Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
26.01.2018г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести декември две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 5723 по
описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 34713 от 13.02.2017г. по гр.д. № 61277/2015г.
Софийски районен съд, 31 състав признал за установено по предявените от Л.И.К.,
ЕГН **********, против „О.Б.Б.” АД, ЕИК********, искове с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумата от
2 100 лв., частична претенция при пълен твърдян размер от 210 000 лв.,
главница, присъдена в полза на „О.Б.Б.” АД по ч.гр. д. № 1689/2008г. по описа
на Районен съд - Пазарджик, сумата от 1 500 лв., частична претенция при пълен
твърдян размер от 90 000 лв., главница, присъдена в полза на „О.Б.Б.” АД по
ч.гр. д. № 1688/2008г. по описа на Районен съд - Пазарджик, и сумата от 1 500
лв., частична претенция при пълен твърдян размер от 70 000 лв., главница,
присъдена в полза на „О.Б.Б.” АД по ч.гр. д. № 1690/2008г. по описа на Районен
съд - Пазарджик, които вземания са предмет на изпълнение по изп.д. №
20118200401809 на ЧСИ Т.Л., поради погасяване на вземанията по давност. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 104
лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „О.Б.Б.” АД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност,
като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществени
нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Решението било
недопустимо като постановено по недопустими частични отрицателни установителни
искове. Чрез предявяване на частичен отрицателен установителен иск ищецът по
него щял да получи по-голяма от търсената защита, в нарушение на диспозитивното
начало. Когато ищецът по отрицателен установителен иск отрича съществуването на
цялото право, предметът на делото бил предопределен – той можел да бъде само
цялото отричано право, а не част от него. Неправилно СРС приел, че независимо
че след изтичане на 2-годишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, но преди
изтичане на 5-годишния давностен срок, взискателят е искал извършване на
изпълнителни действия, те нямат процесуална валидност, доколкото са извършени
по прекратено по право изпълнително дело. По този начин независимо, че
кредиторът не е бездействал, му се вменявали негативните последици на изтекла
давност и се приравнявал с кредитор, който се е дезинтересирал и е бездействал.
Перемпцията била санкция за бездействащия взискател, а в случая от страна на
въззивника – взискател не била налице липса на активност в 2-годишния срок. Че
взискателят е проявявал достатъчна активност, за да поддържа висящността на
изпълнителния процес, се установявало от представеното удостоверение на ЧСИ Т.Л..
СРС не обсъдил всички доказателства и наведените от ответника възражения.
Експертизата, изготвена по изпълнителното дело при ЧСИ Торнев, била обжалвана
от длъжника, като всички действия в периода 11.01.2010г. - 09.04.2012г., когато
било депозирано влязлото в сила определение по чл. 435 ГПК, били свързани все с
обжалването на експертизата, и поради действията на длъжника, представляващи
шиканиране с правото на защита, изпълнението срещу недвижимия имот било
невъзможно. През този период взискателят не бездействал, а бил страна в
инициираното от длъжника производство по обжалване оценката на имота. Ако се
коментира изобщо бездействие на взискателя, то можело да започне от момента на
постановяване на съдебния акт, след който действията на ЧСИ били потвърдени
като законосъобразни и е могло да се продължи към реализация на публичната
продан на ипотекирания имот. На същия ден обаче ЧСИ Торнев насрочил нова
публична продан, с което давността отново била прекъсната. СРС не обсъдил и
обстоятелството, че с нарочна молба от 30.11.2009г. Н.С.Н., взискател по изп.д.
№ 631/2009г., поискал неговото дело да бъде присъединено към изп. №
20097500400579 на ЧСИ Торнев, а присъединяването и изпълнителните действия,
поискани от присъединен взискател, ползвали първоначалния взискател и също
прекъсвали давността. С молбите си за образуване и преобразуване на
изпълнителното дело взискателят посочил способ за изпълнение, като всички
действия на ЧСИ изграждали този способ, без които той не би могъл да се
осъществи. Поради това не бил изтекъл срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а
оттам и 5-годишният давностен срок за вземанията, тъй като след извършения на
23.11.2009г. опис висящността на изпълнителния процес се поддържала от
подадените молби за образуване и преобразуване с посочен способ на изпълнение.
