Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 12.11.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ІV граждански състав в
открито заседание, на четиринадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ
: МИЛЕНА ТОМОВА
При
секретаря : Анета Христова
като разгледа
докладваното от съдия Томова гражданско дело № 4067 по описа на съда за 2019
г., за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно
основание чл.422, ал.1, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2,
вр.чл.79 ЗЗД, вр. с чл.86 ЗЗД.
Пред ПлРС
е депозирана искова молба от ***, чрез юрк. ***против И.Ц.Ц., с която се твърди,
че между ***- като заемодател и отв. И.Ц.- като заемополучател, е сключен
договор за заем №***., при ***за сумата от 1000лв.- главница, чиста стойност на
кредита. Твърди се, че договорът има силата на разписка за получаване на сумата
по него. Твърди се, че общата стойност на плащанията по договора е в размер на
1111,32лв., вкл. главница и договорна лихва от 111,32лв., на 27 равни седмични
вноски, всяка от 41,16лв., с падеж на първата- 06,02.2018 и на последната-
07.08.2018г, при фиксиран лихвен процент за срока на договора. Твърди се, че
съобразно договора, при забава на плащането на падежа, с повече от 30
календарни дни, заемополучателя дължи на кредитора такса разходи, за събиране
на просроченото вземане- изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения
и др., в размер на 9лв. Посочва се, че таксата се начислява за всеки следващ 30
дневен период, като всички начислени такси не могат да надхвърлят 45лв. Твърди
се, че в случая на длъжника е начислена такса от 45лв. Твърди се също, че на
основание чл.4, ал.1 от Договора, заемополучателя се е задължил да предостави
обезпечение на заема, чрез поръчителство на две физически лица, всяко от които
да отговаря на конкретни изисквания- посочени, или чрез предоставяне на
банкова гаранция, с бенефициер –
заемодател. Твърди се, че поради
непредставяне на каквото и да е обезпечение от страна на длъжника, на основание
чл. 4, ал.2 от договора, на същия е начислена неустойка от 669,33лв., която
страните са се споразумели да бъде разсрочена на 27 седмични вноски, всяка от
24,79лв., платими на падежните дати на погасителните вноски. Посочва се, че
заедно с неустойката, размерът на погасителната вноска е 65,95лв. Посочва се
също, че е начислена лихва за забава, за периода 07.02.2018г до датата на
заявлението по чл. 410 от ГПК, в размер на 86,62лв. Твърди се, че от страна на длъжника няма никакво плащане по
кредита. Твърди се, че срокът на договора е изтекъл на 07.08.2018г, поради
което не е обявяван за предсрочно изискуем. Твърди се, че между заемодателя и
ищеца в настоящето производство, е сключен рамков договор за цесия от
16.11.2010г. и Приложение №1 към него от
01.08.2018г., въз основа на които в полза на ищеца, е прехвърлено вземането по
процесния договор за кредит. Твърди се, че ищецът – цесионер е изпратил до
ответника уведомление за станалата цесия, чрез Български пощи, върнато в
цялост, като непотърсено. Моли да връчи уведомлението за станалата цесия с
преписите от ИМ и приложенията й. Твърди се, че ищецът е депозирал заявление по
чл.410 от ГПК, по което е образувано ч. гр.д.№ 2069/2019г на ПлРС.
В
заключение моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено
спрямо ответника И.Ц.Ц., на основание чл.422, ал.1, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр.
чл. 240, ал.1, вр. чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че дължи сумата общо
1912,27лв., от която сумата от 1000лв.- главница, сумата от 111,32лв.-
договорна лихва, сумата от 669,32лв.-
неустойка за неизпълнение, сумата от 86,62лв.- обезщетение за забава и сумата
от 45лв.- такса разходи, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, до окончателното изплащане на
сумите. Претендират се разноски.
Ответникът
И.Ц.Ц. не е депозирала писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК и не е
ангажирала становище по исковете.
Съдът като
прецени събраните в хода на производството доказателства и обсъди доводите на
страните намира за установено следното от фактическа страна :
От приложеното
ч.гр.д. №***по описа на ПлРС се установява, че ищеца депозирал на 02.04.2019г.
пред ПлРС заявление срещу ответницата И.Ц.Ц. за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 от ГПК за процесните вземания. На 03.04.2019г. е
била издадена Заповед за изпълнение за претендираните вземания, като на 03.05.2019г.
е постъпило писмено възражение от длъжника. С определение на съда от 08.05.2019г.
е указано на заявителя да предяви иск за
установяване на вземането си, на основание чл.415, ал.1 от ГПК. Установителната
искова претенция е предявена в законоустановения едномесечен срок, поради което
съдът я намира за допустима.
От
представените преписи на Предложение за сключване на договор за паричен заем,
изходящо от ответницата и Договор за заем №***., сключен между ***, в
качеството на заемодател и И.Ц.Ц., в качеството на заемател се установява, че
по силата на постигнато между страните съглашение заемодателя е предоставил на заемателя
заем в размер на 1 000лв. Според обективираното в чл.3 от сълашението със
заемната сума е било погасено изцяло задължение на длъжника по Договор за
паричен заем №***в размер на 851,45лв., а останалата част от предоставената главница
е била изплатена на заемополучателя, като реалното плащане ие изрично
удостоверено в чл.3, ал.2.
Според
обективираното в чл.2 от договора, ответницата е следвало да върне
предоставената й в заем сума на 27 броя седмични вноски, всяка в размер на 41,16лв.
и платима на посочени дати на падеж за периода от 13.02.2018г. до 07.08.2018г. При
това са уговорили фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 40% и общ размер на всички плащания 1 111,32лв.,
от които 1 000лв. главница и 111,32лв. договорна лихва
Страните са уговорили също така, според
обективираното в чл.4, задължение в тежест на заемателя в срок до три дни, считано от сключване на
договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1). Две
физически лица поръчители, отговарящи на определени изисквания или 2). Банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя. При неизпълнение на това задължение са
предвидили в чл.4, ал.2 неустойка в размер на 669,33лв., която да бъде заплащана от заемателя разсрочено, заедно
с всяка от погасителните вноски, като към всяка от тях се добавя сума в размер
на 24,79лв.
Установява
се от приложения препис на Рамков договор за цесия от 16.11.2010г. и препис-извлечение
от Приложение №1 към него от 01.08.2018г., че заемодателя *** е прехвърлил на
ищеца „А.з.с.н.в.” вземанията, произтичащи от процесния договор за заем ***.
Представено е и писмено потвърждение от цедента за извършената цесия.
От представения
препис на пълномощно, изходящо от ***, чрез представляващия го изпълнителен
директор се установява, че дружеството е упълномощило цесионера „А.з.с.н.в.” да
уведоми от името на цедента всички длъжници по всички вземания, които са били
цедирани по силата на сключения договор
за цесия от 16.11.2010г. Това касае и цесиите, извършени във формата на допълнителни приложения към сочения договор.
Видно е от
приложения препис на уведомително писмо с изх.№***., че с него е било предприето
уведомяване на длъжника за извършената цесия на вземанията, произтичащи от
процесния договор за заем. Същото съдържа уведомление от цедента, чрез
цесионера, като има позоваване на соченото по-горе пълномощно от ***. От
приложеното известие за доставяне е видно, че уведомителното писмо за цесията
не е било връчено на адресата.
При така
установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Установи се безспорно в производството
по делото валидно възникнало
облигационно правоотношение между ответницата, в качеството на заемател и ***,
в качеството на заемодател по сключен между тях Договор №***.
Безспорно
е, че заемодателя е изпълнил основното си, произтичащо от договора задължение
да предостави на заемателя уговорената сума в размер на 1 000лв., при което в
тежест на заемателя е възникнало задължението да върне сумата по уговорения начин
и срок.
Установи се,
че страните са уговорили и фиксиран годишен лихвен процент по
заема в размер на 40%, при което размера на договорната лихва е била определена
на 111,32лв., платима на седмични вноски, заедно с главницата.
Не се
спори също така, че ответницата не е извършила плащания по процесния договор, като
падежът на последната дължима вноска е изтекъл на 07.08.2018г.
Преценявайки съществуването на претендираните от ищеца вземания, съдът
намира, че следва да се занимае на първо място с валидността на неустоечната
клауза по процесния договор за заем. Вярно е, че от страна на ответницата не е
направено възражение за нищожност на посочената клауза, но доколкото предмет на
иска е и реалното изпълнение на процесната
неустоечна клауза, за да прецени основателността на претенцията в тази й
част, съдът следва да извърши първо преценка относно съществуването на това
задължение. Тази преценка неминуемо включва обсъждане действителността на
клаузата, пораждаща задължението, чието изпълнение се претендира (в този смисъл
е и съдебната практика, изразена в Решение №229 от 21.01.2013г. на ВКС по
т.д.№1050/2011г., II т.о.). Съдът счита,
че в случая следва да се извърши преценка за съответствието на процесната
неустоечна клауза с добрите нрави.
Както е
прието в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора
при използването на критерии като естеството на задълженията, изпълнението на
които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено
с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека; съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди и други. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената
цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
В
настоящият случай, съдът при преценката си съобрази следното: Процесната
неустойка е уговорена за неизпълнение на задължение на заемополучателя да
осигури на кредитора обезпечение след сключване на договора– осигуряване на
двама поръчители, отговарящи на определени условия, сред които нетен
осигурителен доход над 1000лв., липса на задължения по други договори за кредит
или ако имат такива – да са изрядни платци, или като втори вид обезпечение –
банкова гаранция в размера на дължимата по процесния договор главница и
възнаградителна лихва. Касае се за
обезпечения, осигуряването на които обикновено е условие за отпускане на
кредит, за да бъде гарантиран кредитора, че ще събере безпроблемно вземанията
си. Може да се приеме, че свободата на волята на договаряне допуска едно такова
задължение да възникне сред предоставяне на заемната сума. Поставя се обаче
въпроса какви са вредите, които биха настъпили за кредитора при неизпълнение на
това задължение на заемателя и адекватна ли е уговорената неустойка да обезщети
очакваните от неизпълнение вреди. Очевидно е, че вредите при липса на
обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си
доброволно и разходи за принудителното им
събиране, в това число воденето на съдебни дела и разноски в
изпълнително производство. Съдът намира, че уговорената парична неустойка в един
размер, който е повече от половината от заетата сума, няма как да улесни
събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи
разходите по принудителното събиране, т.к. те са по Закон дължими на кредитора
и в исковото и изпълнителното производство. Напротив, начислената неустойка
почти удвоява дълга на заемателя и естествено води до затрудняване доброволното
му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително
събиране. Всичко това навежда на извод, че целта й е неоснователно обогатяване
на кредитора. При тези съображения, съдът счита, че целта, за която е уговорена
процесната неустойка от 669,33лв., излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, което я прави нищожна, поради накърняване
на добрите нрави.
Предвид
горното, съдът счита, че ответницата не дължи на кредитора по процесния договор
за заем претендираната неустойка в размер на 669,33лв.
С оглед приетата нищожност на
клаузата за неустойка и действителност на останалите уговорки, закрепени в
писменато съглашение, съдът счита, че ответницата е останала след сключване на
договора задължена към кредитора за главницата от 1 000лв. и уговорената
договорна лихва в размер на 111,32лв.
Недоказани останаха твърденията на ищеца, че част от съдържанието на
процесния договор за заем е уговорката за дължимост на разходи за събиране,
представляващи такси и разноски за напомнителни писма, електронни съобщения,
телефонни разговори и посещения на адрес в размер на по 9лв. за всеки 30 дневен
период, до максимален размер от 45лв.
Дори и при наличието на такава изрична уговорка, в тежест на кредитора
би било да установи какви действия за събиране на дълга са били извършени, за
които да е дължима някаква такса, а в настоящото производство не бяха
ангажирани доказателства в тази насока. Поради това, съдът счита, че не се
установи съществуването на това задължение на ответницата за такса разходи.
От
представените преписи на Рамков договор за цесия от 16.11.2010г. и Приложение
№1 към него от 01.08.2018г. се установи, че вземания, произтичащи от процесния
договор за кредит са били прехвърлени от заемодателя *** в полза на ищеца „А.з.с.н.в.”
ЕАД. Доколкото, обаче, само съществуващи вземания могат да се прехвърлят, сред
тях не са вземанията за неустойка по приетата за нищожна клауза и за разходи в
размер на 45лв.
Съгласно
разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД цесията има действие
спрямо длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния кредитор.
Безспорно е, че правно релевантно е уведомлението, извършено от цедента, а не и
такова от цесионера.
Както приема
ВКС в практиката си, няма пречка предишният кредитор да упълномощи новия
кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3
и ал. 4 от ЗЗД,
а длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето
лице като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор (в
този смисъл е Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г.,
III г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК).
В случая,
както се установи от доказателствата по делото, цесионера ***е предприел
уведомяване на длъжника за извършената цесия, в качеството на пълномощник на
цедента ***, съгласно изрично пълномощно за това действие.
Съдът
намира, че уведомяването не е надлежно сторено преди депозиране на заявлението
по чл.410 от ГПК, т.к. няма представени доказателства в тази насока.
Въпреки
горното, обаче, уведомителното писмо, заедно с пълномощното от цедента е
връчено лично на ответницата, като приложение
към исковата молба. Както приема трайната практика на ВКС (изразена в Решение
№ 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 78
от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК –постановени по
установителен иск след развило се заповедно производство, а последното след
постановяване на ТР от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК), получаването
на уведомлението в рамките на съдебното
производство по предявен иск за прехвърленото вземане следва да бъде съобразено
по правилото на чл.235, ал.3 от ГПК.
Следва отново да се отбележи, че се касае за уведомление, изходящо от
упълномощено от цедента лице, а не от
цесионера в качеството на последващ кредитор.
С оглед приетото за редовно връчване
на уведомлението като приложение към исковата молба, съдът счита, че цесията,
извършена посредством Приложение №1 от 01.08.2018г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., е породила действие спрямо ответницата и тя дължи плащане
на произтичащите от процесния договор за заем задължения в полза на цесионера „А.з.с.н.в.”
ЕАД. Това се отнася за задълженията, произтичащи от валидните договорни клаузи
– главница в размер на 1 000лв. и договорна лихва в размер на 111,32лв.
Ответницата
дължи и законната лихва върху непогасените месечни вноски, включващи главница и
договорна лихва, за периода от датата следваща падежа на всяка вноска до датата
на депозиране на заявлението – 02.04.2019г. Между страните не е налице спор че
размера на мораторната лихва за посочения период е в претендирания размер от 86,62лв.
Предвид
изложеното, съдът счита, че следва да се признае за установено съществуването
на вземането на ищеца спрямо ответницата за главница по процесния договор за
заем в размер на 1 000лв., договорна лихва в размер на 111,32лв. и мораторна
лихва в размер на 86,62лв. за периода от 07.02.2018г. до 02.04.2019г.
Претенцията на
ищеца за установяване съществуването на вземането му за неустойка в размер на 669,33лв.
и за такса разходи в размер на 45лв. следва да се отхвърли като неоснователна и
недоказана.
С оглед
изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК съдът следва да се произнесе по
направените разноски в заповедното и исковото производство, при съобразяване
приетото в т.12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на
ОСГТК. В заповедното производство са били сторени разноски за
държавна такса в размер на 38,25 лв., а разноските за юрисконсултско
възнаграждение се определят от съда на 50лв. по правилото на чл.78, ал.8 от ГПК, изм. ДВ бр.8 от 2017г., във вр. с чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ,
във вр. с чл.26 от Наредбата за заплащане на правната помощ или общо разноски в
размер на 88,25лв. От тях ответницата дължи сумата от 55,60лв., съразмерно
частта от вземанията, чието съществуване се установи в исковото производство.
В исковото
производство ищеца е направил разноски за държавна такса в размер на 111,75лв.
и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв., определено по правилото
на чл.78, ал.8 от ГПК, във вр. с чл.25, ал.1 от НПП или общо 211,75лв.
Съразмерно уважената част от иска, ответницата му дължи разноски в размер на 133,40лв.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание
чл.422, ал.1 от ГПК, че И.Ц.Ц. с ЕГН **********,***
ДЪЛЖИ н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, ***, следните суми : сумата от 1 000лв.,
представляваща главница по Договор за паричен заем №***.; сумата от 111,32лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 06.02.2018г. до 07.08.2018г. и сумата от 86,62лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 07.02.2018г. до 02.04.2019г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 02.04.2019г. до
окончателното изплащане на вземането, които суми представляват част от вземанията, за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 03.04.2019г. по
ч.гр.д.№***по описа на ПлРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за
установяване дължимостта на неустойка в размер на 669,33лв. и такса разходи в
размер на 45лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание
чл.78, ал.1 от ГПК И.Ц.Ц. с ЕГН **********,***
ДА
ЗАПЛАТИ н. „А.З.С.Н.В.”
ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, ***, следните суми: сумата от 55,60лв.,
представляваща разноски за заповедното производство и сумата от 133,40лв.,
представляваща разноски за исковото производство, съразмерно уважената част от
иска.
решението
подлежи на обжалване пред плевенски
окръжен съд с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
районен съдия: