Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
27.06.2018г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ХРИСТИНА Н.при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 12947 по описа
за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 85241 от 06.04.2017г. по гр.д. № 11688/2016г. Софийски
районен съд, 42 състав признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по
отношение на Р.Т.З., ЕГН **********, че С.С.Н., ЕГН **********, не е собственик
на недвижими имоти – ½ идеална част от земя – имот с идентификатор
48393.4990.347, с граници имоти 48393.4990.1092, 48393.4990.971, 48393.4990.349,
48393.4990.345 и 48393.4990.346, на къща с площ от 32 кв. м – имот с
идентификатор 48393.4990.347.4, и на сграда – гараж с площ от 23 кв. м с
идентификатор 48393.4990.347.3. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищцата сумата 150 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника С.С.Н., който го
обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност. Предявеният
иск бил недопустим, тъй като ищцата не обосновала правен интерес от същия. Нотариалният
акт по обстоятелствена проверка на праводателката на ответника, както и
нотариалния акт на ответника Сотиров по никакъв начин не засягали правата в
съсобствеността на ищцата. Съобразно Тълкувателно решение № 8/27.11.2013г. по
тълк.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, при липса на правен интерес производството
се прекратява. Ищцата не предявявала иск за собственост или други вещни права. От
изложеното не можело да се обоснове извод, че тя предявява претенции към частта
от собствеността на ответника или по-рано – на неговата праводателка Г.Г..
Никъде в исковата молба ищцата не твърдяла да е собственик или съсобственик. В
случая нямало отричане или осуетяване на право на ищцата от страна на
ответника. В приложените по делото писмени доказателства тя признавала
собствеността на Г.Г.върху две сгради и ½ идеална част от мястото, което
декларирала пред данъчните органи. Ако имало отричане или осуетяване на право
на ищцата, то било не от страна на ответника, а от самата ищца. Ако тя заведе
дело за делба, следвало да покани всички наследници както на наследодателя Г.,
така и на преживялата му съпругаБ.и тогава щяло да е видно, че нейната квота ще
бъде по-малко от половината, каквото било настоящото положение. По делото нямало
заявено самостоятелно право върху целия имот, нямало и конкуренция на твърдени
от двете страни вещни права върху един и същ обект, което било видно от
приетата декларация по ЗМДТ. Това доказателство изобщо не било обсъдено от СРС,
което опорочавало решението му. Евентуално поддържа, че атакуваното решение е
неправилно. Искът бил неоснователен, тъй като дори към снабдяване на Г.Г.с констативен
нотариален акт да не били изтекли 10 години от смъртта на наследодателя Г., до
завеждане на иска били изтекли повече от 10 години, а ответникът имал право да
присъедини своето владение към владението на дарителката Г.Г.. Ответникът бил
добросъвестен приобретател и владеел имота на правно основание. Нотариалният акт
за дарение се ползвал с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК и
фактите, установени в него, били абсолютно доказателство че са се случили така,
както са изявени от участниците в нотариалното производство пред нотариуса. Оспорването
му се извършвало по реда на чл. 193 ГПК, а такова оспорване не било проведено –
арг. ТР № 11/2013г., ОСГК. А ако такова било проведено, евентуално претендира
ответникът да е станал собственик на основание придобивна давност. Чл. 69 ЗС
установявал оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато
бъде доказано, че я държи за другиго. Ищцата не претендирала, че някога е
владяла частта на Г.Г., а след това на ответника. Презумпцията относно
намерението за своене на вещта следвало да се обори от лицето, което оспорва осъществяваното
владение, а в случая това не било сторено, поради което искът бил
неоснователен. Ответникът владеел без някой да е имал досега претенции към
неговото владение. Уважаването на претенцията на ищцата по чл. 76 ЗН също било
неправилно. Съдебната практика била категорична, че ако наследството съставлява
и се изчерпва само с една вещ, актът на разпореждане на сънаследника с идеална
част, която съответства на наследствения му дял, съставлява акт на разпореждане
с наследството, което е получил. Чл. 76 ЗН нямал приложение за актове на
разпореждане с наследството като съвкупност от права и задължения. Съгласно
възприетото с Тълкувателно решение № 1/2004г. на ОСГК на ВКС, актът на
разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна наследствена вещ
(права върху вещи) е относително недействителен. Разпореждането валидно
обвързва страните по сделката и поражда желаните и целени от тях правни последици,
както и в отношенията им с трети лица. Трети лица, които не са страни по
сделката или сънаследници, не могат да се позовават на тази недействителност. Легитимирани
да се позоват в делбеното производство или по иск за собственост на тази
относителна недействителност са само съделители - сънаследници, неразпоредили
дела си. В делбения процес сънаследниците, които не са извършили разпоредителна
сделка със сънаследствената вещ, следва да заявят правото си до приключване
устните състезания в първата фаза. Влязлото в сила решение по чл. 282, ал. 1 ГПК разрешава спора относно материално легитимираните
титуляри в спорната съсобственост и преклудира непредявеното от тях основание
по чл. 76 ЗН След като недействителността по чл. 76 ЗН е
относителна, не можело да се търси начална нищожност, при която може да бъде
санирана сделката на основание чл. 26 и чл. 27 ЗЗД, пояснявала т. 1 на същото
ТР. С нотариалния акт за дарение били прехвърлени реални обекти –две сгради. В
дворното място била създадена хоризонтална етажна собственост, същото било
изгубило самостоятелния си статут и представлявало обща част, което било
самостоятелно основание за недопустимост и неоснователност на иска. Поради това
моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което
да отхвърли иска. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Съображения излага в писмена защита от 02.05.2018г.
Въззиваемата страна Р.Т.З. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. В
проведеното в настоящата инстанция открито съдебно заседание прави искане
въззивният съд да съобрази заявеното от ищцата искане за отмяна на констативния
нотариален акт по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, като последица от предявения иск,
а не самостоятелен иск.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни
искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
С исковата молба ищцата твърди, че е наследник по закон на Н. П.Г., починал
на 23.02.2004г. След смъртта си същият оставил за наследници съпругаБ.Г.а, Г.Ц.Г.(дъщеря
на сестра Е.П.Т.) и ищцата, като дъщеря на другата сестра на наследодателя – Т.П.Н..Б.Г.а
починала на 24.11.2004г. и оставила за наследници много лица – низходящи на
нейни братя и сестри. Към датата на смъртта си Н. Г. бил собственик по силата
на нотариален акт за дарение № 103/03.07.1965г., том ХVІІ, д. № 2958/1965г. на
дворно място, което по действащата кадастрална карта и регистри на с. М.,
Столична община, одобрени със заповед № РД-18-15/23.01.2012г. на изпълнителния
директор на АГКК представлява ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 48393.4990.347, с
площ от 827 кв. м, при съседи: имоти с идентификатори 48393.4990.1092,
48393.4990.971, 48393.4990.349, 48393.4990.345 и 48393.4990.346. Н. Г. бил
собственик по наследство, давност и построяване и на четири къщи в дворното
място, по ККР представляващи сгради с идентификатори 48393.4990.347.1, 48393.4990.347.2,
48393.4990.347.3 и 48393.4990.347.4. При извършена проверка ищцата установила,
че сънаследникът й Г.Г.се снабдил с констативен нотариален акт №
177/04.07.2013г., том ІІІ, рег. № 22309, д. № 533/2013г. по описа на нотариус с
рег. № 274 на НК, за собственост върху недвижим имот, придобит на основание
наследство и давностно владение, както следва: ½ идеална част от поземлен имот с идентификатор
48393.4990.347, заедно с построената в имота сграда с идентификатор
48393.4990.347.3. със застроена площ от 23 кв. м, с предназначение хангар,
депо, гараж, и сграда с идентификатор 48393.4990.347.4, със застроена площ от
32 кв. м, с предназначение жилищна сграда – еднофамилна. Впоследствие, с
нотариален акт № 77/07.11.2013г., т. VІ, рег. № 37672, д. № 1006/2013г. по описа
на нотариус с рег. № 274 на НК, Г.Г.дарила имотите, описани в констативния
нотариален акт, на ответника Н.. Ищцата поддържа, че праводателката на
ответника не е могла да се легитимира като собственик на посочените имоти, тъй
като не е демонстрирала промяна на държането във владение по отношение на
идеалните части на останалите съсобственици, тъй като към снабдяването й с
констативния нотариален акт не е изминал период, по-дълъг от 10 години, и тъй
като в нарушение на чл. 76 ЗН се разпоредила със сънаследствен имот, без да има
извършена делба, което правело сделката за дарение на имотите недействителна.
Поради това ответникът не бил станал собственик на дарените му имоти. Въпреки
това последният изпратил на ищцата нотариална покана, с която претендирал от
ищцата да му предаде владението (ключовете) на имота и да му заплаща
обезщетение. Искала е от съда да постанови решение, с което да признае за
установено между страните, че ответникът не е собственик на описаните в нотариален
акт № 77/07.11.2013г., т. VІ, рег. № 37672, д. № 1006/2013г. по описа на
нотариус с рег. № 274 на НК имоти.
Ответникът С.С.Н. с писмения отговор на исковата молба, депозиран в срока
по чл. 131 ГПК чрез назначен му от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител, е оспорил предявените искове с възражения за недопустимост,
позовавайки се на ТР № 8/2013г., евентуално – за неоснователност. От
представените доказателства било видно, че Г.Г.е владяла две от четирите сгради
в имота в продължение на минимум 9 години и 4 месеца, като не било ясно дали не
ги е владяла още преди смъртта на нейния наследодател Н. Г.. Последният било
възможно да е разпределил тези две сгради като наследство на племенницата си Г.Г.,
а другите две сгради – в полза на ищцата. Договорът за дарение не бил
недействителен по смисъла на чл. 76 ЗН, а правото на собственост на
праводателката на ответника било установено с констативен нотариален акт, който
не бил оборен по надлежния ред и имал обвързващо действие спрямо всички. Искал
е от съда да отхвърли предявените искове.
С молба от 22.12.2016г. ответникът, вече чрез упълномощен от него адвокат, е
оспорил исковете с доводи, поддържани и във въззивната жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество въззивният съд го
намира за правилно по следните съображения:
От фактическа страна: Видно от приетите удостоверения за наследници (л. 8 –
9 и л. 114 от делото на СРС), Н. П.Г. е починал на 23.02.2004г. и е оставил за
наследнициБ.Н.Г.а, съпруга, Е.П.Т., сестра, и Р.Т.З. – дъщеря на починалата
преди Н. Г. негова сестра Т.П.Н..
СъпругатаБ.Н.е починала на 24.11.2004г. и е оставила за наследници
описаните в удостоверение за наследници от 22.01.2014г. (л. 10 – 16) лица –
низходящи на нейни шест братя и сестри.
Сестрата на Н. Г. Е.П.Т. е починала на 18.10.2005г. и е оставила за
наследник по закон Г.Ц.Г., дъщеря.
С нотариален акт за дарение № 103, том ХVІІ, д. № 2158/1965г. на І нотариус
при СНС, на 03.07.1965г. П.Г.Г.дарил на сина си Н. П.Г.процесното дворно място,
без построените в него жилищна сграда и стопански постройки. Приети по делото са
и две декларации с нотариална заверка на подписите, първата от 12.10.1956г., с
която П.Г.Г.дава съгласие сина му Н. П.Г. (Г.) да построи в същото дворно място
със свои средства жилище, а втората – от 28.05.1965г., с която П.Г.Г.декларира,
че новата жилищна сграда в имота и основният ремонт на старата сграда са
извършени със средства на сина му Н. Г...
С констативен нотариален акт № 177/04.07.2013г., том ІІІ, рег. № 22309, д.
№ 533/2013г. по описа на нотариус с рег. № 274 на НК Г.Ц.Г.е призната за
собственик по наследство и давностно владение на недвижими имоти, както следва:
½ идеална част от поземлен имот с идентификатор 48393.4990.347, заедно с
построената в имота сграда с идентификатор 48393.4990.347.3. със застроена площ
от 23 кв. м, с предназначение хангар, депо, гараж, и сграда с идентификатор
48393.4990.347.4, със застроена площ от 32 кв. м, с предназначение жилищна
сграда – еднофамилна.
С нотариален акт № 77/07.11.2013г., т. VІ, рег. № 37672, д. № 1006/2013г.
по описа на нотариус с рег. № 274 на НК, поправен с нотариален акт № 61, том І,
рег. № 4190, д. № 56/2017г., Г.Ц.Г.дарила имотите, описани в констативния
нотариален акт, на ответника С.С.Н..
С нотариална покана от 22.10.2015г. ответникът поканил ищцата да му предаде
владението върху собствените му имоти, като в 7-дневен срок му предаде
ключовете, а ако не направи това – да му заплаща обезщетение за ползването на
имотите без основание в размер на 200 лв. месечно – за жилищната сграда, в
размер на 100 лв. месечно – за гаража, и в размер на 100 лв. месечно - за
дворното място.
Прието по делото е постановление от 20.07.2010г., с което прокурор при СРП
отказал да образува досъдебно производство по пр.пр. № 25636/2010г., последната
образувана по молба на Г.Г.. В хода на проверката жалбоподателката заявява, че
е съсобственик на имот в с. М. с Р.З.. Последната отказвала достъп до имота на
тъжителката и настанявала там наематели без съгласието на Г.а. На Г.а е даден
ключ и е запозната с извършения ремонт на покрива на имота от настаненото там
лице.
Приети по делото са разписки (л. 77 – 78), подписани от Р.З., относно
предадени на Г.Г.парични суми от наследствения имот в с. М., пл. ********за
2008г., 2010г., 2010, 2011 и 2012г., като в разписката за 2011г. е посочено, че
се удържат 200 лв. за ремонт на уличната ограда на имота. Представена е и
разписка (л.132), съгласно която С.Н. получил от Р. З. наем за ½ м. май
2013 и ½ м. юни за Г.Г..
Приета по делото е и декларация по ЗМДТ от 25.11.2006г. с която ищцата Р.З.
декларирала пред данъчния орган УПИ, къща с РЗП 70 кв. м, строена 1914г., гараж
с РЗП 24 кв. м (задраскано), строен 1965г. и стопанска сграда с РЗП 25 кв. м,
находящи се в с. М., ********, при декларирани квоти от по ½ идеална
част за Р.З. и ½ ид. част – за Г.Г..
Представен е договор с нотариална заверка на подписите от 12.03.2003г.,
видно от който Е.П.Т., Т.П.Н. и Н. П.Г. са постигнали съгласие за доброволна
делба на земеделски земи, като в дял на Н. Г. са поставени две ниви, с площ от
4.167 дка и 1.178 дка.
Разпитаният по делото свидетел А.Ф.установява, че познава ищцата, първи
братовчедки са. Познавала и Н. Г. преди да почине. Познава и Г.Г., която е
племенница на Н.. Знае имота на Н. в М., в центъра на селото. Мястото му било
по дарение от баща му. В него имало две къщи, старата била от баща му, а
другата Н. си направил навремето. Двете къщи били в един двор. След Н. починала
и съпругата муБ., те нямали общи деца. В последните 10 – 15 години в къщите не
живеел никой, а мястото го ползвала ищцата, садяла домати, чушки, почиствала и
двора. Р. ***, но на друга улица. По някое време имало наематели, като Г. и Р.
си делели наема. Наемателите направили покрива на къщата, който бил паднал, и
си държали в тази къща инструменти. Не живеели там, само ползвали помещенията
да си държат инструментите. В последните 15 години Г. не ползвала мястото и не
се грижела за него. Идвала в М. поне веднъж седмично, но не ходела до мястото,
ходела у Р.. Доколкото свидетелката знае, с наследниците наБ.не е воден разговор,
че мястото е само на Г. и Р.. Зад едната къща в дворното място имало гараж, в
мястото имало и селскостопански постройки. Р. ползвала старата къща,
по-малката, която е от дядото и бабата на Р., там се оставяли инструменти. Не
знае другата къща да се е ползвала от Г.. След разговор между двете, Р. дала на
Г. ключ от по-новата къща. Когато Р. отдавала старата къща под наем, тя давала
припадащата се част от наема на Г. срещу разписка.
Свидетелката О.Б.била родом от М. и познава ищцата, познавала и Н. Г..
Свидетелката живеела там откакто се е родила и понастоящем. Съпругата на Н. –Б.,
починала след него, те нямали деца. Свидетелката познава Г.Г.. Имотът на Н. бил
в центъра на селото, представлявал дворно място с две стари къщи, една
стопанска сграда и гараж. В последните 15 години Г. не била ползвала имота и не
била живяла в него, тя имала настрани друго място в селото. Р. засаждала и
обработвала имота, случвало се и свидетелката да й помага, садила и за себе си.
Р. отглеждала картофи, царевица, по малко от всичко. Свидетелката не знае за воден
разговор с наследниците наБ., че мястото е само на Р. и Г.. След смъртта на Н.
иБ.никой не живеел там. Свидетелката знае, че някакви работници си оставяли
инструменти и направили малко покрива, за да не тече. Ходила да помага на Р. да
чистят, защото задължавали да се почиства тротоара, тъй като къщата е в центъра
на селото.
Свидетелката П.А.познавала Г.Г.от много отдавна, били колежки от 1950 до
1988г. Свидетелката имала братовчедка, която живее в М. и ходела там. Г. й
казала, че има възрастни вуйчо и вуйна там. Веднъж през 2003г., минавайки с Г.
оттам се заговорили с Н. и той казал, че когато си отиде половината имот ще
отиде за Г., а другата половина - за останалите наследници. Докато били живи, Г.
често ходела там, свидетелката не знае дали има и друг имот там. От 5-6 години
свидетелката не е ходила в М.. Срещата с Н. през 2003г. била на улицата, пред
имота. От Г. знаела, че последната ходи в М. и обработва имота, предлагала
зеленчуци на свидетелката.
Свидетелката Р.И.познава бабаГ.от 2003г., отишла да живее при нея в кв.
Банишора. Свидетелката живеела в кухнята, а тя живеела с майка си в хола.
Ходила няколко пъти с баба Г.в М., виждала 2 – 3 пъти Н. Г.. Там имало една
баба на легло и Г. я мажела с някакви мехлеми, бабата имала рани от залежаване.
Мисли, че бабаГ.ходела два пъти седмично. Н. нямал деца. Когато свидетелката ходела
в М., Н. казвал, че къщата с гаража ще бъде за Г., а другото за някой друг. Н.
починал през 2005 или 2006г. Свидетелката знаела, че след смъртта му Г. е
ходила в М., не знае колко често. Оплаквала й се, че в нейната къща са пуснати
наематели, казвала, че има желание да ходи през лятото, но няма къде да остане
да преспи, защото в нейната къща били пуснати наематели от някаква нейна
племенница, а другата къща свидетелката знаела, че не е на Г. и е ходила само
през деня. Оплаквала се, че нищо не й дават, че имало някакви земи, които били
под аренда, но не получавала нищо от тях, даже казала на свидетелката, че била
изнудвана да плаща за оградата на двора на Н.. Свидетелката била наемател на Г.
през 2003г. Ходила в М. само докато Н. бил жив. В последните 10 години виждала Г.
4 – 5 пъти, предимно се чували по телефона. Г. си живеела в Банишора, а сега в
Надежда. Не знае дали Г. е ползвала процесния имот след смъртта на Н..
От правна страна: Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013г. по
тълк.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на
отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава
самостоятелно право, което се оспорва, или се позовава на фактическо състояние,
или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с това тълкувателно решение, наличието на
правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения,
наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже
фактите, от които те произтичат.
В случая с оглед фактическите твърдения в исковата молба и установеното по
делото съдът намира, че за ищцата е налице правен интерес от предявените
отрицателни установителни искове срещу ответника. Противно на поддържаното в
жалбата, и констативният нотариален акт на праводателката на ответника, и
договорът за дарение, с който на ответника се прехвърлят в изключителна
собственост две от сградите в имота, засягат правата на ищцата в
съсобствеността. В исковата молба се
твърди и по делото се установи, че ищцата е съсобственик на процесните имоти по
наследствено правоприемство от Н. Г., поради което въззивният съд намира, че за
същата е налице интерес да отрече правата на ответника както защото същият се
легитимира като едноличен собственик на двете сгради в поземления имот, на
които ищцата е съсобственик по наследствено правоприемство от Н. Г., така и
защото договорът за дарение е сключен в нарушение на чл. 76 ЗН и ищцата, като
сънаследник, е процесуално легитимирана да отрече претендираните от ответника
права върху наследствените имоти. По делото се установи, че ответникът оспорва
правата на ищцата, твърди да е едноличен собственик на две от сградите в
съсобствения имот и претендира от нея плащане на обезщетение за ползването им,
което според настоящия състав също обосновава правен интерес за ищцата да
отрече със сила на пресъдено нещо претендираните от ответника права върху
процесните имоти. Различен извод не следва от представената декларация по ЗМДТ,
в която част от сградите в имота са декларирани при квоти ½ ид. част за
ищцата и ½ ид. част за Г.Г.. По делото се установи, че ищцата Р.З. и
праводателката на ответника Г.Г.до сключване на договора за дарение са своили
имотите, но без да превърнат държането на идеалните части на останалите
наследници във владение, поради което какво са смятали в отношенията помежду им
относно идеалните им части съдът намира за ирелевантно.
Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.05.2004г. по
гр.д. № 1/2004г. на ОСГК на ВКС, актът на разпореждане на сънаследник, изцяло
или отчасти, с отделна наследствена вещ (права върху вещи) е относително
недействителен. Разпореждането валидно обвързва страните по сделката и поражда
желаните и целени от тях правни последици, както и в отношенията им с трети
лица. Трети лица, които не са страни по сделката или сънаследници, не могат да
се позовават на тази недействителност. Легитимирани да се позоват в делбеното
производство или по иск за собственост на тази относителна недействителност са
само съделители - сънаследници, неразпоредили дела си. Правото да се иска
прогласяване относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да се упражни с инцидентен,
преюдициален и обуславящ установителен иск или чрез възражение. Актът на
разпореждане със сънаследствена вещ, изцяло или отчасти, е непротивопоставим по
отношение на останалите сънаследници, доколкото с разпоредената вещ не се
изчерпва наследството и не се касае до хипотеза на разпореждане по чл. 212 ЗЗД, или е налице хипотеза на извършени разпореждания
от всички сънаследници със сънаследствения им дял, или разпореждането е между
тях. Сънаследниците, упражнили иска си по чл. 76 ЗН, целят по отношение на тях да бъде
прогласена недействителността на акта на разпореждане със сънаследствената вещ
и връщането на същата в делбената маса.
В случая с договора за дарение Г.Г.е прехвърлила на ответника два обособени
обекта от наследството – къща и гараж, и ½ идеална част от поземления
имот, в който са изградени. Този акт на разпореждане е непротивопоставим на
ищцата – сънаследник, тъй като представлява разпореждане с отделни наследствени
вещи и част от такава вещ преди извършването на делба от всички сънаследници, а
прехвърлената от Г.Г.наследствена част не представлява цялото наследство,
оставено й от Н. Г., доколкото по делото се установи, че в наследството са били
включени и други недвижими имоти. Ищцата, като сънаследник, е процесуално легитимирана
да иска спрямо нея да бъде обявен за недействителен акта на разпореждане със
сънаследствените вещи и връщането на същите в делбената маса, като според
тълкувателното решение това може да стане както в делбеното производство, така
и в производството по иск за собственост, както чрез иск, така и чрез
възражение. Поначало възражението е процесуално средство за защита на ответника
по предявения срещу него иск, но предвид спецификата на отрицателния
установителен иск, при който ответникът претендира спорното право, в исковата
молба по такъв иск ищецът излага възраженията си срещу съществуването на
правото, които следва да се оборят от ответника.
Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че доказателствената
сила на констативния нотариален акт на праводателката на ответника за
придобиване по давност на двете сгради и на идеална част от поземления имот е
оборена. Г.Г.е могла да започне да осъществява владение върху имотите най-рано от
смъртта на нейната наследодателка Е. Т. на 18.10.2005г., така че към датата на
снабдяването й с констативен нотариален акт на 04.07.2013г. не е бил изтекъл
10-годишният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Обстоятелството, че ищцата й е заплащала в
определен период от време (2008 до м. юни 2013г.) припадаща се част от наема
може да означава само, че ищцата е владяла своята част от имотите и е държала
тази на Г.Г., но по делото няма доказателства Г.Г.лично да е осъществявала
фактическа власт върху имотите, още по-малко да е превърнала с едностранни
действия държането на идеалните части на останалите съсобственици във владение,
в който смисъл са разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/06.08.2012г. по
тълк.д. № 1/2012г. на ОСГК на ВКС. По делото няма ангажирани доказателства след
сключване на договора за дарение на 07.11.2013г. ответникът да е владял, лично
или чрез другиго, процесните имоти. Обратно – от приетата нотариална покана от
22.10.2015г. е видно, че и към този момент същият не е упражнявал фактическа
власт върху имота. Плащането на данъци за имота би могло да бъде индиция за
своене на същия, но по никакъв начин не доказва обективния елемент на
владението – фактическа власт върху имота. Поради това несъстоятелен е доводът
в жалбата ответникът да е придобил собствеността върху процесните имоти по
давностно владение преди подаване на исковата молба в съда.
Несъстоятелен е и неясният довод в жалбата, че в дворното място се била
създала хоризонтална етажна собственост и същото представлявало обща част по
смисъла на чл. 38 ЗС. За да е налице изобщо
етажна собственост, следва да са
налице поне два самостоятелни обекта, които да принадлежат на различни лица, което в случая не е налице.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените отрицателни
установителни искове са основателни, а първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено като правилно.
По заявеното от въззиваемата страна искане за произнасяне
от въззивния съд по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК:
В по-новата практика на ВКС се приема, че отмяната на
констативен нотариален акт по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК е законна последица от
уважаване на предявен иск за собственост с предмет засегнато право на
собственост на ищеца от ответник, който се легитимира като собственик с такъв
акт. Поради това при уважаване на такъв иск съдът служебно, дори да няма искане
в тази насока, следва да отмени констативния нотариален акт.
В случая в хода на устните състезания в първата инстанция
ищцата е заявила искане за отмяна на констативния нотариален акт, с който
праводателката на ответника се е легитимирала като собственик. Районният съд не
се е произнесъл по това искане, а от ищцата не е заявено искане за допълване на
решението. Настоящият състав намира, че доколкото предмет на въззивна проверка
е само това, по което първоинстанционният съд се е произнесъл, е недопустимо
при потвърждаване на първоинстанционното решение въззивният съд да се произнася
за първи път по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК. Само в хипотезата на отмяна на
първоинстанционно отхвърлително решение въззивният съд следва да се произнесе
относно отмяната на констативния нотариален акт. Дори да не беше така, в случая
е заявено искане за отмяна на констативен нотариален акт, с който не ответникът
по исковете се легитимира като собственик, а трето лице – негов праводател,
който не е страна по делото. Поради това съдът намира, че не са налице и
предпоставките за отмяна на този констативен нотариален акт по реда на чл. 537,
ал. 2 ГПК в настоящото производство.
При този изход и изричната претенция, на основание чл. 78 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата направените
разноски за настоящото производство в размер на 500 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 85241 от 06.04.2017г., постановено по гр.д. № 11688/2016г. на Софийски районен съд, 42 състав, с което по предявените отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за
установено по отношение на Р.Т.З., ЕГН **********, че С.С.Н., ЕГН **********,
не е собственик на следните недвижими имоти: ½ идеална част от поземлен
имот с идентификатор 48393.4990.347, с площ от 827 кв. м, при граници: имоти с
идентификатори 48393.4990.1092, 48393.4990.971, 48393.4990.349, 48393.4990.345
и 48393.4990.346, на къща със застроена площ от 32 кв. м,, представляваща имот
с идентификатор 48393.4990.347.4, и на сграда – гараж, със застроена площ от 23
кв. м, представляваща имот с идентификатор 48393.4990.347.3 по действащата
кадастрална карта и регистри на с. М., Столична община, одобрени със заповед №
РД-18-15/23.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, всички с
административен адрес: с. М., район Нови Искър, ул. „********.
ОСЪЖДА С.С.Н., ЕГН **********,***, да
заплати на Р.Т.З., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 500.00 лв. (петстотин лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението подлежи на касационно
обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.