Фактът, че действията били забавени от ЧСИ поради шиканиране на производството
от страна на длъжника с подаване на поредица от жалби не можело и не трябвало
да се ползва в ущърб на взискателя. Дори съдът да приеме, че погасителната
давност е изтекла, това не водело до погасяване на материалното право на
кредитора, а само се осуетявала възможността да иска принудително изпълнение,
поради което и не означавало, че длъжникът не дължи процесните суми. На
следващо място, процесните изпълнителни листове били издадени на базата
настъпила автоматична предсрочна изискуемост. Според Тълкувателно решение №
4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, автоматична предсрочна
изискуемост не съществувала и дори да е уговорена, за да настъпят последиците
на предсрочната изискуемост е необходимо кредиторът да отправи надлежно
изявление до длъжника. А след като не бил настъпил уговореният в договорите за кредит
падеж, не можело да се твърди съответно и погасяване по давност на вземанията
по кредитите. Поради това моли въззивния съд да обезсили първоинстанционното
решение и да прекрати производството по делото, а ако счете исковете за
допустими – да отмени решението и да отхвърли исковете. Претендира разноски за
двете инстанции и юрисконултско възнаграждение за въззивното производство.
Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемия
адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Л.И.К. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
частични отрицателни установителни искове за признаване за установено, че ищецът
не дължи на ответника сумата 2 100 лв., частична претенция при пълен твърдян
размер от 210 000 лв., - главница, присъдена в полза на ответника по реда на
чл. 417 вр. чл. 418 ГПК по ч.гр. д. № 1689/2008г. по описа на Районен съд - Пазарджик,
сумата 1 500 лв., частична претенция при
пълен твърдян размер от 90 000 лв. - главница, присъдена в полза на ответника по
реда на чл. 417 вр. чл. 418 ГПК по ч.гр. д. № 1688/2008г. по описа на Районен
съд - Пазарджик, и сумата 1 500 лв., частична претенция при пълен твърдян
размер от 70 000 лв. - главница, присъдена в полза на ответника по реда на чл.
417 вр. чл. 418 ГПК по ч.гр. д. № 1690/2008г. по описа на Районен съд – Пазарджик,
които вземания са предмет на изпълнение по изп.д. № 20118200401809 на ЧСИ Т.Л.,
поради погасяване на вземанията по давност.
С оглед фактическите твърдения в исковата молба и в молби-уточнения, и
съобразявайки практиката на ВКС (определение № 956/22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС,
І ТО, решение № 6/21.01.2016г. по т.д. № 1562/2015г. на ВКС, І ТО и др.), съдът
приема, че исковете имат правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната
практика е възприето разбирането, че когато срещу заповедта за изпълнение не е
подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и макар да не формира
сила на пресъдено нещо по спора, възможността за оспорване на фактите и
обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се
преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство
може да ползва исковата защита по чл. 439 ГПК, като се позовава на настъпили след издаване на
заповедта за изпълнение факти.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Доводът в жалбата за
недопустимост на решението като постановено по недопустими искове въззивният
съд намира за неоснователен. Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК, всеки може да предяви иск, за да установи съществуването
или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес
от това. От тази разпоредба е видно, че правният интерес е единствено условие,
за предявяване на иск за установяване несъществуването на едно право.
Интерес от установителен иск е налице винаги, когато се касае за такъв,
предвиден от самия закон. Такъв специален установителен иск е предвиден с
разпоредбата на чл. 439 ГПК, съгласно която длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението, като искът му може да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес,
всеки участник в правния спор може да предяви не цялото спорно право, а само
част от него, което става с предявяване на частичен иск. При уважаване на
този частичен иск със сила на пресъдено нещо ще бъде установена
само предявената част от правото. При постановяване на отхвърлително решение по
неоснователния частичен иск, със сила на пресъдено нещо ще бъде
отречено цялото право.
При постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания
въззивният съд го намира за правилно по следните съображения:
От фактическа страна: По делото не е било спорно и се установява, че процесните
три изпълнителни листа са издадени от Районен съд - Пазарджик по ч.гр. д. №
1688/2008г., ч.гр. д. № 1689/2008г. и ч.гр. д. № 1690/2008г. за вземания на
ответника, произтичащи от договори за банков кредит, по реда на чл. 417, т. 2 вр. чл. 418 ГПК. Не се спори, че заповедите за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по трите заповедни производства са влезли в
сила, като длъжникът не е подал възражения срещу заповедите в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
По молба на ответника от 19.11.2008г. за събиране на процесните вземания по
трите изпълнителни листа е образувано изп.д. № 20088210401083 по описа на ЧСИ П.И.,
рег. № 821 на КЧСИ. На 17.12.2008г. на длъжника е връчена покана за доброволно
изпълнение, ведно с препис от заповедите за изпълнение. По молба на взискателя от
08.10.2009г. изпълнението по изп.д. № 20088210401083 е продължено считано от
13.10.2009г. от ЧСИ Н.Т., рег. № 750 на КЧСИ, по изп.д. № 20097500400579. На
23.11.2009г. по делото е изготвен протокол за опис на недвижими имоти на
длъжника. На 30.11.2009г. е депозирана молба за присъединяване към
изпълнителното дело от Н.С.Н.. Видно от приетата по делото молба, поискано е
присъединяване на изп.д. № 631/2009г., като не е посочен изпълнителен способ. На
30.11.2009г. по делото е депозирано заключение за извършена техническа
експертиза от вещо лице. На 11.01.2010г. е депозирана жалба от длъжника срещу
оценката на имота.
Съдебният изпълнител Н.Т. е лишен от правоспособност на основание чл. 31, ал. 1, т. 4 ЗЧСИ със заповед на министъра на
правосъдието от 17.02.2011г., а служебният му архив е прехвърлен на ЧСИ Т.Л. на
04.04.2011г., като изпълнението е продължено по изп.д. № 20118200401809. Жалбата
на длъжника е администринана от ЧСИ, като до 09.04.2012г., когато по делото са изпратени
преписи от съдебните актове, с които жалбата е оставена без разглеждане, не са
извършвани същински изпълнителни действия, нито от взискателя е искано
извършване на такива. На 09.04.2012г. ЧСИ е насрочил публична продан. С молба
от 07.07.2012г. пълномощник на взискателя – ответник е поискал отлагане на публичната
продан, а на 19.08.2013г. е поискал от ЧСИ насрочване на нова публична продан.
От правна страна: Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с
признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или
възражение или на искане за почване на помирително производство (б. „б”), и с
предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство се
прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия
в продължение на две години. Според чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, давността спира
да тече докато трае съдебният процес относно вземането. С Постановление №
3/1980г. на Пленума на Върховния съд се приемаше, че под „съдебен процес” следва да се разбира
не само исковия, но и изпълнителния процес, поради което погасителна давност не
тече и докато трае изпълнителният процес относно вземането. С Тълкувателно
решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС ППВС № 3/1980г.
беше обявено за изгубило сила. Според т. 10 на цитираното тълкувателно решение,
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от
датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие. В хипотезата на чл. 116,
б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н., до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването
на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за
определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Ако в хода на
принудителното изпълнение длъжникът изрично признае вземането, признанието
прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „а” ЗЗД. Правилата относно спиране и
отпадане на ефекта на прекъсването на давността в исковия процес са неприложими
при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД. При изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и
с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането
да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на
закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. За разлика от исковия процес, в изпълнителния процес давността не
спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови
изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да
не иска нови изпълнителни способи). Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването
на изпълнителното производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата на закона,
а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни
факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването
на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала
да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
В случая по делото се установи, че последното същинско изпълнително
действие е извършено на 23.11.2009г., когато е извършен опис на недвижими имоти
на длъжника. От тази дата е започнала да тече нова давност, която, предвид
обстоятелството, че вземанията са установени с влезли в сила заповеди за
изпълнение и по арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД, е петгодишна (чл. 110 ЗЗД). Подадената
молба на 30.11.2009г. от трето лице за присъединяване на изпълнително дело не е
от естество да прекъсне давността, тъй като в същата няма посочен способ за
изпълнение. В продължение на две години от 23.11.2009г. по делото не са извършени
същински изпълнителни действия, а от взискателя не са сочени изпълнителни
способи. Предвид установеното, че в периода 17.02.2011г. – 04.04.2011г. (от
лишаването от правоспособност на ЧСИ Торнев до предаване на архивите му на ЧСИ
Луков) не е имало изпълнителен орган, към който взискателят би могъл да отправя
искания за извършване на изпълнителни действия, правилно СРС е приел, че двугодишният
срок за перемпция е удължен с 1 месец и 17 дни, или срокът по чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК е изтекъл на 09.01.2012г. От тази дата изпълнителното производство е
прекратено по силата на закона, без за това да е необходим нарочен акт на
съдебния изпълнител. Извършените след тази дата действия от ЧСИ и от взискателя
са правно ирелевантни. Като
извършени след прекратяването по силата на закона на изпълнителното
производство, те не съставляват годни действия за принудително изпълнение по
смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД, а само такова действие може да прекъсне
давността. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение №
42/26.02.2016г. по гр.д. № 1812/2015г., ІV ГО, решение № 223/12.07.2011г. по
т.д. № 124/2010г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.
Съобразно задължителните разяснения, дадени с горецитираното тълкувателно
решение, погасителната давност за вземанията е започнала да тече от датата, на
която е поискано или предприето последното валидно изпълнително действие - в
случая от 23.11.2009г., и 5-годишният давностен срок е изтекъл на 23.11.2014г. Предявените
частични отрицателни установителни искове са основателни и правилно са уважени
от СРС.
Въззивният съд намира за неоснователен и поддържания от въззивника довод,
че по време на висящността на производството пред съда по жалба на длъжника
срещу оценката на имота изпълнението върху недвижимия имот било невъзможно.
Съгласно ясната разпоредба на чл. 438 ГПК, обжалването на действия на съдебния
изпълнител не спира изпълнението, в случая не се твърди и не се установява
изпълнението да е спряно от съда. Поради това в периода 11.01.2010г. -
09.04.2012г. не е имало пречка да бъдат извършвани изпълнителни действия от
ЧСИ, както и взискателят да иска извършване на такива, още повече че в случая
жалбата е била насочена срещу неподлежащо на обжалване действие. Участието на
взискателя в производството по чл. 435 ГПК не съставлява изпълнително действие
и не е от естество да прекъсне давността в хипотезата на чл. 116, б. „в” ЗЗД.
Неоснователен е и поддържаният довод във връзка с разпоредбата на чл. 118 ЗЗД. Действително, съгласно правилото на чл. 118 ЗЗД и т. 6 от Тълкувателно решение от 04.01.2001г.
по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, погасителната давност не води до
погасяване на самото вземане, а на възможността последното да бъде събрано по
принудителен ред. Това обаче не може да обоснове извод за неоснователност на
предявените отрицателни установителни искове. Не би могло да се
поддържа, че изтеклата погасителна давност има различно значение според избраната
от страната защита - при предявен осъдителен иск и релевирано възражение за
погасяване по давност да води до неоснователност на иска, тъй като
претендираната сума не се дължи, а при предявен отрицателен установителен
иск да обоснове извод в обратния смисъл - че сумата се дължи, макар да е погасена
по давност. Такъв извод не намира опора в закона.
На последно място, неоснователен е и поддържаният довод във връзка с
приетото с Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС разрешение относно настъпването на предсрочна изискуемост по договори за
банков кредит. При влезли в сила заповеди за изпълнение, с които, както беше
посочено по-горе, вземанията са установени по безспорен начин, въпросът били ли
са или не кредитите предсрочно изискуеми не може да бъде пререшаван в спора по
предявен иск по чл. 439 ГПК, още повече, че с извънпроцесуалното и с
процесуалното си поведение ответникът недвусмислено показва, че смята за
дължими всички суми по договорите, за които се е снабдил с изпълнителни листове
и претендира принудителното им изпълнение.
При този изход, разноски за
въззивното производство се следват на въззиваемата страна. Доказано направените
разноски са в размер на 900 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Предвид
обжалваемия интерес от 5 100 лв., определеното по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 вр.
чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минимално възнаграждение възлиза на 335 лв. - по първия иск, 335
лв. – по втория и 377 лв. – по третия, или общо 1 047 лв. Заплатеното
възнаграждение от 900 лв. е под минималния размер, поради което възражението на
въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 34713 от 13.02.2017г., постановено по гр.д. №
61277/2015г. на Софийски районен съд, 31 състав.
ОСЪЖДА „О.Б.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Л.И.К., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 900.00 лв. (деветстотин лева), представляваща
разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.