати в полза на Ц.С.А., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, сумата от 400 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в
производството пред СГС.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.