№ 2981
гр. София, 31.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Т.а
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100506819 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 20028268 от 30.01.2021 г., постановено по гр. д. №
49424/2020 г. на Софийски районен съд, 41 състав, е осъдено „А.Т.“ АДЦИС,
ЕИК:*******, на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да
заплати на М. Т. Д., ЕГН:**********, сумата от 600 лева - главница,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи
се в разноски за заплатен адвокатски хонорар с включен ДДС по договор №
814/23.11.2018 г. за осъществена правна защита и съдействие по изп. д. №
20148380401915 по описа на ЧСИ М.Б., peг. № 838 на КЧСИ, продължено под
№ 20188830401256 по описа на ЧСИ П. И., peг. № 883 на КЧСИ, ведно със
законна лихва от датата на депозиране на исковата молба на 19.05.2020 г. до
окончателното плащане и мораторна лихва в размер на 90,67 лева за периода
23.11.2018 г. - 19.05.2020 г.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното
производство - „А.Т.“ АДЦИС, действащ чрез процесуалния си представител
адв. П.. Изложените доводи във въззивната жалба са за неправилност на
решението. Поддържа се, че районният съд необосновано не е приложил чл.
441 ГПК, касаеща отговорността на съдебния изпълнител, доколкото
последният е следвало служебно да прекрати след изтичане на сроковете по
чл. 433 ГПК изпълнителното дело. Изтъква се, че взискателят няма
задължение да следи за посочените срокове и не следва да носи отговорност
1
за извършени изпълнителни действия по перемптирано изпълнително
производство. Излагат се подробни съображения за неправилност на
решението. Моли се решението да бъде отменено, като предявените искове
бъдат изцяло отхвърлени и да се присъдят сторените пред въззивната
инстанция съдебни разноски.
Ответникът по въззивната жалба - М. Т. Д., действащ чрез адв. С., е
депозирал в законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. В него се
излагат съображения за правилност и законосъобразност на решението на
районния съд. Иска се присъждане на сторените пред въззивната инстанция
разноски в полза на въззиваемия.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване единствено относно
приложимото право, което очертава обхвата на въззивната проверка за
правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях,
без да е необходимо да ги повтаря. Относно правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови обжалваното съдебно решение, първоинстанционният
съд правилно е съобразил релевантната фактическа обосновка. Безспорно е
между страните, че до датата на прекратяване по силата на закона на
изпълнителното дело длъжникът не е ангажирал адвокатска защита. След
30.04.2016 г. взискателят не е поискал и съдебният изпълнител не е издал
постановление, с което да констатира прекратяването. С молбата от
18.05.2016 г. „А.Т.“ АДЦИС е пожелало налагане на запори върху вземания
на М. Т. Д. от трудово правоотношение, а ден по - рано съдебният изпълнител
е изпратил запорно съобщение. С молбата от 08.05.2018 г. взискателят е
пожелал от съдебния изпълнител да предприеме запори и върху вземанията
от банкови сметки на Д. и „всякакви други изпълнителни действия“. След
2
преместване на изпълнителното дело на 07.11.2018 г. е поискал от ЧСИ И.
налагане на възбрана, запор върху движими вещи и вземания на длъжника,
опис, оценка и публична продан, а на 20.11.2018 г. съдебният изпълнител е
разпратила и запорни съобщения. След тези действия на взискателя Д. е
прибягнал до сключване на договора за правна защита и съдействие.
Ангажирането на адвокатска защита в изпълнителното производство
съставлява закономерен резултат от действията на взискателя по депозиране
на поредица от искания за предприемане на изпълнителни действия,
преместване на делото и прилагане от съдебния изпълнител на исканите
изпълнителни действия след прекратяване на изпълнителното дело по силата
на закона.
В тази насока обоснован е изводът на районния съд, че длъжникът по
вече прекратеното изпълнително дело е разходвал средства за адвокатска
защита срещу предприети изпълнителни действия по прекратеното
изпълнително дело срещу него и тези разходи са в пряка причинно -
следствена връзка с поисканите от взискателя действия на съдебния
изпълнител. Ищецът не би заплатил адвокатски хонорар, респективно не би
претърпяла вреди, ако е било своевременно констатирано прекратяването по
силата на закона на образуваното срещу него изпълнително дело, а искане за
прекратяване може да направи и взискателя (чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК).
Отговорност за претърпените от Д. вреди носи ответното дружество,
доколкото е възложило на двамата изпълнители принудително събиране на
парични суми от ищеца на основание чл. 426 ГПК, искало извършване на
изпълнителни действия след прекратяване на изпълнението и се е
противопоставило на искането на длъжника за констатиране на
прекратяването на изпълнителното дело. Взискателят отговаря на общо
основание за материалната незаконосъобразност на изпълнителните действия,
каквато се установява при прилагане на изпълнителните действия след датата
на прекратяване на изпълнителното дело. В този смисъл е практиката на ВКС,
например обективирана в определение №511/21.06.2019 г. по гр. дело
№456/2019 на ВКС, ГК, III г. о. Доколкото чл. 79 ГПК не е уредена
възможност на длъжника да бъде репариран за сторените разноски в рамките
на изпълнителния процес, то същият има право да претендира такива само по
общия ред, под формата на вреди от непозволено увреждане. В разглеждания
случай длъжникът по прекратеното на основание чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК
изпълнително дело е доказал, че всички елементи от фактическия състав на
разпоредбите на чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД, както и размера на претърпените
вреди. Ето защо изложените правни аргументи от районния съд, въз основа на
които е уважил предявените искове, са законосъобразни, обосновани са при
правилно прилагане на закона и след анализ на събраните по делото
доказателства, поради което настоящият състав счита, че постановеното
решение е правилно и следва да се потвърди.
Неоснователни са възраженията на въззивника, че не взискателят, а
съдебният изпълнител следва да носи отговорност за извършени
изпълнителни действия по перемптирано изпълнително производство. В тази
насока районният съд обосновано е заключил, че процесното увреждането на
длъжника в изпълнителното производство е осъществено по искания на
3
взискателя и поради това последният следва да носи съответната
имуществена отговорност.
Също така правилно районният съд е съобразил, че е неоснователно
наведеното от ответника възражение по чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за
прихващане на претендираната от ищеца сума от 600 лева, при нейното
уважаване след отхвърляне на останалите възражения, със свое парично
вземане за лихвата по изпълнител лист от 27.11.2013 г. от датата на
издаването му до датата на изявлението за прихващане - 06.08.2020 г. В
подкрепа на този извод обосновано е отчетена липсата на ликвидност на
вземането на ответника и съответно на насрещност по отношение на
процесното вземане на ищеца.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК
следва да се потвърди.
Въззиваемият на основание чл.78, ал.3 ГПК има право на разноски за
изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 360 лева за процесуално
представителство във въззивното производство.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20028268 от 30.01.2021 г., постановено по
гр. д. № 49424/2020 г. на Софийски районен съд, 41 състав.
ОСЪЖДА „А.Т.“ АДЦИС с ЕИК:******* да заплати на М. Т. Д. с
ЕГН:********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за въззивната
инстанция в размер на 360 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4