№ 3640
гр. София, 18.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20241100503712 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
Подадена е въззивна жалба от „С.Г.с.Б.“ ЕООД, ищец пред СРС,
срещу решение № 2106809 от 27.10.2023 г., постановено от СРС, Второ ГО,
123 състав по гр.д.№ 72372 по описа за 2019 г., с което е отхвърлена
претенцията му по чл.220, ал.1 КТ, както и в негова тежест са възложени
разноските в процеса.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на така
постановеното решение като се твърди, че мотивите на съда били
тенденциозни и противоречали на правната и формална логика. Сочи, че съда
не бил обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и
затова бил достигнал до неправилен правен извод за неоснователност на
ищцовата претенция. Ответницата сама била избрала основанието на което да
й бъде прекратено трудовото правоотношение като попълнила самостоятелно
бланката-образец, а именно по чл.326, ал.1 КТ при неспазено предизвестие. В
самата бланка били посочени и други възможности за прекратяване на
1
трудовото й правоотношение. Ответницата сама била посочила датата от
която да й бъде прекратено ТПО. Самият документ отразявал волята на
ответницата. Сочи, че заявлението не било оспорено за неговата
автентичност. Това волеизявление било достигнало до работодателя поради
което следвало да се приеме, че фактическия състав на чл.326, ал.1 КТ бил
реализиран; трудовото правоотношение било прекратено от датата на която
ответницата била посочила – 24.01.2019 г. Следвало да се вземе предвид, че
ответницата, считано от м.09.2017 г. спряла да се явява на работа като
напуснала територията на Р България. Независимо от това работодателят не
бил предприел действия по налагане на дисциплинарна отговорност на
ответницата. В този смисъл били събраните доказателства, както и
показанията на свидетелката по делото- Л.Й., които СРС бил интерпретирал
неправилно. От тези показания и от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза се установило, че за периода от 2017 г.- 2019 г. ответницата се
намирала извън територията на Р България. Това се потвърждавало и от
представената по делото вайбър кореспонденция. Това означавало, че за
периода от 2017 г.- 2019 г. ответницата не била полагала труд за
работодателя/ищец. Намира, че правният институт за нищожност поради
нарушение на добрите нрави в настоящата хипотеза бил неприложим, тъй
като се касаело до волеизявление по чл.326, ал.1 КТ. Сочи, че тезата на съда,
че на ответницата й бил предоставен неплатен отпуск не се подкрепяло от
нито едно от доказателствата; позовава се на съдебно-счетоводната
експертиза по делото. Тъй като ответницата била в самоотлъчка, от страна на
работодателя не й било изплащано трудово възнаграждение, нито суми
свързани с платен годишен отпуск, в този смисъл било приетото в решение №
171/10.07.2013 г. по гр.д.№ 843 по описа за 2012 г. на ВКС, Четвърто отд. При
прилагане на указанията в това съдебно решение, възражението за
прихващане се явявало неоснователно. Намира, че с обжалваното решение
СРС бил нарушил принципа на законност.
Иска се решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с
което претенцията на ищеца да бъде уважени изцяло. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от М. Е. С. Б., ответник пред
СРС, в който се изразява становище за нейната неоснователност и
правилност на така постановеното, решение. Счита, че не били допуснати
2
сочените нарушения на материалния и процесуален закон. Счита, че заповед
№ 3614 от 23.01.2019 г. за прекратяване на трудовия договор на ответницата
е незаконосъобразна, което трябвало да стане ясно на въззивната инстанция.
Това било така, защото заповедта не била подписана от надлежно
упълномощено лице на работодателя. Заповедта не била връчена на
ответницата. Освен това със заповедта ТПО било прекратено на основание
чл.326, ал.1 КТ, а ответницата била дала предизвестие за напускане. Счита, че
трудовото правоотношение /ТПО/ е следвало да бъде прекратено на
основание чл.327, ал.1,т.11 КТ или на 27.09.2017 г. или на 26.11.2017 г.,
когато бил изтекъл срока на предизвестието, което било 60 дни. Независимо
от това, и в двата случая ответницата не дължала обезщетение. Това било
така, защото в хипотезата на чл.327, ал.1,т.11 КТ вината за прекратяване на
ТПО била на работодателя. В хипотезата на прекратяване на ТПО, считано от
26.11.2017 г. също не се било дължало обезщетение, тъй като на 21.09.2017 г.
на ответницата било наредено да предаде картата си за достъп до работното
си място и й било казано да си ходи, което и ответницата направила. Считано
от 21.09.2017 г. ответницата била незаконно отстранена от работа от
непосредствения си ръководител Д.С. и затова на ответницата се дължало
обезщетение по смисъла на чл.214 КТ за периода от 21.09.2017 г. до
26.11.2017 г. Твърди се, че заявлението за прекратяване на ТПО не било
подписано от ответницата и било подадено против нейната воля. Това
твърдение изобщо не било доказано. Тежестта за доказване била на ищеца.
Претендират се разноски.
/В писмена защита в дадения от съда срок, се развиват и други доводи за
неоснователност на ищцовата претенция и основателност на възражението за
прихващане/.
По допустимостта на въззивната жалба:
Въззивникът е бил уведомен за решението на СРС, на 08.11.2023 г.
Въззивната жалба е била подадена на 22.11.2023 г. /чрез куриер/.
Ето защо следва да се приеме, че въззивната жалба е подадена в срока
по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Въззивната жалба е допустима.
3
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес.
По доводите във въззивните жалби:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният
съд е приел, че по делото от страна на ищеца не са доказани предпоставките
за уважаване на претенцията по чл.220, ал.1 КТ. Действително, страните били
обвързани от трудов договор. Представеното заявление за прекратяване на
ТПО, подадено от ответницата на 23.01.2019 г. било оспорено от същата като
нищожно, тъй като при подаването му волята й била опорочена, липсвало
съгласие за подаването му и същото накърнявало добрите нрави. От
представената по делото кореспонденция се установило, че ответницата
имала намерение да напусне работа към 27.09.2017 г. веднага, защото,
считано от 03.10. започвала работа при друг работодател. Това желание,
обаче, не било заявено ясно и еднозначно пред работодателя. От тази
кореспонденция се установявало, че ответницата не е наясно с правилата за
напускане на работа и съответно за заплащане на обезщетение. Затова СРС е
приел, че липсва писмено изявление на ответницата, което да е адресирано до
работодателя и да е достигнало до него като СРС се е аргументирал с нормата
на чл.335, ал.1 КТ. Прието е още, че фактическият състав през м.09.2017 г. не
бил реализиран. СРС е приел недопустимо поведение на ответницата да
преустанови полагане на труд при работодателя, без да е налице обективна
основателна причина за това и без да е прекратен трудовия договор между
страните. От справката на НАП се установило, че ответницата била положила
10 дни труд през м.09.2017 г. и след това спряла да идва на работа. От своя
страна ищецът недопустимо й бил предоставил неплатен отпуск в нарушение
на изискванията на чл.160 КТ, без да било налице искане на ответницата.
Прието е още, че в тежест на ищеца било да ангажира доказателства, че
ответницата е изразила действителна правно валидна воля да прекрати ТПО
въз основа на представеното заявление от 23.01.2019 г. на посоченото в
4
заявлението основание – чл.326, ал.1 КТ, считано от 24.01.2019 г. По делото
не се установили твърденията на ответницата, че е била принудена под
заплаха да декларира основанието, на което прекратява ТПО. От показанията
на свидетелката Л.Й. се установило, че тези заявления представлявали празна
бланка, която служителите от „Човешки ресурси“ предоставят на тези, които
желаят да напуснат компанията без значение защо служителят желае да
напусне компанията. Според СРС такава практика противоречала на добрите
нрави, накърнявала ги и водела до опорочаване свободната воля на лицето-
служител, което желае да прекрати ТПО с ищцовото дружество. Ответницата
била обвързана от бланката „без значение защо желае да напусне
компанията“. При това положение изявлението на ответницата в заявлението
било нищожно на основание чл.26, ал.1,предл.3 от ЗЗД. Липсвали и данни
това волеизявление да е достигнало до работодателя. Тъй като ищецът бил
предоставил на ответницата непоискан неплатен отпуск за продължителен
период от време, ответницата могла да упражни правото си да прекрати ТПО
на основание чл.327, ал.1,т.11 КТ без предизвестие, но последното не се
установявало да е сторено от ответницата, вкл. до приключване на съдебното
дирене пред първата съдебна инстанция. Това означавало, че ТПО не е
прекратено на соченото от ищеца основание, нито на друго основание в
закона. Затова и иска по чл.220, ал.1 КТ бил изцяло неоснователен. Заявените
при условията на евентуалност възражения за прихващане не следвало да се
разглеждат.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Първото обстоятелство което следва да бъде изяснено е дали е било
прекратено трудовото правоотношение между страните по спора.
Ищецът основава претенцията си на подадено от ответницата на
23.01.2019 г. заявление, в което последната била посочила, че прекратява
ТПО на основание чл.326, ал.1 КТ с писмено предизвестие като договорът
бъде прекратен при условията на неспазено предизвестие, като за
неспазването му ответницата се задължила да заплати обезщетение по чл.220,
ал.1 КТ/л.11 по делото пред СРС/.
В срока по чл.131 ГПК с отговора по исковата молба от страна на
ответницата са въведени възражения, че заявлението било подписано при
5
заплаха, че работодателя ще я издаде на миграционните служби /л.30 от
делото пред СРС/. Сочи, че трима служители се били държали агресивно с
ответницата и тя била принудена да подпише заявлението. Затова
процесуалния представител на ответницата намира, че заявлението било
нищожно, противоречащо и заобикалящо закона- чл.327, ал.1,т.11 КТ,
накърняващо добрите нрави, защото работодателят не можел да предостави
на служителя неплатен отпуск законосъобразно, който служител бил заявил
намерението си да прекрати трудовия договор; липсвало съгласие, както и
основание по смисъла на чл.26, ал.1 и ал.2 от ЗЗД. Заявлението било и
унищожаемо по смисъла на чл.27 от ЗЗД, тъй като било подписано под
заплахата на трима служители вероятно на работодателя.
Това са своевременно заявените от ответницата възражение във връзка
със заявлението от 23.01.2019 г., които подлежат на разглеждане в
производството. Всички останали, вкл. заявените в писмената защита от
страна на процесуалния представител на въззиваемата пред настоящата
инстанция не подлежат на обсъждане по арг. от чл.133 ГПК като
преклудирани.
Противно на изложеното от ответницата/въззиваем в настоящето
производство, нито едно от тези въведени възражения не е основателно.
Съгласно чл. 326, ал.1 КТ работникът или служителят може да
прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие до
работодателя.
Срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен трудов
договор е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, но не
повече от 3 месеца- ал.2.
Съгласно чл. 335, ал.1 КТ трудовият договор се прекратява писмено.
В ал.2 на същата разпоредба от КТ са уредени хипотезите относно
момента, от който трудовият договор се прекратява, а именно:
1. при прекратяване с предизвестие - с изтичането на срока на
предизвестието;
2. при неспазване на срока на предизвестието - с изтичането на
съответната част от срока на предизвестието;
3. при прекратяване без предизвестие - от момента на получаването
6
на писменото изявление за прекратяването на договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 335, ал.2, т. 3 КТ - прекратяването на
трудовия договор настъпва с получаване на писменото изявление, без да е от
значение обстоятелството /и съдът не го изследва/ дали фактически е налице
посоченото в изявлението основание за прекратяване./така и в РЕШЕНИЕ № 34
ОТ 03.04.2017 Г. ПО ГР. Д. № 3010/2016 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС/.
Съгласно приетото в РЕШЕНИЕ № 234 ОТ 21.01.2020 Г. ПО ГР. Д. №
1708/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, на осн. чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовият
договор се прекратява от момента на получаване на писменото изявление на
работника за прекратяване на договора, като заповедта на работодателя за
прекратяването на трудовото правоотношение има само констативен
характер и се издава в изпълнение на задължението му по чл. 128а, ал. 3 КТ
/определение по ч.гр. д. № 123/12 г. на Трето ГО на ВКС/.
Видно от данни по делото, заявлението е било входирано под № 2704
от 23.01.2019 г.
Прекратяването на ТПО в случая, обаче, е настъпило на 24.01.2019 г. ,
която дата ищцата изрично е посочила като дата на прекратяване на ТПО в
отправеното до работодателя заявление за прекратяване на ТПО на основание
чл.326, ал.1 КТ, виж л.11 от делото пред СРС.
Преди този момент липсва каквото и да е ясно и несъмнено
волеизявление на ответницата за прекратяване на ТПО с работодателя/ищец,
в който смисъл са и изводите на СРС; тези изводи въззивната инстанция
намира за правилни.
Тезата на въззиваемата се опровергава и от направеното от нея
възражение за прихващане във връзка с претендираното обезщетение по
чл.213, ал.2 КТ за периода от 21.09.2017 г. до 20.11.2017 г., т.е. при
положение, че М. Б. твърди, че за този период не е била допускана до работа,
т.е. е била в ТПО с ищеца, то няма как това ТПО да е прекратено без нейно
волеизявление на 27.09.2017 г., каквато дата за прекратяване се сочи от
процесуалния й представител в отговора по въззивната жалба.
Така отправеното от ответницата на 23.01.2019 г. заявление нито
противоречи, нито заобикаля закона, след като такава възможност в полза на
работника или служителя е предвидена в чл.326, ал.1 КТ.
7
Следва да отбележим и, че в процесния трудов договор № 3628 от
25.05.2017 г. изрично е предвидена такава възможност, виж чл.18, ал.1 на
същия, виж л.10 от делото пред СРС.
Ответницата не се е възползвала от възможността да прекрати ТПО на
основание чл.327, ал.1,т.11 КТ поради което това не може да се тълкува в
тежест на работодателя, нито съдът може да замести нейното волеизявление
за прекратяване на ТПО на това основание.
Следва да отбележим и, че противно на соченото, по делото не са
събрани каквито и да е доказателства, че от страна на работодателя е бил
предоставен неплатен отпуск на ответницата, без нейно съгласие. Установява
се от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че работодателя е
приел, че М. Б. е в „самоотлъчка“.
Въззивната инстанция не намира да е допуснато от работодателя
накърняване на добрите нрави. Още повече, при положение, че работодателят
не е предприел действия по налагане на дисциплинарна отговорност на
ответницата, която не се е явила на работа в продължителен период от време
/от м.09.2017 г. до м.01.2019 г./ и съответно не е полагала труд за
работодателя, едва ли последният нарушава добрите нрави.
В този смисъл за неправилен настоящата инстанция намира извода на
СРС, че заявлението накърнявало добрите нрави.
Действително, заявлението представлява бланка, но същото е
изготвено с идентичен текст на английски и на български едновременно,
както и са предвидени различни хипотези на прекратяване на ТПО като
същите освен с цифрово означение са изписани и с текст, при което
работникът или служителя може да избира сред тях, а именно: по чл.325, ал.1
КТ – по взаимно съгласие; чл.326, ал.1 КТ с писмено предизвестие и текст
„Моля договорът ми да бъде прекратен, считано от датата на изтичане на
срока на предизвестието ми“; чл.326, ал.1 КТ- с писмено предизвестие. „Моля
договорът ми да бъде прекратен при условията на неспазено предизвестие,
като за неспазената част се задължавам да изплатя обезщетение съгласно
чл.220, ал.1 КТ“. Ответницата е попълнила текста на английски като е
посочила третият вариант – при неспазване на срока за предизвестие.
От показанията на свидетелката Й. се установява, че преди
ответницата да подпише заявлението й е било разяснено съдържанието на
8
предизвестието и какви са условията като текста й е бил прочетен на
английски, след което същото е било подписано от М. и от самата свидетелка
като ръководителка на отдела. М. се е съгласила с текста и е предпочела да
заплати обезщетение за неспазване на предизвестие, тъй като си е била
намерила работа при друг работодател, виж л.101 и л.102 от делото пред СРС.
Ето защо настоящата инстанция намира, че заявлението от 23.01.2019
г. съдържа ясна и недвусмислена воля на ответницата да преустанови
договорната връзка с работодателя й, считано от 24.01.2019 г.
Възраженията за липса на съгласие поради отправени заплахи и
принуда ответницата да подпише заявлението, са голословни и не се
подкрепят от нито едно доказателство по делото. Свидетелката Й. сочи, че
разговора е бил „кратък и спокоен“, виж л.101 от делото пред СРС.
При това положение противно на соченото от процесуалния
представител на ответницата, последната е изразила правно валидна воля за
прекратяване на трудовото й правоотношение с ищеца/работодател на
основание чл.326, ал.1 КТ, считано от 24.01.2019 г.
Съгласно чл. 220, ал.1 КТ страната, която има право да прекрати
трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да
изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или
служителя за неспазения срок на предизвестието.
Относно размера на обезщетението:
Предвиденото в чл.18, ал.2 на процесния трудов договор № 3628 от
25.05.2017 г. предизвестие за прекратяване на договора е 60 дни.
При положение, че уговорения срок на предизвестието е 60 дни и като
начална дата следва да се вземе 24.01.2019 г., то срокът изтича на 24.03.2019
г.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото /пред
СРС/ съдебно-счетоводна експертиза се установява, че при спазване на
правилото на чл.228, ал.1 КТ и чл.19, ал.1 НСОРЗ, брутното трудово месечно
възнаграждение на М. Б. възлиза на 2 558,29 лв., а средно-дневното – 134,65
лв. или обезщетението възлиза на сумата в размер на 5 520,65 лв. След
приспадане на удържаната от работодателя сума в размер на 1 228,29 лв.,
9
остава дължим остатък в размер на 4 292,36 лв., виж л.81 от делото пред
СРС.
Следователно искът по чл.220, ал.1 КТ е основателен за сумата в
размер на 4 292, 36 лв.
По възражението за прихващане:
В срока по чл.131 ГПК ответницата е направила възражение за
прихващане при условията на евентуалност.
След като настоящата инстанция прие, че претенцията по чл.220, ал.1
КТ е частично основателна, то настъпват процесуалните предпоставки за
разглеждане на възражението за прихващане.
По чл.213, ал.2 КТ:
Съгласно чл. 213. (1) КТ при незаконно недопускане на работник или
служител, с когото е създадено трудово правоотношение по реда на глава
пета, да постъпи на работа работодателят и виновните длъжностни лица
дължат солидарно на работника или служителя брутното трудово
възнаграждение за съответната длъжност от деня на явяването, за да постъпи
на работа, до неговото действително допускане на работа.
Работодателят и виновните длъжностни лица солидарно дължат
обезщетение на работника или служителя, когото незаконно не са
допуснали на работа през времето, докато трае изпълнението на
трудовото правоотношение. Това обезщетение е в размер на брутното
трудово възнаграждение на работника или служителя за времето на
незаконното недопускане на работа (2).
Следователно за да бъде уважен този иск е необходимо да са налице
следните кумулативни предпоставки: 1/ наличие на валидно трудово
правоотношение и 2/работникът или служителя да не е бил допуснат от
страна на работодателя до работното си място, за да изпълни задължението си
за полагане на труд.
В съдебната практика се приема, че за ангажиране отговорността на
работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане до работа, напълно
достатъчно е работникът или служителят дори един единствен път да е
посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово
правоотношение. Това изискване се поставя, за да се доведе до знанието на
10
работодателя, че работнникът е готов да полага труд.
Претендира се обезщетение за периода от 21.09.2017 г. до 20.11.2017 г.
От събраните по делото доказателства – свидетелски показания, имейл
кореспонденция, както и от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че за периода, за който се претендира обезщетение
за незаконно недопускане до работа, М. Б. не е била на територията на Р
България, а в Швеция. От представената справка от НАП се установява, че
ответницата е положила 10 дни труд през м.09.2017 г. и след това е спряла да
идва на работа.
Липсват данни М. Б. да се е явила поне един път в предприятието за
периода от 21.09.2017 г. до 20.11.2017 г. и да е изявила готовност да престира
труд по трудово правоотношение.
От показанията на свидетелката Й. се установява, че М. Б. се е явила в
предприятието едва на 23.01.2019 г., за да подаде процесното заявление за
прекратяване на ТПО, виж л.101 – 102 от делото пред СРС.
Следва да отбележим, че наличие на пасивно поведение на
работодателя и прекратяване на осигуряването на служителя не се отнася към
елементите на фактическия състав на предявения иск по чл.213, ал.2 КТ.
Налага се извод, че обезщетение по чл.213, ал.2 КТ не се следва.
Относно обезщетението по чл.224, ал.1 КТ:
Основателността на претенцията по чл.224, ал.1 КТ е обусловената от
кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ да е прекратено
трудовото правоотношение между страните; 2/ работникът или служителят да
не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната
година на прекратяването или за предходни години.
В тежест на работодателя е да докаже че е платил претендираното
обезщетение.
Съгласно чл.224, ал.1 КТ обезщетението се изчислява по реда на чл.
177 към деня на прекратяването на трудовото правоотношение.
Съгласно чл.177 КТ За времето на платения годишен отпуск
работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се
изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно
трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ
11
ползуването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил
най-малко 10 работни дни.
Когато няма месец, през който работникът или служителят е отработил
най-малко 10 работни дни при същия работодател, възнаграждението по ал. 1
се определя от уговорените в трудовия договор основно и допълнителни
трудови възнаграждения с постоянен характер.
Видно от основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза,
таблица на л.83, изготвена след проверка в счетоводството на ищеца, както и
при проверка на фишовете на ответницата, за 2017 г. се полагат 8 дни, от
които са използвани 2, а остатъка от 6 дни е бил изплатен в м.01.2019 г.; за
2018 г. се полагат три дни, за които е изплатено обезщетение също в
м.01.2019 г., за 2019 г. – 1 ден, за който е изплатено обезщетение също в
м.01.2019 г. В отговора си по т.I.12 вещото лице е посочило, че работните
заплати, бонуси, неползван платен отпуск за 2017 г., 2018 и 2019 г. са
заплатени напълно, виж л.84 от делото пред СРС.
Следва да отбележим, че платен годишен отпуск се следва
пропорционално на отработеното време, т.е. обезщетение по чл.224, ал.1 КТ
се дължи в хипотезата, в която за претендирания период работникът или
служителят престира работна сила. В случая по безспорен начин се установи,
че М. Б. не е престирала работна сила за периода от м.09.2017 г. /с
изключение на отработени 9 дни, виж таблицата цитирана по-горе/ до
22.01.2019 г. Затова и обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за този период не се
следва, виж приетото в РЕШЕНИЕ № 376 ОТ 21.11.2011 Г. ПО ГР. Д. №
329/2011 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, РЕШЕНИЕ № 171 ОТ 10.07.2013 Г. ПО
ГР. Д. № 843/2012 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС и ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 111 ОТ
24.02.2020 Г. ПО ГР. Д. № 3821/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, постановени
по сходни казуси. В този смисъл е и прието в пар.57 и 58 от решението от
25.06.2020 г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19 на СЕС: „Целта да се
позволи на работника да си почине, предполага този работник да е извършвал
дейност, която да оправдава ползването на период на почивка, отмора и
развлечения, за да се гарантира закрилата на безопасността и здравето му.
Поради това правото на платен годишен отпуск по принцип трябва да се
определя в зависимост от периодите на действителното полагане на труд по
силата на трудовия договор, така и в решение от 04.10.2018 г., т.28 по дело С-
12
12/17 и цитираната съдебна практика“.
Поради което допълнителното заключение на съдебно-счетоводната
експертиза /изготвено по начин поискан от процесуалния представител на
ответницата/ не следва да намери приложение.
Доколкото не се касае до дължими на М. Б. вземания, то прихващане
не може да бъде извършено.
Налага се извод, че обжалваното решение като неправилно в частта, в
която е отхвърлен иска по чл.220, ал.1 КТ за сумата в размер на 4 292, 36 лв.
ще следва да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което
искът ще бъде уважен за същата сума.
Ищецът претендира сумата в размер на 4 371,71 лв., при което за
разликата над 4 292,36 лв., претенцията е неоснователна и затова в тази му
част обжалваното решение ще бъде потвърдено.
Съгласно разясненията дадени в т.2 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ
№ 2 ОТ 18.03.2022 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 2/2020 Г., ОСГТК НА ВКС, съдът не се
произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива
на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство
срещу предявения иск.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора разноските следва да бъдат разпределени по
следния начин:
На ищеца разноски се следват в размер на 938,10 лв.
На ответницата разноски се следват в размер на 15,69 лв. СРС е
присъдил такива в размер на 800 лв. поради което за разликата над 15,69 лв.
обжалваното решение следва да бъде отменено.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски се следват, а и
такива са направени. Затова съдът му присъжда такива в размер на 928,92 лв.
Въззиваемата страна претендира разноски и такива са сторени
поради което съдът й присъжда такива в размер на 15,69 лв.
Водим от горното, Софийският градски съд
13
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2106809 от 27.10.2023 г., постановено от СРС,
Второ ГО, 123 състав по гр.д.№ 72372 по описа за 2019 г., в частта, в която е
отхвърлен, предявеният от „С.Г.с.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление: гр.София, бул.“****, съдебен адрес: гр.София, бул.****-
адв.Д., срещу М. Е. С. Б., СНЧ ****, съдебен адрес: гр.София, ул.“****, офис
30- адв.К.Р., иск по чл.220, ал.1 КТ за сумата в размер на 4292,36 лв.,
представляваща незаплатена част от обезщетение за неспазено предизвестие
по чл.326, ал.1 КТ за прекратяването на трудов договор № 3628 от 25.05.2017
г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
исковата молба – 12.12.2019 г. до окончателното плащане, както и в частта
за разноските в полза на М. Е. С. Б. за сумата над 15,69 лв.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М. Е. С. Б., СНЧ ****, съдебен адрес: гр.София, ул.“****,
офис 30- адв.К.Р., ДА ЗАПЛАТИ на „С.Г.с.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“****, съдебен адрес:
гр.София, бул.****- адв.Д., по иска с правно основание чл.220, ал.1 КТ
сумата в размер на 4292,36 лв., представляваща незаплатена част от
обезщетение за неспазено предизвестие по чл.326, ал.1 КТ за прекратяването
на трудов договор № 3628 от 25.05.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба – 12.12.2019 г. до
окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2106809 от 27.10.2023 г., постановено от
СРС, Второ ГО, 123 състав по гр.д.№ 72372 по описа за 2019 г., в частта, в
която е отхвърлен, предявеният от „С.Г.с.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“****, съдебен адрес:
гр.София, бул.****- адв.Д., срещу М. Е. С. Б., СНЧ ****, съдебен адрес:
гр.София, ул.“****, офис 30- адв.К.Р., иск по чл.220, ал.1 КТ за сумата в
размер над 4292,36 лв. до пълния предявен размер от 4 371,71 лв.,
представляваща незаплатена част от обезщетение за неспазено предизвестие
14
по чл.326, ал.1 КТ за прекратяването на трудов договор № 3628 от 25.05.2017
г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
исковата молба – 12.12.2019 г. до окончателното плащане, както и за сумата
в размер на 15,69 лв. – разноски в полза на М. Е. С. Б., СНЧ ****.
ОСЪЖДА М. Е. С. Б., СНЧ ****, съдебен адрес: гр.София, ул.“****,
офис 30- адв.К.Р., да заплати на „С.Г.с.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр.София, бул.“****, съдебен адрес: гр.София, бул.****-
адв.Д., сумата в размер на 938,10 лв., представляваща разноски пред
първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА М. Е. С. Б., СНЧ ****, съдебен адрес: гр.София, ул.“****,
офис 30- адв.К.Р., да заплати на „С.Г.с.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр.София, бул.“****, съдебен адрес: гр.София, бул.****-
адв.Д., сумата в размер на 928, 92 лв. представляваща разноски пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „С.Г.с.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“****, съдебен адрес: гр.София, бул.****- адв.Д.,
да заплати на М. Е. С. Б., СНЧ ****, съдебен адрес: гр.София, ул.“****, офис
30- адв.К.Р., сумата в размер на 15, 69 лв. представляваща разноски пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на КАСАЦИОННО
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15