Р Е Ш Е Н И Е
№ 207
гр. Горна Оряховица, 07.06.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, Х състав, в публично
съдебно заседание на седми май две хиляди
и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Илина Джукова
при секретаря Стела Бакърджиева като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 58 по описа на Районен
съд – Горна Оряховица за
Предявени са обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.
чл.220, ал.1 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът „Сънфудс България“ ЕООД твърди, че с ответника С.Р.Д.
бил сключен трудов договор № *******7 г., по силата на който ответникът заемал
длъжност „готвач, заведение за бързо хранене“ в ресторант „Велико Търново“ на
адрес гр.Велико Търново, ул.“******“ № ****. Към трудовия договор било сключено
допълнително споразумение № 790/01.02.2018 г., съгласно което всяка от страните
може да прекрати трудовото правоотношение с двумесечно предизвестие, а в
случай, че го прекрати преди изтичането на срока на предизвестието, дължи на
другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за
неспазения срок на предизвестието. Твърди се, че с молба вх.№ 1753/18.07.2018
г. ответникът е уведомил ищеца, че считано от 19.07.2018 г. прекратява
едностранно трудовото правоотношение, като ищецът издал заповед №
1584/19.07.2018 г. за прекратяването, връчена лично на ответника на 26.07.2018
г. Счита, че ответникът му дължи обезщетение за неспазения срок на предизвестие
в размер на 1 625,40 лв., от която след приспадане на насрещно дължима
сума в размер 325,44 лв., ответникът остава задължен да заплати 1 299,96
лв., за което го поканил писмено. Счита още, че ответникът му дължи обезщетение
за забава в плащането на задължението в размер на 43,33 лв. – законната лихва
за периода 19.07.2018 г. – 15.11.2018 г., като за дължимите суми била издадена
заповед № 2779/20.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
по ч.гр.д. № 2310/2018 г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица. Моли за
постановяване на решение, с което да се приеме за установено, съществуването на
вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение и да му бъдат присъдени
направените в производството разноски.
В депозирания отговор на исковата молба, ответникът
оспорва основателността на предявения иск. Признава че е бил в трудово
правоотношение с ищеца, възникнало и съответно изменено по силата на посочените
в исковата молба трудов договор и допълнително споразумение, както и че
правоотношението е прекратено по негово желание. Оспорва, че изразеното с
молбата намерение е да не спази срока на предизвестието, като сочи, че с нея е
изявил воля уговореният между страните двумесечен срок да започне да тече от
19.07.2018 г. Твърди, че ищецът е прекратил трудовото правоотношение на тази
дата и преди изтичане на срока, поставяйки резолюция на молбата. Сочи, че на
18.07.2018 г., след подаване на молбата, управителят на ресторанта му заявил,
че тъй като желае да напусне, от него не може да се очаква коректност и пълна
отдаденост на работата в срока на предизвестието, поради което от 19.07.2018 г.
договорът ще бъде прекратен и може да не се явява на работа. Възразява, че е
имал право на прекратяване на правоотношението без предизвестие, като твърди,
че е полагал нощен труд при несъгласие за това, който бил заплащан по ставката
за дневен труд. Сочи, че е полагал и извънреден труд. Моли исковете да бъдат
отхвърлени и да му бъдат присъдени направените в производството разноски.
Съдът,
след съобразяване на твърденията на страните и преценка на събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от трудов договор № 360210/16.10.2017 г. се установява, че ответникът е
заемал при ищеца длъжността „готвач, заведение за бързо хранене“, отговаряща на
определената от ищеца във вътрешното длъжностно разписание длъжност „ресторантски
работник“, в ресторанта му в гр.Велико Търново при работно време 8 часа на ден
съобразно предварително определен график и основно трудово възнаграждение 2,60
лв. на час за дневен труд. Безспорно е още, че с допълнително споразумение №
790/01.02.2018 г., страните са уговорили ответника да изпълнява длъжността
„салонен управител“, отговаряща на определената от ищеца във вътрешното
длъжностно разписание длъжност „мениджър“ в същия ресторант, при същото работно
време, при основно трудово възнаграждение 3,98 лв. на час за дневен труд и
допълнително трудово възнаграждение за продължителна работа и професионален
опит 0,02 лв. на час за дневен труд. В чл.11.1. от допълнителното споразумение
страните уговорили двумесечен срок за прекратяване на трудовото правоотношение
с писмено предизвестие. Съгласно чл.11.2. от споразумението, страната, която е
отправила предизвестие може да прекрати трудовото правоотношение преди
изтичането на срока на предизвестието, като дължи на другата страна обезщетение
в размер на брутното трудово възнаграждение за неспазения срок на
предизвестието.
