РЕШЕНИЕ
№ 851
гр. Пловдив, 17.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20225300501208 по описа за 2022 година
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба подадена от „А1 България“ ЕАД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. Кукуш №
1, чрез пълномощника адв.А.П. , против Решение № 260166 от 22.02.2022 г.
по гр. дело №13813/2020 г. по описа на ПРС, ХІІ гр. с, в частта, с която е
отхвърлен искът на жалбоподателя за признаване за установено по
отношение на ИВ. П. Р., ЕГН **********, от Пловдив, ул. ***, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 691,07 лв., представляваща неустойка, за която е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 2116 от дата
27.04.2020г. по ч.гр. дело № 4605 по описа на ПРС за 2020г.
Решението не е обжалвано в останалата му част.
Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за
неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в
обжалваната част.Жалбоподателят е инвокирал оплакване за неправилно
установени факти по делото и неправилно приложен закон при отчитане на
фактическия състав, прекратяващ договора между страните. Доставчикът се
1
позовава на общи условия, уреждащи автоматично прекратяване като
последица на продължаваща забава на длъжника. Счита, че тази клауза
изключва необходимостта от отправяне на каквото и да било изявление от
изправния кредитор, за да отпадне действието на договора занапред,
респективно за да се породи основанието за начисляване на неустойка за
предсрочно прекратяване, причинено от потребителя на услугата като
неизправен длъжник.Искането към въззивния съд е за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на ново
по същество на правия спор, с което исковата претенция бъде уважена, като
бъде признато за установено вземането на търговското дружество срещу
ответника за неустойка в размер от 691,07 лева.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемия Н. Д. В., ЕГН ********** , чрез назначения му по
делото особен представител адв. А.Ц., в който взема становище за нейната
неоснователност и настоява за потвържаване на първоинстанционното
решение в обжалваната част.
Пловдивски окръжен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна с правен интерес от
обжалване и е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. То е и правилно, като
краен резултат и въззивният съд при служебната си проверка не констатира
нарушения на императивни материално правни правила, които е длъжен да
коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно
задължителните указания, дадени с ТР 1/2013 ОСГТК.
По доводите, изложени в жалбата, съдът намира следното:
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
2
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
В случая първоинстанционното решение в частта, с която е признато за
установено вземането на търговското дружество срещу ответника в размер от
1 444.26 лева- главници , от които 254.72 лева –стойност на доставени и
незаплатени телекомуникационни услуги и 1189.54 лева- стойност на
незаплатени вноски за крайни устройства на изплащане е влязло в законна
сила , като необжалвано.
Ето защо пред въззивният съд е преклудирано оспорването на
фактическите и правни изводи на първостепенния съд относно сключването,
съдържанието и правното действие на подписаните между страните договори
за мобилни услуги и договорите за лизинг на мобилни апарати.
Спорният по делото въпрос пренесен пред въззивната инстанция, с
оглед оплакванията инвокирани с въззивната жалба, е дали поради
допустаното от ответника договорно неизпълнение на задълженията за
заплащане на дължимите суми за предоставени му от ищеца мобилни услуги
и мобилни апарати е налице разваляне на договорите от страна на мобилния
оператор и възникнало ли е в неговия патримониум право да претендира
заплащане от клиента неустойка за предсрочно прекратяване на договорите за
мобилни услуги за остатъка от срока на договорите и неустойка,
съизмерима с отстъпката от цената на закупен мобилен апарат.
С обжалваното решение първоинстанционния съд е приел, че такова
право не е възникнало в патримониума на мобилния оператор, тъй като
същият не е представил по делото документ , в който да е обективирана
волеизява на кредитора в този смисъл.
Въззивният съд намира така изложените от първоинстанционния съд
мотиви за неправилни.
Видно от приложените по делото договор №*********/22.10.2015г. и
приложения съответно от 21.12.2015г.;20.12.2016г. , подписани от
потребителя, сроковете за ползване на услуги са били уговорени за 24 месеца,
изрично посочени като крайна дата в последното приложение 20.12.2018г.
Няма спор, че потребителят не е заплащал абонаментните такси и
таксите и цената на закупеното мобилно устройство, като дължимостта на
3
това вземане е установена в необжалваната част от решението.
Между страните няма спор относно съдържанието на общите условия,
прилагани от доставчика при сключване на договора с този клиент, към които
всяко от подписаните от потребителя съглашения изрично препраща. В чл.
54.1 от тези условия е уредено правото на доставчика да прекрати договора
при неплащане на дължими суми, а допълнително в чл. 54.12 е предвидено
автоматично отпадане на облигационната връзка между страните при забава
продължила повече от 124 дена. Като възприема тези уговорки в съвкупност,
съдът преценява, че макар и да е оповестено като „прекратяване“, по
последиците си правото на доставчика е равносилно на разваляне без
предизвестие поради неизпълнение, тъй като цели да освободи занапред
оператора от задължението му да гарантира достъпа на клиента до
далекосъобщителните услуги в своята мрежа. Следва да се отчете
спецификата на ангажимента на доставчика със срок, който изцяло го ползва,
като му осигурява сигурен пласмент на услуга в силно конкурентен пазар.
Затова и принципно едностранното прекратяване от страна на доставчика не
лишава толкова потребителя от удобен за него срок, колкото доставчика от
очакван фиксиран по размер приход. Специалната
уговорка фингираща резултат аналогичен на отправено изявление за
разваляне при продължителна забава цели да осуети възможността за
злоупотреба от страна на доставчика, който има техническа възможност да
спре временно достъпа до мрежата на неизправния си клиент при първа
забава, но да продължи да начислява цена за абонамент като възнаграждение
за ангажимента си да поддържа връзката на клиента с мрежата си занапред
като просто съхрани абонаментния му номер. С въведеното автоматично
прекратяване възможността на кредитора да упражни едностранно право на
разваляне не може да надхвърли период от 124 дни и дори и да не бъде
упражнено по-рано, в интерес на потребителя е действието на този неполезен
вече за него срочен договор да отпадне.
Клаузата на чл. 54.12 не създава значително неравновесие в правата и
задълженията на страните, напротив именно тя ги балансира. Независимо че
не са били конкретно договаряни в преговори с този клиент, а са възприети
като предварително съставени от доставчика уговорки, тези разпоредби нямат
характеристика на неравноправни клаузи и могат да обвързват валидно
4
потребителя. Спецификата на услугата в случая точно е отразена в общите
условия на доставчика и след като са били възприети от клиента изрично с
писмено изявление, клаузите относно развалянето на договора по право са
заместили общите диспозитивни правила за разваляне на сделките, уредени в
чл. 87 ЗЗД, като са приравнили по последици продължителното виновно
неизпълнение на субективна невъзможност (чл. 89 ЗЗД). Изводите на първата
инстанция, основани именно на дерогираните законови положения не могат
да бъдат възприети. Оплакването на въззивника е основателно и съдът следва
да разгледа претенцията му самостоятелно, като приложи правилно закона.
Съответно на установената забава на клиента по начислените такси за
ползваните услуги, въззивният съд приема за установено довършването на
фактическия състав, пораждащ прекратяването на облигация с
продължително изпълнение занапред (на осн. чл. 88 ал.1 ЗЗД) поради
развалянето на договора по право с настъпване на уговорено между страните
основание за това.
Що са касае до вземанията на ищеца за неустойка за предсрочно
прекратяване на договорите за мобилни услуги за остатъка от срока на
договорите и неустойка, съизмерима с отстъпката от цената на закупен
мобилен апарат, съдът споделя крайния извод на първоинстанционния съд, че
същите не са дължат.
Претендираните неустойки се основават на уговорка, според която при
прекратяване на договора по вина или по инициатива на потребителя,
последният дължи неустойка в размер на всички стандартни месечни
абонаменти за периода от прекратяването до изтичане на уговорения срок,
като максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния
размер на стандартните месечни абонаменти. Наред с така определената
неустойка, за потребителя се предвижда и задължение за заплащане на
разликата между стандартната цена на устройството / в брой, без абонамент/,
съгласно ценова листа , действаща към момента на сключване на договора, и
изплатена от него при предоставянето му/ в брой или съответно обща
лизингова цена по договора за лизинг/, каквато съответства на оставащия
срок на договора.
Съгласно формираната съдебната практика /Решение №229 от
21.01.2013г. на ВКС по т.д.№1050/2011г., II т.о.; Решение №178 от
5
26.02.2015г. на ВКС по т.д.№2945/2013г., II т.о./ при произнасяне по
претенция за неустойка съдът следи служебно за нищожност поради
противоречие със закона или добрите нрави на клаузата от договора, в която
същата е била уговорена. В случая ищецът претендира установяване на
вземане за неустойка за предсрочно прекратяване на договори за мобилни
услуги, предвиждащи че в случай на прекратяването им преди изтичане на
срока им по вина или искане на потребителя той дължи неустойка в размер на
оставащите до изтичане на уговорения срок, месечни абонаменти по техния
стандартен размер, като в договора е предвидено, че максималният размер на
неустойката не може да надвишава трикратния размер на месечните
абонаменти. Настоящият състав на съда приема за нищожна посочената
клауза поради противоречието й с добрите нрави, тъй като така уговорена
неустойката няма присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, а се превръща в средство за неоснователна обогатяване за
оператора, който получава правото да претендира и получи уговорените
месечни абонаментни такси по техния т.нар. „стандартен“ размер, който е по-
висок от уговорения в договора, без да предоставя насрещната услуга за тях.
Според настоящия състав на съда посочените клаузи са и неравноправни
съгласно чл.143, ал.1 във връзка с ал.2, т.5 и т.15 от ЗЗП. Предвидената
неустойка при прекратяване на договора в размер на три стандартни месечни
абонамента е необосновано висока, тъй като не е съобразена с размера на
евентуалните вреди, които операторът би претърпял. Последните не следва да
се съизмеряват с пропуснатите по самия договор месечни абонаменти, тъй
като получаването на последните е свързано с предоставяне на определени
услуги за абоната, които след прекратяването на договора вече няма да бъдат
предоставяни и за предоставянето на които не съществува пречка да бъде
сключен договор с друг абонат. Отделно от това в конкретния случай
размерът на неустойката е обвързан не с уговорените в самия договор, а с
т.нар. „стандартни“ месечни абонаменти, които са в по- висок размер. При
това положение се създават предпоставки за неоснователно обогатяване на
кредитора, тъй като в ситуация, при която до изтичане на срока на договора
остават три и по- малко месеца той ще има право да получи от потребителя
обезщетение, надвишаващо сумата, която би получил при изпълнение на
договора. При получаването на неустойката би се заобиколила и нормата на
чл.143, ал.2, т.15 от ЗЗП, тъй като потребителят би бил задължен да изпълни
6
задълженията си по договора, като заплаща абонаментните такси, без
операторът да изпълнява своите, предоставяйки му услугата. Ето защо
исковата претенция на ищеца по отношение на претендираните вземания за
неустойки поради предсрочното прекратяване на договорите е неоснователна
и правилно е отхвърлена от районния съд макар по други съображения.
Противоречаща на добрите нрави и неравноправна съгласно чл.143,
ал.2, т.13 от ЗЗП е и клаузата предвиждаща, че в случаите на предоставено
устройство при прекратяване на договора потребителят дължи такава част от
разликата между цената на устройството без абонамент съгласно ценовата
листа на оператора, действаща към момента на сключване на договора и
заплатената от него цена в брой или обща лизингова цена по договора за
лизинг, каквато съответства на оставащия срок на договора. Посочената
клауза позволява на търговеца да увеличава цената на устройството, без
потребителят да може да се откаже от договора, както и да получи за
устройството значително по- висока от първоначално определената му и
уговорена между страните цена. Ето защо и тази искова претенция е
неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Доколкото първоинстанционият съд е достигнал до правилен и
законосъобразен краен извод и е отхвърлил претендираните от ищеца
вземания за неустойка за предсрочно прекратяване на договорите за мобилни
услуги за остатъка от срока на договорите и неустойка, съизмерима с
отстъпката от цената на закупен мобилен апарат, решението на районния съд
в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от гореизложеното, и на осн. чл.269 ГПК съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260166 от 22.02.2022 г. по гр. дело
№13813/2020 г. по описа на ПРС, ХІІ гр. с., в частта, с която е отхвърлен
искът на „А1 България“ ЕАД, с ЕИК *********, за признаване за установено
по отношение на ИВ. П. Р., ЕГН **********, от Пловдив, ул. ***, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 691,07 лв., представляваща неустойка,
за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 2116 от
дата 27.04.2020г. по ч.гр. дело № 4605 по описа на ПРС за 2020г.
7
В необжалваната част,първоинстанционното решението е влязло в
законна сила.
ДА СЕ ИЗДАДЕ на адвокат А.Н. Ц., ЕГН:********** - особен
представител на ИВ. П. Р., ЕГН **********, разходен касов ордер за
определеното му адвокатско възнаграждение за въззивното производство в
размер на 300 лева.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280 ал.3
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8