Решение по дело №345/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от РС-Б. против решение № 1071/17.3.2014 г. на РС-Р., постановено по гр.д. № 1280 по описа за 2013 г. на РС-Р. в частите му, в които са уважени исковете, отхвърлени възраженията им и са осъдени да заплатят разноски по делото.

Сочи се от жалбоподателя, че не дължат на ищцата като съдебен служител обезщетение по чл. 224 от КТ за неизползван платен годишен отпуск при прекратеното й правоотношение с РС, тъй като същата се е възползвала от законовата възможност на чл. 343, А. 2 от ЗСВ за преместване в друг орган на съдебната система без конкурс. При такава промяна на местоработата на магистрат законодателят е приел, че се запазва като цяло трудовото правоотношение, поради което изрично в чл. 222 от ЗСВ е постановил, че не му се дължи обезщетение от първия работодател. По аналогия според въззивника нормата следва да се прилага и при преместване на съдебен служител, тъй като съдебният служител не може да е в по-привилегировано положение от магистратите, по което възражение сочат, че няма мотиви в атакувания акт. При несподеляне на становището за недължимост на обезщетението въззивникът е недоволен от неаргументираните съображения, с които са отхвърлени възраженията му за прихващане със сумата за работно облекло в размер на 165,08 лв., компенсираща времето, в което ищцата не е работила в РС и с обезщетението от 1 535,92 лв. за неспазено предизвестие при прекратяване на трудовия договор. По отношение на възражението за работно облекло сочи, че първоинстанционният С. не е съобразил чл. 9, А. 2 от Указанията на ВСС за изплащане на суми за облекло в органите на съдебната власт, утвърдени с протокол № 10/27.2.2008 г. А спрямо намереното за неоснователно възражение за прихващане със сумата за обезщетение сочат, че съдът е следвало да изходи не само от формално посоченото в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение основание, но и от добросъвестността на поведението на служителя по повод прекратяване на правоотношението. Оспорват тезата, че обезщетение се дължи от деня на прекратяване на ТПО, като несъобразена с чл. 84, А. 2 от ЗЗД, според която в забава се изпада след покана.Оспорват и осъждането им да платят държавна такса и възнаграждение за вещо лице. Сочат, че ВСС е първостепенен разпоредител с бюджета на съдебната власт и парите постъпващи по сметките на всички съдилища, отиват в патримониума на държавата. Това прави абсурдно те да иницират от ВСС плащане на съответните суми по тяхната сметка, които да преведет по сметка на друг С., равен по степен на тях, който да ги върне обратно в общия бюдежет на съдебната власт.

Въззиваемата оспорва жалбата. Сочи, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, тъй като съдът се е съобразил с прекратяване на трудовото й правоотношение по взаимно съгласие и с протокол № 8 от заседанието на комисия „Бюджет и финанси” на ВСС от 19.12.2012 г., в което е постановено, че обезщетението по чл. 224 от КТ се дължи. Събразен е размерът с нормата на чл. 177 КТ. Неправилно според нея е тезата за прилагане на чл. 222 от ЗСВ, тъй като тя е съдебен служител и е приложим КТ. Сочи, че са неоснователни доводите на жалбоподателя срещу отхвърлените му възражения, тъй като тя не е дължала писмено предизвестие при прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, а сумата за облекло й е дължима.

Жалбата е допустима като при преценка на основателността й окръжният С. съобрази следното:

С атакуваното решение районната съдебна инстанция е осъдила РС-Б. да заплати на Д. Б. на основание чл. 224, А. 1 от КТ сумата от 1 777, 30 лв., представляваща неизплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск и на сумата от 349,82 лв., представляваща лихва по чл. 86 от ЗЗД върху обезщетението за периода 21.11.2011 г. до 21.10.2013 г. Отхвърлил е с изрични диспозитиви като неоснователни възраженията на ответника за прихващане със сумата от 1 535.92 лв., представляваща обезщетение за неспазено едномесечно предизвестие по чл. 220, А. 1 от КТ при прекратяване на ТПО и за прихващане със сумата от 165,08 лв., представяваща получена сума за работно облекло, за времето, в което ищцата след прекратяване на ТПО не е работила в съда.

За да уважи иска по чл. 224, А. 1 от КТ РС е счел, че са налице, визираните в разпоредбата предпоставки – трудовото правоотношение да е прекратено и лицето да не е използвало полагащия му се платен годишен отпуск за каландарната година на прекратяването или за предходните години. По възражението за прилагане на чл. 222 от ЗСВ е посочил, че нормата е неприложима, тъй като съдебния служител не е съдия, прокурор, следовател, за които длъжности намира приложение.

От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа и правна страна:

Ищцата Д. Б. е изпълнявала длъжността главен счетоводител в РС-Б.. Депозирала е молба на 16.11.2011 г. за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, „считано от 17.11.2011 г. поради преминаването й на длъжност „Главен счетоводител” в Апелативния специализиран наказателен С. по условията на чл. 343, А. 2 от ЗСВ”. Молбата е оставена без уважение, като впоследствие Б. отново подава на 18.11.2011 г. заявление за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, считано от 21.11.2011 г., върху която има резолюция „Да” като е издададена и нарочна заповед № 508/18.11.2001 г. от председателя на съда, с която на основание чл. 325, т. 1 от КТ е прекратен трудовия договор с Д. Б. на длъжността „главен счетоводител” при БРС.

Представя се и извлечение от протокол № 8 от заседанието на комисията „Бюджет и финанси” на ВСС, проведено на 29.2.2012 г., обективиращо решението й относно заповедта на А. ръководител на РС-Б., за прекратяване на трудовия договор с Б., която впоследствие е назначена в дирекция „Финанси и бюджет” към ВСС, че при прекратяване на трудов договор със съдебен служител се дължи парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224 от КТ.

Според чл. 343, А. 1 от ЗСВ съдебен служител, чиято дейност е свързана с осъществяването на правомощията на органите по чл. 340, А. 1 се назначава след провеждане на конкурс като съгл. А. 2 при назначаване на съдебен служител на друга длъжност във Висшия съдебен съвет, Инспектората на Висшия съдебен съвет, Националния институт на правосъдието или същия орган на съдебната власт, както и при преместването му, конкурс не се провежда.

По делото не се оспорва, а и от молбата от 16.11.2011 г. на Б. до РС, както и от констатациите на комисията „Финанси и бюдежет” към ВСС, се установява, че Б. е преместена без конкурс от една администрация – тази на РС в друга.

От цитираната разпоредба, идентична на която е чл 153 от Правилника на администрацията в районните, окръжните, администивните, военните и апелативните съдилища /ПАРОАВАС/, /понастоящем отменен/ е видно, че основанието/източника от който е възникнало трудовото правоотношение с ищцата не е прекратения трудов договор, а конкурса. Сключването на трудовия договор, когато трудовото правоотношение /ТПО/ е възникнало от конкурс е в изпълнение на чл. 107 от КТ, визиращ сключването на споразумение преди постъпването на работа, в което се уговаря размера на трудовото възнаграждение, като в него могат да се уговарят и други условия по ТПО, но не трудовия договор е основание за възникване на ТПО. Затова според окръжният С. врамките на съществуващото ТПО, възникнало от конкурса законодателят с чл. 343, А. 2 от ЗСВ е дал възможност то да се изменя като съдебните служители да могат да се назначават на друга длъжност в рамките на една администрация към орган по чл. 340, А. 1 от ЗСВ, както и да се преместват в администрациите на тези органи без конкурс. Със сключването на трудов договор със съдебните служители всъщност се конкретизира длъжността, на която са съгласни да се назначат респ. преместват. При преместването им не се прекратява трудовото правоотношение, възникнало от конкурса,тъй като именно наличието му позволява да се преместят без конкурс или по силата на закона се дава възможност ТПО да се измени като продължи да съществува с друг работодател, тъй като отделните органи по чл. 340, А. 1 от ЗСВ са самостоятелни юридически лица. Тази специфика налага да се прекрати трудовия договор между лицето с отделния работодател, както е станало в случая – със заповедта на председателя на РС-Б. № 508, с която е прекратен трудовия договор, а не ТПО. По силата на ЗСВ се предвижда възможността за запазване на ТПО при смяна на работодателя, така както е предвидено и по чл. 123 от КТ. Противното означава възможност източника за възникване на ТПО на съдебните служители в една администрация да е не само от конкурс, което не е в духа на закона, определящ длъжностите им за конкурсни. Предпоставка за уважаване на иск по чл. 224 от КТ, както е посочил и РС е прекратяване на трудовото правоотношение, но противно на становището му според окръжният С. предвид императивните норми на ЗСВ за основанието за възникване на ТПО със съдебните служители, следва да се приеме, че ТПО не е прекратено със заповедта на председателя на РС-Б. № 508/18.11.2013 г. Пракратено е правоотношението с конкретния работодател за длъжността, която е заемала при него, поради преместването й по чл. 343, А. 2 от ЗСВ. Самата молба на Б. не е за прекратяване на трудовото правоотношение, а на трудовия договор /който не е източник на правоотношението/.

