№ 3934
гр. Варна, 06.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на седми
октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Александър В. Цветков
при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова
като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело №
20233110110032 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от
Н. И. Д. и Л. З. Н.-Д., подадена чрез процесуален представител адв. Д. Д., с
която са предявени субективно съединени искове за собственост с правно
основание чл.124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено по отношение В. И.
Д., че ищците са собственици в режим на СИО на самостоятелен обект на
собственост с идентификатор 10135.2553.91.2.78, находящ се в ***, тип
жилище, апартамент - в жилищна или вилна сграда, или в сграда със смесено
предназначение, бр.нива 1, площ по документ 79.89 кв.м., ведно с 1.3768%
ид.ч. от общите части на сградата и изба с площ 5.63 кв.м., на основание
давностно владение, упражнено в периода м.януари 1993 год. до м.март 2017
год.
В исковата молба се излагат твърдения, че първият ищец и ответникът
са братя и са наследници на И. В. Д., ЕГН **********, починал на 04.04.2017г.
в гр.Варна и М. Б. Д., ЕГН **********, починала на 18.05.2021г. в гр. Варна.
Между тях никога не са съществували пререкания относно придобитите по
наследство недвижими имоти до образуването на гр.д.№ 1341/2022г. по описа
на Районен съд Девня, предмет на което било и допускането на делба на
процесния имот.
Описаният апартамент бил собственост на родителите на двамата братя,
и след като ищците се оженили през 1985г., те заживели заедно с тях в него.
През 1992г. последните получили ведомствено жилище, което било в близост
до процесния апартамент, но поради по-малката площ и факта, че е бил под
наем и не са били възможни големи преустройства, родителите им решили, че
процесният апартамент е по-удобен за отглеждане на децата на ищците,
поради което се установили да живеят във ведомственото им жилище.
Владението върху имота било предадено през 1993г., при което И. и М. Д.и
1
заявили волята си пред тях и пред свидетели апартаментът да остане в
собственост на ищците. Волята им била такава, тъй като вече са помогнали на
ответника и му били предоставили част от средствата за закупуване на
предоставеното му от Елпром ведомствено жилище.
След предаване на владението ищците извършили основен ремонт, за
които действия не са търсили одобрение от никого, стопанисвали имота,
плащали и за извършените ремонти на входа, като поддръжката и заплащането
на консумативите за ползването на апартамента били тяхно задължение. През
1999г. ответникът и семейството му се установиха в Канада, като през лятото
ги посещавали, но никога не са имали ключ за апартамента. Дори отсядали
при родителите на двамата братя, които живеели в закупеното в последствие
от ищците ведомствено жилище.
До 2017 г., когато баща на двамата братя се разболял, двамата ищци
живели в апартамента непрекъснато, явно и несмущавано, като за този период
извършвали множество ремонти, включително и на инсталациите. След
влошаване на здравословното състояние на бащата и нуждата от грижи,
временно отишли да живеят с И. и М. Д.и за да се грижат за него и майка ми,
като през различни периоди от време се връщали в апартамента, в който
останали да живеят синовете им.
С гореизложените твърдения ищците обосновават правния си интерес от
установяване със сила на пресъдено нещо по отношение ответника, че са
собственици на недвижимия имот вследствие на осъществено давностно
владение. Претендира се и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от В. И. Д., с
който искът се оспорва като неоснователен. Ответникът признава факта, че
фактическата власт върху процесния имот, собственост на родителите на
двамата братя, се упражнява от семейството на ищеца Н. вече повече от
двадесет години. Причините, поради които било отстъпено ползването на
апартамента на ул. „Подви" били свързани с осигуряване на спокойствие и
комфорт на по-младото семейство. Не се оспорва още, че през всичките тези
години, в процесния имот са извършвани ремонти от различно естество.
Въпреки това оспорва да е осъществявано давностно владение по
отношение на имота, като се посочва, че родителите им никога не са
предприемали каквито и да било действия по прехвърляне правото на
собственост върху процесния имот, въпреки, че са разполагали с всички
възможности да го сторят. Сочи, че ако действителната им воля е била
процесният имот да остане собственост единствено на първия ищец, те са
щели да предприемат надлежни действия по прехвърляне на собствеността.
Още повече, че ответникът е трайно установен в Канада от 1999 г. и по
никакъв начин не би могъл да реагира или да се противопоставя на подобно
прехвърляне.
Излага твърдения още, че никога пред родителите му или пред него,
ищците не са демонстрирали, че владеят имота за себе си и че именно те, а не
И. и М. Д.и, са негови собственици. Познавайки добре семейната история и
причините семейството на ищеца да обитава имота, никой никога не се е
2
съмнявал, че ищците са обикновени негови ползватели, независимо от
извършените ремонти и държат имота не за себе си, а за другиго, а именно - за
родителите им. Поради това обосновава становище, че по отношение на
ищците липсват основни елементи от фактическия състав на давностното
владение, а именно - манифестирането на намерението да се свои, явното,
демонстрирано пред третите лица упражняване на фактическа власт за себе си
и отблъскването на чуждите собственически претенции. По посочените
съображения отправя искане за отхвърляне на исковата претенция.
В пледоарията си по същество процесуалният представител на ищците
заявява становището си за доказаност на исковата претенция и моли за
нейното уважаване. Депозира писмени бележки, с които поддържа
изложеното.
Упълномощеният от ответната страна адвокат моли за отхвърляне на
исковата претенция, като депозира писмени защита в подкрепа на изложеното
становище за нейната неоснователност.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от
фактическа страна:
Между страните не е налице спор, а и от представените удостоверение за
наследници се установява, че Н. И. Д. и В. И. Д. са братя и са наследници на
И. В. Д., ЕГН **********, починал на 04.04.2017г. в гр.Варна и М. Б. Д., ЕГН
**********, починала на 18.05.2021г. в гр. Варна.
От Договор за продажба на недвижим държавен имот №
10386/22.06.1988г., сключен с ОбНС - Варна, се установява, че И. В. Д. и М. Б.
Д. са придобили правото на собственост върху процесния апартамент № 72,
находящ се в ***.
Видно от представеното удостоверение за граждански брак, Н. И. Д. и Л.
З. Н.-Д. са сключили такъв на 27.01.1985 г. пред длъжностно лице при ОбНС –
Варна.
От ангажираните чрез разпит на свидетеля Валентин В. показания се
установява, че се познават с Н. Д. от 1970 г., който понастоящем живее в къща
на бул. Васил Левски, а преди това е живял в апартамента на родителите си на
ул. Подвис. Той винаги е живял там с тях. Понеже са били шест души в един
апартамент, 90-те години му дали общинско жилище и родителите му се
нанесли там. Н. искал да прави ремонт на кухнята на апартамента и избил
стената към балкона. Направили нова кухня, банята и други козметични
ремонти. Понеже той започнал да прави ремонт и за да е по-удобно,
родителите му отишли в другия апартамент. Свидетелят не знае брат му да е
имал претенции към апартамента. Не знае също за кого е последният, но си
мислил, че е прехвърлен на Н., защото той гледал родителите си.
От свидетелските показания на Здравко Станчев се установява, че се
познава отдавна с Н. Д., като двамата живеят в една и съща кооперация на ул.
Подвис. След 70-та година, когато се насели блока, там живеели родителите
му с двете си деца и отдолу живеело семейството на свидетеля. След това те
3
пораснали, оженили се, единият брат се изместил на друго място. Ищците
продължили да живеят там с двете си деца, като освен тях не е живял друг
през последните двадесет години. Първо живели там родителите му с тях като
деца, след това, като завършили образование и останал да живее Н. със
семейството си, а в момента живее синът му там.
