Р Е Ш Е Н И Е
№ 1832
гр. Русе, 04.11.2019 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Русенски районен съд, ХIІ - ти
граждански състав в публично
заседание на 08 октомври, две хиляди и деветнадесета в състав:
Председател: Десислава Великова
при
секретаря Светла Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело №4743 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази
следното:
Ищецът С.Г.С. твърди, че на
29.10.2010 г., в полза на ответника „Топлофикация Русе" ЕАД, бил издаден
изпълнителен лист по ЧГД № 7436/2010 г. по описа на РРС срещу Г.С.С. – негов наследодател,
за сумата от 740,46 лв., представляваща главницата, ведно със законната лихва,
считано от 23.09.2010 г. до окончателното й изплащане; 39,72 лв. – неолихвяема
лихва за забава; 27,50 лв. – разноски и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение
по гр.дело № 7436/2010 г. по описа на РРС. На 03.12.2010 г., „Топлофикация
Русе" ЕАД подало молба за образуване на изпълнително дело при ЧСИ И.Х.,
рег. № 832 към КЧСИ и въз основа на посечения изпълнителен лист било образувано
изп.дело № 2005 по описа за 2010 г. на ЧСИ. В него взискателят бил посочил
изпълнителните способи за събиране на вземането, запор на трудово
възнаграждение или пенсия на длъжника, запор на МПС, възбрана на недвижими
имоти, запор на банкови сметки, опис на движимото имущество. На 08.12.2010 г.
ЧСИ изпратил съобщение за налагане на запор върху МПС собственост на длъжника
до началника на КАТ – Русе, който бил наложен. След 08.12.2010 г. по изпълнителното дело не били
предприемани други изпълнителни действия. Счита, че изпълнителното дело било
прекратено ех lege на основание чл. 433, ал.1. т.8 от ГПК на 08.12.2012 г. На 10.08.2015
г., след като делото е било прекратено ех lege по изпълнителното дело постъпила
сума в размер на 1120,94 лв., от която в полза на „Топлофикация Русе“ ЕАД, като
взискател в производството, била разпределена сумата от 993,72 лв. Не е спорно
по делото, че тази сума била приведена от В.М.С. или Г.С. по посоченото изп.
дело № 2005 по описа за 2010 г. на ЧСИ И.Х.. Г.С. починал на 21.06.2016 г. и
оставил за свои наследници по закон В.М.С., негова преживяла съпруга, С.Г.С. и М.
Г.С. - негови деца. На 29.10.2010 г. М. Г.С. се отказал от наследството на баща
си и неговия отказ бил вписан в особената книга пори РРС под № 310/29.11.2016
г. по ч.гр. дело № 6775/2016 г. по описа на РРС. На 27.05.2019 г. В.М.С., в
качеството си на наследник на Г.С.С. и С.Г.С., в качеството си на наследник на Г.С.С. подали заявление по чл. 410 от ГПК, като съда образувал гр.дело №
3332 по описа за 2019 г. на РРС, по което било разпоредено на длъжника
„Топлофикация Русе“ ЕАД да им заплати сумата от 993,72 лева, представляваща
постъпила сума по изп. дело № 20108320402005 по описа на ЧСИ И.Х. и сумата от
325 лева – разноски в производството. В срока по чл. 414 от ГПК длъжникът подал
възражение, поради което било образувано настоящото дело. На 27.06.2019 г. В.М.С.
починала, като оставила за свои наследници по закон С.Г.С. и М.Г.С. - нейни
синове. На 29.07.2019 г. М. Г.С. се отказал от наследството, останало след
смъртта на майка му В.М.С., като отказът бил вписан под № 314/29.07.2019 г. в
особената книга при РРС. Иска да бъде признато за установено по отношение на
ответника, че му дължи сумата от 993,72 лв., неоснователно събрана на
10.08.2015 г. в хода на принудителното изпълнение по изп. дело № 20108320402005
по описа на ЧСИ И.Х..
В отговора на исковата молба
ответникът „Топлофикация Русе“ ЕАД счита предявения иск за неоснователен, като
заявява че посочената сума била платена доброволно.
Съдът, съобразявайки становищата на
страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия
закон, прие за установено от фактическа страна, следното:
По
заявление на ищеца е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 29.05.2019 г. по гр. д. № 3332/2019 г. по описа
на РРС, с която е разпоредено на длъжника „Топлофикация Русе“ ЕАД да заплати на
В.М.С. и С.Г.С. в качеството им на
наследници на Г.С.С., сумата от 993.72 лв. – постъпила сума по ИД № 20108320402005
на ЧСИ И.Х., както и 325.00 лв. - разноски. В срока по чл.414 от ГПК длъжникът
възразил писмено срещу заповедта за изпълнение и съдът дал указания на ищеца да
предяви иск за установяване на вземането си, който е предмет на настоящия
правен спор.