По изложените съображения въззивната инстанция намира довода на жалбоподателя, че не е съобразено в обжалваното решение, че се касае за преместване на ищцата от администрацията на РС-Б. в администрация на друг орган по чл. 340, А. 1 от ЗСВ за основателен. Затова решението следва да се отмени в частта в която е уважен иска по чл. 224 от КТ като на ищцата е присъдено обезщетение за неползван платен годишен отпуск, поради незаконосъобразността му и иска се отхвърли като неоснователен. Поради акцесорността на иска за лихва върху това обезщетение същият също неоснователно е уважен, тъй като такова обезщетение в случая не се следва.

Доводите за прилагане по аналогия на чл. 222 от ЗСВ настоящият състав не споделя. Статута на съдебните служители е различен от тези на съдиите, прокурорите и следователите, за да се прилагат по аналогия норми уреждащи ТПО помежду тях. В случая не може и да се говори за по-привилегировано положение на съдебните служители, ако за тях е неприложим чл. 222 ЗСВ, както твърди жалбоподателя, тъй като въпросът опира до запазване на правото на отпуск при преместването на съдебния служител по чл. 343, А. 2 от ЗСВ или да му се заплати обезщетение за неползването на това право.Това обаче не промени извода на ОС за незаконосъобразност на постановения акт в уважителната му част, поради което същият го отменя и постановява отхвърляне на тези искове.

Становището на настоящият състав прави безпредметно обсъждането на направените възражения за прихващане от жалбоподателя пред РС, тъй като те предполагат признаване правото на обезщетение по чл. 224 от КТ. Но РС недопустимо се е произнесъл по възраженията на ответника с отделни диспозитиви в решението си, като по този начин не се е съобразил с тяхната специфика и отлика от предявяването им с насрещни искове. При разглеждане на възраженията за прихващане произнасянето на съда в съответствие с изискването на чл. 298, А. 4 ГПК се осъществява чрез постановеното по самия иск - изводът дали възражението за прихващане е основателно или не, се отразява единствено в мотивите на решението, като в диспозитивната му част този извод се отразява чрез уважаването или отхвърлянето /изцяло или частично/ на предявения иск.

Този начин на произнасяне следва от самата същност и предназначение на възражението за прихващане като средство за защита на ответника срещу първоначалния иск и от липсата на процесуална самостоятелност на същото /за разлика от насрещния иск/. Затова начина на произнасяне от РС по отношение на възраженията на ответника е недопустим, поради което решението в тази му част следва да се обезсили.

Тезата на жалбоподателя за недължимост на ДТ е логически правилна и издържана, но тя не е намерила законодателен израз в съответните норми на ГПК, уреждащи този въпрос – в чл. 84.

Въззиваемата с оглед изхода на спора ще следва да се осъди да плати разноските на въззивника за държавна такса пред настоящата инстанция в размер 60,55 лв.

Водим от изложеното и на основание чл. 270, А. 3 във вр. с чл. 298, А. 4 и чл. 271 А. 1 от ГПК, ОС.

Р е ш и:

Отменя решение № 1071/17.3.2014 г. на РС-Р., постановено по гр.д. № 1280 по описа за 2013 г. на РС-Р. в частта, с която са уважени исковете, предявени от Д. К. Б. против РС-Б. по чл. 224 КТ за заплащане на сумата от 1 777,30 лв. и по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на лихва върху нея в размер 349,82 лв., както и в частта, с която РС-Б. е осъден да заплати разноски за ДТ от 127.09 лв. и 80 лв. за вещо лице и вместо това постанови:

Отхвърля предявените от Д. К. Б. против Р. С.-Б. искове за заплащане на обезщетение по чл. 224, А.1 от КТ в размер на 1 777, 30 лв., представляващо обезщетение за неползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.10.2013 г. до окончателното й изплащане и за заплащане по чл. 86 от ЗЗД на лихва върху нея в размер на 349,82 лв. за периода от 21.11.2011 г. до 21.10.2013 г., като неоснователни.

Обезсилва решение № 1071/17.3.2014 г. на РС-Р., постановено по гр.д. № 1280 по описа за 2013 г. на РС-Р. в частта, с която се отхвърлени като неоснователния възраженията на РС-Б. за прихващане със сумата от 1 535,92 лв., представляваща обезщетение по чл. 220, А. 1 от КТ и за прихващане със сумата от 165.08 лв., представляваща получена сума за работно облекло за 2011 г.

Осъжда Д. К. Б. да заплати на Р. С.-Б., П. от Е. П.Н. направените разноски пред настоящата инстанция в размер на 60,55 лв.

Решението е окончателно.

Председател: Членове: