Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 14. 10. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
като разгледа
докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 5580 по описа на Софийския градски съд за 2019 г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258. от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от „Г.-Б.Т.“, ЕИК *******, седалище и
адрес на управление ***, (въззивник) чрез процесуалния представител адвокат Н.А.
към Пазарджишката адвокатска колегия, съдебен адрес ***., срещу Решение № 568099
от 21. 12. 2018 г., постановено от Софийския районен съд, 54-ти състав, по гр.
д. № 52828 по описа на Софийския районен съд за 2017 г. Пред първата инстанция
въззивникът е предявил иск за плащане на застрахователно обезщетение в размер
на 18 700 лева и 59 стотинки по твърдяна застраховка „Отговорност на
превозвача на товари по шосе“, както и обезщетение в размера на законната лихва
за забава, считано от датата, на която е било отказано заплащането на
застрахователното обезщетение (14. 03. 2017 г.) в размер на 733 лева и 88
стотинки. С обжалваното решение районният съд е отхвърлил исковете изцяло.
Въззивникът намира, че оспореният съдебен акт е неправилен, незаконосъобразен и
необоснован поради неправилна интерпретация и оценка на доказателствата по
делото, довели до необосновани фактически и правни изводи. Намира, че първата
инстанция неправилно е приложила материалния закон и е допуснала съществени
нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че правната квалификация,
дадена от районния съд, е непълна, защото не е направена връзка с Конвенцията
за договора за международен автомобилен превоз на стоки (КДМАПС, известна още
като „ЧМР“). Освен това ставало въпрос не за застраховка „Гражданска
отговорност“, а за застраховка „Отговорност на превозвача“ по смисъла на
Кодекса за застраховането (КЗ). Твърди, че двете застраховки са различни и че
районният съд неправилно е приел за приложими материалноправните изисквания за
заплащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска
отговорност“. Добавя, че ако той (ищецът) не е бил правно легитимиран, искът му
е трябвало да се приеме за недопустим и районният съд да прекрати делото, а не
да го отхвърли с решение. Тези изисквания всъщност не се отнасяли до
застраховката „Отговорност на превозвача“, каквато била процесната. Подчертава,
че искът е предявен на договорно основание. Противопоставя се на извода, че
предпоставка за заплащането на застрахователното обезщетение е застрахованият
да е обезщетил увреденото лице, което определя като разширително тълкуване и
прилагане на материалния закон в интерес на ответника и в директен ущърб на
интересите на ищеца и на третото лице помагач и иска по този въпрос въззивният
съд да се произнесе по чл. 236., ал. 2. от ГПК. Оплаква се, че районният съд не
се е произнесъл ясно и категорично по въпросите, свързани с погасяването на
задължения чрез преводи и прихващане между въззивника, третото лице помагач „Г.Т.“
ЕООД и възложителя „Д.Б.“ ЕООД. Освен това в мотивите било изследвано новиране,
което нямало отношение към предмета на делото. От така развилите се отношения
между търговците намира, че по делото е налице обезщетяване (макар и
принудително) на увреденото лице от страна на ищеца. Твърди, че с липсата на
задълбочен анализ и обсъждане на представените по делото доказателства, факти и
аргументи, първата инстанция е съществено е нарушила съдопроизводствените
правила. Позовава се на съдебна практика.
Иска обжалваното решение да бъде изцяло
отменено и вместо него въззивния съд да постанови решение, с което да уважи
исковете. Претендира съдебни разноски за двете инстанции.
В срока по чл.
263., ал. 1. от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ДЗИ - О.З.“ ЕАД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** Б (въззиваемо дружество) чрез
процесуалния представител адвокат И.И.-С., адрес за съобщения и призовки град
София, ул. „******. (надпартер), ап. 11. Иска въззивната жалба да бъде оставена
без уважение, а обжалваното решение намира за валидно, допустимо и правилно.
Твърди, че изводът на районния съд, според който застрахованият ищец не се
явява материалноправно легитимиран да получи застрахователно обезщетение, е
правилен, подробно обоснован, подкрепен със задълбочено обсъдените поотделно и
в съвкупност доказателства и съответстващ на материалния закон. Намира дадената
правна квалификация от първата инстанция за правилна и че добавянето на КДМАПС
към нея не може да промени материалноправните предпоставки за ангажиране на
отговорността на застрахователя по КЗ. На мнение е, че въззивникът неправилно
смесва както материалноправна и процесуалноправна легитимация, така и договорът
за застраховка „Гражданска отговорност на превозвача с моторни превозни
средства по суша“ (т. 10. 2. от Раздел II на Приложение № 1 „Класове
застраховки“ към КЗ) и договорът за застраховка на самия товар срещу рисковете,
на които е изложен при превоза. Позовавайки се на съдебна практика посочва, че
след първоначалния извънсъдебен отказ да заплати застрахователното обезщетение,
застрахователят може да приведе и допълнителни основания за отказ при
развитието на съдебния процес в законоустановения срок. На мнение е, че
районният съд правилно е приложил нормата на чл. 435. от КЗ, като е съобразил,
че в случая материалноправната предпоставка е обезщетяването на купувача на
стоката „А.с.“ („Aldi
stores LTD“), а не обезщетяването на някое друго
лице. Поддържа, че първата инстанция подробно е разгледала и твърдението на
третото лице помагач „Г.Т.“ ЕООД за сключен новационен договор с ищеца и
дружеството „Г.Р.“ СРЛ и правилно е приела, че фактическият състав на новацията
е недоказан. Намира също така, че първата инстанция правилно е приела, че
погасяването на задължението на ищеца към „Г.Р.“ СРЛ би било в изпълнение на
нововъзникналото след новацията правоотношение, а не на задължения по процесния
договор за превоз, така че подобно изпълнение без одобрението на ответника
застраховател не обвързва последния. Позовава се на съдебна практика, съгласно
която застрахователният договор, сключен със застраховател от превозвач и с
предмет на застраховката отговорността
на превозвача за вреди от липса или повреда на стоката, нанесени от превозвача
на трети лица при осъществяване на търговската му дейност по превоз на стоки по
занятие, е вид застраховка „Гражданска отговорност“. Следователно чл. 434. и
чл. 435. от КЗ са приложими към процесния застрахователен договор.
Затова иска
обжалваното решение да бъде оставено в сила. Въззиваемото дружество също така
претендира и сторените във въззивното производство разноски.
В срока по чл.
263., ал. 1. от ГПК е постъпило писмено изявление и от третото лице помагач „Г.Т.“
ЕООД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, чрез процесуалния
представител адвокат М.Б., адрес за призоваване и съобщения град София, Бизнес
център „България“, бул. „******. Намира, че липсата на процесуална легитимация
води до недопустимост на иска и прекратяване на делото, докато липсата на
материална легитимация обуславя неоснователност на иска. По останалите въпроси
подкрепя твърденията на въззивника: приема, че дадената от районния съд правна
квалификация не е съвсем правилна и би следвало да е свързана и с КДМАПС; че
нормата на чл. 435. от КЗ определя суброгаторния характер на правото на
застрахования, чийто фактически състав включва удовлетворяването на трети лица
като условие за възникването му и че тя не може да бъде тълкувана разширително,
като приложното ѝ поле да обхване застраховки, различни от застраховката
„Гражданска отговорност“. Позовава се на съдебна практика. На мнение е, че
удовлетворяването на третото лице няма отношение към правото на застрахователно
обезщетение, но все пак посочва, че от събраните пред първата инстанция
доказателства и признанието във въззивната жалба това обстоятелство е
безспорно. Присъединява се към твърденията на въззивника, че районният съд не е
взел предвид всички относими към предмета на делото обстоятелства и че
неправилно е разтълкувал правната норма, както и че незадълбоченият анализ
обуславя наличието на съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Иска въззивната жалба да бъде изцяло уважена по основание и размер, обжалваното
решение да бъде отменено изцяло като неправилно и незаконосъобразно и
предявените искове да бъдат уважени изцяло.
След като обсъди становищата на страните и като взе
предвид събраните от първата инстанция доказателства, въззивният съд направи
следните фактически и правни изводи.
Въззивният съд
е длъжен служебно да провери валидността и допустимостта на обжалваното
решение. Твърдяното в исковата молба договорно правоотношение е с международен
елемент, защото се посочва настъпване на застрахователно събитие в град Кале,
Франция. Съобразно чл. 11., пар. 1., б. „а“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на
Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година международно
компетентен да разгледа иска е съдът по „местоживеенето“ на застрахователя.
Следователно, имайки предвид, че седалището на
„ДЗИ - О.З.“ ЕАД е в България, Софийският районен съд е бил компетентен
да разгледа исковете. Що се отнася до възражението на въззивника и срещу
дадената от районния съд правна квалификация, въззивният съд намира следното.
Районният съд правилно е квалифицирал предявения иск по чл. 435. от КЗ.
Доколкото застрахователното правоотношение е относително самостоятелно, не е
нужно да се прави връзка с КДМАПС, която урежда договора за превоз.
Затова
въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Относно
правилността му намира следното.
Пред районния
съд са приложени доказателства и се установява, че между въззивникът и
въззиваемото дружество е бил сключен застрахователен договор, по силата на
който „ДЗИ - О.З.“ ЕАД е застраховало отговорността на превозвача на товари по
шосе на територията на Европа. Застраховката била във връзка с превози на
товари, осъществявани с моторното превозно средство модел „Скания“,
регистрационен номер ******, и ремаркето с регистрационен номер М 3451 ЕЕ
(нататък за краткост „товарна композиция“). Застрахователните полици са номер
510216111000011 от 25. 03. 2016 г. (за моторното превозно средство) и номер
510216111000001 от 07. 01. 2016 г. (за ремаркето), като съвпадащият интервал на
застрахователно покритие е от 01. 04. 2016 г. до 13. 01. 2017 г. Установено е
плащането на застрахователните премии.
Установено е и
не се спори, че между производителя „Д.Б.“ ЕООД и купувача „А.с.“ („Aldi stores LTD“) е бил
сключен договор за покупко-продажба на стоки. Обект на договора са били ароматизатори
(в заверения превод на български език на международната товарителница те са
обозначени като „дифузери на букови семена Mistik“). С оглед твърдяното от ищеца и
някои от представените писмени доказателства, районният съд е приел наличието
на уговорката “CPT“
от Инкотермс (“Carriage
paid to”, на български език: „Превоз, платен до
местоназначението“). Според тази клауза продавачът поема разноските по превоза
на стоката до местоназначението, а рискът от погиването преминава върху
купувача от момента на предаването на стоката на първия превозвач. Освен това
съгласно уговорката „Превоз, платен до местоназначението“ продавачът не е длъжен да застрахова стоката. Като
местоназначение е бил уговорен Лутъруърт, Великобритания (л. 172. от делото на
районния съд).
Установено е и
не се спори също така, че продавачът „Д.Б.“ ЕООД е сключил договор за превоз с
„Г.Т.“ ЕООД (за краткост „първи превозвач“), заверен препис от който е приложен
на л. 34. от делото на районния съд. Съгласно уговореното първият превозвач
поема задължението да превози товар от 33 палети с тегло от 6 700
килограма от село Стряма до Лутъруърт, Великобритания. Договорът препраща към
правилата на КДМАПС („ЧМР“) в случаите на липса и увреждане на товара.
Установено е и
не се спори, че първият превозвач на свой ред е сключил договор за превоз с
въззивника като втори превозвач. Съгласно приложеното на л. 46. от делото на
районния съд предложение, въззивникът е поел задължение да превози 33 палети с
тегло 120 000 килограма от село Стряма до Лутъруърт, Великобритания.
Натоварването на стоката било уговорено за 15. 08. 2016 г., а разтоварването по
местоназначението: за 22. 08. 2016 г. Във връзка с този договор е била издадена
товарителница по чл. 4. от КДМАПС (л. 180. и 181. от делото на районния съд).
Съгласно товарителницата стоката е ароматизатори („дифузери на букови семена Mistik“), брутното ѝ тегло е
6 679 килограма, опакована е в 990 кутии, разпределени на 33 палети; като
товарен пункт е посочено село Стряма, България (заедно с датата 15. 08. 2016
г.), а като разтоварен пункт: Лутъруърт, Великобритания.
Установено е и
не се спори също така, че при изпълнението на договора за превоз товарната
композиция с водач свидетеля Л.Е.е спряла в град Кале, Франция на 22. 08. 2016
г. (в периода на застрахователното покритие). Докато е изчаквал да се качи на
ферибота за Великобритания, водачът е възприел, че между ремаркето и моторното
превозно средство един по един започнали да се качват хора (описани в исковата
молба като „емигранти“). Водачът привлякъл вниманието на френските органи на
реда, които отворили вратите на ремаркето и свалили оттам шестима души. При
граничния контрол във Великобритания били свалени още двама души, които се били
скрили в палетите в ремаркето. По нареждане на ръководителя му водачът превозил
и разтоварил стоката на адрес, различен от този на получателя (от писмените
доказателства по делото се установява, че това е Тилбъри, Великобритания). При
разтоварването видял, че част от стоката е повредена. Районният съд обосновано
е приел, че в случая не е налице непреодолима сила и че превозвачът не е
положил грижата на добрия търговец.
Така
възприетата от районния съд правна и фактическа обстановка не се оспорва от
въззивника и се приема от въззиваемото дружество, което иска решението да бъде
потвърдено. Въззивният съд намира за необходимо да допълни, че от удостоверение
за проверка от аварийния комисар се установява, че 19 от 33 палети са били
изпратени на „А.с.“ и са били приети (което се установява и от преведения
заверен препис от товарителница на л. 186. от делото на районния съд).
Останалите 14 палети (или 420 кашона) с бруто тегло на повредената стока от
2 833, 6 килограма са били изпратени обратно на продавача „Д.Б.“ ЕООД (л.
189. от делото на районния съд), който оценил претърпените вреди заедно с
новите разходи за превоз на общо 7 361 евро и 46 евроцента и направил
рекламация спрямо първия превозвач (л. 161. от делото на районния съд).
Решаващите
мотиви на първата инстанция за отхвърляне на иска са, че при застраховката
„Отговорност на превозвача на товари по шосе“ застрахователят е длъжен да плати
застрахователно обезщетение в полза на застрахования превозвач, ако последният
е удовлетворил увреденото лице: чл. 435. от Кодекса за застраховането КЗ).
Ищецът не доказал удовлетворяване на „А.с.“, поради което искът му е
неоснователен. Въззивникът се противопоставя на тези решаващи мотиви с вече
посочените доводи от въззивната жалба.
Въззивният съд
намира, че са налице четири облигационни отношения. Първото е договор за
покупко-продажба на стоки между „А.с.“ и „Д.Б.“ ЕООД, като районният съд
правилно е приел за приложимо право спрямо него Конвенцията на Организацията на
обединените нации относно договорите за международна продажба на стоки
(ратифицирана с Указ № 264 на Държавния съвет от 1990 г., в сила за България от
01. 08. 1991 г.; за краткост КОДМПС). Второто облигационно отношение е договор
за превоз между продавача и товародател „Д.Б.“ ЕООД и първия превозвач. Приложимото
право спрямо този договор е КДМАПС въз основа на чл. 1., т. 1. от нея. Третото
облигационно отношение е договор за превоз между първия превозвач (като
товародател) и въззивника като превозвач. Приложимото право отново е КДМАПС.
Четвъртото облигационно отношение е застрахователен договор между въззивника
като превозвач на стоки по шосе и въззиваемото дружество. Доколкото и двамата
търговци имат седалища и адреси на управление в България, приложимото право
отново е българското, като районният съд правилно е приложил КЗ, в сила от 01.
01. 2016 г.
Възражението
на въззивника, че спрямо застрахователния договор изискването на чл. 435. от КЗ
не се прилага, е неоснователно. Договорът за застраховка „Отговорност на превозвача
на товари по шосе“ е вид договор за застраховка „Гражданска отговорност“. Този
извод произтича от самото естество на договора: застрахова се гражданската
отговорност на превозвача във връзка с неговата дейност. Той се потвърждава
формално и от предвиждането на този договор за застраховка в един клас заедно с
друг вид застраховка „Гражданска отговорност“ в Приложение № 1 към КЗ, раздел II, т. 10. Застъпва се и от
съдебната практика:
„Договор за
застраховка, сключен между превозвача и застраховател с предмет на
застраховката отговорността на превозвача за вреди от липса или повреда на
стоката, нанесени от превозвача на трети лица при осъществяване на търговската
му дейност по превоз на стоки по занятие, притежава характеристиките на договор
за застраховка "Гражданска отговорност". Предмет на такъв договор е
рискът от възникване на отговорност на превозвача на основания, произтичащи от
неизпълнение на договора за превоз, за вреди, които не могат да бъдат
предварително определени. Поради това в приложение № 1 "Видове
застраховки", раздел II, буква А. "Видове застраховки. Рискове",
т. 10. 2 застраховката "Гражданска отговорност на превозвача с моторни
превозни средства по суша" е посочена като подвид на застраховката
"Гражданска отговорност"“ (Решение
№ 47 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1502/2018 г., I т. о., ТК, докладчик
съдията В.Н.);
„Сумата на
обезщетението е определена в заключението на неоспорената икономическата
експертиза, поради което претенцията е основателна в предявения размер от
17404,50 евро с левова равностойност от 34040,24 лв., с която сума превозвачът
е удовлетворил увреденото лице“ (Решение № 118 от 20.07.2017 г. на ВКС по т. д.
№ 2179/2016 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Тотка Калчева).
За пълнота
могат да бъдат посочени също така: Решение № 867 от 22. 06. 2020 г. по т. д. №
312/2019 г. на Софийския градски съд, Решение № 1011 от 03. 06. 2019 г. по т.
д. № 932/2018 г. на Софийския градски съд и Решение № 1191 от 20. 05. 2019 г.
по т. д. № 1678/2019 г. на Софийския апелативен съд.
Материалноправно
легимирано да получи застрахователно обезщетение е увреденото лице (пряко от
застрахователя) или застрахованият превозвач, но последният при условие, че е
удовлетворил увреденото лице.
Предвид
твърденията в исковата молба и някои от писмените доказателства, районният съд
е възприел, че по договора за покупко-продажба на стоки е налице уговорка „CPT“ („Превоз, платен до
местоназначението“) и въззивникът не оспорва този извод. Съгласно уговорката
рискът от погиването и увреждането на стоката преминава върху купувача с
предаването на товара на първия превозвач. Следователно увреждането на част от
ароматизаторите на 22. 08. 2016 г. в град Кале, Франция, е засегнало правната
сфера на купувача „А.с.“. Оттук следва и правилността на извода, че „А.с.“ е
увреденото лице по смисъла на чл. 435. от КЗ. Отговорността на въззивника
(втория превозвач) спрямо него е деликтна: чрез бездействие той е допуснал
увреждането на чужда собственост (имайки предвид правилния извод на районния
съд, че не е налице непреодолима сила, то бездействието му е виновно). Приложимото право за тази
деликтна отговорност е френското (чл. 4., пар. 1. от Регламент (ЕО) № 864/2007
на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно
приложимото право към извъндоговорни задължения). Районният съд правилно е
съобразил, че по делото не са представени доказателства въззивникът (вторият
превозвач) да е изпълнил задължението си за обезщетяване на купувача „А.с.“.
Въззивният съд
намира, че отговорността на превозвача на стоки за вреди или липси може да
възникне и на договорно основание (вид неипзълнение на договора за превоз). По
договора за превоз между въззивника (като втори превозвач) и първия превозвач
(като товародател) тази договорна отговорност произтича от чл. 17. от КДМАПС. За
да отговаря на договорно основание въззивникът (вторият превозвач) спрямо
първия превозвач (като товародател) обаче е необходимо първият превозвач да е претърпял
вреди. За да са настъпили вреди за него от частичното погиване и увреждане на
стоката, първият превозвач трябва да е обезщетил продавача „Д.Б.“ ЕООД (предвид
чл. 17. във връзка с чл. 3. от КДМАПС). Но за да бъде обезщетен „Д.Б.“ ЕООД, за
него трябва също да са настъпили вреди. Остава неясно и недоказано какви вреди
може да са настъпили за продавача „Д.Б.“ ЕООД, след като рискът е преминал и
след като той е изпълнил задължението си за доставяне (чл. 31., б. „а“ от
КОДМПС) с предаването на стоката на първия превозвач.
По делото има
данни, че купувачът „А.с.“ е платил цената на стоката (съобразно поредицата
издадени фактури, приложени на л. 163. следващите от делото на първата
инстанция). Макар и увредената стока да му е била върната, няма данни, че
продавачът „Д.Б.“ ЕООД е отстранил несъобразността на увредената стока чрез
поправка или че е възстановил на купувача съответната част от цената след
нейното намаляване (чл. 46., т. 3. или чл. 50. от КОДМПС). Следователно не е
доказано възникването и осъществяването на договорна отговорност на продавача.
Съгласно твърденията на първия превозвач,
привлечен като трето лице помагач, „Д.Б.“ ЕООД е платило сумата от 2 289
лева и 44 стотинки на първия превозвач след прихващане на насрещни вземания за
навло (за които е представило фактури, л. 128. и следващите от делото на
районния съд) и по този начин е удовлетворило рекламационната си претенция в
размер на 7 361 евро и 46 евроцента. Въззивният съд констатира, че това
твърдение не съответства на представените доказателства. Плащането от „Д.Б.“
ЕООД на сумата от 2 289 лева и 44 стотинки е по фактура № **********,
която е за осъществения обратен превоз на увредената стока от Тилбъри,
Великобритания, до село Стряма, България (видно от самата фактура). Тоест от
приложените документи се доказва плащане на навло от „Д.Б.“ ЕООД в полза на
първия превозвач; не се доказва прихващане на насрещно вземане на „Д.Б.“ ЕООД. Следователно
няма данни за удовлетворяване на продавача „Д.Б.“ ЕООД.
За пълнота
въззивният съд намира за нужно да посочи също така, че не е доказан и
фактическият състав на твърдените прихващания (между първия превозвач и „Д.Б.“
ЕООД; както и между въззивника и „Г.Р.“ СРЛ). Фактическият състав на
прихващането включва изявление на кредитора (данни за каквото има на л. 66. от
делото на районния съд по отношение на въззивника и „Г.Р.“ СРЛ), но освен това
обхваща и следните други елементи: наличието на насрещни еднородни (в случая
парични) вземания, които да са ликвидни и активното от тях да е изискуемо.
Липсват доказателства за наличието на която и да е от тези предпоставки за
което и да е от двете твърдени прихващания.
Единственият
документ по делото, удостоверяващ плащане в съответния размер и на съответното
основание (плащането е в размер на 7 361 евро и 46 евроцента; посочено е
„поръчка за превоз, 15. 08. 2016 г. България – 22. 08. 2016 г. Великобритания“,
„повреден товар“, включени са и регистрационните номера на товарната
композиция), е издадена фактура от „Г.Р.“ СРЛ на въззивника (л. 198. от делото
на първата инстанция). От нея не може да се докаже, че „Д.Б.“ ЕООД е било
удовлетворено.
Дори и да се
приеме, че въззивникът е изпълнил или погасил чрез прихващане парично
задължение към „Г.Р.“ СРЛ в размер на 7 361 евро и 46 евроцента, няма
данни за съответно плащане на „Г.Р.“ СРЛ в полза на продавача „Д.Б.“ ЕООД, а
както беше изтъкнато, няма данни и „Д.Б.“ ЕООД да е претърпяло вреди, като е
обезщетило купувача „А.с.“. Поради това възражението на въззивника, че
понесената от него отговорност е договорна, а не деликтна, е недоказано. Не се
доказва обезщетяване на увреденото лице по смисъла на чл. 435. от КЗ и въз
основа на договорна отговорност. С оглед твърдяната от въззивника договорна
отговорност районният съд правилно е изследвал осъществяването на субективна
новация между „Г.Р.“ СРЛ и първия превозвач „Г.Т.“ ЕООД. Правилен е и изводът
му за липса на доказателства за настъпването на новация.
Поради
изложеното въззивният съд намира обжалваното решение за правилно. За повече
подробности относно фактическата обстановка препраща към мотивите му въз основа
на чл. 272. от ГПК.
Разноски. Предвид изхода на въззивното производство, въззивникът
следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски на въззиваемото дружество
(претендирани в откритото съдебно заседание) за въззивното производство въз
основа на чл. 78., ал. 3. от ГПК. Представени са доказателства за платено
адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 1 391
лева, както и за начислен ДДС върху него в размер на 278 лева и 20 стотинки,
общо 1 669 лева и 20 стотинки. Въззивникът не е направил възражение по чл.
78., ал. 5. от ГПК, а третото лице помагач не е причинило разноски с
процесуалните си действия, поради което не следва да бъде осъждано (чл. 78.,
ал. 10. от ГПК).
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 568099 от 21. 12. 2018 г., постановено от
Софийския районен съд, 54-ти състав, по гр. д. № 52828 по описа на Софийския
районен съд за 2017 г.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78., ал. 3. от Гражданския
процесуален кодекс „Г.-Б.Т.“, ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***, съдебен
адрес ***. да плати на „ДЗИ - О.З.“ ЕАД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление *** Б, адрес за съобщения и призовки град София, ул. „******., сумата от 1
669 (хиляда шестстотин шестдесет и девет) лева и 20 (двадесет) стотинки –
сторени разноски пред въззивната инстанция.
Решението е
постановено при участието на третото лице помагач „Г.Т.“ ЕООД, ЕИК ******,
седалище и адрес на управление ***.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.