Видно
от приложения по изп. дело № 20108320402005 по описа на ЧСИ И.Х., изпълнителен
лист от 29.10.2010 г издаден по ЧГД №
7436/2010 г. по описа на РРС в полза на ответника срещу Г.С.С. – наследодател
на ищеца, последният бил осъден да му заплати сумата от 740,46 лв.,
представляваща главницата за доставена топлинна енергия, ведно със законната
лихва, считано от 23.09.2010 г. до окончателното й изплащане; 39,72 лв.–лихва
за забава, и 127,50 лв. – разноски.
По
молба на ответника на 03.12.2010 г. въз основа на горепосочения изпълнителен
лист било образувано изп.дело № 2005 по описа за 2010 г. на ЧСИ. И.Х., рег. №
832 към КЧСИ с район на действие РОС. В него взискателят посочил изпълнителните
способи за събиране на вземането- запор на трудово възнаграждение или пенсия на
длъжника, запор на МПС, възбрана на недвижими имоти, запор на банкови сметки,
опис на движимото имущество. На 08.12.2010 г. ЧСИ изпратил съобщение за
налагане на запор върху МПС собственост на длъжника до началника на КАТ – Русе,
като същия бил наложен на същата дата. След 08.12.2010 г. по изпълнителното дело не били
предприемани други изпълнителни действия.
Г.С.С.,
починал на 21.06.2016 г. и оставил за свои наследници по закон В.м.С.и децата
си – ищеца и М. Г.С.. Последният се отказал от оставеното от баща му
наследство, който отказ бил вписан в особената книга на РРС под №
310/29.11.2016 г. по ч.гр. дело № 6775/2016 г. по описа на РРС.
От
приложения препис от изп.д. № 20108320402005 по описа на ЧСИ Хаджииванов е
видно, като не е спорно и по делото, че на
10.08.2015 г. сумата от 1120.94 лева била заплатена по сметка на съдебния
изпълнител от ищеца или от Върбинка Спириева.
На
27.06.2019 г. В.М.С. починала/ след издаване на Заповедта по чл.410 от ГПК
по гр. д. № 3332/2019 г. по описа на РРС, но преди
Разпореждането на РРС по чл.415, ал.1 от ГПК по това дело/, като оставила за
свои наследници по закон С.Г.С. и М.Г.С.- нейни синове. На 29.07.2019 г. М.Г.С./
преди подаване на исковата молба/ се
отказал от наследството, останало след смъртта на майка му В.М.С., като отказът
му бил вписан под № 314/29.07.2019 г. по гр. д. № 4629/2019 г. на РРС в
особената книга при РРС.
Установената фактическа обстановка
налага следните правни изводи:
Съобразно изложените в исковата
молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът квалифицира правно, предявения
иск по чл.422 от ГПК – установителен иск, в производството по който ищецът цели
да установи, че ответникът му дължи сумата от 993.72 лв. – постъпила сума по ИД
№ 20108320402005 на ЧСИ И.Х.. Предявеният иск е процесуално допустим, тъй като
е издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът е подал възражение в
законоустановения срок за недължимост на сумата.
Разгледан по
същество, искът се явява основателен.
В мотивите към т.1 от Постановление
№ 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС изрично се сочи, че
начална липса на основание по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД ще е налице и
при плащане на задължение след неговото погасяване, освен в случаите на чл.118
от ЗЗД. Според тази разпоредба, ако длъжникът изпълни задължението си след
изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в
момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Тук следва да се
различават последиците на изтичането на давностния срок и на фактическия
състав, който включва освен срока и възражението (чл.120 от ЗЗД), основано на
него. Ако вместо да направи възражение, длъжникът изпълни, то по този начин се
погасява правното задължение, т.е. плаща се дължимо и именно поради това
длъжникът не може да иска връщане на платеното. Същият правен ефект настъпва и
когато длъжникът изпълни без да знае, че погасителната давност е изтекла.
Възражението за погасителна давност може да породи правни последици, само
когато задължението не е още погасено, а в този случай то се погасява чрез
доброволно изпълнение. Така, за да бъде решен въпроса във връзка с възражението
на ответника по чл.118 от ЗЗД, то следва да се отговори на следните два
въпроса, а именно: била ли е изтекла към датата на плащането давността и дали
това плащане съставлява доброволно или принудително изпълнение.
Въпросът за течението и прекъсването
на давността по изпълнителното дело, образувано срещу наследодателя на ищеца,
следва да бъде решен в светлината на задължителното тълкуване, дадено с т.10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г.,
ОСГТК. В нея се приема, че когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години изпълнителното производство
се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б.
"д" ГПК отм.), като нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие. В мотивите е посочено, че не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника и извършването на справки. От друга страна, подаването на
редовна молба за изпълнение (с посочване на изпълнителните способи съгласно
чл.426, ал.2 от ГПК) прекъсва давността. Прието е, че в изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Сочи се, че когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се
прекратява ex lege, по право, на основание чл.433, ал. 1, т.8 от ГПК, като вече
настъпилата перемпция само се констатира в
постановлението за прекратяване на съдебния изпълнител. Посочено е, че в
този случай новата давност е започнала да тече от предприемането на последното
по време валидно изпълнително действие.
В случая единственото валидно
изпълнително действие, извършено по образуваното пред ЧСИ изпълнително дело, е
молба, изх.№32285/08.12.2010г. до Началника на ПП КАТ –Русе да се запорира МПС
на длъжника, в случай че притежава такова. Това е станало на 08.12.2010 г. С
изтичане на двугодишния срок по чл.433, ал. 1, т.8 от ГПК прекратяването на
изпълнителното производство е настъпило по право – на 08.12.2012 г.
Както беше посочено по-горе,
възражението за изтекла давност по чл.120 от ЗЗД, каквото е релевирано с
исковата молба, би могло да породи правни последици, само ако задължението съществува
и не е било вече погасено чрез изпълнение или по друг начин (прихващане,
подновяване, опрощаване). И тук се поставя въпросът дали чл.118 от ЗЗД има
предвид само доброволното изпълнение от страна на длъжника или/и принудителното
изпълнение на неговото задължение, съответно на какви критерии следва да
отговаря изпълнението, за да може то да бъде квалифицирано като доброволно,
съответно принудително. В съдебната практика (Решение № 139 от 28.08.2013 г. на
ВКС по т. д. № 98/2012 г., II т. о., ТК) се приема, че извършеното по
изпълнителното дело плащане не представлява нито признание на вземането по
чл.116, б.“а“ от ЗЗД, нито изпълнение по смисъла на чл.118 от ЗЗД. В този
смисъл е и определение № 130 от 24.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 756/2017 г.,
II г. о., ГК. И това е така, защото плащането в рамките на образуваното
изпълнително дело предполага предприета процесуална принуда срещу длъжника, при
която отпада онзи елемент на доброволност, на лична преценка на длъжника дали
да се позове на изтеклия давностен срок или да изпълни задължението си въпреки
изтичането му. Това право на преценка на длъжника намира израз в редица
разпоредби от ЗЗД – така например длъжникът може да се откаже от изтеклата
давност – чл.113 от ЗЗД, да изпълни задължението си въпреки изтичането й –
чл.118 от ЗЗД, съзнателно да реши да не прави възражение за давност – чл.120 от ЗЗД. При преценката дали изпълнението,
извършено на фона на образувано изпълнително производство, може да се квалифицира
като доброволно, следва да се изхожда от задължителните разяснения по т.13 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК. Според тези разяснения под "доброволно погасяване на
вземането" се имат предвид плащания от длъжника на кредитора /без сумите
първоначално да са постъпили по сметката на съдебния изпълнител/, както и
осъщественото погасяване чрез други погасителни способи - прихващане, даване
вместо изпълнение, опрощаване. В случая обаче от представения платежен документ
става ясно, че процесната сума е внесена по сметка не на взискателя, а на
съдебния изпълнител, откъдето тя впоследствие е била преведена на
ответника-взискател съгласно платежно нареждане от ЧСИ на взискателя на
13.08.2015 г. При това положение очевидно се касае за принудително, а не за
доброволно изпълнение на задължението от страна на длъжника, което не може да
бъде взето предвид съгласно чл.118 от ЗЗД. Щом последната разпоредба не намира
приложение, то плащането след погасяването на вземането се явява недължимо, а
платеното подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
По изложените съображения
предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на делото и на
основание чл.78, ал.1 от ГПК и т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени направените разноски в исковото и заповедното производства. В хода на
заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 25 лева, а в исковото - 25 лева (заплатена държавна такса).
На ищецът е предоставена безплатна
адвокатска помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Предоставилият
безплатната правна помощ адвокат е поискал присъждането на дължимото минимално
адвокатско възнаграждение за исковото и заповедното производства. Искането е
основателно и следва да се уважи. С оглед материалния интерес по делото, на
основание чл.7, ал.2, т.1 и ал.7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение
както по исковото, така и по заповедното производство, е в размер на по 300
лева.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,
на основание чл.422 ГПК, че „Топлофикация Русе” ЕАД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр.Русе, ул.”ТЕЦ Изток” № 1, представлявано от
изп.директор С.Ж.Ж., че дължи на С.Г.С., с ЕГН **********,***, сумата от 993.72
лева – неоснователно събрана в хода на принудителното изпълнение по изп.д. №
20108320402005 по описа на ЧСИ И.Х., с район на действие РОС, след погасяването
на вземането по давност, за което вземане
по ч.гр.д. № 3332/ 2018 г. по описа на Русенския районен съд е издадена заповед
№ 1750/ 29.05.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК.
ОСЪЖДА
„Топлофикация Русе” ЕАД, с ЕИК *********, да заплати на С.Г.С., с ЕГН **********,***,
сумата от 25 лева –разноски , за които е издадена заповед № 1750/ 29.05.2019 г.
по ч.гр.д. № 3332/ 2018 г. по описа на Русенския районен съд,
както и сумата от 25 лв. - разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА
„Топлофикация Русе” ЕАД, с ЕИК *********, да заплати на адв. К.И.Б. от РАК , с
ЕГН **********, сумата от 300 лева – възнаграждение за безплатно оказаната на
ищеца правна помощ по заповедното производство, както и сумата от 300 лева – възнаграждение
за безплатно оказаната на ищеца правна помощ по настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в двуседмичен срок от съобщаването на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: