Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 04.12.2024
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-29 състав, в публично съдебно заседание на шести декември през две
хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РАДОСТ БОШНАКОВА
при секретаря Михаела
Митова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 5112 по описа на
съда за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 23 от СК.
Ищецът В.Д. И. излага следните обстоятелства за
обосноваване на исковата претенция: придобито от нея на 02.07.1993 г. празно
дворно място в гр. София, местност „Овча купел“; сключен с ответника брак на 22.05.1994
г., прекратен с решение от 26.03.2013 г.; застрояване на мястото с триетажна
жилищна къща и магазин през периода 1994 – 1995 г. с нейни лични средства -
получени от нейните родители с дарствено намерение парични средства от продажба
на имоти и банкови влогове и положен труд от нейния баща, включително по
организацията на строителните книжа и осъществяването на строителството,
закупуване на строителни материали и заплащане на други съпътстващи
строителството дейности; придобиването на построеното в изключителна нейна собственост,
макар и построяването им в самостоятелни обекти да е било осъществено през
време на брака; липсата на доходи и работа за ответника през време на
построяването на обектите и знание у последния за дарственото намерение на
нейните родители; дълга фактическа раздяла между съпрузите и неоснователно
предявени претенции от ответника върху процесните сгради. Иска признаване на
придобиването им в изключителна собственост поради преобразуване на лично
имущество. Претендира разноски.
Ответникът В.М.П. в законоустановения срок оспорва
иска, възразявайки че: обектите са придобити в режим на СИО и след прекратяване
на брака страните са съсобственици на същите при равни дялове; придобиване на
дворното място и застрояването му в резултат от съвместните им планови и
парични средства, включително от получените в дар от сватбата им и от осъществяваната
от него трудова дейност, във връзка с която е било съобразено застрояването на
мястото, лични спестявания, и труд на негови близки и приятели; завършване на
обектите в груб строеж в края на 1994 г., за построяването на които бащата на
ищеца В. И. поради заболяване не е имал възможност да го подпомага; ползване от
него на построения през 1997 г. магазин от 1999 г., а от 2003 г., след промяна
на предназначението му, като автосервиз за осъществяваната от него дейност чрез
фирма „В.****“ ЕООД, и опровергаване на твърденията в исковата молба със
заведения от майката на ищеца В. И. – В. И., симулативен процес с иск по чл.
19, ал. 3 от ЗЗД, по който е образувано гр. дело № 7865/2014 г. на СГС, ГО,
I-16 състав, и признат от ищеца В. П.. Навежда и евентуални възражения за
изтекла погасителна давност относно претендираните от ищеца права в настоящото
производство и за изтекла в негова полза придобивна давност за обектите.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
доказателствата съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Не е спорно между страните, а и от представените по
делото писмени доказателства се установява, че между ищеца В. И. и ответника В.П.
е сключен граждански брак на 22.05.1994 г., който е прекратен с развод поради
дълбокото му и непоправимо разстройство с решение от 26.03.2013 г., постановено
по гр. дело № 2021/2012 г. на Софийски районен съд, ГО, 83-ти състав. Решението
в частта за развода е влязло в сила на 25.04.2013 г.
Ищецът В. И. преди сключването на брак с ответника В.П.
е придобила правото на собствеността върху недвижим имот, представляващ празно
дворно място, цялото с площ 381.50 кв.м., представляващо имот пл. № 103 в квартали
15 и 118 по плана на гр. София, местност “Овча купел“, при съседи на мястото:
И. П.-К.; югозапад – наследници на П.Ц.; югоизток – Н.А.Н.; североизток – Н.П.К.,
и братя Д., по силата на договор за покупко-продажба, сключен с трето за
настоящия спор лице и обективиран в нотариален акт № 82 от 02.07.1993 г., том
LXXXV, дело 17029/1993 г. на Н. Г., I нотариус на Софийска нотариална служба при
Втори районен съд. Дворното място по скица № 15-196638 от 29.03.2018 г. по
КККР, одобрени със заповед РД-18-51 от 15.07.2010 г., представлява поземлен
имот с идентификатор 68134.4334.103, и с административен адрес: гр. София, район
“*********, с площ 420 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана,
номер по предходен план: 103, квартал 11Б, парцел VIII.
Въз основа на издадени от Териториална общинска
администрация (ТОА) “Овча купел“ разрешение № 106 от 06.05.1994 г. за строеж на
жилищна сграда на три етажа с гараж и разрешение за строеж № 143 от 27.04.1994
г. за магазин за авточасти в процесния недвижим имот, след сключването на брака
между страните, в периода 1994 г. – 1995 г. е реализирано строителство до етап
на “груб строеж“ на жилищна сграда – еднофамилна, брой етажи – 3, със застроена
площ 94 кв.м., и с идентификатор 68134.4334.103.1 (съгласно скица на сграда №
42790 от 22.12.2011 г.), и сграда – постройка от допълващо застрояване –
магазин, брой етажи – 1, със застроена площ 40 кв.м., и с идентификатор
68134.4334.103.2 (съгласно скица № 42791 от 22.12.2011 г.), и двата обекта с
адрес: гр. София, ж.к. “*********
По делото са представени платежни документи, сред
които фактури и експедиционни бележки, част от които издадени в полза на трето
за спора лице и баща на ищеца В. И. – Д.И., от които се установяват плащания за
закупуване на дървен материал, строителни материали и ремонтни дейности, в
периода 1994 г. – 1996 г. (л. 19 – 58 и л. 133 – 134 от делото), както и копия
от спестовни книжки на В. И. – майка на ищеца В. И. (л. 59 – 65 от делото). От
представените по делото документи се установява, че възложител по проект за
строителство, част „архитектурна“ – м. септември 1993 г. (т.е. преди сключването
на брака между страните), по работен проект за магазин за авточасти и инвеститор
на проект за изграждане на индивидуална жилищна сграда е бащата на ищеца В. И. –
Д.И. (л. 135 – 136 от делото). Представено е и удостоверение за трудов стаж относно
трето за спора лице и баща на ищеца В. И. - Д.И., от което се установява, че за
периода от 01.01.1999 г. до 21.06.2000 г. същият е полагал труд въз основа на
трудово правоотношение, заемайки длъжността “Охрана“.
Представен е и протокол № 3/94 от 29.03.1994 г. за
придаваеми части, издаден от ТОА “Овча купел“ – гр. София относно изготвено
проучване по чл. 265 от ППЗТСУ (л. 94 от делото), както и документ за банков
превод от 31.03.1994 г., от който се установява извършен превод от ищеца В.Д.
за сума в размер на 5363 лева с основание “направена вноска за регулация за ул.
662 – Овча купел“.
С оглед на своевременно направеното от ответника
оспорване на истинността на протокол № 3/94 от 29.03.1994 г. относно
удостовереното в него съдържание е открито производство по чл. 193 от ГПК, в
хода на което обаче не са представени доказателства, въз основа на които да
бъде направен извод за неистинност на отразените в протокола обстоятелства. Доколкото
протоколът представлява официален свидетелстващ документ, същият се ползва с
материална доказателствена сила, която обвързва настоящия състав на съда да
приеме, че е проведено уреждане на сметки по регулация за имота, представляващ
собственост на ищеца В. И..
Представено е също и удостоверение от Агенцията по
вписванията за регистриране в Търговския регистър на дружество “В.****“ ЕООД
със седалище и адрес на управление: гр. София, район ********както и заявление
за работно време на стационарен търговски обект на дружеството, като в данните
за физическо лице, отговорно за обекта, е посочен ответникът В.П.. Представено
е и разрешение за ползване на строеж “Магазин за авточасти и сервиз“ от
21.06.2003 г., издадено в полза на ищеца В. И., в качеството й на инвеститор.
От представените удостоверения от 06 РУ - СДВР се
установява, че за периода от 01.01.1998 г. до 31.12.2011 г. не са налични данни
при тях относно задържане на ответника В.П. в 06 РУ - СДВР, като в същия период
са констатирани данни единствено за подаден сигнал от В.П. срещу В. И. и В. И.,
във връзка с който е регистрирана и докладна записка рег. № 655358 от 28.12.2011
г. по описа на 06 РУ – СДВР.
По делото е представен и препис от искова молба,
подадена от В. И. против В. И., по която е образувано гр. дело № 7865/2014 г.
по описа на СГС, ГО, I-16 състав, с предмет иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване на
окончателен на предварителен договор за покупко-продажба и построяване на
недвижим имоти от 10.04.1994 г. (момент, предхождащ сключването на гражданския
брак между страните по спора). Представени са и преписи от предварителния
договор и отговорите от производството по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД,
включително и на предявената от ответника В.П. искова молба, в качеството му на
главно встъпило лице в производството по гр. дело № 7865/2014 г. по описа на
СГС, ГО, I-16 състав, което не е спорно между страните, а и от извършена служебно
проверка се установява, че с определение от 24.01.2022 г. същото е спряно, на
основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, до приключване на настоящото исково производство.
По делото са събрани и гласни доказателствени
средства чрез разпит на свидетелите – Е.Н., В. И. и Е.Г.П., от които В. И. –
майка на ищеца В. И., а другите двама свидетели – познати на страните по
производството.
От показанията на свидетеля Е.Н. се установява, че
същата е запозната със закупуването на дворното място през 1993 г. от
родителите на ищеца В. И., предназначен за построяване на фамилна къща, в която
да живее В. И., заедно с родителите й, както и с техните родители.
Строителството на къщата се завършило като масивна сграда през 1993 – 1994 г.,
като в последствие през 1995 г. в имота се изградил и магазин за авточасти. Свидетелства,
че материалите за построяване на къщата били закупувани от родителите на ищеца В.
И., като същите финансирали закупуването им чрез продажба на други свои имоти, осигурили
бригада от работници за строежа на обектите и били изцяло ангажирани с
изграждането им, а бащата на В. И. участвал и лично в него чрез полагането на
труд. Той изцяло се ангажирал със строителството на къщата и магазина. Св. Е.Н.
често придружавала майката на В. И. – В. И., при тегления на парични суми, които
били предоставяни на съпруга й – Д.И., за да заплаща разходи, свързани с
изграждането на обектите в дворното място. Самата В. И. не участвала в строежа
на къщата, но родителите й изградили същите с дарствено намерение, поради което
и не очаквали връщане на пари от нейна страна.
От показанията на св. Е.Н. се установява още и че макар
същата да е посещавала често дома на ищеца В. И., където живеели и нейните
родители, рядко виждала там ответника В.П.. Била запозната със съществуващи
между страните по спора семейни проблеми преди прекратяване на брака им и с
последвалото бракоразводно дело помежду им. Поради спорове с ответника, В. И.
за период от около 5 години напуснала гр. София.
Показанията на свидетеля Е.Н. относно финансирането
и изграждането на обектите се потвърждават и от показанията на свидетеля В. И.
– майка на ищеца В. И.. Съгласно показанията на свидетеля В. И. къщата в процесния
недвижим имот била построена от нея и съпруга й, чрез използване на средства от
продажбата на други техни имоти, както и чрез средства, предоставени от нейните
свекър и свекърва. В изграждането на сградата участвал основно съпругът на
свидетелката В. И. и баща на ищеца В. И., който през процесния период не работел
и се занимавал единствено с изграждането на къщата. Ответникът В.П. не бил
ангажиран със строителството лично или с предоставяне на помощ от страна на
други негови роднини. След изграждане на къщата в същия имот бил построен и
магазин за авточасти, в който съпругът на свидетелката планирал да започне да
работи след пенсионирането си, които обаче планове не се осъществили заради смъртта
му. Макар ответникът В.П. да направил фирма и да се опитал да работи в сервиза,
същият не постигнал успех с намирането на клиенти, като в последствие в сервиза
започнал да работи братът на свидетелката.
В показанията св. В. И. посочва, че след сключване
на брака между страните по спора, поведението на ответника било неприемливо -
същият не работил, злоупотребявал с алкохол, упражнявал физическо насилие
спрямо ищеца В. И. и детето им и се държал агресивно, често напускал жилището и
не си прибирал с дни, и давал поводи за подаване на сигнали до органите на реда.
Първоначалните опити на ищеца В. И. за развод били осуетени от ответника, тъй
като същият започнал да я заплашва, изпращал мъже в дома им, които ги заплашвали
с побой и подпалване на къщата им. След смъртта на съпруга й ответникът В.П. непрестанно
упражнявал тормоз спрямо семейството им, поради което временно се преместили да
живеят извън гр. София.
В показанията си свидетеля Е.П.– позната на страните
по спора и тяхна кума, заявява, че е запозната с извършения строеж на къщата, в
който участвали и двете страни по спора, и използвали спестяванията си от
сватбата, като в строителството на къщата участвали и техни познати, сред които
и семейството на свидетеля, а парични средства били предоставяни от бащата на
ответника. Бащата на ищеца В. И. не участвал в строежа на сградата, тъй като в
периода, в който се е реализирал същият, не се намирал в добро здравословно и
физическо състояние. В показанията си свидетелката посочва още и че ответникът В.П.
не употребявал алкохол и полагал грижи за семейството и децата си. Не й е
известно той да е нанасял побои. След построяване на къщата В.П. работил в сервиза
в кв. “Овча купел“, докато не бил изгонен от семейството на В. И..
Съдът цени показанията на свидетеля В. И., съобразно
изискванията на чл. 172 от ГПК, с оглед на възможната й заинтересованост от
изхода на спора, но намира, че не е налице основание да не им даде вяра, тъй
като те се подкрепят от показанията на свидетеля Е.Н. (които от своя страна са непротиворечиви
и изчерпателни) – без родство със страните, както и от събраните по делото
писмени доказателства, от които се установяват обстоятелства относно предприетото
изграждане и финансиране на процесните обекти в имота от родителите на ищеца В.
И.. В противоречие с тях са показанията на свидетеля Е.П., които не се
подкрепят от другите доказателства по делото, поради което и съдът намира, че единствено
въз основа на тях не би могъл да бъде
направен извод за осъществен принос от ответника В.П. при изграждане на процесните
обекти. Следва да бъде посочено и че показанията на свидетеля Е.П., съгласно които
бащата на ищеца В. И. – Д.И., към момента на изграждане на процесните обекти се
е намирал във влошено здравословно състояние, което е препятствало възможността
му да се придвижва и да оказва помощ при строежа на сградите, са в противоречие
с показанията на свидетелите Е.Н. и В. И., от които се установява, че той е
участвал активно в организирането и изграждането на обектите, като едва след
завършването им е започнал да работи по трудово правоотношение. Последното се
потвърждава и от представеното по делото удостоверение за трудов стаж.
Други доказателства не са ангажирани в предвидените
от закона срокове.
При така установените факти съдът приема от правна
страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 23, ал. 1 от СК, който има за предмет установяване на настъпила трансформация в резултат на
придобити вещни права по време на брака изцяло с лично имущество на единия от
съпрузите и изключването им от режима на съпружеска имуществена общност.
По делото се установи, че поземленият имот (дворно
място), върху което са построени процесните сгради, е придобит от ищеца В. И.
чрез възмездна разпоредителна сделка – договор за покупко-продажба от 02.07.1993
г., т. е. към момент, предхождащ сключването на брак с ответника В.П., поради
което и имотът е нейна изключителна собственост.
Страните са сключили граждански брак на 22.05.1994
г., към който момент в сила е бил Семейният кодекс от 1985 г. (СК, отм.).
Единственият предвиден в него режим на имуществени отношения между съпрузи е
бил регламентиран в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от СК, съгласно която вещите
и правата върху вещи, както и паричните влогове, пpидoбити oт cъпpyзитe през време
на брака в резултат на съвместен принос, са пpинaдлежали oбщo нa двaмaтa
cъпpyзи нeзaвиcимo oт тoвa, нa чиe име са пpидoбити. Съгласно пар. 4 от ПЗР на
Семейния кодекс от 2009 г. правилата на действащия понастоящем кодекс се
прилагат и за имущества, придобити по заварени бракове и доколкото в конкретния
случай не се установява страните по спора да са избрали друг режим на лични
отношения (по арг. от пар. 4, ал. 2 от ПЗР на СК), съдът намира, че предвиденият
в разпоредбата на чл. 21 от СК режим на съпружеска имуществена общност е
приложим по отношение на вещните права, придобити от страните по време на брака
им.
Съгласно разрешенията, дадени в т. 1 на ТР № 1/2011
г. от 04.05.2012 г. на ОСГК на ВКС, обектът на суперфициарна собственост
възниква с изпълнение на ограждащите стени и покрива, без или в различна степен
на изпълнение на довършителните работи, дотогава строежът представлява недвижим
имот по смисъла на чл. 110 от ЗС, като част от незавършена сграда, която е прикрепена
към земята, но не е отделен обект на собственост. В тази връзка следва, че
изграждането на жилищна сграда – еднофамилна, и сграда – постройка от допълващо
застрояване (магазин), до етап “груб строеж“ е реализирано след сключване на
брак между страните и преди неговото прекратяване чрез развода им по исков ред.
С оглед на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от СК и разрешението в Постановление №
5 от 31.10.1972 г. по гр. дело № 4/1972 г. на Пленума на ВС, като построени
върху поземлен имот, индивидуална собственост на ищеца В. И., същите следва се
считат за принадлежащи общо на двамата съпрузи, тъй като съгласно чл. 21, ал. 3
от СК съвместният принос на съпрузите за придобиването им се предполага до
доказване на противното, което обаче доказване за оборване на презумпцията за
съвместен принос на страните в придобиването на процесните сгради в случая е
проведено.
По въпроса за придобиването на правото на
собственост върху процесните сгради относима е и практиката, обективирана в Постановление
№ 5 от 31.10.1972 г. по гр. дело № 4/1972 г. на Пленума на ВС, в което е
прието, че построената по време на брака сграда върху земя, индивидуална
собственост на единия съпруг, макар да не е било учредено право на строеж в
полза на другия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност и
принадлежи общо на двамата съпрузи. В тази връзка е и разрешението, дадено в Тълкувателно
решение № 4/2019 г. от 14.04.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г. на ОСГК на ВКС, съгласно
което при извършен строеж от съпрузи по време на брака им, без учредено право
на строеж, в поземлен имот, съсобствен между единия съпруг и трето лице, частта
от построеното, съответстваща на правата на съпруга от съсобствеността върху
терена, се придобива в режим на съпружеска имуществена общност, ако в
имуществените отношения между съпрузите е приложим режимът по чл. 18, ал. 1, т.
1 от Семейния кодекс.
Когато придобиването на вещи и вещни права е по
време на брака, но със средства, придобити по дарение, наследство или с друго
лично имущество по смисъла на чл. 22 от СК, приносът е изключен и е налице
основание за пълна или частична трансформация на основание чл. 23 от СК. Принципът,
залегнал в чл. 23 от СК е, че придобитото през време на брака имущество има
правното положение на средствата, които са вложени за придобиването. Ако
имуществото е придобито с лични по смисъла на чл. 22 от СК средства на единия
съпруг, то принадлежи на съпруга, който го е придобил. Когато вещните права са
придобити отчасти с лично имущество, лично притежание на съпруга е съответна
част от придобитото, освен ако тази част е незначителна.
В конкретния случай по делото се установи по несъмнен
начин от анализа на цялата доказателствена съвкупност, включваща и представените
платежни документи за заплащане на строителни материали за изграждане на
обектите (сградите), издадени през релевантния за настоящия спор период, преценени
заедно и поотделно и със събраните гласни доказателствени средства, чрез разпита
на свидетелите В. И. и Е.Н., и преписите от спестовни книжки за налични и предоставяни за строителството
им средства, и при съобразяване на чл. 162 от ГПК, поради липса на данни за
точна придобивна стойност на сградите, спрямо която да се преценява размерът на
вложените средства с извънбрачен произход, че изграждането на процесните сгради
– жилищна сграда и постройка от допълващо застрояване, е финансирано изцяло с парични
средства, предоставени от родителите на ищеца В. И. с дарствено намерение.
В тази връзка следва да бъде посочено, че безпротиворечиво в съдебната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК се приема,
че дарението на вещи или пари на единия съпруг от трето лице съставлява лично негово
имущество по смисъла на 20, ал. 1 от СК от 1985 г. (отм.), респ. по чл. 22, ал.
1 от действащия СК. Дарственото намерение, възприемано като намерение да се
прояви щедрост, не се презумира, поради което то се извлича от външни белези,
от житейските факти и отношенията между дарител и надарен и др., които страните
установяват в хода на съдебното производство като твърдения (в този смисъл решение
№ 42 от 28.03.2016 г. по гр. дело № 5550/2015 г. на ВКС, ІІ г. о.).
В допълнение на изложеното в съдебната практика е
възприето и че когато родителите на единия съпруг безвъзмездно прехвърлят права
на низходящия си, дарственото намерение е само по отношение на този съпруг. Ако
другият съпруг твърди, че е подарено и нему, негова е доказателствената тежест
за тези твърдения (в този смисъл е и решение № 156 от 08.07.2013 г. по гр. дело
№ 1073/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о.). С оглед на установените в хода на
производството влошени отношения между ищеца и ответника след сключването на брака
помежду им, продължили и по време на съвместното им съжителство до момента на
прекратяване на брака, следва да бъде прието за житейски и логично оправдано от
морална гледна точка родителите на ищеца да са изградили процесните сгради с
дарствено намерение спрямо своята дъщеря, с цел същите да бъдат придобити от
нея в изключителна собственост. Установеният в хода на производството факт на
съществуващо неразбирателство между страните сам по себе си следва да бъде
отчетен като фактор, мотивирал родителите на ищеца В. И. да надарят единствено
нея чрез изграждане на процесните сгради в недвижимия имот (дворно място),
представляващ нейна изключителна собственост.
С оглед на установения факт на предоставяне на
парични средства от страна на родителите на ищеца В. И. за изграждане на
сградите с дарствено намерение и при съобразяване на обстоятелството, че извън
показанията на свидетеля Е.П.не са ангажирани други доказателства, от които да
се сочи за принос на ответника към изграждане на сградите, настоящият състав на
съда намира, че уредената в чл. 21, ал. 3 от СК презумпция за съвместен принос в
придобиването им е оборена. Друг извод не следва и от представените преписи от
съдебни книжа за производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и документи за предприети
от ответника В.П. действия по учредяване на дружество и регистриране на обект
за осъществяване на търговска дейност от него. Изявленията на страните по посоченото
исково производство не представляват по същността си извънсъдебно признание относно
релевантните за настоящия спор факти, доколкото същите се отнасят до правоотношение,
породено от сключването на облигационен договор (какъвто представлява предварителният
договор по чл. 19 от ЗЗД и който няма вещно-прехвърлително действие) между ищеца
и трето за настоящия спор лице. Принадлежността на правото на собственост върху
процесните обекти представлява предпоставка за уважаване на предявения по чл.
19, ал. 3 от ЗЗД иск, на което основание производството пред СГС е спряно до
разрешаване на настоящия спор, който има за предмет именно правото на собственост
върху процесните обекти. В допълнение следва да бъде посочено и че само по себе
си сключването на предварителния договор и направеното с отговора на исковата
молба признание за същото обстоятелство, не е в противоречие с твърденията на
ищеца В. И. за придобиване на процесните обекти в индивидуална собственост,
поради предоставяне на средства за построяването им от нейните родителите с
дарствено намерение. Това е така, тъй като не съществува пречка частноправните
субекти, макар и намиращи се в семейноправна връзка да уреждат отношенията
помежду си посредством сключване както на безвъзмездни, така и на възмездни разпоредителни
сделки, доколкото същите не противоречат на закона или не го заобикалят, и не
накърняват добрите нрави.
Друг извод не следва и от данните за придобиване по
регулация на придаваемите части към имота, индивидуална собственост на ищеца В.
И. и в който са построени процесните сгради, при действието на ЗТСУ (отм.), в
каквато насока са и част от наведените от ответника възражения.
Придаваемите части не представляват
самостоятелен обект на правото на собственост, а принадлежност към главната вещ
по смисъла на чл. 97 и 98 от ЗС и не влияят върху правото на собственост върху
главната вещ, тъй като същите стават собственост на собственика, на който тя
(главната вещ) принадлежи (т.е. те не стават и съпружеска имуществена общност
при придаване на части от съседен имот към имот в индивидуална собственост на
единия съпруг). Следователно с частите от имоти, които по силата на влязъл в
сила дворищно регулационен план се придават от един имот на съседен имот, нов
обект на собственост не възниква (в този смисъл решение № 283 от 29.03.2010 г. по гр. дело № 390/2009 г. на ВКС, ГК, I г.
о., решение № 143 от 16.03.2012 г. по гр. дело № 913/2011 г. на ВКС, ГК, I г.
о., и други).
При съобразяване на изложеното, настоящият състав на
съда намира, че по делото при условията на пълно и главно доказване, се
установи влагането на средства с извънбрачен произход за изграждане на
процесните сгради, предоставени на ищеца В. И. от нейните родители с дарствено
намерение, поради което и сградите в имота са придобити от нея в изключителна
собственост.
По наведеното от ответника В.П. възражение за
погасяване на правото на ищеца В. И. да претендира трансформация на придобитото
по време на брака имущество поради изтичане на период повече от 5 години от
постановяване и влизане в сила на решението за развод по исков ред следва да
бъде посочено, че искът за трансформация по чл. 23 от СК представлява по същността
си иск за собственост, който не се погасява по давност. А и в конкретния случай
имуществените отношения между страните не са били предмет на постановеното
решение за развод, поради което и не съществува пречка същите да бъдат уредени
по отношение на процесните сгради в настоящото производство (така възприетото разрешение
в Тълкувателно решение № 3/2018 г. от 29.11.2018 г. по тълк. дело № 3/2015 г.
на ОСГК на ВКС относно възможността за предявяване на иск за трансформация по
чл. 23 от СК).
Неоснователно е и наведеното от ответника възражение
за придобиване по давност на процесните сгради по чл. 79, ал. 1 от ЗС. Институтът
на придобиваната давност е уреден в закона като оригинерно придобивно правно
основание – арг. чл. 77, пр. 2 от ЗС. Фактическият състав на придобивното
основание по чл. 79, ал. 1 от ЗС включва 1) обективен елемент, изразяващ се в
изтичането на определен период от време (в случая 10 години), през който едно
лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено,
явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ, и 2) субективен
елемент - упражняването на фактическата власт да се осъществява с намерение за
своене на вещта като своя. В конкретния случай, макар по делото да се установи,
че за определен период от време ответникът е живял и обитавал процесните
сгради, доколкото съгласно разпоредбите на чл. 84 от ЗС във вр. с чл. 115, б.
“в“ от ЗЗД давност между съпрузи не тече, за периода от 22.05.1994 г. до 26.03.2013
г. е изключена възможността да е осъществен фактическият състав на придобивната
давност, като след прекратяване на брака между страните през 2013 г. и до
настоящия момент не се установява същият да е упражнявал фактическа власт върху
процесните сгради. Тъй като не се установи наличието на едната от материалноправните
предпоставки, при проявлението на която възниква оригинерното придобивно основание
по чл. 79, ал. 1 от ЗС, наведеното възражение за придобиване по давност на
обектите на ответника е неоснователно.
С оглед на изложеното, настоящият състав на съда
намира, че предявеният иск по чл. 23 от СК за доказан при условията на пълно и
главно доказване, поради което и ищецът В. И. следва да бъде призната за
изключителен собственик на процесните сгради.
При този изход на спора и направеното своевременно
искане, в полза на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да се
присъди сумата от 3716.77 лева, представляваща направените разноски по
производството.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от В.Д. И.,
ЕГН **********, с адрес: ***, против В.М.П., ЕГН **********, с адрес: ***, иск
по чл. 23 от СК, че В.Д. И. е изключителен собственик на ЖИЛИЩНА СГРАДА -
еднофамилна, находяща се в гр. София, район “*********, със застроена площ от
94 кв.м., брой етажи 3, която сграда е отразена в КККР на гр. София като самостоятелна
сграда с идентификатор 68134.4334.103.1, и ПОСТРОЙКА на допълващо застрояване,
находяща се в гр. София, район “*********, със застроена площ 40 кв.м., която
сграда е отразена в КККР на гр. София като самостоятелна сграда с идентификатор
68134.4334.103.2, построени в поземлен имот, находящ се в гр. София, район “*********,
с площ от 420 кв.м., който имот е отразен в КККР на гр. София като
самостоятелен имот с идентификатор 68134.4334.103, поради преобразуване на
лично имущество.
ОСЪЖДА В.М.П., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на В.Д. И., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 3716.77 лева, представляваща разноски по производството.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
СЪДИЯ: ________
Р. Бошнакова