Решение по адм. дело №153/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 2в от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), във връзка с чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Настоящото административно дело е образувано след изпращането му по правилата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ от Административен съд - Пловдив по искова молба на „Антика Консулт“ ЕООД, в която са обективирани два иска с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ във връзка с чл. 4, § 3 от ДЕС.

С първия иск се претендира да бъдат осъдени солидарно Административен съд – Пловдив и Национална агенция за приходите да заплатят обезщетение в размер на 1550 лева, представляващи имуществени вреди, за направените от дружеството разноски за консултации и за защита правата му, включително и за заплатени държавни такси/депозити за вещи лица, във връзка с водените административно и съдебно производства по обжалване на Ревизионен акт № Р-16001619001455-091-001 от 31.01.2020 г. (влязъл е сила), ведно с мораторната лихва върху сумата от 1550 лева, а именно такава в размер на 687 лева, за период от пет години преди датата на подаване на исковата молба (съответно от 19.05.2021 г. до 09.02.2025 г.), както и законната лихва върху сумата от 1550 лева, начислена от датата на подаване на исковата молба 10.02.2025 г. до окончателното й заплащане, които вреди са причинени от съвместните действия на НАП и Административен съд – Пловдив от извършеното от тях достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз – на Регламент 910/2014 и Регламент за изпълнение 2015/1501, както и в сферата на ДДС (на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г.) и на практика на СЕС по прилагане на Директивата и двата Регламента. И втори иск на основание чл. 4§ 3 от ДФЕС (или ДЕС – Договора за Европейския съюз) и произтичащия от него принцип на ефективност, във връзка с чл. 2в от ЗОДОВ, насочен срещу НАП, която да бъде осъдена да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, като не предприема действия по принудително събиране на сумите за главница в размер на 60 069,35 лева и съответните към нея законови лихви, начислени с РА, както и на сумите за съдебните разноски в размер на 2545,67 лв., възложени на дружеството, във връзка с оспорването на влязъл в ревизионния акт.

Ответникът – Административен съд - Пловдив изразява становище за недопустимост и алтернативно за неоснователност на исковата молба. Претендира юрисконсултско възнаграждение, съобразно представен списък на разноските.

Ответникът – Национална агенция за приходите изразява становище за неоснователност на исковата молба. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура-Пазарджик дава мотивирано заключение за неоснователност на исковата претенция.

Административен съд-Пазарджик, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази доводите на страните, приема за установено следното:

Делото е подсъдно на АС Пазарджик, тъй като се претендира обезщетение за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – за вреди от правораздавателната дейност на АС Пловдив и Национална агенция по приходите. Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 искът се разглежда от съдилищата по реда на АПК. Когато искът по ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на Административнопроцесуалния кодекс, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. Съгласно чл. 203, ал. 3 АПК по реда на глава единадесета от АПК се разглеждат и исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, каквото в случая се твърди.

Ноторно е по делото, че на „Антика консулт“ ЕООД е извършена ревизия, в резултат на която е издаден Ревизионен акт № P-16001619001455-091-001/31.01.2020г. от органи по приходите от ТД на НАП Пловдив при ЦУ на НАП. С така издадения ревизионен акт на дружеството са определени публични задължения в размер на 60 069,35лв. - главница и прилежащата лихва. РА е обжалван по реда на чл. 152, ал. 1 и сл. от ДОПК пред Директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП. С Решение № 195/04.05.2020г. Директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив е потвърдил РА. Последвало е обжалване по реда на чл. 156, ал. 1 и сл. от ДОПК пред Административен съд Пловдив, който с Решение № 1013/19.05.2021г. постановено по адм. дело № 1280/2020г. по описа на Административен съд Пловдив е отхвърлил жалбата и дружеството е осъдено да заплати сумата от 2 545,67лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение на НАП. Решението не е окончателно и е подлежало на обжалване, но поради неизпълнение на дадени указания по внасяне на дължимата държавна такса за касационното оспорване, жалбата е върната, а решението на АС Пловдив е влязло в сила. Ревизионният акт е стабилизиран и като такъв съставлява годно изпълнително основание.

Искът е предявен от лице с правен интерес, което твърди, че е претърпяло вреди от актове на ответниците, на които е адресат и се сочат като издадени при достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Искът е насочен и срещу процесуално легитимирани ответници, разполагащи с правосубектност като юридически лица по смисъла на чл. 205, ал. 1 от АПК.

Относно отговорността на Административен съд – Пловдив:

Отговорността на съдилищата за вреди от нарушение на правото на ЕС по чл. 4, пар. 3 ДЕС, чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ се ангажира при наличието на предпоставки, които са установени в практиката на СЕС. В това производство по търсене на специална извъндоговорна отговорност, без да е допустимо да се пререшава материалноправния спор, приключил с окончателния акт на съда ответник, се изследва дали към установените фактически положения органът/съдът ответник е приложил правилно относимите към спора норми от правото на ЕС и дали в резултат на твърдяното им неприлагане или неправилно прилагане за ищеца са настъпили вреди в пряка причинна връзка. Приема се, че конкретните предпоставки за ангажиране на отговорността за нарушение на правото на ЕС се извличат от практиката на СЕС, като се започне от решение от 19.11.1991 г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 – Francovich и Bonifaci и други, в която си практика СЕС установява три условия за ангажиране на отговорността на държавата в лицето на нейните органи за вреди от нарушение на правото на ЕС: 1) нарушените норми от общностното право да предоставят права на частноправни субекти; 2) да бъде възможно установяването на съдържанието на тези права въз основа на разпоредбите на съответния акт, като нарушението на нормите да е достатъчно съществено (изрично закрепено и в чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ; 3) да е налице причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от засегнатите лица.

Съдът разглежда дали се налице трите предпоставки на извъндоговорната отговорност за нарушение правото на ЕС в режим на кумулация, като ги разглежда една по една.

Задължението на държава-членка да отстрани незаконосъобразните последици от всяко нарушение на ПЕС съществува във всички хипотези на нарушаването му, независимо кой е публичният орган, извършил нарушението и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната ДЧ носи отговорност за поправянето на вредите (в този смисъл Решение от 05 март 1996 г. по съединени дела C-46/93 и C-48/93, т. 32; Решение от 01 юни 1999 г. по дело C-302/97, т. 62; Решение от 04 юли 2000 г. по дело C-424/97, т. 27; Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 31; Решение от 25 ноември 2010 г. по дело C-429/09, т. 46).

Съгласно практиката на СЕС (Решение от 30.09.2003 г. по дело C-224/01 – Gerhard Kцbler, и др.) нарушението, извършено от национален съд, следва да се счита за достатъчно съществено винаги когато постановеният и влязъл в сила съдебен акт противоречи на норми от правото на ЕС с директен ефект или на влязло в сила решение на СЕС.

Според приетото от СЕС в т. 20 и т. 23 от решението по дело С-168/15 принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на ПЕС, за което носи отговорност държавата, е приложим и когато въпросното нарушение произтича от решение на национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, при наличието на същите материалноправни предпоставки. Съдът е приел, че това се налага предвид съществената роля, която изпълнява съдебната власт за защита на правата, които частноправните субекти извеждат от правните норми на Съюза, и обстоятелството, че юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, по дефиниция представлява последната инстанция, пред която те могат да предявят правата, предоставени им от тези правни норми.

Насочването на иск за вреди по реда на чл. 2в ЗОДОВ срещу административен съд, който не се е произнесъл като последна (окончателна) съдебна инстанция, не е в съответствие с практиката на Съда на ЕС по дело С-224/01. Според последното претендираните вреди следва да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция, разгледала спора по същество, каквато в случая Административен съд Пловдив - НЕ Е.

Отново от решението на СЕС по дело С-224/01 се извежда, че такава преценка е въпрос на основателност, а не - на допустимост. СЕС изрично в посоченото решение е приел, че обстоятелството дали искът е предявен срещу съд, който е действал като окончателна съдебна инстанция, трябва да се прецени с оглед основателността на претенцията. Изискването актът, с който на ищеца са причинени вреди от нарушение правото на ЕС да е постановен от окончателна съдебна инстанция, е материалноправно условие за уважаване на иска, а не процесуална предпоставка за неговата допустимост.

В настоящия случай като прежде бе отбелязано, решението постановено от Административен съд Пловдив е подлежало на обжалване на основание чл. 160, ал. 7 ДОПК, но поради липсата на надлежни процесуални действия от страна на „Антика Консулт“ ЕООД, същото е влязло в сила като необжалвано пред окончателната (последна) съдебна инстанция - Върховен административен съд. В случая административен съд не е окончателна (последна) съдебна инстанция. Такъв би бил случая при произнасяне на административен съд по касационни дела или когато закон предвижда окончателност на съдебния акт постановен от административен съд.

Предвид изложеното и при съобразяване задължителната практика на СЕС и в частност с решение по дело С-224/01, настоящият състав намира искът в частта насочен срещу Административен съд Пловдив за неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен в тази част.

Относно отговорността на Национална агенция за приходите във връзка с твърдението за претърпяна от дружеството имуществена вреда в резултата на издаден РА, при допуснато нарушение право на Европейския съюз:

При осъществяването на своята дейност НАП и в частност приходните органи при издаване на РА, установяващ данъчни задължения на частноправните субекти, са длъжни да прилагат общностните правни норми – в случая нормите на Директива 2006/112. Нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (т. 56 от Решение на СЕС от 30 септември 2003 г. по дело С-224/01, Gerhard Kцbler и Решение на СЕС по дело С-168/15, Milena Tomasova, т. 26).

Съгласно дадените от СЕС насоки (вж. Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 43; Решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 210), преценката за това дали допуснатото нарушение на ПЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции. При всички положения обаче, нарушението на ПЕС е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 56, Решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, т. 26). Според СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото ПЕС (Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; Решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и Решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24). Пак според СЕС това е налице ако с влязло в сила решение националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които ПЕС регулира или когато е иззела компетентност, която ПЕС изрично възлага на орган на ЕС.

Съгласно чл. 19, пар. 1 и пар. 3, буква „б)“ ДЕС СЕС осигурява спазването на ПЕС и се произнася с преюдициални заключения по искане на националните юрисдикции за тълкуването на това право. От решения на СЕС по дело C-224/01 и дело С-168/15 се извежда задължителната сила на неговите решения, постановени по преюдициални запитвания на националните юрисдикции, при това не само за тези национални юрисдикции, които са отправили преюдициалното запитване, но и за всички национални съдилища, разглеждащи правен спор, решаването на който изисква прилагане на общностна норма, тълкувана с тези решения. Тази задължителна сила на решенията на СЕС е израз на принципа, че сходните казуси трябва да се решават по сходен начин. Следва обаче да се има предвид, че тълкуването, което СЕС дава има за основна цел да подпомогне националния съд при решаването на конкретен случай, поради което СЕС съобразява даденото от него тълкуване с конкретните факти по главния спор и ги излага в своето решение. Затова, само когато преюдициалният въпрос е идентичен с въпрос, по който СЕС вече се е произнесъл, отговорът на този въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът не оставя място за разумно съмнение, той се произнася с определение съгласно чл. 99 от Процедурния правилник на съда. В този смисъл тълкуването, което СЕС дава в решенията си по преюдициални запитвания не е абстрактно, а е съобразено с конкретна фактическата обстановка и именно в светлината на това следва да се преценява от националния съд относимостта на решенията на СЕС с даденото от националната юрисдикция разрешение на правния спор, с който е била сезирана.

В процесната искова молба се релевира твърдение за нарушение на разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. и на практиката на СЕС като резултат от издаването от органи по приходите на НАП на РА, потвърден от горестоящия административен орган. Дължима е преценка с издадения РА, налага ли се извод за допуснато от НАП достатъчно съществено нарушение на релевираните разпоредби от съюзното право, от които дружеството черпи права и при положителен отговор на този въпрос – налице ли са доказани вреди от вида на твърдените, чието настъпване да е в пряка причинно-следствена връзка с така твърдените достатъчно съществени нарушения на ПЕС.

Съгласно чл. 63 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. данъчното събитие настъпва и ДДС става изискуем, когато стоките или услугите са доставени. Член 167 и чл. 168, буква „а)“ от същата директива регламентират правото на приспадане на ДДС, което възниква при настъпване на изискуемостта на подлежащия на приспадане данък, при наличието на две условия – 1. на приспадане подлежи дължимият или платен ДДС по отношение на доставката на стоки или услуги, извършена или която предстои да бъде извършена от друго данъчнозадължено лице и 2. стоките и услугите се използват за целите на облагаемите сделки на данъчнозадължено лице, упражняващо правото на приспадане. Според чл. 178, буква „а)“ от тази директива за целите на това приспадане, по отношение на доставката на стоки или услуги, данъчнозадълженото лице трябва да притежава фактура, съставена в съответствие с членове 220 – 236 и членове 238, 239 и 240 от същата Директива.

Цитираните разпоредби от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г., на които е направено позоваване в исковата молба, са точно транспонирани в националния закон (чл. 25, ал. 6, т. 1 ЗДДС, чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС, чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС, чл. 71, т. 1 ЗДДС). Те предоставят определено право на частноправните субекти, което води до извода за наличие на първото от изброените условия, изведени в практиката на СЕС, за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушаване на ПЕС, а именно норма от ПЕС, която предоставя права на частноправния субект, предявил претенцията пред съда.

Не е налице втората предпоставка - твърдяното достатъчно съществено нарушение на посочените от дружеството разпоредби от ПЕС, предоставящи му права като частноправен субект, съобразно приложимите стандарти от практиката на СЕС.

Спорът в производството по съдебно обжалване на издадения на „Антика Консулт“ ЕООД, РА е бил относно това доказало ли е дружеството материалноправните предпоставки за признаване право на данъчен кредит по спорните доставки. В РА е прието, че не са представени безспорни доказателства, от които да се установят осъществени облагаеми доставки по смисъла на чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС и възникнало данъчно събитие по смисъла на чл. 25 ЗДДС. Съгласно разпоредбите на чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС материалноправна предпоставка за възникване на правото на данъчен кредит е наличието на действително извършена облагаема доставка към лицето, посочено в данъчния документ като получател на доставката. По силата на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС, във връзка с чл. 25, ал. 2 ЗДДС, данъчното събитие и изискуемостта на данъка по доставки на стоки настъпват, когато правото на собственост или друго вещно право върху стоките бъде прехвърлено, респективно правото на разпореждане с вещта като собственик. Наличието на реална доставка по смисъла на чл. 6 и чл. 9 ЗДДС е условие за възникване на правото на данъчен кредит. Необходимостта от установяване извършването на доставките не се отрича в решенията на СЕС, на които се позовава дружеството. Така напр. в т. 64 от Решение от 31 януари 2013 г. по дело С-643/11 („ЛВК – 56“ ЕООД срещу директор на Д „ОДОП“ - Варна при ЦУ на НАП) се посочва, че „правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че член 167 и член 168, буква а) от Директива 2006/122/ЕО, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на данък върху добавената стойност, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка“.

При спор за реалност на доставки на услуги, какъвто е случаят в ревизионното производство, ревизираният данъчен субект е този, който трябва да докаже по пътя на пълното доказване, че доставките по фактурите са реално извършени. За да бъде признато и законосъобразно упражнено правото на данъчен кредит следва да са събрани доказателства относно всеки един от юридическите факти, предвидени в действащия към момента на издаване на фактурата закон. Съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест, „Антика Консулт“ ЕООД, като претендиращо за възникването и законосъобразното упражняване на правото на данъчен кредит по процесните фактури, е следвало да докаже, при условията на пълно и главно доказване, наличието на предпоставките по чл. 68 и чл. 69 ЗДДС и отсъствие на пречки по чл. 70 ЗДДС, които да препятстват упражняването на това право.

В процесния случай причината да не се признае данъчният кредит на „Антика Консулт“ ЕООД, е била липсата на доказателства за реалното извършване на доставките по фактурите, а не „…поради измама във веригата нагоре или надолу по процесните доставки“. За да бъде издаден РА, с който на дружеството се отказва правото на данъчен кредит по доставките от „Евро стандарт 2016“ ЕООД, „Делфина 77“ ЕООД, „Дунавис“ ЕООД и „Венита Трейд 2018“ ЕООД органите по приходите са приели, че фактурите не отразяват реално осъществени доставки на услуги, не е доказано настъпило данъчно събитие и основание за издаването им, поради което неправомерно е начислен в тях ДДС, което от своя страна изпълва фактическият състав на чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Като краен резултат е обобщено, че единствено и само в случаите, в които при така сторената преценка се установи, че доставките са реално осъществени и в последствие същите за използвани за целите на извършвани от самото данъчно задължено лице облагаеми доставки, по принцип правото на приспадане не би могло да му бъде отказано.

В случая предмет на разглеждане в производството по обезщетение на настъпили вреди от нарушение на ПЕС не е законосъобразността на РА, а издаването на РА (в резултат на административна дейност) и постановяването на неокончателно решение от национална юрисдикция (в резултат на правораздавателна дейност) в нарушение на ПЕС. При съобразяване на горното, от страна на НАП не са допуснали нарушение на ПЕС като са изследвали основната, положителна предпоставка за признаване правото на данъчен кредит – наличие на реално извършени облагаеми доставки (чл. 14, пар. 1, чл. 63 и чл. 167 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г.), които именно са били спорни. За казуса не се явява относимо това, дали претендираното от дружеството право съществува или не и извършването на такава преценка не е дължима.

Неотносима е и цитираната в исковата молба практика на СЕС, обективирана в решението по съединени дела С-80/11 и С-142/11. В случая единственият спорен въпрос е налице ли са реално осъществени доставки, на който въпрос в производството по оспорване на РА е бил даден отрицателен отговор. Така правилно даденият отговор на този основен и преюдициален въпрос действително предпоставя неотносимостта на цитираната практика на СЕС по въпросите, свързани с данъчните измами.

При съобразяване на изложеното, според настоящия състав не са налице материалноправните предпоставки за уважаване на предявените от „Антика Консулт“ ЕООД, иск за присъждане на обезщетения за претърпени имуществени вреди като последица на извършени от органите по приходите нарушения на ПЕС, релевирани с исковата молба, с правно основание чл. 4, пар. 3 ДЕС, във вр. с чл. 2в, във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Не е налице извършено от страна на данъчните власти нарушение (в т. ч. сериозно и съществено) на относимите разпоредби на ЗДДС, транспониращи Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. и на задължителните правни стандарти, установени в практиката на СЕС.

Релевираните доводи в исковата молба и с въведеното доказателствено искане за допускане на съдебно-техническа (компютърна) експертиза, за издаване на РА в нарушение на разпоредбите на правото на ЕС, регламентиращо „квалифициран електронен подпис“ и че в тази връзка АС е следвало да обяви за нищожен РА, цели пререшаване на спор произнесен в влязъл в сила съдебен акт. Съжденията на ищцовото дружество касаят редовността и валидността на положените електронни подписи в РА, ЗВР и др. документи, издадени от органите по приходите. Настоящото производство е за обезщетение и не може да има за предмет преразглеждане на въпроса за законосъобразността на РА, нито отмяна на постановеното съдебно решение.

От изложеното следва, че не е налице несъответствие между Директива 2006/112/ЕО и извършените в хода на административното производство, проверки за реалност на доставките на стоки и/или услуги, съгласно националното законодателство, на основание на които са формирани изводи за нереалност на извършените фактурирани доставки по смисъла на чл. 9 от ЗДДС, а оттам и за наличието или не на право на данъчен кредит по чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 от ЗДДС.

По гореизложените съображения съдът приема, че ответникът НАП (хипотетично и Административен съд-Пловдив) не е осъществил нарушение на норма от правото на ЕС, от което следва, че в случая не е налице кумулацията от изискуемите предпоставки за реализиране отговорността на държавата по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, което обуславя неоснователност на предявения иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди.

Предвид неоснователността на главния иск, не е основателна и акцесорната претенция за присъждане на лихви.

Така мотивиран настоящият съдебен състав намира, че искът за ангажиране на солидарна отговорност на НАП и Административен съд-Пловдив за нарушено право на Европейския съюз, като неоснователен, следва да бъде отхвърлен.

По втория иск насочен единствено срещу Национална агенция за приходите:

Настоящият съдебен състав констатира, че искът, който е на основание чл. 4, § 3 от ДФЕС и произтичащия от него принцип за ефективност, във връзка с чл.2в от ЗОДОВ за осъждането на НАП да се въздържа от по-нататъшни нарушения, като не предприема действия по принудително събиране на суми по РА се явява недопустим поради следните съображения:

Договорът за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), произтичащ от Договора от Лисабон е разработен от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО или Договор за ЕО), въведен с Договора от Маастрихт. Договорът от Лисабон преименува ДЕО на ДФЕС. ДФЕС е един от 2-та основни договора на ЕС заедно с Договора за Европейския съюз ДЕС. Той формира детайлна основа на правото на ЕС, като определя принципите и целите на ЕС, както и организационните и функционалните елементи на институциите на ЕС. В чл.4, § 3 от Договора за европейския съюз е предвидено, че държавите-членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си, произтичащи от Договорите и актовете на институциите на Съюза. При неизпълнение държавата-членка следва да поправи последиците от него, което включва задължение за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие нарушението и поради което са в причинна връзка с него. Както се каза по-горе тази отговорност на държавата не е уредена изрично в Договорите и във вторичното право на ЕС, но е допустима съгласно решението на Съда на ЕС по дела С-6/90 и С-9/90 /Andrea Francovich et Danila Binifaci/, според което „принципът на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти вследствие на нарушения на общностното право, за които носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договора”. Отговорността за обезщетяване на вреди, причинени от Република България в нарушение на правото на ЕС, произтича и може да бъде реализирана както директно по силата на Договора за ЕС, така и по вътрешното право – чл.7 от Конституцията. Общностното право на ЕС част от което са основополагащите горецитирани договори / acquis communautaire/ не съдържа пряка норма с непосредствено правно действие, която да води до правомощие на съда да осъжда органа по приходите, който да не предприема действия по принудително събиране на суми начислени с влязъл в сила РА. Правомощието на Държавата чрез органа по приходите да събира принудително публично задължение по влязло в сила изпълнително основание не може да се дерогира посредством процедурата по ЗОДОВ тъй като СЕС в мотивите на дело T‑88/09, в § 81 посочва, че съдилищата на Европейския съюз са компетентни да налагат на Общността всякаква форма на обезщетение, която съответства на общите за държавите-членки основни принципи на правото в областта на извъндоговорната отговорност, включително, ако то съответства на тези принципи, обезщетение в натура, евентуално под формата на разпореждане за извършване на действие или за бездействие, без обаче да се уточнява че се касае именно до принудително изпълнение на публични задължения. Разпореждането за бездействие не може да има като резултат ограничаване правото на приходния орган по събиране на задължението. Следователно, ищецът има правен интерес да получи обезщетение от причинените му вреди, когато е налице достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, вкл. има право на обезщетение за платените суми от него по РА, който е влязъл в сила, но за който е било признат от съд, че е издаден в нарушение на общностното право и практиката на СЕС, но няма правен интерес да иска ограничаване правото на Държавата в лицето на органите по приходите да не извършва действия по събиране на сумите, респ. националния съд няма правомощие да ограничи това право. Съдебното решение има установително действие по отношение констатацията за допуснато съществено нарушение на правото на ЕС като всякакви действия по принудително събиране на вземания биха били противоправни, а от там и вредоносни поради което и ако ищецът претърпи вреда от такива незаконосъобразни действия ще има право на обезщетение, респ. превратното упражняване правото на принудително изпълнение по издаден РА, за който е било признато че е постановен при достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС е скрепено със законова санкция за административния орган – да понесе отговорността за причинените вреди в случай че предприеме принудително изпълнение занапред.

Така мотивиран, съдът намира предявеният иск в тази му част за недопустим и същият следва да бъде оставен без разглеждане, а производството в тази част - прекратено, тъй като производството следва на първо място да установи, налице ли е допуснато съществено нарушение на правото на ЕС и в случай на основателност на исковата претенция, ищецът ще има право на обезщетение за претърпените вреди от предприетите незаконосъобразни действия срещу него. Без да е признато с влязло в сила съдебно решение, че РА е издаден при достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, е недопустимо да бъде отправяна предварително претенция, НАП да не предприема действия по принудително събиране на сумите, начислени с влезлия в сила РА. В този смисъл е и практиката на ВАС видно от Решение постановено по адм. д. № 5129/2021 г. по описа на ВАС, Трето отделение докладчик съдия Р. Лилова, Определение постановено по адм. д. № 9275/2025 г. по описа на ВАС, Осмо отделение докладчик съдия Б. Цанева, както и протоколно определение по адм. д. № 453/2023 г. по описа на Административен съд - Пловдив.

Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. В този смисъл основателни се явяват исканията на процесуалните представители на ответниците Национална агенция за приходите и Административен съд - Пловдив за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, доколкото по делото има данни за извършени процесуални действия. Съобразно нормата на чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и липсата на възражение за прекомерност в полза на Върховен Административен съд Пловдив и Национална агенция за приходите следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв. всеки му.

Водим от гореизложеното, Административен съд-Пазарджик

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ искът, обективиран в исковата молба на „Антика Консулт“ ЕООД в частта, с която се иска солидарно Национална агенция за приходите и Административен съд - Пловдив да заплатят обезщетение в размер на 1550 лева, представляващи имуществени вреди, във връзка с водените административно и съдебно производства по обжалване на Ревизионен акт № Р-16001619001455-091-001 от 31.01.2020 г., в резултат на съвместните действия на НАП и Административен съд – Пловдив от извършеното от тях достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз – на Регламент 910/2014 и Регламент за изпълнение 2015/1501, както и в сферата на ДДС (на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г.) и на практика на СЕС по прилагане на Директивата и двата Регламента, ведно с мораторната лихва върху сумата от 1550 лева, а именно такава в размер на 687 лева, за период от пет години преди датата на подаване на исковата молба (съответно от 19.05.2021 г. до 09.02.2025 г.), както и законната лихва върху сумата от 1550 лева, начислена от датата на подаване на исковата молба 10.02.2025 г. до окончателното й заплащане.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ искът обективиран в исковата молба на „Антика Консулт“ ЕООД в частта, с която се иска да бъде осъден ответникът НАП да не предприема действия по принудително събиране на сумите, начислени с влезлия в сила РА №Р-16001619001455-091-001 от 31.01.2020 г. в това число главница и лихви, както и както и на сумите за съдебните разноски в размер на 2545,67 лв., възложени на дружеството, във връзка с оспорването на ревизионния акт.

ПРЕКРАТЯВА производството адм. дело № 153/2025г. по описа на Административен съд – Пазарджик в тази му част.

ОСЪЖДА „Антика Консулт“ ЕООД ЕИК ********* да заплати на Административен съд – Пловдив сума в размер на 450 (четиристотин и петдесет) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА „Антика Консулт“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Национална агенция по приходите сума в размер на 450 (четиристотин и петдесет) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщаването за неговото изготвяне, а в частта с характер на определение – с частна жалба пред Върховен административен съд в 7-дневен срок от неговото съобщаване.