РЕШЕНИЕ
№ 1486
гр. Пловдив, 03.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Костадин Б. Иванов
при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело №
20225330115849 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от Н. Р. Д., ЕГН **********, с
адрес гр. П., ул. „***“ № ***, ет. *, ап. **, против „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Балаша“ № 1, бл.9, ет.
2, с която е предявен установителен иск за признаване за установено, че клаузата за
заплащане на неустойка, уговорена в чл. 20 от Договор за потребителски кредит „Бяла
карта“ от ***г., сключен между страните, е нищожна, като противоречаща на добрите
нрави, неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и прекомерна.
С исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит „Бяла карта“ от ***г., с уговорена главница 300 лв., с фиксиран
лихвен процент – 43,20 %, при ГПР от 45,90 %. Посочено е, че съгласно чл. 15 от
Договора, при неплащане на текущо задължение, вземането по кредита е следвало да
бъде обезпечено в тридневен срок от падежа с посоченото в клаузата обезпечение –
осигуряване на физическо лице за поръчител, което да отговорят на посочените в
договора изисквания. Поддържа се, че в чл. 20 от договора е предвидено заплащане на
неустойка от потребителя в размер на 10 % от стойността на усвоената непогасена
главница, включена в текущото задължение за съответния месец. Неустойка се дължала
за всяко неизпълнение на месечно задължение. Изложени са съображения, че така
уговорената неустойка, предвид нейния размер и условия за начисляването й, излизала
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и била
нищожна, като противоречаща на добрите нрави предвид тълкувателната практика на
ВКС. Твърди се, че неустойката не обезпечавала настъпили за кредитора вреди от
неизпълнението, а целяла единствено неговото неоснователно обогатяване за сметка на
потребителя, предвид, че са заложени в договора ограничения, целящи невъзможност
за кредитополучателя да избегне начисляването на неустойката. В тази насока излага
съображения и аргументира още, че неустойката противоречала и на изискванията за
1
добросъвестност в гражданските отношения. Това поведение на кредитора и липсата
на положени достатъчно усилия за оценка на кредитоспособността на потребителя пък
противоречали на целта, заложена в Директива 2008/48. Така се прехвърлял върху
длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора за оценка на
платежоспособсността на потребителя. Счита, че неустойката реално представлявала
допълнителна печалба за кредитора и неправилно не е била оповестена още в
договорното съдържание, което водело до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Неустойката била необосновано завишена, а неустоечната клауза неравноправна на
основание чл. 143, т. 5 ЗЗП. В подкрепа на изложеното цитира съдебна практика. Иска
се прогласяване нищожността на оспорената клауза и присъждане на разноски.
В срока за отговор ответникът „Аксес Файнанс“ ООД излага фактически
съображения относно характера на кредитното правоотношение по Договор за кредит
„Бяла карта“ и относно възникналите между страните правоотношение по повод на
процесния такъв договор. Изтъква, че считано от *** г. вземанията по договора били
прехвърлени от „Аксес Файнанс“ ООД на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ АД, за което било изпратено уведомление до Н. Д.. В тази насока развива
съображения за недопустимост на иска спрямо него и моли за прекратяване на делото.
По същество счита иска за неоснователен. Възразява се на ищцовите твърдения, че
клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави и заобикаля изискванията на чл.
33 ЗПК и ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че изискванията към поръчителя
не могат да обосноват извод, че се препятства потребителя да изпълни договорените
условия за предоставяне на обезпечение, като изтъква, че потребителят изначално е
бил запознат с тези изисквания и ако и считал, че не може да ги изпълни, не е следвало
да сключва договора. Счита, че неустойката е уговорена в унисон с нейните
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и не противоречи на добрите
нрави. В допълнение към това изтъква, че неустойката се дължала за неизпълнение на
договорно задължение. Счита за неотносими твърденията за нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК, а развитите от ищцата съображения за нищожност на клаузата за неустойка
поради противоречие с добрите нрави – за голословни и лишени от конкретика.
Размерът на неустойката пък не следвало да се взема предвид при определяне на ГПР
по кредита, като аргументира, че не е налице нарушение и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По
изложените съображения моли за отхвърляне на иска.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235,
ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По делото не се спори, че страните са сключили Договор за потребителски
кредит „Бяла карта“ от ***г., с уговорена главница от 300 лв., с посоченото от ищеца
съдържание. Това е видно и от представеното копие на същия.
Съгласно договора на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 300
лв. от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при
уговорен годишен лихвен процент от 43,2 % и посочен годишен процент на разходите
– 45,9 %. Договорът е сключен за неопределен срок. В договора е уговорена и клауза за
неустойка – чл. 20, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение,
която неустойка е в размер на 10 % от стойността на усвоената е непогасена главница,
която е включена в текущото месечно задължение и се начислява за всяко отделно
неизпълнение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 15 от Договора, в рамките
на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под
формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва до отговаря
на конкретно посочени в договора изисквания – да е физическо лице, навършило 21
години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов
2
договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с
минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с
кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се
начислявала и дължала посочената неустойка от 10 % от стойността на главницата,
която се начислява за всяка просрочена месечна погасителна вноски.
Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за
недействителна, в частност нищожна, като противоречаща на добрите нрави, и
неравноправна поради нейната прекомерност – нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПК,
като се споделя изложеното от ищцовата страна в тази насока и се намират за
неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл.
Уговорената в чл. 20 от Договор за потребителски кредит „Бяла карта“ от ***г.
неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от
предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни
след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните
поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да
гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на
кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения
срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето
на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал
реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е
могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради
евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва
договорът. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към
възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за
неустойка, а именно ежемесечно, заедно с погасителните вноски. С оглед на
изложените съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетинелно и санкционна функции, което прави
клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите
нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Предвид пък липсата на срок на договорното
правоотношение, съгласно чл. 4, ал. 1 от договора, и размерът на отпусната сума – 300
лв., то неустойката от 10 % от главницата, изчислена за всяка просрочена вноска, то на
годишна база тази неустойка може да надхвърли 100 % от главницата. В тази насока и
при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 20 от процесния договор за
кредит, действително се намира да е прекомерна и нарушаваща изискванията на чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Посоченият извод не се променя независимо, че неустойката не е
във фиксиран размер, а се начислява за всяка забава и крайният й размер зависи от
поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е предвидил най-малкото
лимит на сумата за неустойката, който да е съобразен със законоустановените
ограничения досежно общите разходи по кредита, като вземе предвид и размерът на
възнаградителаната лихва.
Неоснователни, предвид порока на сделката, са възраженията на ответника, че
ищецът, бидейки запознат със съдържанието на договора, е можел да извърши
обоснована преценка и да не сключи договора. Това е така, защото противоречието на
добрите нрави и прекомерността на размера на неустойката, водещи до нищожността
на клаузата за неустойка в договора стоят извън волята на кредитополучателя за
сключване на договора за кредит. Клаузата е недействителна независимо дали
кредитополучателя-настоящ ищец е съзнавал нейната нищожност или не, като
окончателното му желания да сключи договора не санира въпросния порок.
3
С оглед на гореизложеното искът се намира за основателен и като такъв ще се
уважи, като клаузата за неустойка в чл. 20 от Договор за потребителски кредит „Бяла
карта“ от ***г. се прогласи за нищожна, като противоречаща на добрите нрави и
уговорена в нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, поради прекомерността на
уговорената неустойка.
За пълнота следва да се отбележи, че по делото останаха недоказани твърденията
на ответника за извършена цесия на вземанията по процесния договор за кредит,
предвид това, че не се ангажираха никакви доказателства в тази насока от ответното
дружество. Няма данни и длъжникът, настоящ ищец да е уведомяван за подобна цесия,
а дори да се приеме, че това е сторено в хода на делото, то последното не прави иска
недопустим, каквито възражения за изложени в отговора на исковата молба, тъй като
към момента на неговото предявяване и с оглед разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД се
приема, че ищецът е предявил настоящия установителен иск срещу надлежния спрямо
него кредитор.
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1
ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и
съдействие. В полза на ищеца следва да се присъди сумата от 50 лв. разноски за
държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на ***
А. И. от ПАК следва да се присъди сумата от 400 лв. адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Н. Р. Д., ЕГН
**********, с адрес гр. П., ул. „***“ № **, ет. *, ап. ***, и „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Балаша“ № 1, бл.9, ет.
2, че клаузата за заплащане на неустойка, уговорена в чл. 20 от Договор за
потребителски кредит „Бяла карта“ от ***г., сключен между страните, е нищожна,
като противоречаща на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и неравноправна
по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Балаша“ № 1, бл.9, ет. 2, да заплати на Н. Р. Д., ЕГН
**********, с адрес гр. П., ул. „***“ № **, ет. *, ап. **, сумата от 50 лв. разноски за
платена държавна такса.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Балаша“ № 1, бл.9, ет. 2, да заплати, основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв., на *** А. И. от ПАК, със служебен адрес гр. П., ул. „***“ № ***, сумата от 400
лв., представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на
ищеца по настоящото дело.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________
4