№ 3438
гр. София, 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Теодора Иванова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20211100507278 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20036030 от 08.02.2021 г. по гр.дело № 26602/2020 г. по
описа на СРС, ГО, 153 състав съдът е признал за установено, на основание
чл. 422, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 4 ЗПК /отм./ вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 92,
ал. 1 ЗЗД, че Л. Г. С., ЕГН ********** дължи на „Е.М.” ЕООД, ЕИК *******
по цедирано на 18.01.2016 г. вземане по договор за потребителски кредит от
20.03.2008 г. сумите 7 486,86 лв. - главница по отпуснатия кредит, 361,35 лв. -
възнаградителна лихва за периода 20.12.2016 г. - 20.03.2018 г., 1 326,84 лв. -
неустойка за забава за периода 20.03.2018 г. - 17.12.2019 г., ведно със
законната лихва, считано от подаване на заявлението - 17.12.2019 г. до
окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
ч. гр. д. № 73719/2019 г., по описа на СРС, 153 състав.
Със същото решение Л. Г. С., ЕГН ********** е осъден да заплати на
„Е.М.” ЕООД, ЕИК ******* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 543,50 лв. -
направени в исковото производство разноски, както и сумата 363,50 лв. -
направени в заповедното производство разноски.
Недоволен от решението, с което установителният иск при
квалификацията на чл. 422, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 4 ЗПК /отм./ вр.
чл. 99 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД е уважен е останал ответникът Л. Г. С., който
1
чрез процесуалния си представител адв. Л., в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
го обжалва като неправилно и незаканосъобразно, при твърдения, че
заявените претенции са погасени по давност. Искането му към въззивната
инстанция е да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да
се признае за установено недължимост на сумите по отношение на ищцовото
дружество.
Въззиваемата страна – „Е.М.“ ЕООД, оспорва въззивната жалба по
съображения изложени в депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен
отговор от 02.06.2021 г. По-конкретно се поддържа, че давността не е
настъпила нито по отношение на главницата, нито по отношение на лихвите.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. №
331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; №
702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по
гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността
на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата
пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на
Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на
постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се
установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното решение е допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя напълно изложеното в обжалваното решение,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави следното:
Предявения пред първоинстанционният съд иск е установителен при
правна квалификация чл. 415 вр. чл. 422 ГПК за признаване на установено по
отношение на ищеца, че ответникът му дължи сумата по Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 06.01.2020 г. по
ч.гр.д.№ 73719/2019 г. по описа на СРС, 153 състав.
Производството се развива след постъпване по реда на чл. 414, ал. 2 от
ГПК на възражение от ответника против издадената в полза на ищеца заповед
2
за изпълнение и предвид разпоредбата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за ищеца
е налице интерес от търсената защита и производството се явява процесуално
допустимо.
Правото си на кредитор на спорното вземане ищцовото дружество
извлича от представения по делото договор за потребителски кредит № FL
376156 от 20.03.2008 г., от който се установява, че ответникът Л. С. в
качеството му на кредитополучател е получил в заем от кредитора „Ю.Б.“ АД
с предишно наименование „Ю.И Е.Д. Б.“ АД сумата от 15 000 лева, която е
усвоена от него. Договорено е между страните кредитът да се олихвява е
годишна лихва от сбора на базовия лихвен процент /БЛП/ на банката и
договорна надбавка от 6.20 пункта. Кредитополучателят е следвало да върне
главницата и лихвите по кредита на 120 броя равни вноски съгласно
погасителния план към договора, всяка в размер на 236,98 лв., с падеж на
първа вноска на 20.04.2008 г. и краен срок на кредита - 20.03.2018 г.
Уговорено в чл. 9 от договора неустойка при просрочие на погасителните
вноски в размер на законната лихва.
Задължението за главница е станало изискуемо при настъпил падеж за
плащане на 20.03.2018 г., като на тази дата е настъпила изискуемостта на
всички вземания по кредита.
В настоящия случай разрешеният кредитен лимит е бил усвоен на
20.03.2008 г. Следователно за ответника е възникнало задължение да върне
главницата и уговорената в договора възнаградителна лихва, съгласно
приложения към него погасителен план. Същият е преустановил
обслужването на кредита след 20.10.2009 г., видно от извлечението,
приложено като доказателство пред първоинстанционния съд. Кредитът е с
настъпил краен падеж, поради което и правилно първостепенния съд е
намерил, че ответникът дължи връщане на главница в размер на 7 486,86 лв. и
възнаградителна лихва в размер на 361,35 лв.
Налице е активна материална легитимация на ищеца, произтичаща от
договора за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. Цесията е проявила
своето действие съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД по отношение на
длъжника/ответник с получаването на приложеното към исковата молба
уведомление. В установената съдебна практика е възприето становището, че
поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който
следва да бъде уведомен длъжникът за извършената цесията, то надлежно
уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е връчено на длъжника
като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. В случая по делото са
представени доказателства, че цедентът е упълномощил цесионера да
извърши това съобщаване от негово име. Допустимо е по силата на
принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният
кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. Предвид изложеното
3
съдът приема, че ответникът е надлежно уведомен за цесията с връчване на
препис от исковата молба и приложенията към нея, сред които е и
уведомлението за цесията.
Настоящият състав на съда споделя изводите на СРС, че главното
вземане на ищцовото дружество не е погасено по давност. При договора за
кредит е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, течащ
от датата следваща настъпването на падежа, която в настоящият случай е
20.03.2018 г. За начало на сезирането на съда следва да се зачита момента на
предявяване на заявлението - 17.12.2019 г., поради което по отношение на
задължението за главница не е изтекъл петгодишният давностен срок и искът
правилно е уважен за пълният му предявен размер.
По възражението на ответницата за погасяване по давност на лихвите
настоящият съдебен състав споделя изводите на първостепенния съд, че
същите също не са погасени по давност.
Основателността на главния иск обосновава основателност на
акцесорния иск за закъснителни лихви върху главницата, считано от изпадане
на длъжника в забава - 20.03.2018 г. до датата на подаване на заявлението
пред заповедния съд - 17.12.2019 г. или сумата от 1 326,84 лв.
Доколкото мотивите на настоящия състав съвпадат като цяло с тези на
СРС, оспореното решение, с което исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК са уважени,
следва да се потвърди изцяло, както е постановено.
Така мотивиран Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20036030 от 08.02.2021 г. по гр.дело №
26602/2020 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4