Решение по дело №1173/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 172, ал.5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.

Образувано е по жалба на Е. И. Й., [ЕГН], срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0435-000062 от 12.05.2025 г. на Началник сектор към ОД на МВР [област], РУ 02 [област].

Твърди се незаконосъобразност на оспорената заповед и се иска нейната отмяна с доводи за постановяването ѝ в противоречие с нормите на ЗДвП. В съдебно заседание жалбоподателката се представлява от адв. М.К.- пълномощник, която поддържа доводите в жалбата и застъпва становище, че здравословното състояние на доверителката ѝ е такова, че автомобилът е необходим да се придвижва до лечебни заведения. Иска се отмяна на заповедта.

Ответникът – Началник сектор към ОД на МВР [област], РУ 02 [област], в писмена молба –становище намира жалбата за неоснователна и като такава моли да се остави без уважение.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира жалбата за допустима като подадена в законоустановения срок /видно от представените по делото доказателства процесната заповед е връчена на 17.05.2025 г. на съпруга на жалбоподателката, а жалбата е подадена на 30.05.2025 г., според направеното върху нея отбелязване/ и при наличието на правен интерес, а по същество за неоснователна, предвид следното установено от фактическа и правна страна:

Предмет на оспорване в настоящото производство е Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0435-000062 от 12.05.2025 г. на Началник сектор към ОД на МВР [област], РУ 02 [област] по чл. 171, т.2 А, б. А от ЗДвП. Административният орган, издал заповедта, е бил надлежно оправомощен по силата на Заповед № 317з-3162/15.04.2022 г. на Директора на ОДМВР [област], с която е наложена ПАМ на жалбоподателката, изразяваща се в прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца.

За да пристъпи към налагането на въпросната ПАМ административният орган е приел за установено, че на 12.05.2025 г., около 01:18 ч. в [населено място], [улица]до № 18 А. Й. Й., [ЕГН] управлявал лек автомобил „Ауди А6“, рег. № [рег. номер] собственост на Е. И. Й., без да притежава СУМПС – същото е отнето по административен ред със ЗППАМ № [Наименование]/26.04.2025 г. Съставен е АУАН сер. GА № 1351539 от 12.05.2025 г. на водача, с който са иззети и 2 бр. табели рег. № [рег. номер]. При тези установявания на жалбоподателката е наложена ПАМ по чл. 171, т.2 а, б. „а“ от ЗДвП.

Съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146.

На основание чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 2а от същия закон се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Определянето на тези служби е в правомощията на министъра на вътрешните работи с оглед разпоредбата на чл. 165, ал. 1 от Закона за движение по пътищата. Предвид тази правна уредба, представените по делото заповеди № 8121з – 13205 от 09.10.2024 г. на министъра на вътрешните работи и Заповед № 317з-3162/15.04.2022 г. на Директора на ОДМВР [област], съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган.

С оглед съдържанието на акта съдът приема, че е спазена установената от закона форма – чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и чл. 59, ал. 2 от АПК. Фактическите основания за издаване на заповедта са изложени достатъчно ясно и изчерпателно. Посочена е една от хипотезите на чл. 171, т. 2а, б.“А“, която е самостоятелно основание за налагане на обжалваната ПАМ. В производството по издаването на обжалваната заповед не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Релевантните обстоятелства са изяснени в пълен обем. Обжалваният акт е съобразен и с целта на закона, която най-общо е да се гарантира безопасността на движението по пътищата.

При преценка на материалната законосъобразност на заповедта, съдът съобрази следното:

Законът за движение по пътищата забранява управление на МПС от водач, чийто свидетелство за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 (с нормата на чл. 150а от ЗДвП), респ. предвижда налагане на ПАМ „прекратяване на регистрация на ППС за определен срок“ на собственик, управляващ МПС, чието СУМПС към този момент е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 от закона, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства(настоящият случай) – за срок от 6 месеца до една година.

При тази законова регламентация, необходимата материалноправна предпоставка за налагане на мярката е установено по надлежния ред управление на МПС от лице, чието СУМПС е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 от ЗДвП. Спорният въпрос по делото е именно това - дали тази предпоставка е била налице, доколкото заповедта за налагане на ПАМ от 26.04.2025 г., с която се постановява временното отнемане на СУМПС на водача А. Й., към 12.05.2025 г. несъмнено не е била влязла в сила. Въпреки това, съдът намира, че наличието на обсъжданата заповед, представлява годно материалноправно основание за издаване на оспорената ЗППАМ. Подкрепа за този извод се съдържа в нормата на чл. 172, ал. 6 от ЗДвП, съгласно който обжалването на заповедите за налагане на ПАМ по съдебен ред не спира изпълнението на приложената административна мярка. По делото липсват доказателства, че е била оспорена по съдебен ред. Това означава, че не е било спряно предварителното изпълнение на административния акт за отнемане на СУМПС на водача, допуснато по силата на закона, т.е. адресатът на заповедта от 26.04.2025 г. следва да зачита установеното с нея правно положение.

По изложените съображения съдът приема, че са били налице основания за издаване на обжалваната заповед. Налагането на принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство", с оглед установеното от фактическа страна, е било задължително. Срокът на действие на тази принудителна административна мярка е ограничен – от шест месеца до една година. Административният орган е съобразил това ограничение и е наложил мярка в предвидения от закона минимален размер.

Макар да е издадена изцяло в съответствие с материалния закон – чл. 171, т. 2а от Закона за движение по пътищата, съдът с оглед възраженията в жалбата следва да провери дали наложената мярка не ограничава по недопустим начин правото на собственост, гарантирано в чл. 1 на Протокол № 1 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която предвижда, че „всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби“.

Съгласно чл. 5 от Протокол № 1, чл. 1, чл. 2, чл. 3 и чл. 4 са допълнителни членове на Конвенцията, а Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, е ратифицирана от Република България със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

Европейският съд по правата на човека чрез своята съдебна практика е дал критериите, въз основа на които се определя дали е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1. Първо следва да се провери дали е налице право на собственост, което да попада в приложното поле на разпоредбата; 2) след това следва да се прецени дали е налице намеса на държавата при упражняване на това право от лице, ползващо се със защита и какво е естеството на тази намеса. Накрая следва да се установи дали намесата е позволена съгласно чл. 1, Протокол № 1, като се предпоставките за това са тя да е предвидена в закона, да е в интерес на обществото и да е спазен справедлив баланс между конкуриращите се интереси, т. е. намесата трябва да е съразмерна.

Понятието „собственост“ по Конвенцията има автономно значение, което не се ограничава с притежаването на вещи. В случая обаче се касае за типично право на собственост върху движима вещ, каквото е правото на собственост на жалбоподателката върху автомобила, което безспорно попада в приложното поле на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, затова няма смисъл да се обсъжда подробно обхватът на понятието по Конвенцията.

Процесната принудителна административна мярка - прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство за срок от шест месеца, несъмнено представлява намеса на държавата при упражняване на правото на собственост на жалбоподателката върху автомобила, тъй като я лишава от възможността за шест месеца не само тя лично, но и чрез друго лице да си служи с вещта, която притежава.

Както бе посочено по-горе тази мярка е законоустановена – уредена е със Закона за движение по пътищата. Мярката е предвидена в интерес на обществото – с цел осигуряване на безопасността на движението по пътищата, тъй като управлението на МПС от лице, чието СУМПС е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 от ЗДвП, е дейност, която носи висок риск за живота и здравето на водача, евентуалните пътници в автомобила и другите участници в движението, както и за материални щети. Мярката е годна да изпълни целта си – несъмнено е, че по време на дерегистрацията, автомобилът не може да бъде ползван от водача, чието СУМПС е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 от ЗДвП. Доколкото ограничението е само за шест месеца, съдът приема, че е налице справедлив баланс между правата на засегнатото лице и интереса на обществото. По тези съображения съдът приема, че в конкретния случай правото на собственост на жалбоподателката не е засегнато по недопустим от Конвенцията начин.

С жалбата се прави възражение, а и св. Й.Й. го потвърждава като твърди за невъзможност да управлява моторното превозно средство в рамките на определения срок, което му е необходимо с оглед на грижите, които полага за съпругата си. Първо,тези доводи на жалбоподателката не са основани на факти и обстоятелства, които са настъпили след издаване на оспорения акт. Второ, видно от доказателствата по делото за лицето Й. Й. липсват такива, че той е правоспособен водач на моторно превозно средство, валидно за категорията, към която спада, посоченото в обжалваната ЗППАМ. От приетата по делото Справка нарушител/водач става ясно, че единствено А. Й.- син на жалбоподателката, притежава СУМПС, категория „В“ и е можел да управлява посоченото в ЗППАМ МПС, но свидетелството за управление му е отнето по административен ред.Това е настъпило след като на 26.04.2025 г. А.Й. е бил спрян за проверка и е бил тестван за употреба на алкохол и пробата е отчела 1,85 промила.

В заключение трябва да се установи, че грижата, която Й.Й. сочи, че полага за съпругата си, е факт от действителността, с който той е наясно много преди прилагането на принудителната мярка и който се предполага, че следва да държи сметка къде се намират документите и ключовете на автомобила, при положение, че синът му на 26.04.2025 г. е бил заловен да управлява лекия автомобил след употребата на алкохол. Напротив същият при разпита си заяви, че документите и ключът за автомобила стояли в един шкаф в общото им жилище. От друга страна знанието на А.Й. за състоянието на майка му и нуждата от автомобила за нейното придвижване до лечебни заведения, следва да го мотивира стриктно да спазва правилата за движението по пътищата. Вместо това, няколко седмици след залавянето му да шофира под въздействието на алкохол и изземването на СУМПС, той продължава да управлява, описания в ЗППАМ лек автомобил, но този път и без качеството на правоспособен водач. Именно установяването на този факт, налага издаването на обжалваната заповед.

Представените в съдебно заседание медицински документи установяват здравословно състояние на жалбоподателката, но по горните съображения не могат да обосноват извод за незаконосъобразност на обжалваната ЗППАМ.

Жалбата срещу заповедта за налагане на ПАМ е неоснователна и следва да се отхвърли.

Разноски не са претендирани от страна на ответника, поради което съдът не следва да обсъжда въпроса.

Предвид изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – [област], XVIII състав

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Е. И. Й., [ЕГН], срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0435-000062 от 12.05.2025 г. на Началник сектор към ОД на МВР [област], РУ 02 [област], като неоснователна.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 172, ал. 5 от ЗДвП.