Р Е Ш Е Н И Е
№ V-18
22.02.2021г.
В И М Е Т
О НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав, в
публично съдебно заседание, на осми февруари две хиляди двадесет и първа
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра
Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1.Галя Белева
2.Мл.с. Александър Муртев
при секретаря Таня Михова, разгледа
докладваното от младши съдия Александър Муртев в. гр. д. № 2594 по описа за
2020г. на Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско отделение,
пети въззивен състав и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл.
от ГПК и е образувано по жалба на Я. П. Л., ЕГН **********, чрез пълномощника
му – адв. адв. Мая Тонкова, със съдебен адрес за призоваване: гр. Бургас, ул.
“Св. Климент Охридски” № 1, ет.2, срещу Решение № 260286 от 28.09.2020г.
постановено по гр. д. № 3453 по описа на РС – Бургас за 2020г., с което са
отхвърлени предявените от него искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2
и т.3, във вр. с чл.225, ал.1 от КТ, против Регионална дирекция по горите –
Бургас, адрес: гр. Бургас, ул. “Цар Иван Шишман” № 8, за обявяване за незаконно
и отмяна на дисциплинарното му наказание “уволнение”, наложено със заповед № РД
18-05/05.06.2020г. на директора на РДГ – Бургас, за възстановяването му на
заеманата отпреди уволнението длъжност “Главен специалист, горски инспектор”
при РДГ – Бургас, както и за изплащане на обезщетение за оставането му без
работа, поради незаконното уволнение, за период от шест месеца, считано от
05.06.2020г., в размер на 5640 лв., ведно със законната лихва, начиная от
предявяване на исковете – 06.07.2020г. до окончателното изплащане и по силата
на което ищецът е осъден да заплати на РДГ – Бургас деловодни разноски в размер
на 150 лв.
С
жалбата се твърди, че постановеното решение е незаконосъобразно и неправилно,
постановено при нарушение на материалния и процесуален закон.
Навеждат се доводи за допуснато
процесуално нарушение по повод факта, че за установяване на твърдяното в заповедта
за уволнение нарушение, БРС се е задоволил единствено с показанията на
свидетелката Т.Д., въпреки искането на въззивника да бъде допуснато и другото
лице, което е присъствало на процесната проверка в склада за продажба на
дървесина, а именно лицето Н.В.. Сочи, че същият е служител на фирмата,
стопанисваща склада и е пряк очевидец на всички събития, по време на проверката
станала повод за уволнението на ищеца. Навежда твърдения, че именно този
служител е водил разговора с проверяващите Я.Л. и колегата му, а не
свидетелката Д., която сама сочи, че е дочувала какво си говорят нейния
работник и проверяващите. С оглед горното сочи, че първата инстанция е
допуснала до разпит и се е доверила на показанията на свидетел, който не е
възприел пряко и непосредствено релевантните по делото факти, а е игнорирала и
дори не е допуснала до разпит свидетел- очевидец.
На следващо място обосновава извод, че
съдът е допуснал нарушение на материалния закон като е достигнал до извод, че ищеца
е извършил нарушение на трудовата дисциплина само и единствено на база на
свидетелските показания на Т.Д. и записът от охранителните камери, монтирани в
обект на ЕТ “Ви-Желязка Д.”, чийто управител е свекърва на св. Т.Д.,
игнорирайки показанията на водения от ищеца свидетел. Излага подробни
съображения в защита на тезата, че не може да се направи извод за доказаност на
твърдяното в уволнителната заповед нарушение на трудовата дисциплина. В тази
връзка счита, че факта на предаване на парични средства на Я.Л. не води
автоматично до извода, че тези парични средства не му се следват. Това се
подкрепяло и от показанията на св. Д., която потвърждава че ищеца е имал
търговски отношения с ЕТ “Ви-Желязка Д.” и многократно е закупувал строителни
материали в лични качество. Твърди, че от записа може да се направи единствено
извод, че на Л. са предадени парични средства, но най-важните въпроси – с каква
цел и поради какви причини не са изследвани изобщо от съда. Навежда доводи, че
БРС априори, на база единствено предположения, без никакви конкретни обективни
данни по делото е приел, че парите, предадени на ищеца не му се следват.
Сведения за това не се черпели и от видеозаписа, който е без звук, респ. не можело
да бъде установено какви разговори са водили ищеца и св. Д. при предаване на
паричната сума. С оглед изложеното счита, че няма как да бъде направен
безспорен извод, че ищеца е поискал и приел сумата, с цел да прикрие нарушение
на ЕТ “Ви-Желязка Д.”.
На следващо място твърди, че показанията
на св. Д. по отношение на същите факти и обстоятелства, снети в друго съдебно
производство пред БРС се различават съществено и си противоречат, като в тази
връзка цитира казаното от свидетелката. В обобщение сочи, че в о.с.з. от
17.08.2020г. по гр. д. 2799/2020г. на БРС, св. Д. твърди, че се е притеснила за
това, че АУАН ще бъде съставен на фирмата, извадила е две банкноти и ги е
поставила пред служителите, но не помни кой ги е взел, докато в настоящото
производство пред първата инстанция заявява, че някой от двамата служители на
РДГ присъствали на проверката е поискал пари от нея, тя ги е предала и
служителите са ги прибрали. Предвид съществените разминавания в показанията на
свидетелката, въззивникът твърди, че не е било установено по категоричен начин
ищецът искал ли е пари от Д., тя сама ли ги е предала, както и дали тези
предходни отношения с ищеца, който е клиент на склада не са всъщност истинския
повод и причина за предаване на паричната сума от 50 лв.
Жалбоподателят твърди, че е нелогично защо
едва след около половин година по-късно е подаден сигнал за извършеното от
ищеца нарушение, което също не е било съобразено от първата инстанция, която с
“лека ръка” е приела твърденията на работодателя за достоверни, въпреки че
същите почиват на предположения и намират опора единствено в анонимен сигнал. В
тази връзка излага аргументи, че като е провел дисциплинарно производство
против ищеца само и единствено въз основа на анонимен сигнал с неизвестен автор
и е издал заповед за уволнение, работодателят е нарушил императивната норма на
чл.111, ал.4 от АПК. Навежда доводи, че издадената заповед е незаконосъобразна
и само на това самостоятелно основание.
Жалбоподателят излага подробни съображения
в подкрепа на тезата, че от страна на ответната страна – РДГ Бургас не са
представени доказателства, установяващи извършено от едноличния търговец
нарушение, за които в процеса са твърди, че е прикрито от ищеца. В тази връзка
сочи, че по делото не се установи, дали има образувано административно
производство в РДГ – Бургас против едноличния търговец по повод твърдяното
нарушение, дали има издаден констативен протокол от извършена проверка на РДГ –
Бургас в склада на търговеца, съставен АУАН или НП.
Твърди се, че ако соченото от съда
нарушение е било действително извършено от ищеца, то същият е щял да бъде
наказателно преследван за това деяния, но видно от удостоверение № 6701/2020г.
от 06.10.2020г. на ПРБ, срещу него дори не е налице обвинение по неприключили
наказателни производства. В тази връзка сочи, че в нарушение на установения в
страната правов ред, основните принципи на правото, на ЕКПЧОС и презумпцията за
невиновност е безспорно установено, че същият е извършил деяние, което се преследва
по наказателен ред.
На последно място излага доводи, че не е
преодоляна закрилата на ищеца по чл.333, ал.1 от КТ, тъй като по делото е
установено, че същият страда от инсулинов диабет и в тази връзка, преди да
пристъпи към уволнение, работодателят е следвало да вземе съгласие от
инспекцията по труда на основание чл.333, ал.1, т.3 от КТ, което условие не е
било изпълнено. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде
отменено, като вместо него бъде постановено решение по същество, с което
предявените искове да бъдат уважени. Претендира направените пред двете
инстанции разноски. Ангажира доказателства.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил
отговор от въззиваемата РДГ – Бургас, чрез инж. М.К., с който жалбата се
оспорва по основание. С отговора се възразява срещу искането за разпит на
лицето Н.В. в качеството на свидетел, доколкото същият е само лицето, на което
е съставен акт за установяване на административно нарушение и същият нито е дал
въпросната сума на ищеца, нито е бил заснет на изгледания в съдебното заседание
видеозапис. В тази връзка излагат аргументи, че св. Д. е възприела пряко и
непосредствено релевантните по делото факти, в т.ч. обстоятелствата, при които
е протекла извършената от горските инспектори проверка, как е трябвало да се
състави акт на фирмата, вместо на работника на фирмата, който издава превозните
билети за дървесината на обекта.
На следващо място се излагат аргументи в
подкрепа на извода на районния съд, че показанията на св. Б. не представляват
годно доказателство, тъй като същият е пряко заинтересован от изхода на делото,
тъй като е другият участник при извършване на проверката в обекта по чл.206 от
ЗГ, който също е дисциплинарно уволнен. В допълнение сочат, че от видеозаписа
се вижда как свидетелят не връща банкнотата на Т.Д., а я приема придърпвайки я
към себе си, след което я подава на Я.Л., за да я прибере.
Излагат се доводи, че твърденията на ищеца
за наличие на търговски правоотношения между него и Т.Д. не отговарят на
истината, тъй като в показанията си, последната ясно заявява, че няма
неразплатени взаимоотношения с ищеца и не му дължи никакви пари. Поддържа се,
че ако тези твърдения бяха основателни, то Т.Д. би оставила банкнотите само
пред него. Излагат се подробни съображения в подкрепа на това, че между
показанията на свидетелката дадени по гр. д. № 3453/2020г. и гр.д. №
2799/2020г. по описа на БРС няма никакво разминаване. И в двете производство
свидетелката Д. заявила, че е дала сума в размер на по 50 лв. на двамата горски
инспектори, за да не напишат акт на фирмата ЕТ “Ви-Желязка Д.” за допуснато от
нея административно нарушение, при което щяло да бъде наложена имуществена
санкция в по-голям размер, в сравнение с глобата наложена на физическо лицето
лице, поради което актът бил съставен на работника на фирмата, издал превозните
билети за дървесина. На видеозаписа ясно се виждал, че св. Д. поставя една
банкнота пред Людмил Б. и една банкнота пред Янил Л., след което последния
прибира паричната сума в джоба си. С оглед изложеното можело да се направи
еднозначен извод, че ищецът в качеството му представител на държавен орган
приел дар, който не му се следва. Същият се подкрепял и от обстоятелството, че
ситуацията се развивала по време на извършване на проверка на обекта, съобразно
утвърден график от Директора на РДГ.
Оспорва наведените с жалбата твърдения за
допуснати нарушения, свързани с провеждането на дисциплинарно производство
срещу ищеца, като в тази връзка описва хронологично всички извършени от
работодателя действия. Позовава се и на снетите от ищеца обяснения в хода на
извършената от работодателя проверка, в които същият не отрича, че е получил
пари от св. Т.Д. под предтекст, че е имал неразплатени взаимоотношения между
двамата.
В заключение излага доводи, че спорният
въпрос по делото се свежда до това какъв е бил повода за даването на паричните
суми. В тази връзка счита, че на фона на недвусмисленото поведение на св. Д.,
обективирано в процесния видеозапис, която слага една банкнота пред Людмил Б. и
една банкнота пред Я.Л. не може да бъде възприета тезата на ищеца, че парите
произтичат от търговски взаимоотношения между него и свидетелката. Сочи, че ако
твърденията на ищеца са достоверни, свидетелката e щяла да остави банкнотите
само пред него.
Във връзка с оплакването на жалбоподателя
за липса на посочено прикрито нарушение от страна на ищеца, въззиваемия се
позовава на приложения по делото АУАН Серия ЖОО № 102434/14.11.2019г., съставен
на Н.С.В., като сочи, че от съставения акт е видно, че извършеното нарушение
касае реда за попълване на превозни билети, определен в Заповед №
1321/16.12.2016г. на ИАГ София. Сочи, че в конкретния случай актът следвало да
бъде съставен в качеството му на упълномощено лице на обект по чл.206 от ЗГ ЕТ
“Ви-Желязка Д.”, с оглед на което щеше да бъде
наложена имуществена санкция на ЕТ “Ви – Желязка Д.” в размер от 100 лв.
до 1000лв.
Оспорват се като неоснователни
твърденията, че по делото не е приложено предварително разрешение от
Инспекцията по труда. В тази връзка посочва, че по делото е представено писмо
изх. № 20042195/05.06.2020г. от “Инспекция по труда” гр. Бургас, с което е
дадено разрешение за уволнението. Възразява срещу направените с жалбата
доказателствени искания.
По изложените съображения се претендира
потвърждаване на първоинстанционното решение. Не се въвеждат искания по
доказателствата.
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл. 259 ГПК, от лице, за което
съществува правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение;
отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което същата е допустима.
След преценка на събраните по делото доказателствата – поотделно и в
тяхната съвкупност, на изложените от страните доводи във въззивната жалба и
отговора на същата, както и мотивите на първоинстанционния съд, съдържащи се в
обжалваното решение, Бургаският окръжен съд приема за установено следното:
Производството пред първоинстанционния съд
е образувано по исковата молба на Я.П.Л. против Регионална дирекция по горите
гр. Бургас за отмяна на уволнението му като незаконосъобразно, за
възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност – “Главен специалист, горски инспектор” при РДГ – Бургас, както и за осъждане на ответния
работодател да му заплати сумата от 5640 лв. – обезщетение за оставане без
работа, в размер на брутното му трудово възнаграждение за шестмесечен период,
следващ уволнението, ведно със законната лихва, начиная от предявяване на
исковете до окончателното плащане.
Ищецът навежда твърдения, че по силата на
трудов договор е бил назначен на длъжност “главен специалист” в ответната дирекция,
като трудовото му правоотношение е било прекратено със заповед на директора от
05.06.2020г., с позоваване на чл.330, ал.2, т.6, вр. с чл.187, ал.1, т.8 , пр.1
и 2 от КТ – злоупотреба с доверието и уронване доброто име на работодателя.
Счита уволнението си за незаконосъобразно, поради липса на реквизити у
заповедта и поради несъответствието й с действителното положение. Моли за
уважаване на исковете. Ангажира доказателства, претендира разноски.
Законния представител на Регионална дирекция
по горите – гр. Бургас, в срока и по реда на чл.131 от ГПК е депозирал писмен
отговор, с който оспорва исковете като неоснователни. Също ангажира
доказателства.
Районния
съд е приел представените от страните писмени доказателства и е разпитал двама
свидетели, по един на страната на ищеца и един на ответника.
След
събиране на доказателствата, установяване на фактическата обстановка и
възприемане на становищата на страните по съществото на спора, районният съд е
постановил решението си като е отхвърлил предявените искови претенции на ищеца. За да постанови
решението си в този смисъл на първо място районният съд е приел за безспорни
между страните обстоятелствота, че страните са се намирали в трудово
правоотношение, възникнало по силата на сключен помежду им трудов договор с №
РД 18-49/16.04.2019г., както и че същото е било впоследствие
прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6, вр. с чл.188, т.3, чл.187, ал.1, т.8,
пр.1 и 2, както и чл.190, ал.1, т.4 от КТ
- за злоупотреба с доверието на ответния работодател и уронване доброто
му име. От събраните по делото гласни доказателства на свид. Д., които е
намерил, че се подкрепят изцяло от приложения по делото видеозапис, съдът е
приел, че се установява по безспорен начин получаването на парична сума в
размер на 50 лв. от страна на ищеца, която не му се следва. Намерил е защитната
теза на ищеца, че имал да получава пари от търговски взаимоотношения за
несъстоятелна, тъй като същата се подкрепяла само от показанията на втория
разпитан по делото свидетел Б., а същият бил негов колега, пряко заинтересован
от изхода на делото, тъй като не само е участвал в приемането на процесната
облага, но и тъй като спрямо него също е била упражнена най-тежката дисциплинарна
мярка на същото основание. При така установените факти е формирал извода, че
ищецът е извършил вмененото му със заповедта за уволнение дисциплинарно
нарушение, поради което законосъобразно спрямо него е било наложено и
най-тежкото дисциплинарно наказание.
С обжалваното решение съставът на районния
съд е отхвърлил обективно съединените искове против РДГ - Бургас. Приел е, че
към датата на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца,
са били налице обективните предпоставки на посоченото от работодателя правно
основание – дисциплинарно уволнение поради злоупотреба с доверието на
работодателя, като е счел, че процедурата по ангажиране
на дисциплинарната отговорност на ищеца е била редовно проведена.
Недоволен от поставеното решение е останал
ищецът, чиито основни доводи във въззивната жалба са свързани с това, че съдът
е формирал правните си изводи въз основа на неизяснена по делото фактически
обстановка и противоречащи си доказателства, липса на ангажирана наказателна
отговорност за посоченото деяние, както и налагане на наказанието при наличие
на непреодоляна закрила по смисъла на чл.333, ал.1 от КТ.
Пред въззивната инстанция са ангажирани
нови гласни доказателства, чрез разпит на св. В., както и повторен разпит на
св. Д.. Депозираните от свидетелите показания, преценени при условията на
чл.172 от ГПК съдът кредитира като достоверни в частите, в които същите
интерпретират лично възприети от свидетелите факти, и не ги цени в частите, в
които същите изнасят факти от производен характер и не кореспондират на
събраната по делото доказателствена съвкупност.
От показанията на св. В. се установява, че
същият е служител на фирмата, собственик на магазина, където е била извършена
проверката от страна на ищеца и неговия колега, в качеството им на служители на
РДГ - Бургас. Свидетелят разказва, че в хода на проверката, двамата намерили неправилно попълнен превозен
билет и по този повод му съставили акт. Същият заявява, че няма спомен ищецът
да е говорил, че може да състави акт на фирмата или на него като физическо
лице. Сочи, че по време на проверката в магазина освен него присъствала и св. Д..
Св. В. разказва, че когато двамата служители дошли на проверка, отишъл да донесе
документацията, като в това време влизали клиенти и същият следвало да ги
обслужи. След като служителите му написали акта, свидетелят отишъл да си работи
в търговския обект, но продължавал да бъде в едно помещение с тях. Заявява, че
не е чувал ищецът да е искал пари от св. Д., като за въпросната случка научил
от други хора.
От повторно снетите показания на св. Д. се
установява, че на 14.11.2019г. управляваният от нея търговски обект бил посетен
от ищецът и негов колега с цел извършване на проверка. Свидетелката заявява, че
по време на извършването й, същата обслужвала клиенти на каса, а св. В. правил
справката. Разказва, че касата и мястото, където вадили билетите за проверка се
намират близо едно до друго, като в хода на проведения разговор, служителите
заявили в нейно и на св. В. присъствие, че ако пишат акт на фирмата, същият ще
бъде в много по-голям размер. Проверяващите обяснили, че тъй като фирмата била
на свекърва й и ако бъде вписан на физическо лице, то актът щял да бъде в
по-малък размер. Свидетелката заявява, че след като написали акта на Н.,
двамата си поискали по петдесет лева, при което същата оставила по петдесет
лева на бюрото пред всеки един от тях. След като оставила парите, колегата на
ищеца побутнал своята банкнота от 50 лв. към последния и той я прибрал. Според нея, в момента на предаване на парите,
св. В. не бил в помещението, а обслужвал клиент. В тази връзка връзка, св. Д.
посочва, че магазинът разполагал и с вътрешен склад и свидетелят В. да взема
стока, да влиза и излиза от помещението. Подчертава, че се придържа към
показанията, които е дала в първоинстанционното производство, а именно, че е
предала въпросната парична сума, която служителите са взели. Свидетелката
заявява също, че ищецът действително еднократно е бил клиент на магазина като е
пазарил строителни материали във връзка с ремонт на къщата му, но не е имала
взаимоотношения с него свързани с връщане на пари.
На основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид становищата и доводите на страните, изцяло
възприема установената от БРС фактическа обстановка, както и правните изводи на
съда изложени в мотивите на обжалваното решение, които изцяло възприема
и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
За пълнота на изложението и в отговор на депозираната въззивна жалба следва
да се посочи, че:
Съгласно разпоредбата на чл.186 от КТ,
дисциплинарната отговорност е лична, като работникът отговаря за допуснато
лично виновно неизпълнение на задълженията. В производството по оспорване
законността на дисциплинарното уволнение, в тежест на работодателя е да
установи спазването от негова страна на императивните изисквания на чл. 193, 194 и 195 от КТ, които следва да са налице преди
налагане на дисциплинарното наказание. При повдигнат спор,
работодателят следва да докаже при условията на пълно и главно доказване,
че дисциплинарното производство е проведено законосъобразно и работникът
е извършил описаното в заповедта дисциплинарно нарушение, за което му
е наложено съответното наказание, но само по отношение на наведените с исковата
молба пороци.
По повод твърденията с въззивната жалба за
отсъствие на дисциплинарно нарушение, съставляващо злоупотреба с
доверието на работодателя, предвид недоказаност на елемент от фактическия
състав на нарушението – вината, както и предвид оплакванията за неправилно
ценене на свидетелските показания по делото, въззивният съд изцяло се
солидаризира с изводите на районния съд.
Несъстоятелни са наведените с жалбата
оплаквания, досежно противоречия в показанията на свидетелката Д. снети в друго
съдебно производство пред Районен съд – Бургас, доколкото събраните в това
производство гласни доказателства не могат да бъдат ценени от настоящия състав,
респ. да бъдат източник на фактически или правни изводи. Обратното би довело да
нарушение на съдопроизводствените правила, съгласно които съдът следва да обсъди
и анализира само свидетелски показания, които са депозирани устно, лично и
непосредствено пред него.
Разпитаният в хода на въззивното
производство свидетел В. също не изнася
факти, които са от естество да оборят свидетелските показания на св. Д., в
частта, в която същата заявява, че проверяващите служители на РДГ – Бургас са
поискали, а впоследствие и приели неследваща им се парична облага, за да не
пишат акта на името на търговското дружество. Изявленията на свидетеля В.,
който в съдебно заседание сочи, че не е категоричен дали подобен разговор се
състоял или не с думите “Нямам спомен Л. да е
говорил, че може да се състави акт на фирмата или на мен като физическо лице”, също не опровергават изнесеното от свидетелката Д.,
която заявява, че проверяващите са поискали от нея пари в момент, в който св. В.
е обслужвал клиент. Последният потвърждава изцяло този факт, като изрично
заявява, че след написването на АУАН е отишъл да работи в търговския обект. С
оглед липсата на непосредствено формирани впечатления на свидетеля В. относно
правнорелевантни за настоящия спор факти, настоящия състав не кредитира като
достоверни показанията му, в частта, в която заявява, че не е видял св. Д. да
дава пари на ищеца. Показанията на свидетеля В., в частта, в която същият
заявява, че не може да си спомни за проведен разговор от проверяващите, касаещ
размера на санкцията и лицето на което да бъде издаден акта като нарушител, не
намират опора в събрания по делото доказателствен материал и не могат да бъде
определящи за изводите на съда, доколкото от отговора на поставения въпрос е
видно, че същият не представлява субективно негово твърдение, а несполучлив
опит да си спомни детайли относно въпросната случка. Липсата на убедителност в
показанията му се подкрепя и от използваната от свидетеля лаконичност в
изказванията.
Показанията
на свидетелката Д. изцяло кореспондират в съдържателно и хронологично отношение
с приложения по делото видеозапис, на който е бил извършен оглед в първоинстанционното
производство, от съвкупния анализ на които доказателства безспорно се
установява вземането на неследваща се парична облага от ищеца, с цел прикриване
на нарушение извършено от юридическото лице “ЕТ Ви-Желязка Д.”. В тази връзка
основателни се явяват и доводите на ответната дирекция в отговора на въззивната
жалба, че процесният АУАН е следвало да бъде съставен на юридическото лице, а
не на св. В. в качеството му на физическо лице, правен извод, който следва и от
санкционната норма на чл.266, ал.2 от ЗГ. Отклонявайки се от изпълнението на
служебните си задължения, ищецът е допуснал както нарушение на чл. 58, ал.1 от
Етичния кодекс на служителите в РДГ – Бургас, така и дисциплинарно нарушение, изразило
се във вземане на неследваща му се парична облага и прикриване на
административно нарушение, резултат от липса на лоялност към неговия
работодател. Предвид възложените на ищеца контролни функции, съдът намира, че
работодателя му е гласувал значително по-голямо доверие при упражняване на
служебните му правомощия, вземането на решения и отчитане на извършената
работа, поради което извършеното от служителя деяние, правилно е било
квалифицирано като дисциплинарно нарушение по смисъла на чл.187, ал.1, т.8 от КТ.
Несъстоятелни са релевираните с жалбата
оплаквания за това, че по повод процесното деяние е следвало да бъде
реализирана наказателната отговорност на ищеца, за да се приеме за безспорно
доказано извършено от него противоправно поведение. Това обстоятелство се явява
правноирелевантно за настоящия процес, тъй като дисциплинарната отговорност е
независима от наказателната отговорност на работника или служителя, респ. подаването
на жалба в прокуратурата, образуването на наказателно производство по повод
провинил се служител и привличането му като обвиняем не е предпоставка за
развитие на дисциплинарно производство по реда на чл. 190 – 195 от КТ.
Настоящия състав не може да се
солидаризира и с наведените с жалбата доводи, че в хода на дисциплинарното
производство не е била преодоляна закрилата на ищеца по смисъла на чл.333, ал.1
от КТ, както и че работодателя не е поискал разрешение за уволнението от
Инспекцията по труда съгласно разпоредбата на чл.333, ал.1, т.3 от КТ. Тези
констатации не съответстват на събрания по делото доказателствен материал. От
доказателствата по делото се установява, че работодателят (с писмо с изх. № РДГ
03-4511/03.06.2010 г.) е поискал разрешение от инспекцията по труда за
уволнението на ищеца, в което също така е посочено, че от събраната информация
е било установено, че ищецът се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1 от КТ. В
отговор на това писмо, с писмо с изх. № 20042195/05.06.2020 г. Дирекция
„Инспекция по труда”-Бургас. е дала разрешение за уволнението на ищеца на основание чл.
333, ал. 1, т. 3 от КТ. Това разрешение съвпада с датата на дисциплинарното
уволнение на ищеца и съответства на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1,
т. 3 от КТ, на която ищецът се позовава по делото и която обективно е налице. Гореизложеното обуславя извода, че въззиваемата дирекция е спазила
законовите предпоставки, при които закрилата е била преодоляна, чрез
предварително изискване и получаване на разрешение за уволнението му от
местнокомпетентната инспекция по труда.
По горните съображения, правилен е извода
на БРС за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Неоснователността на
претенцията за отмяна на наложеното дисциплинарно
уволнение предопределя и неоснователност на предявените във връзка с
правните последици от уважаването й искове с основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последния във вр с чл. 228, ал. 1 от КТ.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на
Районен съд - Бургас - потвърдено, като правилно и законосъобразно.
При този изход на спора на въззиваемия не
се следват разноски за производството по делото. С оглед претендираното от
страна на юрисконсулта на въззиваемата дирекция юрисконсултско възнаграждение,
такова му се дължи и следва да бъде присъдено на основание чл. 78, ал.8, вр.
ал.3 от ГПК, вр. чл.37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал.1 от НЗПП. Като взе предвид от
една страна, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, а от
друга страна проявената от юрисконсулта процесуална активност, изразяваща се в
депозиране на отговор на подадената въззивна жалба, както и редовното му
явяване в съдебно заседание, съдът намира, че дължимото възнаграждение следва
да определено в размер от 150 лв.
Воден от гореизложените мотиви, Бургаският
окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260 от 28.09.2020г., постановено по гр. дело № 3453/2020г. по описа на Районен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Я. П. Л., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на Регионална дирекция по
горите – Бургас, с адрес гр. Бургас, ул. “Цар Иван Шишман” № 8, представлявана от
инж.М.К. – изп. директор, сумата от 150 (сто и петдесет) лева, представлява
дължимото за въззивното производство юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от днес 22.02.2021г., съгласно чл.315, ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: