Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, 07.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI-А
въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети ноември две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР МИРЧЕВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова в. гр. д. № 7567 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № I-31-373776 от 28.03.2018 г., постановено по гр. дело № 64762/2017 г. по описа на Софийски
районен съд /СРС/, І-во ГО, 31-ви състав, са отхвърлени изцяло предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу ответницата С.К.Г. искове с правно основание чл. 60, ал. 1 ЗН, вр.
чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1008,19 лв.,
представляваща главница за доставена топлинна енергия през периода м. май 2013
г. до м. април 2016 г., сумата от 31,20 лв. – главница за дялово разпределение
през същия период, ведно със законната лихва върху двете суми за периода от
14.09.2017 г. до изплащане на вземанията, както и сумата от 232,89 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода
от 15.09.2014 г. до 07.09.2017 г., и сумата от 8,02 лв. – мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение за същия период.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца – „Т.с.“ ЕООД.
Срещу
така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца с изложени в нея
доводи за неправилност на атакувания съдебен акт поради постановявавнето му при
допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Сочи се, че съдът е
следвало да остави исковата молба без движение, предвид заявения от ответницата
отказ от наследство, и да даде възможност на ищеца да посочи следващи по ред
наследници на Л.С.В.. Според жалбоподателя, неправомерен е отказът на съда да
издаде съдебно удостоверение с цел установяване законните наследници на Л.В.,
на основание предвидената в чл. 228 ГПК възможност за замяна на страна в
производството. Жалбоподателят моли първоинстанционното решение да бъде
обезсилено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от районния съд, а при
условията на евентуалност – да бъде отменено.
В
законоустановения двуседмичен срок е постъпил отговор на въззивната жалба по
чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемата
страна
С.К.Г., в който същата се оспорва като неоснователна. Отправено е искане за
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Софийски градски съд,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Относно релевираните в
подадената жалба доводи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт,
въззивният съд намира следното:
От фактическа страна:
В
доклада по делото по реда на чл. 146 ГПК в открито съдебно заседание, проведено
на 26.03.2018 г., са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че за процесния имот и в рамките на исковия период са
възникнали вземания за топлинна енергия и мораторна лихва в размери, посочени в
исковата молба, поради което не е необходимо обсъждане на писмените
доказателства, представени с цел удостоверяване на сочените факти.
От
представените по делото писмени доказателства, а именно – писмо №
РВЕ17-ТД26-1770/1/21.08.2017 г. от Столична община, район „Възраждане“, се
установява, че общинско жилище, находящо се на адрес: гр. София, ж.к. „********,
за времето от м. 06.2014 г. до 27.04.2016 г. е обитавано от Л.С.В., като към
момента на изготвяне на писмото наемното правоотношение с посоченото лице е
прекратено поради настъпила смърт. Представена е Заповед № РД 58-47/12.12.2002
г. на Столична община, район „Възраждане“ за настаняване на Л.С.В.,
препис-извлечение от акт за раждане на Л.В., издаден въз основа акт за смърт №
149 от 27.04.2016 г., както и Заповед от 2017 г. на Столична община, район
„Възраждане“ за настаняване на П.И.П.в процесното жилище.
От
изготвена по делото служебна справка по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г. е
установено, че починалата Л.С.В.има дъщеря – С.К.Г., именно срещу която са
насочени претенциите, след допуснато уточнение на исковата молба. Ответната по
спора страна е представила удостоверение за наследници на Л.С.В., от което се
установява, че неин единствен наследник по закон е именно дъщеря ѝ и
ответница – въззиваема страна в настоящото производство С.К.Г..
По
делото е приложено и съдебно удостоверение по искане вх. № 8012593/2016 г. от
10.06.2016 г. по гр. д. № 31594/2016 г., от което се установява, че С.К.Г. е
направила отказ от наследство от наследодателя си Л.С.В., като отказът е вписан
в специалната книга на съда под № 676/13.06.2016 г.
При така установеното
от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1,
предл. 1, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 60 ЗН и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на следните суми: сумата от 1008,19
лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия през периода м. май
2013 г. до м. април 2016 г., сумата от 31,20 лв. – главница за дялово
разпределение през същия период, ведно със законната лихва върху двете суми за
периода от 14.09.2017 г. до изплащане на вземанията, както и сумата от 232,89
лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода от 15.09.2014 г. до 07.09.2017 г., и сумата от 8,02 лв. – мораторна
лихва върху главницата за дялово разпределение за същия период. Дължимостта на
така посочените суми „Т.С.“ ЕАД претендира от ответницата С.Г., на основание
качеството й на наследник на Л.В., която е била потребител на топлинна енергия
в процесния имот и спрямо релевирания период.
За
уважаването на главната искова претенция с посоченото правно основание ищецът
следва да установи при условията на пълно и главно доказване кумулативните
предпоставки на предявената претенция, а именно наличието на правоотношение
между топлопреносното предприятие и наследодателката Л.В. като потребител на
топлинна енергия през процесния период,
използването от нея на претендираното количество топлинна енергия,
стойността на същата и изискуемостта на претендираното вземане, както и
качеството на ответницата на наследник на наследник на лицето потребител на
топлинна енергия за релевирания период.
Действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката, и по-конкретно чл. 153, ал. 1 ЗЕ
предвижда, че всички собственици и титуляри на ограничено вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатната станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично
известни общи условия, утвърдени от ДКЕВР /към настоящия момент – КЕВР/, които
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ.
Не
е спорно по делото обстоятелството, че Л.В. не е била собственик или вещен
ползвател на процесния имот, като същият й е бил предоставен за ползване на
облигационно основание, а именно по силата на наемно правоотношение със
Столична община. Не е изключено наличието на облигационно правоотношение по
повод доставяне на топлинна енергия до имот и между ищцовото дружество и лица,
което не са собственици или носители на ограничено вещно право на ползване
върху недвижимия имот, тъй като изброяването в чл. 153, ал. 1 не е изчерпателно
и по силата на чл. 9 ЗЗД предвиждащ свобода на договарянето, на волята на
правните субекти е предоставено създаването на облигационна връзка с конкретно
съдържание. Това положение е посочено в ТР 2/2017 от 17.05.2018 г. на ОСГК на
ВКС, в т. 1 от което е изяснено, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо
лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови и като страна
по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. За доказване наличието на такова правоотношение важат общите
правила, като установяването на това обстоятелство може да стане например посредством
представяне на декларация за откриване на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество. В тълкувателното решение е посочено още, че
облигационното отношение между третото ползващо лице и топлопреносното
предприятие не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот.
По
делото няма данни, нито доказателства, на името на Л.С.В. да е била открита
партида при ищцовото дружество, или по друг начин да е обективирано сключването
на договор с ищеца, като предвид липсата и на твърдения същата да е собственик
или ползвател на процесния имот, следва, че първоинстанционният съд е достигнал
до правилния извод, че между нея и ищеца не е доказано съществуването на
облигационно отношение, по силата на което за Лидия Стоянова да е възникнало
задължението да заплаща стойността на доставяната до имота топлинна енергия
пряко на ищеца. Липсата на такова задължение у наследодателката на ответницата
обуславя извод за недължимост на претендираните суми и от страна на
ответницата.
На
следващо място обаче, както е посочил първоинстанционният съд, исковата
претенция срещу ответницата С.Г. подлежи на отхвърляне и на друго основание, а
именно – извършен и вписан по законоустановения ред отказ от наследството на Л.В..
В
тази връзка неоснователно е твърдението на въззивника, че предвид направения
отказ от наследство от страна на ответницата, съдът е следвало да остави
исковата молба без движение, като предостави възможност на ищеца да посочи
следващ по ред наследник. Задължение на съда за указване на ищеца до посочи
наследници на ответника е предвидено в нормата на чл. 230, ал. 2 ГПК, но той
касае хипотезите на смърт на ответника в рамките на процеса, какъвто не е
настоящият случай, тъй като исковата молба е депозирана след смъртта на
наследодателката на ответницата. Процесуалната легитимация се определя от
ищеца, като той избира срещу кое лице да насочи иска си. Исковата молба се
оставя без движение при констатирана нередовност на същата. Не е въпрос на
нередовност, нито на допустимост на иска, насочването му срещу лице, което не е
материалноправно отговорно. Именно такива са правните последици от отказ от
наследството, извършен по законоустановения ред чрез вписването му в нарочна
книга в районния съд – наследникът губи качеството си на такъв от момента на
откриване на наследството, от което следва, че той нито придобива права, нито
носи отговорност за задълженията на своя наследодател.
По иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Във
въззивната жалба не са наведени самостоятелни оспорвания в частта по исковете с
правно основание чл. 86 ЗЗД, като при установената от районния съд фактическа
обстановка и с оглед неоснователността на главната искова претенция, въззивният
съд намира, че акцесорният иск правилно е отхвърлен.
По разноските:
С
оглед изхода на спора разноски за настоящото производство поначало се дължат в
полза на въззиваемата страна. Тя претендира такива в размер на 500 лв. за адвокатско
възнаграждение, като е представила и доказателство за заплащането му – договор
за правна защита и съдействие с отбелязване за заплащането му в брой.
Въззивникът е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение, което
настоящата инстанция, предвид фактическата и правна сложност на делото намира
за основателно, като същото следва да бъде редуцирано до сумата от 350 лв.
Така
постановеното въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената
на предявените искове.
По
изложените съображения, Софийски градски съд, IІ-А въззивен състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ I-31-373776 от 28.03.2018 г., постановено по гр. дело № 64762/2017 г. по описа на Софийски
районен съд /СРС/, І-во ГО, 31-ви състав.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***
да плати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на С.К.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
район „Нови Искър“, ул. „********сумата от 350 лв., представляваща направени
пред въззивната инстанция разноски.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“
ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.