Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 10.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на тринадесети
декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №2192 по описа на СГС
за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника СУ „С.К.О.“ срещу решение от 12.11.2018 г. по гр.д. №25784/2018 г. на
Софийския районен съд, 141 състав, с което е признато за установено на
основание чл.422 ал.1 ГПК, че жалбоподателят дължи на „Р.“ ООД на основание
чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.327 ал.1 ТЗ сумата от 1790,96 лв., представляваща
стойност на доставени стоки по договор за възлагане на обществена поръчка
№80.09-269 от 30.09.2014 г. за доставка на оригинални тонери за копирни и
печатащи устройства и договор за възлагане на обществена поръчка №80.09-270 от
30.09.2014 г. за доставка на съвместими тонер за копирни и печатащи устройства,
начислена по фактура №213816/20.09.2017 г., ведно със законната лихва от
29.12.2017 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №90312/2017 г. по описа на СРС, 141 състав,
като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното и исковото
производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно прилагане на
материалния закон и при необсъждане на всички събрани доказателства. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е
приел началния момента на изискуемост на задължението по процесната фактура,
както и че стоката е доставена на купувача, тъй като фактурата и
приемо-предавателния протокол са подписани за ответника от лице без
представителна власт. Поддържа, че осчетоводяването на процесната фактура не
доказва предаване на стоките, както и че задължението по фактурата не е
изискуемо. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна „Р.“ ООД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Предявеният иск
е за реално изпълнение на задължението за заплащане на дължимата цена по
договор за покупко-продажба.
В тежест на
ищеца е да установи възникването на облигационно отношение между него и
ответника, по силата на което за ответника е възникнало задължението за плащане
на уговорената цена.
В тежест на
ответника е да докаже положителния факт на плащането.
От представената
фактура №213816/20.09.2017 г. се установява възникването на облигационно
отношение по продажба на стоките, индивидуализирани във фактурата по вид и
цена. От показанията на разпитания по делото свидетел е установено получаването
на процесните стоки от страна на ответника. От приетото по делото заключение на
ССчЕ, което съдът кредитира напълно, е установено, че процесната фактура е
осчетоводена в счетоводството на ответника на 22.12.2017 г.
При тези данни,
настоящият въззивен състав намира, че ищецът е доказал наличието на договорни
отношения, по които е престирал точно – предал е стоките, предмет на
продажбата, срещу което е възникнало задължението на ответника да плати цена в
размер на сумата от 1790,96 лв.
Ирелевантни са
възраженията на ответника, че процесните фактура и приемо-предавателен протокол
са подписани от лице без представителна власт. Обстоятелството, че ответното
дружество е осчетоводило процесната фактура удостоверява получаването на
стоките. Налице е и трайна и непротиворечива практика, постановена по реда на
касационния контрол – решение №42 от 19.04.2010 г. по т.д. №593/2009 г. на ВКС,
ТК, ІІ отд. и решение №23 от 07.02.2011 г. по т.д. №588/2010 г. на ВКС, ТК, І
отд., според която отразяването на фактурата в счетоводството на
ответника-купувач, включването и в дневника за продажбите по ДДС и ползването
на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват
неговото съществуване.
Разпоредбата на
чл.327 ал.1 ТЗ предвижда, че купувачът е длъжен да плати цената при предаване
на стоката или на документите, които му дават право да я получи, освен ако е
уговорено друго. По делото е установено, че в чл.5.4 от процесните договори за
обществена поръчка страните са договорил друг срок за плащане – 60-дневен срок
след извършване на доставката, удостоверена с приемо-предавателен протокол за
всяка заявка, който се прилага към съответната фактура. По делото се установи,
че процесната фактура е осчетоводена още на 22.12.2017 г., поради което съдът намира,
че задължението по процесната фактура е станала изискуемо на 21.02.2018 г.,
т.е. доводите на въззивника за неизискуемост на процесното вземане също са
неоснователни.
По делото
ответникът, чиято е доказателствената тежест за това, на доказа положителния
факт на плащане на процесното задължение.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода
не делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 426,44 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното
от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е неоснователно. По делото е
представен договор за правна помощ, сключен между въззиваемия и Адв. дружество
„И. и Асенов“, според който въззиваемият е заплатил адвокатско възнаграждение
по настоящето дело в размер на сумата от 426,44 лв. с ДДС. Съгласно ТР №6/2012
от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът
не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е в рамките
на този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1 и ал.2 Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №531569/12.11.2018 г., постановено
по гр.д. №25784/2018 г. по описа на СРС, ГО, 141 състав.
ОСЪЖДА СУ „С.К.О.“,
ЕИК **********, адрес: гр. София, бул. „*******, да заплати на „Р.“ ООД,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, офис 38-39, на основание чл.78
ал.3 ГПК сумата от 426,44 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.