Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 12.01.2018г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
тринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
БИЛЯНА
КОЕВА
при
секретаря Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдия Мариана Г.
въззивно гражданско дело № 6780 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 11.01.2017г. по гр. д. № 40402/2013г. Софийски районен съд, ГО, 75
състав, ответникът М.Г.П. е осъдена да заплати на „Ц.З.П.З.“ ЕООД по иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД сумата от 6 871, 89 лева,
представляваща платена при начална липса на основание сума. Със същото решение
е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане
на сумата от 336, 80 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва.
Решението,
в частта по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, е обжалвано от ответника М.Г.П. с оплакване, че е неправилно поради съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на
постановения съдебен акт и нарушение на материалния закон. Излага съображения,
че страна по процесния договор е държавата, което предполага, че именно тя е
наясно с действащото законодателство. В случай, че нейни служители са действали
неправомерно при подписване на договора или по-късно при неговото изпълнение,
изпълнявайки поетите задължения по изплащане на уговореното възнаграждение, то
отговорността следва да се търси именно от тези служители, а не от ответницата.
Поддържа, че е изпълнявала добросъвестно всички задължения по договора, поради
което има право да задържи получената насрещна престация. Счита, че е
неправилно тълкуването на първоинстанционния съд, че по всяко време на действие
на договора възложителят може да извършва проверка на законността на
договореното в полза на изпълнителя възнаграждение. Релевира и възражения, че
ищцовото дружество не е активно материално легитимирано да претендира
процесната сума, тъй като страна по договора е Министър на здравеопазването в
качеството му на възложител. Жалбоподателката счита, че не са налице хипотезите
на конфликт на интереси от Кодекса за поведение на служителите в държавната
администрация, както и че нормата на чл. 7, ал. 3 от ЗДСл не намира приложение
в процесната хипотеза, доколкото контрольорът не заема длъжност в управленски
или контролни органи на търговски дружества, а изпълнява дейност възложена му с
конкретен договор. Навежда и съображения, че ищцовото дружество следва да
отправи възражението си за липса на основание за изплащане на възнаграждение
или за определяне на друг размер на възнаграждението до Министъра на
здравеопазването, който би могъл да предоговори условията по процесния договор.
Счита, че в гражданското право не се допуска при възмезден договор да се иска
връщане на получената от едната страна имуществена престация, още повече, че в
случая възложителят е осъзнавал, че дължи насрещно плащане и по тази причина е
извършил същото. С оглед изложеното
моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част и да постанови друго за отхвърляне на предявения иск по чл.
55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД.
Въззиваемият
ищец „Ц.З.П.З.“ ЕООД оспорва въззивната жалба.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с искова молба от „Ц.З.П.З.“ ЕООД, с която се твърди, че на
12.04.2011г. бил сключен договор за възлагане контрола на лечебното заведение,
по силата на който лечебното заведение възложило на М.Г.П. да осъществява
контрол върху дружеството в съответствие с действащото законодателство. Съгласно
нормата на чл. 8, ал. 1 от договора, в случай, че няма законова пречка,
възложителят определял на контрольора месечно възнаграждение в размер на 2
средни месечни заплати в лечебното заведение, но не повече от четирикратния
размер на минималната работна заплата за страната за съответния месец. В
исковата молба се твърди, че за периода от 04.05.2011г. до 05.01.2012г. в
изпълнение на поетото задължение, ищцовото дружество е заплатило на ответницата
възнаграждение в размер на сумата от общо 6 871, 89 лева. През м.04.2012г.
било констатирано, че към момента на изплащане на възнагражденията е
съществувала законова пречка за получаване на престацията, тъй като назначеният
контрольор е държавен служител и на основание чл. 7, ал. 3 от Закона за
държавния служител /ЗДСл/ не трябва да получава възнаграждения във връзка с
осъществяваната от нея дейност по контрол в лечебното заведение. По изложените
съображения прави искане за осъждане на ответницата да върне получените без
основание парични суми, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответницата е оспорила исковата молба, като е изложила
доводи за липса на активна материална легитимация на ищеца да претендира
процесните суми, тъй като страна по процесния договор е Министър на
здравеопазването. Релевира възражения, че е изпълнявала добросъвестно всички
възложени с договора задължения, поради което получените от нея суми са
изплатени на основание престираните услуги. Счита, че нормата на чл. 7, ал. 3
от ЗДСл не намира приложение, тъй като не заема длъжност в управленски или
контролни органи на търговски дружества, а изпълнява дейност възложена й с
конкретен договор.
СРС
е приел, че е сезиран с иск за връщане на получена без основание /при начална
липса на основание/ парична сума по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД. За да
постанови обжалваното решение е приел, че по делото е установено наличието на
валидно договорно правоотношение между страните от 12.04.2011г. По време на
действие на договора ответницата била държавен служител в Министерство на
здравеопазването, поради което същата нямала право на възнаграждение по
аргумент от нормата на чл. 7, ал. 3 от ЗДСл. Възражението на ответницата, че не
е заемала длъжност в контролните органи на ищцовото дружество е прието за неоснователно
при съобразяване на нормата на чл. 24, ал. 2 от Правилника за реда за
упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в
капитала. Направен е извод, че изплатеното в нарушение на посочената
императивна разпоредба подлежи на връщане, като получено при начална липса на
основание.
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
По
исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без
основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение.
Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още
при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото
на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не
само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на
претенцията за реституция на даденото. Искът по чл. 55 от ЗЗД е един, с него
ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест
е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво
основание е получил даденото. Презумпцията по чл. 26, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЗД
определя тежестта на претендиращия нищожност на сключена сделка да докаже
липсата на основание (причина, кауза). Първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е
налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието,
на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е
нищожно. И в двата случая даденото е без основание.
Съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже единствено даването, а в тежест на
ответника е да докаже на какво основание е получил даденото.
Основателността
на иска се обуславя от доказване на първо място на извършена от ищеца в полза
на ответника престация на парична сума, получена от ответната страна без
основание, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД липсата на
основание следва да е начална, каквито са и фактическите твърдения на ищеца.
По
възраженията на ответницата за липса на активна материална легитимация на ищеца
да претендира процесните суми:
В
случая по делото не е спорно обстоятелството, че държавата е едноличен
собственик на капитала на ищцовото дружество, а Министърът на здравеопазването
упражнява правата на собственост на държавата. Редът за упражняване правата на
държавата върху дялове или акции на търговски дружества е регламентиран в Правилника за реда
за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие
в капитала /ПРУПДТДДУ/. Според чл. 2 от същия Правилник, Министерският съвет
упражнява правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала
при условията, по реда и чрез органите, посочени в правилника, а съгласно чл.
8, ал. 1 - Министерският съвет или министрите упражняват правата на държавата в
търговски дружества с държавно участие в капитала съобразно отрасловата им
компетентност. Едноличният собственик на капитала, чрез посочените по-горе лица,
визирани в чл. 8, ал. 1 от Правилника решава въпросите от компетентността на
общото събрание на дружеството – чл. 147, ал. 2 от ТЗ. Рамките на
компетентността са определени в чл. 11, ал. 1 от ПРУПДТДДУ. Съгласно т. 7 от
тази разпоредба едно от правомощията, които има министърът, в качеството му на
упражняващ правата на едноличния собственик на капитала в едно дружество е да назначава
контрольор и определя възнаграждението му. Съобразно разпоредбата на чл. 24,
ал. 2 от Правилника, контролът за изпълнението на учредителния акт и за
опазване имуществото на еднолично дружество с ограничена отговорност, както и
контролът върху дейността на управителния съвет в еднолично акционерно дружество
се възлага с договори за контрол, сключени между всеки контрольор или член на
надзорния съвет и органа, който упражнява правата на едноличния собственик на
капитала. Сключвайки този договор обаче, съответният министър /който упражнява
правата на едноличния собственик на капитала в дружеството/ не става пряк
възложител на управлението, съответно не става страна по договора. Той го прави
като упражняващ компетентността на общото събрание на дружеството и страна по
този договор става самото дружество. Договорът за управление се сключва от
името и за сметка на това дружество, чийто едноличен собственик на капитала е
държавата, и противно на възраженията на ответницата не би могло да се приеме,
че процесният договор е сключен от името
и за сметка на министъра на съответното ведомство. В този смисъл ищецът притежава
процесуална и материална легитимация по предявения иск.
В
случая в изпълнение на правомощията си по чл. 144, ал. 3 и чл. 147, ал. 2 от ТЗ
и на основание чл. 24, ал. 2 от ПРУПДТДДУ, Министърът на здравеопазването, в
качеството на упражняващ правата на държавата в ищцовото дружество, в
изискуемата писмена форма е взел решение № РД-16-117/12.04.2011г. за
назначаване на М.Г.П. за контрольор на „Ц. ЗА П.З.– СОФИЯ“ ЕООД. Договорът за
възлагане контрола на лечебното заведение е сключен на 12.04.2011г. между
Министъра на здравеопазването, упражняващ правата на държавата в едноличното
търговско дружество /в качеството на възложител/ и ответницата – в качеството
на контрольор. Договорът бил сключен за срок от три години, считано от
12.04.2011г. По силата на чл. 7 от договора, контрольорът е длъжен: 1/. да
следи за съхранение на капитала на лечебното заведение; 2/. да съгласува
предложенията на управителя за придобиване и разпореждане с дълготрайни активи
/вкл. бракуване на дълготрайни материални активи/ и за недвижими имоти; 3/. да
следи за изпълнение на поетите от управителя на лечебното заведение задължения
към едноличния собственик; 4/. да не се намесва в оперативното управление на
лечебното заведение; 5/. да дава отчети пред възложителя за осъществявания
контрол съобразно задълженията си по този договор на всяко тримесечие и след
приключване на годината в срок до 30-то число на месеца след приключване на
съответното тримесечие или година, в които да прави предложения за отстраняване
на констатирани слабости и нарушения; 6/. да не огласява станали му известни
сведения или служебна информация за лечебното заведение до прекратяване на
договора и три години след това. Правата на контрольора са описани в чл. 6 от
договора и включват право да: 1/. осъществява контрол върху изпълнението на
законите, подзаконовите нормативни актове и разпорежданията на едноличния
собственик на капитала; 2/. да осъществява контрол върху законосъобразното и
целесъобразно опериране с парични средства и материални ценности и да предлага
на възложителя да назначи финансова ревизия; 3/. да следи за опазване на
имуществото на лечебното заведение и за ползването му по предназначение
съобразно действащата нормативна уредба; 4/. да изисква от управителя и да
получа копия от отчетите, годишния баланс, справки за финансовите дела,
програмата за работа и др.; 5/. да участва като наблюдател в преговорите със
синдикалните организации на лечебното заведение, както и в преговорите с външни
клиенти и кредитори; 6/. да предлага мерки за отстраняване на констатирани
слабости и нарушения.
В
чл. 8, ал. 1 от договора е уговорено, че в случай, че няма законова пречка,
възложителят определя на контрольора месечно възнаграждение в размер на две
средни месечни заплати в лечебното заведение, но не повече от четирикратния
размер на минималната работна заплата, установена за страната за съответния
месец. По делото не е спорно обстоятелството, че за исковия период ответницата
е получила сумата от общо 6 871, 89 лева – възнаграждение по процесния
договор. Не е спорно и обстоятелството, че за исковия период ответницата е
заемала длъжността „финансов контрольор“ в Министерство на здравеопазването по
служебно правоотношение /за това обстоятелство е прието и писмо от Главен
секретар на Министерство на здравеопазването от 04.09.2013г./.
По
предявения иск в тежест на ответника е да установи, че получената от него сума
е получена при наличие на правно основание /валидно задължение за плащането й от
страна на ищеца/. Ответницата релевира възражения, че възнаграждението е
получено като насрещна престация, дължима с оглед изпълнение на възложените й дейности
с процесния договор и съобразно уговореното в чл. 8, ал. 1 от договора. Ищецът
излага доводи, че тази престация е недължима като получена при начална липса на
основание - в нарушение на императивната разпоредба на чл. 7, ал. 3 от ЗДСл,
т.е. релевира реплика срещу действителността на нормата на чл. 8, ал. 1 от
договора, предвиждаща задължение за заплащане на възнаграждение.
Съдът не споделя съображенията на ответницата, че факта, че е била държавен служител, докато е осъществявала контрол върху дейността на лечебното заведение е без значение, тъй като е извършвала дейността добросъвестно и съгласно клаузите на сключения договор е получавала възнаграждение на правно основание. Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ЗДСл /ред. ДВ, бр. 94 от 2008г./ предвижда, че държавен служител може да участва като представител на държавата или общината в органите на управление или контрол на търговските дружества с държавно или общинско участие в капитала или на юридическите лица, създадени със закон, за което не получава възнаграждение. Съгласно легалната дефиниция, дадена в § 1 от ДР на ПРУПДТДДУ "представители на държавата в органите на управление и контрол в търговските дружества с държавно участие в капитала" са държавните служители и лицата, работещи по трудово правоотношение в държавната администрация, които са избрани или определени в органите за управление и контрол на търговските дружества.
Настоящият
съдебен състав счита, че посочената разпоредба е приложима в процесната
хипотеза, тъй като ответницата е участвала като представител на държавата в
органа на контрол на търговското дружество /ищцовото дружество/ с държавно
участие. За да стигне до този извод съобрази предмета на сключения договор за
възлагане на контрол и конкретно – поетите от ответницата задължения по него и
предоставените й права. Същите включват присъщите белези на договора за
възлагане на контрол на еднолични търговски дружества с държавно участие в
капитала, уредени в нормата на чл. 24, ал. 2 от ПРУПДТДДУ, т.е в случая е налице
договор за възлагане на контрол върху дейността на търговско дружество, като
ответницата е назначена в това качество на контрольор с решение на едноличния
собственик на капитала.
В
настоящия случай е безспорно установено, че ответницата, в качеството си на
контрольор на търговско дружество с държавно участие, е получавала
възнаграждение по договора и едновременно с това е била в служебно
правоотношение с Министерство на здравеопазването, т.е. имала е статут
"държавен служител". Добросъвестното изпълнение на дейността като
контрольор е иррелевантно за преценка наличието на основание за получаване на
възнаграждение по процесния договор. В случая, за изпълнение на задълженията си
като контрольор ответницата не е следвало да получава възнаграждение, предвид
изричната забрана за това, предвидена в императивната разпоредба на чл. 7, ал.
3 от ЗДСл. По тези съображения се налага извод, че държавният служител, в
качеството си на контрольор по договора за контрол, е получавал възнаграждение
без основание, т.е. налице е начална липса на основание. За даващия престацията
не е съществувало задължение за престиране. Законът отдава значение на самия
факт на даването и получаването, без да се интересува от субективния елемент -
добросъвестност, вина или знание за липса на основание. Следователно, ответницата
дължи връщане на получените суми за възнаграждание в пълен размер.
Като е
достигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваната му част по иска с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора следва да се присъдят
своевременно поисканите от въззиваемата страна съдебни разноски, които възлизат
на сумата от 1 250 лева за адвокатско възнаграждение, съгласно
представения договор за правна защита и съдействие, банков документ за
заплащане на уговореното възнаграждение и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 11.01.2017г.,
постановено по гр.д. № 40402/2013г. по описа на СРС, ГО, 75 състав, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА М.Г.П., ЕГН **********,*** да
заплати на „Ц. ЗА П.З.– СОФИЯ“ ЕООД, с ЕИК ********, седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 273,
вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК - сумата от 1 250 /хиляда двеста и петдесет/ лева
– съдебни разноски за въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.