От ангажираните чрез разпит свидетелски показания на М. Д.,
кредитирани от съда по реда на чл. 172 от ГПК, тъй като е дъщеря на В. Д., се
установява, че процесният апартамент е бил на баба й и дядо й и известно
време тя също е живяла там като дете. Чичо й живял със семейството си
първоначално в Полша, а след това намерил общински апартамент. Тогава са
направили някакво неформално споразумение, понеже апартаментът на
Подвис е по-голям и по-комфортен за семейство с две деца, баба й и дядо й се
преместиха в този общинския и чичо й заживял в апартамента на Подвис. В
момента в този апартамент живеел братовчед й Н.. Други уговорки не знае да
е имало. Дори когато дядо й починал свидетелката споделя, че при повдигане
на въпроса на кого ще остане наследството, коментарът на баба й бил, че не
иска да се занимава и ще разберат след смъртта й. Понеже я познавала, по
тона й съдела, че не е имала намерение да го дава на единия или другия си
син. При посещенията си в България винаги отсядала при баба си и дядо си. В
нейно присъствие не е чувала чичо й да демонстрира собственост. Знае от
баща си, че той е повдигнал въпроса за делба на апартамента и въпреки
направени опити, не са стигнали до споразумение. Баща й не е оспорвал
правото да живеят в този апартамент и доколкото знае са правени ремонти в
апартамента. Заявява, че дядо й е можел да направил завещание, но не е била
свидетел на никакво споделяне за намерения спрямо имотите. Доколкото
познава дядо си и може да каже, че той е бил организиран, коректен и точен
човек, и ако е искал, е щял да го направи. Не знае какви пари са дадени за
апартамента на ул. Никола Козлев. Когато баба й е казала това нещо да се
оправят двамата след смъртта й е било последния път когато се видели, преди
пандемията, около 2018г.
От свидетелските показания на В. Д. се установява, че познава
семейството на Стефка и В. повече от 45 години, както и родителите на
двамата братя. Ходила е няколко пъти в апартамента на ул.Подвис, защото са
били канени на гости, а когато се родило детето, по-често. Когато се оженили
В. и Стефка, живеели в апартамента на ул. Подвис. Знае, че той е собственост
на родителите на В. и те живеели там с по-малкия син, след като семейството
на Стефка напуснало жилището. След това родителите отишли в къщата,
която била общински имот, защото условията били по-неприемливи за
семейството на брат му. Свидетелката не е чувала дали е прехвърлян
апартамента и да се споменава и да се дискутира нещо за него. В. възприемал
имота като бащин дом. Той изчаквал да си уредят отношенията с брат си и да
си купят нещо малко, защото последните години когато идваха в България, те
бяха само на квартира и това не им беше приятно. Двамата отсядали на
квартира когато починала майката, било им неудобно . В. отсядал при двамата
си родители, докато били живи, а след това наемал квартира. Свидетелката не
може да се сети коя година е станало това, но е било след смъртта на майката
4
на Н. и В.. Отсядали в къщата, където живеели родителите им, на етажа,
защото искали да бъдат с тях. Това, което са говорили със семейството на
Стефка и В. никога не е ставало въпрос, че имат намерение родителите да
прехвърлят имота, последните били интелигентни, и ако са имали това
предвид, щели да го направят.
След преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на
твърденията и възраженията на страните, съдът приема за установено
следното от правна страна:
Предявени са активно субективно съединени установителни за
собственост намира правното си основание в разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от
ГПК, вр чл. 79, ал. 1 от ЗС, чиято основателност е предпоставена от
установяването от ищците в условията на пълно и главно доказване
твърденията, с които обосновават правния си интерес от търсената защита,
като установят наличието на свое защитимо материално право, по отношение
на недвижимия имот, което се оспорва от ответника. Следва докажат още
изложените в исковата молба твърдения, че същият е станал тяхна
собственост на основание осъществено давностно владение по отношение на
него в процесния период, като установят, че са осъществявали явно,
трайно,непрекъснато и необезпокоявано фактическа власт с намерение да го
своят, както и че наследодателите на двамата братя са заявили волята си
имотът да остане в собственост на семейството на ищеца.
Между страните не е налице спор, поради което на основание чл. 154, ал.
1, т. 3 и т. 4 от ГПК е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че
ищците осъществяват фактическа власт върху процесния апартамент.
Предявеният за разглеждане правен спор между тях обаче е концинтриран
около характеристиките на това фактическо състояние – дали същото
представлява държане или владение, респективно годно ли е да ги направи
собственици на соченото оригинерно правно основание в режим на семейна
имуществена общност.
Съобразно задължителното тълкуване, дадено с Тълкувателно решение
№ 1/06.08.2012 г. на ОСГТК, презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо
основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им
произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при
които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт
върху вещта на основание, което изключва владението на останалите,
намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е
упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато
обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи
вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите
съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв
юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от
съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални
части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се
позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да
докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е
5
обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее
техните идеални части за себе си.
Съгласно цитираната в писмените бележки на ищците каузална практика
обективирана в решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр.д. № 4591/2016 г. на ВКС,
І г.о., като в същия смисъл е и решение № 3 от 16.01.2016 г. по гр.д. №
3973/2015 г. на ВКС, І г.о., основанието, на което един от сънаследниците е
започнал да упражнява фактическа власт върху сънаследствения имот, е от
съществено значение при позоваването му на придобивна давност. Ако
приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму,
следва да се приеме, че е последният установява самостоятелна фактическа
власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент.
И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл
предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя
обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил
самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя. След
като фактическата власт е установена на основание, което изключва
владението на останалите сънаследници, намерението му за своене се
предполага. Затова при позоваване на придобивна давност от такъв
сънаследник е достатъчно да се установи, че е упражнявал фактическа власт
върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС.
Цитираната практика е неприложима към процесните отношения, на две
само самостоятелни основания. На първо място, защото периодът, през който
ищците твърдят, че са осъществявали владението – от януари 1993г. до март
2017 г. е приживе на собствениците на апартамента И. и М. Д.и, респективно
твърдяното владение би следвало да е упражнявано спрямо тях. Следователно
не е налице осъществявана фактическа власт срещу съсобственик, което води
до неприложимост на цитираните по-горе разрешения, на които се позовават
ищците. От тук именно обаче произтича техния правен интерес да
претендират придобИ.е на целия имот в режим на семейна имуществена
общност, тъй като давностното владение се твърди да е осъществено преди
открИ.е на наследството, следователно се цели да се установи, че имотът не е
включен в наследствената маса, а се притежава от двамата при бездялова
съсобственост на основание оригинерно придобивно основание, осъществено
по време на техния брак.
Като самостоятелно основание следва да се акцентира и на това, че и
четиримата разпитани в производството свидетели са единодушни, че
родителите на двамата братя - И. Д. и М. Д., са предоставили на семейството
на Н. и Л. Д.и ползването на процесното жилище, а те в замяна са им
отстъпили предоставеното им общинско жилище на бул. „Левски“, тъй като
последното не е било подходящо за отглеждане на двете деца на последните.
От свидетелските показания на М. Д. и В. Д. се установява, че те са били
запознати, че апартаментът е собственост на И. и М. Д.и, като в тази част
липсва противоречие между същите и изложеното от водените от ищците
свидетели, които не заявяват факти и обстоятелства, касаещи собствеността
върху имота. Единствено свидетеля В. споделя, че си е мислил, че
апартаментът е прехвърлен на Н., защото той се грижил за родителите им.
6
Ангажираните гласни доказателствени средства, ценени поотделно и в своята
съвкупност, обаче водят до единствения категоричен и безпротиворечив
извод, че ищците са заживели в жилището със съгласието на родителите на Н.
Д., без да са налице каквито и да е данни за прехвърляне на владението върху
него. При изложеното от свидетелите съвпадение на насрещните воли на И. Д.
и М. Д. от една страна, и Н. и Л. Д.и от друга, следва да се приеме, че между
тях е сключен и с преместването им в апартамента е започнал да поражда
действие договор за заем за послужване по чл. 243 от ЗЗД по отношение на
последния.
Съобразно приетите в правната доктрина постановки, с договора за заем
за послужване заемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една
определена вещ за временно ползване, а заемателят се задължава да я върне.
Договорът за заем за послужване е неформален. Сключването му не е
подчинено на изискване за форма за действителност и може да бъде
осъществено и чрез конклудентни действия, стига те недвусмислено да сочат
волята на съконтрахентите за обвързването им с този договор. В съдебната
практика, обективирана например в Решение № 60122 от 01.11.2021 г. по гр. д.
№ 514 / 2021 г. на ВКС и много други в същия смисъл, отношенията между
навършилите пълнолетие низходящи и родителите им по повод ползване
жилище на родителите, ако не е уговорено нещо друго, се уреждат по
правилата на договор за заем за послужване, който може да бъде прекратен по
всяко време от заемателя. В конкретния случай са налице всички изискуеми
предпоставки уговорките между Н. Д. и неговите родители да се
квалифицират и уредят съобразно сключения договор за заем за послужване,
като се приеме, че именно по силата на него фактическата власт върху
апартамента е прехвърлена на ищеца и неговата съпруга, които са станали
негови държатели.
За да превърне държането си във владение на имота, годно да го направи
негов собственик, въззивникът е следвало да установи една от двете
алтернативни предпоставки: че след придобИ.е на фактическата власт е
сключена транслативна сделка със собственика, която го е направила владелец
на имота /Traditio brevi manu/, или че едностранно е трансформирал
държанието си във владение, демонстрирайки промяната в намерението си
спрямо собственика/Interversio possessionis/.
Ищците не са твърдели сключването на такава разпоредителна сделка,
още по-малко са провели доказването на такава, по силата на която
държателите са станали владелци на имота със съгласието на неговия
собственик. При този извод подлежи на разглеждане хипотезата на
манифестирана промяна в намерението, при която за да се трансформира така
установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да
противопостави на собственика новото си субективно отношение към вещта, а
именно, че я държи като собственик и с намерение да я свои, чрез действия,
които недвусмислено отричат правата на последния, което следва от
изискването владението да не е установено по скрит начин.
От събраните по делото доказателства не се установява въззивникът да е
7
манифестирал явна и недвусмислена промяна в намерението си да завладее
процесния апартамент. Ангажираните свидетелски показания са единодушни в
смисъл, че ищците са живели в имота в процесния период, но в тях и в
останалата доказателствена съвкупност не се съдържат дори и индиции, още
по-малко е доказано главно и пълно, че същите са извършили действия, с
които явно и недвусмислено са минифестирали спрямо действителните
собственици, че занапред отричат техните права.
Поради изложеното и след като веднъж фактическата власт върху имота
е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е
субективното отношение на държателите, тази фактическа власт не може да
доведе до придобИ.е на собственост вследствие на давностно владение. С
оглед липсата на проведено успешно доказване на посочената трансформация
в субективното отношение на ищците към апартамента и обективиране на
завладяването му спрямо неговите собственици в процесния период януари
1993 г. до март 2017 г., то предявеният положителен установителен иск се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Ответникът не е претендирал присъждането на разноски, поради което
такива не му се следват.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. И. Д., ЕГН ********** и Л. З. Н.-Д.,
ЛНЧ ********** субективно съединени искове за собственост с правно
основание чл.124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено по отношение В. И.
Д., ЕГН **********, че ищците са собственици в режим на СИО на
самостоятелен обект на собственост с идентификатор 10135.2553.91.2.78,
находящ се в ***, тип жилище, апартамент - в жилищна или вилна сграда, или
в сграда със смесено предназначение, бр.нива 1, площ по документ 79.89 кв.м.,
ведно с 1.3768% ид.ч. от общите части на сградата и изба с площ 5.63 кв.м., на
основание давностно владение, упражнено в периода м.януари 1993 год. до
м.март 2017 год.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8