От
показанията на свид.Л. – служител на ищеца и фактическа съжителка на ответника,
се установява, че С.Д. взел решение да напусне работа, защото се прибирал
изнервен, работел повече от 8 часа, не желаел да работи нощни смени и имал
болки в кръста. Между страните не се спори, че на 18.07.2018 г. ответникът
подал молба до работодателя със следния текст: „Моля да ми бъде прекратен
трудовият договор, считано от 19.07.2018 г. Това да се счита за двумесечно
предизвестие. Съгласен съм при неизпълнение на предизвестието да ми бъде
удържана сумата за обезщетение към работодателя от последното трудово
възнаграждение или от сумата за полагащия ми се платен годишен отпуск.“.
Бланката на молбата била изготвена предварително с празно поле за датата на
прекратяване, в което ответникът нанесъл „19.07.2018 г.“ и срока на
предизвестието, в което ответникът изписал „двумесечно“. Върху молбата
работодателят поставил резолюция със следния текст: „Получих молбата на
18.07.2019 г. Договорът да бъде прекратен считано от 19.07.2018 г.“.
Управителят
на ресторанта издал заповед № 00001584/19.07.2018 г., съгласно която считано от
19.07.2018 г. трудовото правоотношение се прекратява на основание чл.326, ал.1 КТ, поради подадено предизвестие от работника. В заповедта било вписано, че на
ответника следва да бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск от 7 дни в размер на 264,60 лв. и удържано обезщетение за неотработено
предизвестие от 43 работни дни в размер 1 625,40 лв. От признанието на
ищеца, обективирано в служебна бележка от 13.03.2019 г., се установява, че ищецът
дължал на ответника и заплащане на 79,65 лв. – неизплатено трудово възнаграждение.
Не се спори, че от 19.07.2018 г. ответникът не се е явявал на работа.
На
27.08.2018 г. ищецът отправил покана до ответника в 14-дневен срок да заплати
обезщетение за неспазено предизвестие от 1 299,96 лв. Поканата била
получена от ответника лично на 29.08.2018 г.
От
отговор на задача № 1 и 3 (в частта относно месец юни
От
събраните доказателства, други относими към спора факти не се установиха.
Съдът
няма основание да приеме от фактическа страна, че след подаване на молбата е
бил проведен разговор между ответника и управителя на ресторанта, при който
последният казал на ответника да не се явява на работа от следващия ден, тъй
като от него не може да се очаква коректност
и пълна отдаденост на работата в срока на предизвестието. На страната надлежно
е разпределена доказателствена тежест за установяване на провеждането на
разговора и съдържанието му и тя е ангажирала гласни доказателствени средства –
разпита на свид.Л. Свидетелката сочи, че към месец юли
Неотносими
към предмета на спора са показанията на свид.М. относно организацията на
работа, работния график и часовете полаган труд, както и приетата
съдебно-счетоводна експертиза в частта по отговора на задача № 3 – определяне
на отработените часове за последните 3 месеца въз основа на полученото
възнаграждение. Фактите, установими от посочените доказателствени средства касаят
възражението на ответника за съществуване на право да прекрати трудовото
правоотношение без предизвестие поради полаган нощен и извънреден труд,
заплащан по ставката за дневен. Това възражение не е от естество да отблъсне
претенцията, доколкото ответникът не твърди да е упражнил правото си да
прекрати трудовото правоотношение без предизвестие и в настоящото производство
не предявява за защита каквито и да е насрещни права, черпени от твърдените
факти. По тази причина установяването им е ирелевантно за спора.
Въз основа
на приетите за установени факти, съдът намира от правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.
чл.220, ал.1 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Уважаването на първия е предпоставено от установяване, че между страните е
съществувало трудово правоотношение, прекратено на основание чл.326, ал.1 КТ –
с писмено предизвестие, отправено от работника или служителя, както и че
работникът или служителят не е спазил срока на предизвестието.
В случая между страните е безспорно, че са били в
трудово правоотношение твърдяното от ищеца съдържание, че то е прекратено на
основание чл.326, ал.1 КТ – с отправяне на писмено предизвестие от ответника и
че е прекратяването е настъпило на 19.07.2019 г. – преди изтичане на уговорения
в трудовия договор двумесечен срок на предизвестието. Спорен е въпросът коя от
двете страни – предизвестяващата или предизвестената, не е спазила срока на
предизвестието. Доколкото страните извеждат противоположните си становища от
съдържанието на подадената от ответника молба, отговорът на спорния по делото
въпрос налага тълкуването й.
Съгласно чл.20 ЗЗД, съответно приложим към
едностранните волеизявления по аргумент от чл.44 ЗЗД, при тълкуването следва да
се търси действителната воля, като отделните изявления трябва да се тълкуват
във връзка едно с друго и всяко едно да се схваща в смисъла, който произтича от
цялото изявление, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. В
конкретния случай тълкуваното волеизявление е обективирано върху бланка с
попълнен ръкописно текст за дата на прекратяване на трудовото правоотношение и
срок на предизвестието при липса на оспорване на авторството на изявлението –
както по отношение на ръкописно изписания текст, така и на положения подпис. По
правило, при противоречие между бланков и ръкописен текст, от значение е
изписаното на ръка съдържание, но в случая такова противоречие не е налице.
Изхождайки липсата на спор между страните, че с
молбата ответникът е отправил писмено предизвестие за прекратяване на
правоотношението, изявленията му следва да се тълкуват, така че всяко поотделно
и всички в цялост да се схващат в този смисъл. Буквалното и граматическо
тълкуване на изявлението изключва основателност на довода на ответника, че
попълвайки ръкописния текст за дата на прекратяване на договора в първото
изречение, той е изразил воля това да е началото на срока на предизвестието.
Уточняващото допълнение „считано от…“ в контекста на изречението и на цялото
изявление недвусмислено се отнася за прекратяването, а не за предизвестието.
Липсва видяното от ответника противоречие между
първото изречение от една страна, и второто и третото, от друга, защото
желанието на работника или служителя да се прекрати правоотношението от определена
дата (първото изречение) може да бъде и предложение за прекратяване по взаимно
съгласие, и отправяне на предизвестие, и изявление по чл.327 КТ. Именно
следващите две изречения – изявлението да се счита за предизвестие и съгласието
за удръжки при неспазване на срока му, уточняват за коя от възможните хипотези
се касае (което, както вече многократно се подчерта, не се спори между
страните). Второто изречение и попълването на срока – „двумесечен“ не
обективират желание за отработване на срока на предизвестието, както претендира
ответника. Предложеното от него тълкуване, в разрез с правилото на чл.20 ЗЗД извлича
отделно смисъла на изречението и търси значението му самостоятелно, а не във връзка
останалите и волеизявлението като цяло.
При съобразяване значението на всяко от отделните
изявления и логическата връзка между тях в смисъла, произтичащ от молбата като
цяло, при отчитане на безспорната между страните цел на изявлението, единственото
възможно тълкуване на обективираната воля е отправяне на предизвестие за
прекратяване на трудовото правоотношение с посочване на датата, от която
ответникът желае договорът да се прекрати (попълнена от него ръкописно –
19.07.2018 г.) и съгласие за прихващане с насрещно дължими суми. Това тълкуване
е съответно на обичаите в практиката за обективиране на отправянето на
предизвестието и неспазване на срока му в едно изявление, когато
предизвестяващият няма да спази никаква част от срока. Не на последно място, от
приетото тълкуване се извлича добросъвестно упражняване на права от работника
или служителя. Посоченото тълкуване следва да бъде предпочетено пред
предложеното от ответника и по причина, че само чрез него се изключват всякакви
вътрешни противоречия в изявлението. По тези съображения, съдът намира, че с
молбата от 18.07.2019 г. ответникът изявил пред работодателя си, че упражнява
правото си по чл.326, ал.1 КТ да прекрати едностранно правоотношението и
едновременно с него, доколкото датата на прекратяването е денят, следващ
подаването на молбата – че упражнява и правото си по чл.220, ал.1 КТ да
прекрати договора преди изтичане на срока на предизвестието.
За значението и последиците от това волеизявление е
без значение, че ответникът е използвал бланка, щом е попълнил реквизитите й
(определящи в случая същественото съдържание на молбата) и полагайки подписа
си, е удостоверил, че като автор на изявлението, то го обвързва. Ирелевантно е
също дали при ищеца съществуват други бланки, в които неспазването на срока е
изрично посочено. Това не изключва с подадената молба да е упражнено правото по
чл.220, ал.1 КТ, както възразява ответникът. Не може да бъде прието, че
решаващо е значението на избраната бланка, а не на съдържанието на изявлението.
Дори това възражение да се квалифицира като такова за унищожаемост на
волеизявлението поради грешка, то е неоснователно. Грешката не е извинителна,
защото е допусната поради небрежност от страна на ответника, изразена в
неполагане на най-елементарна грижа за собствените работи (непрочитане на
съдържанието на попълнената от него молба).
Установяването на предпоставките за съществуване на
вземането на ищеца предпоставя разглеждане на въпроса за неговия размер.
Съгласно чл.220, ал.1 КТ и уговорката в чл.11.2.
от допълнителното споразумение, ответникът дължи на ищеца обезщетение в размер
на брутното трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестието. По
аргумент от чл.228, ал.1 КТ размерът на обезщетението се определя от брутното
трудово възнаграждение, получено през месеца, предхождащ възникването на
основанието за заплащане му. То включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението
над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за
заплащане на труда, допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер,
определени с Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, с
друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с
вътрешен акт на работодателя и други плащания, изчерпателно изброени в чл.17,
ал.1 от същата наредба.
В
случая трудовото правоотношение е прекратено и основанието за заплащане на
обезщетението е възникнало през месец юли
Така
брутното трудово възнаграждение по смисъла на чл.228 КТ, формирано от основната
заплата от 701,40 лв. и допълнителното възнаграждение за трудов стаж и
професионален опит от 4,21 лв., е в размер 705,21 лв. Съгласно отговора на
задача № 2 от експертизата възнаграждението е в размер на 33,60 лв. на ден и за
43 дни – неспазеният срок на предизвестието, обезщетението е в размер
1 444,80 лв.
Тази
сума следва да бъде намалена с вземанията на ответника от ищеца, погасени чрез
прихващане – в общ размер 344,25 лв. Съдът намира, че именно този е релевантния
сбор от дължимите от ищеца на ответника суми, а не посоченият в исковата молба
и поканата – 325,44 лв., тъй като служебната бележка е най-късно издадения
документ и отразява актуалното към 13.03.2019 г. състояние на задълженията на
ищеца. Тъй като за изчисляване на дължимото, експертизата е взела предвид
твърденията в исковата молба, а не представеното доказателство, съдът не я
кредитира в тази част.
Така,
след като от размера на определеното съгласно чл.228, ал.1 КТ обезщетение от
1 444,80 лв. се приспадне сумата от 344,25 лв. /частично погасяване на
дълга чрез прихващане/, ответникът дължи на ищеца обезщетение на основание
чл.220, ал.1 КТ за неспазения срок на предизвестие в размер на 1 100,55
лв.
Частичната
основателност на иска с правно основание чл.220, ал.1 КТ предпоставя
разглеждане на иска за заплащане на обезщетение за забава в плащането.
Вземането за обезщетение става изискуемо в деня на прекратяване на трудовото правоотношение. Поради договорния
характер на отговорността и при липса на уредба в КТ относно началната дата, от
която се дължи лихва върху обезщетението, се прилагат общите правилата на ЗЗД
относно неизпълнение на задълженията. Вземането е безсрочно и за да изпадне
длъжникът в забава е нужна покана от кредитора съгласно чл.84, ал.2 ЗЗД. От
деня на поканата се дължи законната лихва като обезщетение за закъснялото
изпълнение на паричното задължение (така и Тълкувателно решение № 3/19.03.1996
г. по гр. д. № 3/1995 г. на ОСГК на ВКС, приложимо за обезщетението по чл.220 КТ по съгласно Определение № 509 от 08.04.2014 г. по гр. д. № 95/2014 г. на III Г.О.
на ВКС).
В случая ищецът е поканил ответника на 29.08.2018
г., като му е дал 14-дневен срок за изпълнение. С изтичане на този срок /от
13.09.2018 г./ ответникът е изпаднал в забава и това е денят, от който дължи
обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът претендира обезщетението до 15.11.2018
г. Съдът, на основание чл.162 ГПК и съгласно чл.86,
ал.2 ЗЗД и издаденото въз основа на него Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения, определя размерът на
обезщетението за периода 13.09.2018 г. – 15.11.2018 г. върху дължимата главница
от 1 100,55 лв., на 19,57 лв.
