РЕШЕНИЕ№ 2887
гр. Пловдив, 10.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание
на шестнадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 1802 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от “Теленор
България” ЕАД против Г.П.Ц. кумулативно обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, както и по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 342, ал. 1 ТЗ, за установяване на паричните притезания, удостоверени в
Заповед № 8236/13.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 14600/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
ХХ граждански състав, както следва: сумата от 64, 17 лв. - незаплатени
абонаментни такси за отчетен период от 28.04.2016 г. до 14.07.2016 г. и сумата
от 99, 48 лв., представляваща незаплатена стойност на предоставени услуги за
периода от 28.04.2016 г. до 14.06.2016 г., дължими по договор за мобилни услуги
от 28.04.2016 г. с предпочетен номер ***и сумата 271, 78 лева – лизингови
вноски за отчетен период от 28.04.2016 г. до 14.09.2016 г. по договор за лизинг
от 28.04.2016 г. на мобилно устройство марка „Lenovo“, модел ***“, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 10.09.2018
г., до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът
твърди, че между страните е сключен договор за мобилни услуги от 28.04.2016 г.
с предпочетен номер ***, за срок от 24 месеца, с абонаментен план „Нон – стоп -
29, 99 с неограничени национални минути“, със стандартен месечен абонамент от
29, 99 лв. и активирана промоционална отстъпка от месечния абонамент за 24
месеца в размер на 40 %. Ответникът не изпълнил задълженията си за заплащане на
месечните абонаментни такси за отчетния период от 28.04.2016 г. до 14.07.2016
г. в размер на сумата от 64, 17 лв. В полза на абоната били предоставени
мобилни услуги за периода от 28.04.2016 г. до 14.06.2016 г. Във връзка със
сключения договор за предоставяне на мобилни услуги, бил сключен и договор за
лизинг от 28.04.2016 г., по силата на който ищцовото дружество предоставило на
ответника за временно и възмездно ползване устройство марка „Lenovo“, модел ***“,
с обща лизингова стойност от 266, 57 лв., платима на 23 месечни вноски, всяка в
размер на 11, 59 лв. Ответникът дължал заплащане на три от лизинговите вноски
за периода от 28.04.2016 г. до 14.07.2016 г. в пълен размер от 11, 59 лв.,
остатък от лизингова вноска за периода от 15.07.2016 г. до 14.08.2016 г. в
размер от 5, 21 лв. и сумата от 231, 80 лв., представляваща сбора на 19
лизингови вноски, дължими в пълен размер на основание чл. 12 от Общите условия
и една лизингова вноска от 11, 59 лв. на основание чл. 1, ал. 3 от Договора.
Твърди, че дължимостта на лизинговите вноски следва и от настъпване на падежа
на последните към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповедта
за изпълнение. Твърди, че вземанията му са обективирани в пет фактури: № *** г.
– за сума в размер на 124, 05 лева; № ***г. – за сума в размер на 44, 79 лева;
№ *** г. – за сума в размер на 29, 58 лева; № ***г. – за сумата в размер на 5,
21 лева и № ***г. – за сумата в размер на 231, 80 лева. По така изложените
съображения се моли за уважаване на предявените искове, ведно със законните
последици.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответникът Г.П.Ц., е депозирал отговор на исковата молба чрез назначения му от
съда особен представител – адв. К.. В отговора на исковата молба са изложени
доводи за нейната нередовност, тъй като от обстоятелствата, изложени в
последната не било ясно каква сума от общо претендираната от 163, 65 лв. е за
заплатени абонаментни такси и каква е за използвани услуги. Оспорва предявените
искове, като счита последните за неоснователни. Сочи, че ищецът следва да
докаже последните при условията на пълно и главно доказване. Оспорва
обстоятелството, че лизинговата вещ е била предоставена за ползване на
ответника, като в отговора на исковата молба, не били изложени твърдения за
изпълнение на това задължение на лизингодателя. Сочи, че не ставало ясно, дали
твърдените услуги са реално предоставени на ответника, като оспорва
обстоятелството последните да са били предоставени. По изложените съображения
се моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд –
Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл.
9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, както и по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 342, ал.
1 ТЗ.
От договор за
мобилни услуги от 28.04.2016 г., сключен между страните в настоящото
производство, се установява, че ищецът е поел задължение да предоставя на Г.П.Ц.
за срок от 24 месеца мобилните услуги, посочени в Раздел II на Общите условия
на
“Теленор България” ЕАД, по стандартен месечен абонамент от 29, 99 лв. на месец
с предпочетен номер ***, както и описаните в т. 10 от договора допълнителни
услуги, срещу насрещната престация – парично възнаграждение по абонаментна
програма “Нон стоп 29, 99 с неограничени национални минути” съгласно
подписаното от потребителя Приложение – Ценова листа за абонаментни планове за
частни лица.
Представен е и
препис от Общите условия, които по съгласие на страните са част от поетите
задължения по учреденото договорно правоотношение.
От Общите условия
се установява, че страните са се уговорили потребителят да заплаща уговореното
възнаграждение след предоставяне на
уговорените услуги – арг. чл. 23 от Раздел ІV „Цени услугите“.
Представен е
договор за лизинг от 28.04.2016 г., по силата на който е уговорено, че ищецът
се задължава да предостави на потребителя мобилно устройство Lenovo ***за
временно и възмездно ползване срещу насрещното задължение на лизингополучателя
да заплати цената на устройството от 266, 57 лв. на двадесет и три месечни
вноски, всяка в размер от 11, 59 лв. С клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора е
предвидено право на лизингополучателя да придобие собствеността върху
предоставеното за ползване устройство като подпише договор за изкупуване на
устройството десет дни преди изтичане на срока на договора. Установено е
задължение за връщане на устройството в едномесечен срок след изтичане на срока
за договора, ако лизингополучателя не упражни правото си по чл. 1, ал. 2 от договора,
като с разпоредбата на чл. 1, ал. 3 ГПК е предивдено задължение за заплащане на
неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на лизинговата вещ в
размер на една вноска от 11, 59 лв. С клаузата на чл. 4 е установено, че с подписване
на договора лизингополучателят декларира и потвърждава, че е получил
устройството, предмет на договора.
Договорът за лизинг
е сключен при отнапред установени от страните Общи условия. С клаузата на чл.
12, ал. 2 от ОУ е установено, че месечните вноски стават предсрочно
изискуеми в случай на прекратяване на
договора за предоставяне на мобилни или фиксирани услуги, сключени от
лизингополучателя, както и при забава в заплащанията на задълженията.
Ищецът е представил
дубликати данъчни фактури, издадени от него, в които са обективирани
претендираните вземания за проведени разговори и месечни абонаментни такси и
лизингови вноски. Тези дубликати на данъчни фактури съдът приема, че не
представляват доказателство за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства,
тъй като те представляват частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства. В този смисъл те
притежават само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат
удостоверително изявление, направено от субекта, сочен като техен издател. Тези
частни свидетелстващи документи биха притежавали доказателствена сила, в случай
че бе подписана от двете страни, тъй като те биха обективирали извънсъдебно
признание от страна на потребителя, че е получил от оператора услугите на
стойност, посочени във фактурите.
От допуснатата и
приета от съда съдебно-техническа експертиза се установява, че за периода от
28.04.2016 г. до 14.07.2016 г. чрез предоставения на ответника телефон номер ***
са предоставяне далекосъобщителни услуги чрез обществената далекосъобщителна
подвижна клетъчна мрежа от “Теленор България” ЕАД.
При така
установените правнорелевантни обстоятелства, чрез събраните в настоящата
съдебна инстанция доказателствени средства, съдът приема следното от правна
страна:
Предявен е иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на поетото от ответника
задължение да заплати уговореното възнаграждение за предоставените му услуги чрез включване в обществената клетъчна
далекосъобщителна мрежа, поддържана от ищеца, по договор от 28.04.2016 г.,
както и иск с правно основание чл. 342 ТЗ за заплащане на лизинговите вноски за
предоставено устройство по договор за лизинг от 28.04.2016 г.
Процесният договор за
мобилни услуги, сключен между страните в настоящото производство, по своята
правна природа представлява ненаименован, консенсуален, двустранен, възмезден и
комутативен договор, по силата на който в момента на сключването му и за двете
страни по него са възникнали субективни права и правни задължения.
Правното действие
на сключения ненаименован договор попада под приложното поле на ТЗ, тъй като
учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между лица, едно от
които е търговец и е свързана с упражняването от него занятие – арг. чл. 286,
ал. 1 ТЗ. Този договор е от вида на субективните (относителните) търговски
сделки.
Договорът е сключен
при предварително установени от ищеца общи условия (чл. 298, ал. 1 ТЗ), които
са задължителни за потребителя, тъй като писмено ги е приел.
Съгласно принципа
на свободното договаряне и автономията на волите, уредени в разпоредбите на чл.
8 и 9 ЗЗД, между страните е възникнало действително материално договорно
правоотношение. Ищецът се е задължил да предоставя на ответника мобилните услуги,
посочени в Раздел ІІ от Общите условия срещу изпълнение на насрещната престация
от страна на потребителя – заплащане на уговореното възнаграждение за месечни
абонаментни такси и предоставени услуги.
Страните са
уговорили в чл. 23 от “Цени и такси” от Общите условия, че задължението за
плащане на уговореното възнаграждение възниква след получаване на процесните мобилни услуги от абоната.
Следователно,
операторът трябва да престира пръв, като не може да претендира възнаграждение,
преди потребителят да е получил мобилните услуги. Обстоятелството, че
операторът е изпълнил своите договорни задължения точно в качествено и времево
отношение подлежи на пълно и главно доказване от ищеца по правилата, предписани в правната норма, регламентирана в чл.
154, ал. 1 ГПК. Представените данъчни фактури като частни свидетелстващи
документи, обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства, не се ползват
с доказателствена сила и чрез тях не могат да се установят твърдените от ищеца
обстоятелства.
Правнорелевантното
обстоятелство, че ищецът е предоставил на ответника процесните мобилни услуги, обаче
се установява от изслушаната в производството по делото съдебно-техническа експертиза, която е дала
своите фактически констатации след проверка на техническите записващи средства,
находящи се при ищеца, които отчитат предоставените услуги.
Следователно и по
така изложените съображения предявения иск за установяване на паричните
притезания за сумата от 64, 17 лв. - незаплатени абонаментни такси за отчетен
период от 28.04.2016 г. до 14.07.2016 г. и сумата от 99, 48 лв., представляваща
незаплатена стойност на предоставени услуги за периода от 28.04.2016 г. до
14.06.2016 г., дължими по договор за мобилни услуги от 28.04.2016 г. с
предпочетен номер ***, следва да бъде уважен.
По предявения иск с
правно основание чл. 342 ТЗ, съдът намира следното:
Договорът за лизинг,
какъвто е процесният, представлява консенсуален, двустранен, възмезден,
комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните
последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните.
Предаването на вещта, предмет на договора и заплащането на уговореното
лизингово възнаграждение не се включва в неговия фактически състав, а са в
изпълнение на породените от него договорни задължения. За да възникне
задължението за заплащане на уговореното лизингово възнаграждение,
лизингодателят следва да предаде на лизингополучателя вещта, предмет на
лизинговия договор.
Основното задължение
на лизингодателя е да предаде лизингованата вещ на лизингополучателя, да му
предостави свободното ползване на обекта на лизинга в рамките на уговорения
срок, а за лизингополучателят се пораждат следните правни задължения: да
заплати уговореното лизингово възнаграждение, да пази вещта, като я използва
съгласно обичайното или уговореното предназначение, да заплаща всички разходи,
свързани с ползването и поддържането на вещта, като и да я върне след изтичане
на уговорения срок на ползване, в случай че не упражни своето право да придобие
правото на собственост върху нея.
От представения по
делото договор за лизинг от 28.04.2016 г. се установява, че в деня на
сключването му на лизингополучателя е предадена за временно и възмездно
ползване лизинговата вещ мобилно устройство марка „Lenovo“, модел ***“, тъй
като в клаузата на чл. 4 от договора се съдържа удостоверителното изявление на
ответника, с което декларира, че е получил лизинговата вещ. Договорът за лизинг
е подписан от ответника, като авторството на подписите не е оспорено, поради
което следва да се приеме, че този частен диспозитивен документ се ползва с
формална доказателствена сила и установява, че изявлението изхожда от лицето,
сочено като негов автор, в който смисъл и обективираното в клаузата на чл. 4 от
Договора изявление на лизингополучателя представлява извънсъдебно признание на
неизгоден за него факт, което съдът цени.
При изпълнението на
насрещната престация за предаване на вещта, предмет на договора, правното
задължение на лизингополучателя за заплащане на лизинговото възнаграждение е станало
изискуемо. Лизинговите вноски представляват възнаграждение за ползването
съгласно нормата на чл. 342, ал. 2 ТЗ.
Страните са
разсрочили това задължение на 23 лизингови вноски, всяка една от тях става
изискуема при настъпване на падежа, съгласно уговореното в договора за лизинг,
при фактуриране, съгласно сроковете, условията и начина на заплащане на
задълженията на лизингополучателя в качеството му на абонат на мобилни услуги
съгласно сключения между страните договор за предоставяне на такива услуги, а
именно въз основа на фактура, която се издава ежемесечно в срока, указан във
фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата на издаването й – арг. чл. 26 и
чл. 27 от ОУ за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги.
По делото не са
представени доказателства, че лизингополучателят е върнал лизинговата вещ, нито
че последният е упражнил правото си на изкупуване на посочената вещ, което е
обусловено от заплащане на цената на устройството. Във всички случаи, освен при
прехвърляне на собствеността, лизингополучателят дължи връщане на вещта - чл.
1, ал. 3 от Договора, без да му се възстановяват платените вноски или без да се
освобождава от отговорност за неплатените и изискуеми вноски по договора,
представляващи възнаграждение по договора. В този смисъл е възникнало
основанието, предвидено в разпоредбата на чл. 1, ал. 3 от Договора за
начисляване на неустойка в размер на една месечна вноска от 11, 59 лв.
Обстоятелството, че
възникналото от процесния договор за лизинг парично задължение е изпълнено,
подлежи на пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК от
ответника. Този правен извод се извежда и от правната норма, регламентирана в
чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението длъжникът може да поиска от
кредитора разписка, за да се снабди с писмено доказателство, установяващо
точното и добросъвестно изпълнение на своето правно задължение.
Доколкото
ответникът, чиято е доказателствената тежест за установяване на това
правнорелевантно обстоятелство не установи, че е заплащал в срок задълженията
си към лизингодателя, следва да се приеме, че към момента на депозиране на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, вземането е било дължимо и
на соченото от ищеца основание – поради настъпила на основание чл. 12, ал. 2 ОУ
предсрочна изискуемост на вземането, тъй като длъжникът е загубил
преимуществата на срока. В случая и доколкото не се установи лизинговата вещ да
е била върната в лизингополучателят е имал право да обяви предсрочната
изискуемост на вземането, в който смисъл е практиката на Върховния касационен
съд, обективирана в Решение № 72/18.07.2017 г. по т. д. № 3310/2015 г., ТК, ІІ
т.о. на ВКС.
По така изложените
съображения предявеният иск за заплащане на задълженията за лизингови вноски
следва да бъде уважен в пълния му предявен размер за сумата от 271, 78 лв.
По така изложените съображения предявените искове следва да бъдат
уважени, като в полза на ищеца и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК се присъдят
сторените от последния разноски в исковото производство, както и в заповедното
по ч.гр.д. № 14961/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив – арг. т. 12 от
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
в което се приема, че с решението по установителния иск съдът се произнася по
дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им,
както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с
отхвърлената и уважената част от иска.
Следователно в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноските в
заповедното производство в размер на сумата от общо 385 лв. – за заплатена
държавна такса и адвокатско възнаграждение, както и разноските в исковото
производство в общ размер от общо 755 лв., от които 25 лв. за заплатена
държавна такса, 300 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, 300 лв. –
депозит за особен представител и сумата от 130 лв. – депозит за
съдебно-техническа експертиза.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО
по предявените от „Теленор
България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сграда 6, против Г.П.Ц., ЕГН **********, с адрес ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, както и по чл. 422, ал.
1 ГПК, във вр. с чл. 342, ал. 1 ТЗ, по отношение на Г.П.Ц., че „Теленор България” ЕАД, е носител на паричните притезания,
удостоверени в Заповед № 8236/13.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 14600/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
ХХ граждански състав, както следва: сумата от 64, 17 лв. - незаплатени
абонаментни такси за отчетен период от 28.04.2016 г. до 14.07.2016 г. и сумата
от 99, 48 лв., представляваща незаплатена стойност на предоставени услуги за
периода от 28.04.2016 г. до 14.06.2016 г., дължими по договор за мобилни услуги
от 28.04.2016 г. с предпочетен номер ***и сумата 271, 78 лева – лизингови
вноски по договор за лизинг от 28.04.2016 г. за мобилно устройство марка
„Lenovo“, модел ***“, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението в съда – 10.09.2018 г., до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА Г.П.Ц. да заплати
на „Теленор България” ЕАД сумата от 385 лв. – разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 14600/2018 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, ХХ граждански състав, и
сумата от 755 лв. – разноски в
исковото производство по гр.д. № 1802/2019 г. на Районен съд - Пловдив, IX
граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК