Р Е
Ш Е Н
И Е №45
гр.Кюстендил, 12.03.2020г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, пети
състав, в открито заседание на дванадесети декември, две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
Председател: Пенка Братанова
Членове:
Веселина Джонева
мл.с.Калин Василев
при секретаря: Вергиния Бараклийска,
след като разгледа докладваното от съдия В.Джонева в.гр.д.№478/2019г. по описа на
ОС-Кюстендил, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс
/ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр.София, Столична община, район
Люлин, бул.„Д-р П. Дертлиев“ №25, Офис сграда „Лабиринт“, ет.2, оф.4,
представлявано от изп.д.Д.Б., чрез пълномощника ю.к. П.Б., против решение №660
от 22.07.2019г. на Районен съд (РС)-Кюстендил, постановено по гр.д.№2447/2018г.
по описа на същия съд.
С обжалваното решение, КнРС е отхвърлил предявените от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК *, със седалище и адрес на
управление в гр.София, бул.“Д-р П. Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт, ет.2,
офис 4 против А.В.М., с ЕГН **********,
с адрес *** искове по реда на чл.422 от ГПК, за установяване вземане на ищеца в
размер на **** лева, представляващо главница по договор за паричен заем,
сключен между А.В.М. и „И.А.М.“ АД, вземането по който е прехвърлено на ищеца с
договор за цесия; *** лева, представляващо договорна лихва за периода от
16.12.2016г. до 28.07.2017г.; такса разходи – *** лева; **** лева -неустойка за
неизпълнение на задължение; **** лева - законна лихва за периода от
17.12.2016г. до 29.03.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението - 29.03.2018г. до окончателното изплащане, за които по
ч.гр.д.№689/2018г. по описа на РС-Кюстендил е била издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК.
Решението се обжалва изцяло с оплакване за
неправилност и незаконосъобразност. Според дружеството-жалбоподател,
първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищецът не е доказал съобщаването
на цесията на длъжника, тъй като уведомленията не били достигнали до ответника
и същият не можел да се счита уведомен за прехвърляне на вземането. Цитира се
съдебна практика, според която, в случай, че ответникът не бъде намерен на
установения по делото адрес, съобщението бъде надлежно връчено по реда на чл.47
ал.1 от ГПК и в исковото производство безспорно се установи, че задължението
му, произтичащо от посочения договор за паричен заем не е погасено, следва да
се приеме, че получаването на уведомление за извършената цесия лично от
длъжника е ирелевантно за предявените искове, тъй като уведомлението по чл.99
ал.4 от ЗЗД е уредено в полза на длъжника, с цел да го предпази от двойно
плащане на едно и също задължение. Сочи се, че длъжникът би могъл да възрази за
липса на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението, поради което в случая фактът кога и на кого е било връчено
уведомлението за прехвърляне на вземането не е от значение за основателността
на иска, след като по делото безспорно е било установено, че претендираното с
исковата молба задължение не е погасено. Жалбоподателят твърди, че КнРС не е
съобразил решението си с тази практика и предвид доказаността на
основателността и размера на вземането, неправилно е отхвърлил предявения иск.
Също така се твърди, че в рамките на заведеното исково производство,
уведомлението за цесията е било надлежно връчено на ответника, чрез назначения
му особен представител. Според жалбоподателя, противното би означавало, че
ответникът черпи права от собственото си противоправно поведение, изразяващо се
в нарушаване на нормите на чл.94 ал.1 и чл.99 ал.1 от ЗГР, повеляващи, че
настоящ адрес е адресът, на който лицето живее и изискващи заявяване на
настъпила промяна, с оглед гарантиране на обществената сигурност, на
гражданския и търговския оборот. Наред с това се поддържа, че институтът на
чл.47 ал.6 от ГПК представлява достатъчно надежден механизъм, компенсиращ
личното участие на ответника в процеса, а по аргумент за противното на чл.29
ал.5 от ГПК, особеният представител би могъл да извършва широк кръг от
процесуални действия, в това число и да бъде надлежен адресат на всички
твърдения, наведени от ищеца с исковата молба, в това число и на съобщаването
на цесията. Цитира се съдебна практика в посочения смисъл. Обръща се внимание,
че ищецът е положил дължимата грижа и е направи всичко зависещо от него относно
уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, поради което
е неоснователно да търпи неблагоприятни последици, поради неполучаване на уведомленията
от длъжника. При тези доводи се прави извод, че доказаните искови претенции е
следвало да бъдат уважени. Претендира се отмяна на решението и уважаване на
исковете. Моли се присъждане на разноски. Доказателствени искания не са
направени.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – А.В.М., чрез особения му
представител по чл.47 ал.6 от ГПК – адв.П.С. ***, е подал отговор на същата. В
отговора се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност и законосъобразност на съдебния акт. Намира се за правилен
решаващият извод на съда, че връчването на преписи от исковата молба на
назначен особен представител не би могло да се приеме за извършено уведомяване
за цесия, предвид характеристиките на представителството по чл.47 ал.6 от ГПК –
особеният представител не е нито законов, нито договорен представител и не би
могъл да приема адресирани до представляваното от него лице материално-правни
изявления на трети лица. Направен е извод, че КнРС правилно е счел, че
извършеното прехвърляне на вземане няма действие по отношение на ответника, а
ищецът няма качеството на негов кредитор. Претендира се потвърждаване на
решението и присъждане на разноски. Не са направени доказателствени искания.
След преценка на доводите на страните, доказателствата
по делото и съобразно правомощията си, въззивният съд приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е
допустима.
Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
Производството по делото е образувано по предявени от
жалбоподателя против А.В.М. искове по реда на чл.422 от ГПК за установяване на
вземането му по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№689/2018г. по описа
на РС-Кюстендил, в това число: *** лева, представляващи главница по договор за
паричен заем, сключен на 02.12.2016г. между А.В.М. и „И.А.М.“ АД, вземането по
който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия; **** лева, представляващи
договорна лихва за периода от 16.12.2016г. до 28.07.2017г.; такса разходи – ****
лева; ***** лева -неустойка за неизпълнение на задължение; ***** лева - законна
лихва за периода от 17.12.2016г. до 29.03.2018г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението-29.03.2018г. до окончателното изплащане.
По делото е установено, че на 02.12.2016г. „И.А.М.“ АД
и А.В.М. с постоянен и настоящ адрес ***, сключили договор за паричен заем с №*****,
по силата на който дружеството предоставило на М. сума в размер на **** лева,
която М., като заемател, се задължил да върне за срок от 34 седмици, на 17
вноски – веднъж на две седмици, всяка погасителна вноска в размер на **** лева,
с краен срок на издължаване – 28.07.2017г., по погасителен план, инкорпориран в
договора. Страните се съгласили, че общата подлежаща на връщане сума ще възлиза
на **** лева, при ГПР от 41.38 %, като предвидили лихва при фиксиран годишен
лихвен процент от 35.00 %. Заемателят е
потвърдил получаването на заемната сума в брой, при подписване на договора.
В чл.4 от така сключения договор било предвидено, че
заемателят се задължжава в 3-дневен срок от подписване на договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1/ две физически лица –
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният
размер на осигурителния му доход да бъде в размер над 1 000 лева; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор, сключен с „И.А.М.“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако
има, кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не
по-лош от 401 „Редовен“; или 2/ банкова гаранция с бенефициер – заемодателя в
посочен размер и срок. Страните уговорили, че при неизпълнение на това задължение,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на *** лева, която ще
заплаща разсрочено ведно с всяка погасителна вноска, като към размера й ще се
добавя сумата от *** лева.
Подписвайки договора, страните приели също, че при
забава на плащане на някоя от погасителните вноски, уговорени в договора,
следвало да се заплаща и законна лихва за забава за всеки ден забава.
От приетото заключение на вещо лице пред първата
инстанция е установено, че А.М. не е заплатил нито една погасителна вноска.
В чл.10 от ОУ към договора за кредит, които са
подписани от заемателя, била предвидена правната възможност кредиторът да
прехвърли вземанията си по договора на трети лица.
По делото е бил представен рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., сключен между „И.А.М.“ АД и „Агенция
за събиране на вземания“ ООД (сега ЕАД), както и Приложение №1 към него от 01.07.2017г., които – като извършени
фактически и правни действия не са били оспорени от ответника по иска – и на база
на които РС – Кюстендил е приел, че цедентът е прехвърлил на цесионера
вземането си срещу ответника по договора за кредит – фактически извод на съда,
който не е оспорен пред въззивната инстанция. По делото са били представени
потвърждения за сключена цесия на основание чл.99 ал.3 от ЗЗД, както и
пълномощно, по силата на което „Агенция за събиране на вземания“ АД е била
натоварена да извърши от името на упълномощителя - цедент уведомяване на
длъжниците по смисъла на чл.99 ал.3 от ЗЗД, чиито вземания са били предмет на
договора за продажба и прехвърляне на вземанията от 16.11.2010г.
Изготвеното уведомително писмо от цедента, чрез
цесионера до А.М. от датата 05.07.2017г. за сключения договор за цесия и за
размера на задължението не е стигнало до адресата, тъй като пратката е останала
непотърсена.
Жалбоподателят подал заявление за издаване за заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК за цедираните вземания и в негова полза била
издадена заповед за изпъленние срещу М. по ч.гр.д.№689/2018г. по описа на КнРС.
Заповедта за изпълнение била връчена на длъжника по реда на чл.47 ал.5 от ГПК,
поради което до заявителя било изпратено съобщение с указания, че може да
предяви иск относно вземането си. Исковата молба е предявена в
законоустановения срок, което обуславя допустимостта на исковете, които
правилно КнРС е счел за допустими и е разгледал по същество.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е
отхвърлил същите, като е приел за основателно наведеното от особения
предствител на ответника възражение за липсата на надлежно уведомяване относно
извършената цесия, поради което тя няма обвързващо действие спрямо него.
Районният съд е посочил, че в случая уведомлението за цесията, съставляваща
приложение към исковата молба, е връчено не на ответника-кредитополучател или
на негов упълномощен представител, а на назначения му на основание чл.47 ал.6
от ГПК особен представител, че представителната власт на особения представител
се изчерпва с осъществяване на процесуалното представителство по конкретното
гражданско дело, по което същият е назначен, и не обхваща получаването на
материалноправни изявления, адресирани до представлявания от особения
представител отсъстващ ответник. Прието е, че липсват данни изпратеното до
ответника уведомление за цесията да е достигнало до него, че жалбоподателят не
е провел надлежно доказване на релевантния факт – уведомяването на ответника за
прехвърляне на вземанията, поради което не е активно материално легитимиран да
търси изпълнението им по аргумент от чл.99 ал.3 и ал.4 от ЗЗД, тъй като
договорът за цесия, с който ищецът се легитимира като кредитор, не е породил
действие спрямо ответника – длъжник. Предявените искове са намерени за
неоснователни само на това основание и като такива са отхвърлени с обжалваното
решение.
Решаващият извод на РС-Кюстендил, за да постанови
горепосочения правен резултат не се споделя от настоящата инстанция.
Изводите на
първоинстанционният съд са неправилни, а доводите на жалбоподателя са изцяло
основателни.
Трайно установената съдебна практика, обективирана в
решение №3 от 16.04.2014г. на ВКС по т.д.№1711/2013г., I т. о., ТК, решение №78
от 9.07.2014г. на ВКС по т.д.№2352/2013г., II т. о., ТК, решение №123 от
24.06.2009г. на ВКС по т.д.№12/2009г., II т. о., ТК и др., приема, че
уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба
на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, по смисъла на чл.99 ал.3 пр.1 от ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99
ал.4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането
следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, на основание чл.235 ал.3 от ГПК. Допустимо е, както и
в настоящият случай, цедентът да упълномощи цесионера да съобщи извършената
цесия на длъжника /в т. см. решение №137 от 02.06.2015г. на ВКС по
гр.д.№5759/2014г., III г. о., ГК, решение №156 от 30.11.2015г. на ВКС по
т.д.№2639/2014г., ІІ т. о., ТК и др./.
Спорният по делото въпрос е може ли да се счита за
надлежно съобщена на длъжника цесията, ако връчването на уведомлението за
същата е извършено на особения му представител, назначен в хипотезата на чл.47
ал.6 от ГПК.
Особеният представител се назначава при изпълнение на
предпоставките на чл.47 ал.6 от ГПК, с цел охрана интересите на ответника.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено
на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици /в т.см. вж. решение на ВКС №198/18.01.2019г. по
т.д.№193/2018г. на I-во т.о. /. С връчването на исковата молба и всички книжа
по делото, вкл. и уведомлението по чл.99 ал.3 от ЗЗД на особения представител
на ответника, същото е надлежно и от този момент се пораждат всички правни
последици, свързани с факта на връчване, вкл. и уведомяването на длъжника за
извършената цесия.
В подкрепа на подобен извод е и разпоредбата на чл.45
от ГПК, според която връчването на представител се смята за лично връчване,
като законодателят е употребил термина „представител“, без да разграничава
източника на представителната власт – дали същата произтича от упълномощаване
или по силата на закона - от акт на съда. И в двата случая осъщественото
връчване на представител е приравнено на лично връчване, при което следва да се
приеме, че в случая ответникът лично е уведомен за извършената цесия.
Същевременно,
следва да се държи сметка за правното значение на уведомяването на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането срещу него. В съдебната
практика безпротиворечиво е установено правилото, че уведомяването на длъжника
не е елемент от фактическия състав на договора за цесия. Със сключването на
такъв договор вземането преминава от цедента към цесионера. До съобщаването на
длъжника тази последица от договора се отнася само до отношенията между
страните по него – цедент и цесионер. Целта на задължението на цедента да
уведоми длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при
изпълнение на неговото задължение – да изпълни задължението си точно, като
плати на надлежно легитимирано лице, което е актуалният носител на вземането
към момента на плащането. Следователно длъжникът може да възразява успешно за
липса на уведомяване, само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил
на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението (така определение №987/18.07.2011г. на ВКС по гр.д.№867/2011г.,
ІV г.о.). Подобно възражение липсва в отговора на исковата молба, а от друга
страна по делото е установено с представеното заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, че след прехвърляне на вземането ответникът не
е извършвал плащания. При тези доводи, възражението за неуведомяването на
ответника по реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД не притежава правното значение,
придавано му от ответната, сега въззиваема страна.
Изложеното обосновава извода на настоящия съдебен
състав в посока, че цесията на вземането е породила действие спрямо А.М.,
поради което жалбоподателят е установил активната си материално правна
легитимация по иска.
Установено е по категоричен начин по делото, както с
писмените доказателства, така и с приетата по делото експертиза, че М. е
получил в заем сумата от **** лева и не е изпълнил поетото с договора
задължение да я върне, като не я е заплатил и
дължи същата в пълен размер. Искът за установяване съществуването на
вземане за главницата по договора е доказан и следва да се уважи за сумата от ***
лева, представляващи предоставената на длъжника в заем сума.
М. дължи и договорената между страните възнаградителна
лихва, която е в размер на *** лева, начислена за периода на действие на
договора, като този размер не противоречи на императивни материално правни
норми.
Основателен е искът и за сумата от *** лева – лихва за
забава. Тази лихва, както се установява от сключения договор и от заключението
на вещото лице, прието от КнРС, е начислена върху всяка забавена погасителна
вноска, а в случая М. е в забава относно всички вноски, и е в размер на
законната лихва върху неплатената сума, както повелява разпоредбата на чл.33
ал.1 и ал.2 от ЗПК, в съгласие с която е определеният размер.
Поради горното, в посочените части решението на КнРС
следва да се отмени и исковете – да се уважат.
От ответника, освен вземанията за главница, за договорна лихва и за обезщетение за забава,
са претендирани и неустойка за непредоставено обезпечение и такса разходи за
събиране на вземането.
Съдът дължи служебно проверка за нищожност на процесния облигационен
източник на задължения поради противоречие със закона и добрите нрави и при
констатация за нищожност на клаузи от договора, следва да се зачете последиците
на тази нищожност, когато е нарушена норма предвидена в закона в защита на
обществен интерес (на свръхимперативна норма) и не се изисква събиране на
доказателства, както и когато е налице неравноправна клауза, както и при някои
особени хипотези, при които охраняването на блага от специфичен обществен
порядък преодолява поради изключителната си значимост диспозитивното начало в
гражданския процес. В подобен смисъл са ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС,
Решение № 198/10.08.2015 г. по гр.д. № 5252/2014 г. на IV г.о., Решение №
229/21.01.2013г/ по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о.,ВКС и др.
Въззивният съд счита, че клаузата за неустойка в процесния
договор е нищожна. Според чл.4 от договора за кредит, че заемателят се е
задължил в 3-дневен срок от подписване на договора да предостави обезпечения на
заемодателя, но изискванията за вида и срока за представянето им създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Същевременно, кредиторът би следвало да
прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заема още към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на условията по съглашението. Макар и да е уговорена
като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който
начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски,
неустойката по съществото си се е оказала добавък към възнаградителната лихва и
в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя. Подобен
резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката
излиза извън присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на
уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя
за сметка на заемателя. Съгласно чл.21 ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна. В т.см. посочената клауза е нищожна и в тази му част договорът
изобщо не е породил правно действие. Ответникът по иска не е дължал на ищеца
сумата от ****лева – договорна неустойка. В тази част решението следва да се
потвърди.
Правилно е обжалваното решение и в частта, в която е
отхвърлен иска за сумата от *** лева, представляваща такса разходи за събиране
на вземането. Ищецът по иска не е представил никакви доказателства, че това е
сумата, която е била дължима по силата на действаща и утвърдена Тарифа за
таксите на заемателя, в какъвто смисъл е било направено твърдение в исковата
молба. Наред с това, от заключението по назначената експертиза става ясно, че
се касае за сбор от такси от по *** лева, начислявани при забава плащане на
погасителна вноска. Според чл.10а от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, като видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит. В конкретния случай,
очевидно е, че не се касае за такса за услуга, тъй като не се установява
наличие на хипотеза, при която определено действие да е в интерес на
потребителя. От друга страна видът и действието на тази такса не е ясно
определен, което е в противоречие с чл.10а ал.4 от ЗПК. Налага се и извод, че
се касае за плащане, което е свързано с неизпълнение на задължение по договора,
което доближава правната същност на задължението до такова за неустойка. Може
да се заключи, че се касае за вземане, което също цели облагодетелстване на
заемодателя, поради което попада в приложното поле на чл.21 ал.1 от ЗПК. При
това положение не може да се приеме, че за заемателя е възникнало валидно
задължение за заплащане на подобна сума. И в тази му част решението на КнРС
следва да се потвърди.
Относно разноските:
С оглед изхода от въззивното обжалване А.М. ще следва
да бъде осъден да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, както
следва: разноски за заповедното производство в общ размер на *** лева; разноски
за първоинстанционното производство в общ размер на *** лева и разноски за
производството пред въззивната инстанция в общ размер на *** лева.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
О Т М Е Н Я решение №660 от
22.07.2019г. на Районен съд-Кюстендил, постановено по гр.д.№2447/2018г. по
описа на същия съд, в частта, в
която са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.“Д-р П. Дертлиев“
№25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 против А.В.М., с ЕГН **********, с
адрес *** искове по реда на чл.422 от ГПК, за установяване вземане на ищеца в
размер **** лева, представляващо главница по договор за паричен заем, сключен
между А.В.М. и „И.А.М.“ АД, вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор
за цесия; **** лева, представляващо договорна лихва за периода от 16.12.2016г.
до 28.07.2017г. и **** лева - законна лихва за периода от 17.12.2016г. до
29.03.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението -
29.03.2018г. до окончателното изплащане, за които по ч.гр.д.№689/2018г. по
описа на РС-Кюстендил е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК,
като вместо това П О С Т А Н О В Я В А:
П Р И З Н А В А З А У С Т А Н О В Е Н О по
предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление в гр.София, бул.“Д-р П. Дертлиев“ №25, офис сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4 против А.В.М., с ЕГН **********, с адрес *** искове, че А.В.М.
дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, следните суми: **** лева,
представляваща главница по договор за паричен заем с №****, сключен на
02.12.2016г. между А.В.М. и „И.А.М.“ АД, вземането по който е прехвърлено на
ищеца с договор за цесия; **** лева, представляваща договорна лихва за периода
от 16.12.2016г. до 28.07.2017г. и 73.01 лева - законна лихва за периода от
17.12.2016г. до 29.03.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението - 29.03.2018г. до окончателното изплащане, за
които суми по ч.гр.д.№689/2018г. по описа на РС-Кюстендил е била издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А решение №660 от
22.07.2019г. на Районен съд-Кюстендил, постановено по гр.д.№2447/2018г. по
описа на същия съд, в частта, в
която са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК
******, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.“Д-р П. Дертлиев“
№25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 против А.В.М., с ЕГН **********, с
адрес ***, искове по реда на чл.422 от ГПК, за установяване вземане на ищеца за
такса разходи – *** лева и за **** лева - неустойка за неизпълнение на
задължение, дължими по договор за паричен заем, сключен между А.В.М. и „И.А.М.“
АД, вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия, ведно със
законната лихва върху тези суми от датата на подаване на заявлението -
29.03.2018г. до окончателното изплащане, за които по ч.гр.д.№689/2018г. по
описа на РС-Кюстендил е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
О С Ъ Ж Д А А.В.М., с ЕГН **********, с адрес *** да заплати на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление в гр.София, бул.“Д-р П. Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт, ет.2,
офис 4 следните суми: **** лева - разноски за заповедното производство; ****
лева - разноски за първоинстанционното производство и **** лева - разноски за
производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.