С
оглед изложените до тук съображения, ответникът дължи на ищеца заплащане на
обезщетение за неспазения срок на предизвестие в размер на 1 100,55 лв. и
обезщетение за забава в плащането на задължението в размер на законната лихва
от 13.09.2018 г. до 15.11.2018 г. в размер 19,57 лв. Исковете се явяват
основателни и следва да се уважат в тази част, а в останалата – да бъдат
отхвърлени.
По
присъждане на направените разноски:
Предвид изхода на спора и по аргумент от чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право да му се присъдят
направените разноски съразмерно на уважената част от исковете. В заповедното
производство са представени доказателства да са сторени разноски общо от 436
лв. (53,46 лв. за държавна такса и 384 лв. за адвокатски хонорар) за претенция
в общ размер 2 583,46 лв., или съразмерно за вземанията в настоящото
производство – 226,70 лв., от които върху уважената част от иска му се следват
189,04 лв. В исковото производство са представени доказателства да са сторени
разноски в общ размер 604,54 лв. (77,74 лв. за държавна такса; 150 лв. за
депозит за вещо лице и 376,80 лв. за адвокатско възнаграждение, платено по
банков път съобразно уговореното в договора). Пропорционално на уважената част
от иска, на ищеца се следва заплащане на сумата от 504,10 лв.
Съгласно
чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски съразмерно на отхвърлената
част от исковете. В настоящото производство са направени е доказано да са
направени разноски от 50 лв. за депозит за вещо лице. Приложеният към отговора
на исковата молба договор за правна защита и съдействие установява адвокатският
хонорар от 500 лв. е платим по банков път, но от ответника не са представени
доказателства за плащането му, поради което съдът няма основание да приеме, че тези
разноски са реално сторени и да ги присъди (така т.1 на Тълкувателно решение №
6/06.11.2012 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). От доказаните разноски
от 50 лв., на ответника му се следват съразмерно на отхвърлената част от иска
8,31 лв.
На основание чл.258, ал.1 ГПК решението подлежи на
обжалване.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че С.Р.Д., ЕГН **********,*** дължи на „СЪНФУДС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление гр.София, район „************,
представлявано поотделно от управителите И.Й.Л и З.М.сумата от 1 100,55 лв. /хиляда и сто лева и петдесет и пет стотинки/, представляваща
обезщетение с правно основание чл.220, ал.1 КТ за неспазено предизвестие за
прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва върху тази сума
от 16.11.2018 г. до окончателното й заплащане, както и сумата от 19,57 лв.
/деветнадесет лева и петдесет и седем стотинки/, представляваща обезщетение с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за забава в плащането на задължението в
размер на законната лихва за периода от 13.09.2018 г. – 15.11.2018
г., за които е издадена заповед № 2779/20.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2310/2018 г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица, като ОТХВЪРЛЯ иска да се приеме за установено
съществуването на вземането за обезщетение с правно основание чл.220, ал.1 КТ
за сумата над 1 100,55 лв. /хиляда
и сто лева и петдесет и пет стотинки/ до пълния предявен размер от
1 299,96 лв. /хиляда двеста деветдесет и девет лева и деветдесет и шест стотинки/
и иска да се приеме за установено съществуването на вземането за обезщетение с
правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за забава в плащането на задължението за периода от 19.07.2018 г. до 12.09.2018
г. и за сумата над 19,57 лв. /деветнадесет лева и петдесет и седем стотинки/
до пълния предявен размер от 43,33 лв. /четиридесет и три лева и тридесет и три
стотинки/.
ОСЪЖДА
С.Р.Д., ЕГН **********,***
да заплати на „СЪНФУДС БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр.София, район „************,
представлявано поотделно от управителите И.Й.Л и З.М.сумата от 189,04 лв. /сто осемдесет
и девет лева и четири стотинки/, представляваща направени разноски за заплащане на
държавна такса и адвокатско възнаграждение в заповедното производство,
съразмерно с уважената част от исковете и сумата
от 504,10 лв. /петстотин и
четири лева и десет стотинки/, представляваща направени разноски за заплащане на
държавна такса, депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение в първоинстанционното
производство, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА
„СЪНФУДС
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление гр.София, район
„************, представлявано поотделно от управителите И.Й.Л и З.М.да заплати на С.Р.Д., ЕГН **********,***
сумата от 8,31 лв. /осем лева и тридесет и една
стотинки/, представляваща
направени разноски за заплащане на депозит за вещо лице в първоинстанционното производство,
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Окръжен съд – Велико Търново в двуседмичен срок от връчване
на преписи на страните.
Препис от решението да се връчи
на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: