РЕШЕНИЕ
№ 9536
гр. София, 05.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20221110130076 по описа за 2022 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от И. А. А. срещу „Сити Кеш“
ООД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за паричен
заем № 497664 от 19.02.2021г.
В срока по чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът „Сити Кеш“ ООД е предявил срещу И. А. А.
насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за
заплащане на сумата от 230,66 лева, представляваща неплатена главница по Договор за
паричен заем № 497664 от 19.02.2021г., ведно със законната лихва считано от 26.09.2022г.
до изплащане на вземането и сумата от 10,36 лева, представляваща неплатена
възнаградителна лихва за периода от 19.02.2021г до 19.08.2022г.
Ищцата И. А. А., че между нея и ответника бил сключен процесиният договор за
паричен заем за главница от 600 лева при ГПР от 48,50%, ГЛП от 40,05% и срок на
погасяване 18 месеца. В чл. 6.1 от договора било уговорено задължение за потребителя в
тридневен срок от усвояване на сумата да предостави обезпечение под формата на
поръчител или банкова гаранция, отговарящи на условията по чл. 33, ал. 1 от Общите
условия. При неизпълнение, потребителят дължал неустойка в размер на 1210,98 лева
съгласно чл. 6.2. от договора. Сочи, че неустойката следвало да бъде включена като
компонента в годишния процент на разходите по кредита, поради което липсата й
нарушавала нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. При включване на неустойката в ГПР,
същият щял да надхвърли 150%. Счита, че е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което
водено до нищожност на целия договор, тъй като кредиторът бил заблудил потребителя
1
относно размера на разходите. Счита, че клаузата, с която е уреден ГПР е незаместима,
поради което нейната нищожност водела до нищожност на целия договор. Отделно от това
счита, че клаузата на чл. 6.2 от договора била неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, поради което била нищожна на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗП, освен това не била
формулирана по ясен начин и не позволявала на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Моли съдът
да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Сити Кеш“ ООД е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Счита, че нормата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК не изисква ода бъде посочен в договора математическият алгоритъм, по който
се определя ГПР. Редът за определяне на ГПР бил имепративно установен в чл. 19, ал. 2 ЗПК
и страните не разполагали с правна възможност да определят размера му по различен начин.
Сочи, че не било налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като годишният лихвен
процент бил фиксиран с ясно изразена стойност при подписване на договора и същият не
подлежал на промяна. Несъстоятелно било твърдението на ищцата, че не били посочени
условията за прилагане на размера на лихвения процент. Клаузата за неустойка не била
нищожна, тъй като обезпечението на задължението било съществен елемент при преценка
на носения от кредитора риск. Именно с оглед обезпечения характер на кредита ищецът се
бил съгласил да поеме финансовия риск по неговото отпускане, разчитайки, че ще може да
се удовлетвори от учреденото обезпечение. Поради тази причина неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение било съществено за кредитора, а
потребителят могъл да избира коя от двете форми на обезпечение да предостави. Не била
налице и заблуждаваща търговска практика относно посочването на размера на ГПР. Моли
съдът да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
В исковата молба по насрещния иск „Сити Кеш“ ООД сочи, че между страните бил
сключен процесният договор за заем, по който бил отпуснал, а насрещната страна била
усвоила уговорената заета сума. До датата на исковата молба по насрещния иск ответницата
била извършила едно плащане на обща стойност от 600 лева, като с посочената сума била
погасена възнаградителната лихва в размер на 230,66 лева и главницата до размера от 369,34
лева. След плащането останали дължими сумите от 230,66 лева – за главница и 10,36 лева –
за възнаградителна лихва, които претендира. Счита, че размерът на възнаградителната лихва
бил определен законосъобразно, като нямало пречка страните да уговарят възнаградителна
лихва над размера на законната такава.Моли съдът да уважи предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК И. А. А. е подала отговор на исковата молба по
насрещните искове, с който счита същите за допустими, но неоснователни. Счита, че
договора за кредит бил нищожен на изложените в първоначалната искова молба основания,
поради което не дължала никакви плащания по него. Сочи, че била заплатила главницата по
договора в размер на 600 лева, но кредиторът неправилно я бил отнесъл в погашение на
несъществуващи вземания. Моли съдът да отхвърли насрещните искове. Претендира
разноски.
2
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По първоначалния иск в доказателствена тежест на ищцата е да докаже сключването на
процесния договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил изискванията на
закона за потребителския кредит относно предоставянето на информация на потребителя,
съдържанието на договора и погасителния план и реда за определяне на годишния процент
на разходите, както и че клаузата на чл. 6.2 от договора е индивидуално уговорена.
По насрещните искове в доказателствена тежест на ищеца „Сити Кеш“ ООД е да
докаже, сключването на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит;
предоставянето на кредита на кредитополучателя; размера и изискуемостта на вземанията за
главница и договорна лихва; изпадането на кредитополучателя в забава; размера на
обезщетение за забава.
В доказателствена тежест на ответника И. А. А. е да докаже изпълнение на договорните
задължения за плащане.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните
обстоятелства: : 1) че на 19.02.2021г. между тях е сключен Договор за паричен заем №
497664 от 19.02.2021г. за главница от 600 лева при ГПР от 48,50%, ГЛП от 40,05% и срок на
погасяване 18 месеца; 2) че главницата по кредита е предоставена от кредитора и усвоена от
кредитополучателя; 3) че кредитополучателят е заплатил на кредитора сумата от 600 лева по
договора. Освен безспорния им характер, тези обстоятелства се установяват по категоричен
начин от приетия препис от договор за паричен заем и платежни нареждания.
Спорът в настоящото производство се концентрира върху валидността на процесния
договор за паричен заем, както и по основателността на насрещните искове. В тази насока,
съдът намира следното.
По първоначалния иск.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната
дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената
форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита
3
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Процесната неустойка е уредена в чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора за кредит и чл. 33, ал. 1 от
Общи условия на „Сити Кеш“ ООД за заеми „Кредирект“ в сила от 08.03.2019г /ОУ/.
Съгласно чл. 6.1 от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
усвояването на заетата сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на
условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно
от изброените). В чл. 6.2 е предвидено, че при неизпълнение на чл. 6.1., заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 1210,98 лева. Неустойката се начислява автоматично от
заемодателя, като с подписването на настоящия договор за заем заемателят се счита за
нейното начисляване. Начислената по настоящата точка неустойка се заплаща разсрочено
съгласно включения в настоящия договор погасителен план. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ
когато това е предвидено за съответния продукт, за обезпечаване изпълнението по договора
за заем, при сключване на договора страните могат да уговорят предоставяне на следните
обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица, които отговорят на следните
условия: имат осигурителен доход общо най-малко 7 пъти размера на минималната работна
заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход за
всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за
страна; да не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са
заематели по сключени непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както
по активни, така и по погасени задължения, съгласно данни от ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на
получавания от тях доход.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 2021г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
4
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-
заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
институция.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният
срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на
заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е
обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок. Дори спазването на
срока, обаче, не е достатъчно, за да се освободи потребителят от задължението за плащане
на неустойка, защото в чл. 33, ал. 2 от ОУ е предвидено, че кредиторът еднолично и без да
се мотивира може да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема,
дори когато обезпечението е предоставено в срок и отговаря на всички условия, поставени в
чл. 33, ал. 1 от ОУ.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора
/да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
5
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 200% от
размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил
законоустановения размер от 50%. Единствено формалното уреждане на вземането като
неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност
на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,5% годишно, а не
над 200%. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да
изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК, а не тази на чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК и предявеният първоначален иск е изцяло основателен.
По насрещните искове.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Както беше посочено по-горе, по делото няма спор и се
установява, че чистата стойност на процесния заем е 600 лева – главница, а ищцата
/ответник по насрещните искове/ е заплатила на заемодателя сумата от 600 лева. С това свое
плащане ищцата е изпълнила всички свои задължения по договора, произтичащи от чл. 23
ЗПК, и не дължи никакви други плащания по него, в това число за договорни лихви, такси и
други съпътстващи вземания.
Ето защо предявените насрещни осъдителни искове за заплащане на сумата от 230,66
лева, представляваща неплатена главница по Договор за паричен заем № 497664 от
19.02.2021г., ведно със законната лихва считано от 26.09.2022г. до изплащане на вземането и
сумата от 10,36 лева, представляваща неплатена възнаградителна лихва за периода от
6
19.02.2021г до 19.08.2022г., са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищцата И. А. А.. Същата е
сторила разноски за държавна такса в размер на 82,08 лева, които следва да й бъдат
присъдени. Освен това, видно от представения договор за правна защита и съдействие,
ищцата е била представлявана безплатно от адв. П. П. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв., поради което и предвид изхода от спора, на адв. П. следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 373,64 лева по
главния иск и 300 лева по насрещните искове, или общо 673,64 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от И. А. А., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С, кв. „И“,
ул. „Х“ № , срещу „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК:, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „С“ № , ет. , иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК,
нищожността на сключения между страните Договор за паричен заем № 497664 от
19.02.2021г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Сити Кеш“ ООД срещу И. А. А. насрещни осъдителни
искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за заплащане на сумата от
230,66 лева, представляваща неплатена главница по Договор за паричен заем № 497664 от
19.02.2021г., ведно със законната лихва считано от 26.09.2022г. до изплащане на вземането,
и сумата от 10,36 лева, представляваща неплатена възнаградителна лихва за периода от
19.02.2021г до 19.08.2022г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД да заплати на И. А. А. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 82,08 лева, представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД да заплати на адв. П. С. П., САК, с личен номер , на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 673,64 лева, представляваща възнаграждение за
безплатно представителство по делото на И. А. А..
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7