Р Е Ш Е Н И Е
№ ІІ - 46 04.07.2019г. гр.
Бургас
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Бургаският окръжен съд гражданска колегия, втори въззивен състав
На четиринадесети май 2019 година
В публичното заседание в следния състав:
Председател: Росица Темелкова
Членове: Таня Русева-Маркова
Елеонора Кралева
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова
гражданско дело номер 552 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № ІІ - 2505 от 05.12.2018г.,
постановено по гр. дело № 476/2018г.*** е признато за установено по отношение
на Р.С.Н., че дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД със седалище гр. София сума
в размер от 3 000 лева, представляваща главница по Договор за кредит № ***/15.02.2017г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 3 000 лева, начиная от
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение на 31.08.2017г. до окончателното изплащане на задължението, за които
суми има издадена Заповед № 3861 за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК от 01.09.2017г., постановена по частно гр. дело № 6523/2017г. по описа
на Районен съд, като е отхвърлен иска за главница в частта за разликата над
главницата от 3 000 лева до претендираната сума от 7 451, 04 лева като
неоснователен.
Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба от „Профи кредит България” ЕООД в частта, в която се отхвърлят предявените искове за сума в размер от 1 451, 04 лева, представляваща договорно възнаграждение и сума в размер от 3 000 лева, представляваща възнаграждение по допълнителен пакет от услуги. С депозираната въззивна жалба се претендира атакуваното решение в частта, в която се отхвърлят посочените суми да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което да бъде уважени и отхвърлените претенции. В жалбата се посочва, че сключеният договор за потребителски кредит с ответника напълно отговаря на законовите изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити на ЗПК относно съдържанието на договора за потребителски кредит, кредитополучателят е получил предоставената му в заем сума и се е съгласил с цената на кредита и е бил наясно със сумата, която трябва да върне. В жалбата се посочва, че допълнителният пакет от услуги е изрично договорен от страните от момента на сключване на договора те са изразили съгласието си, като кредитополучателят е могъл да влияе на определени фактори от кредитния договор. Във въззивната жалба се посочва, че претендираната сума от 7 451, 04 лева включва в себе си освен сумата от 3 000 лева, отпуснат кредит и сума в размер на 1 451, 04 лева, представляваща договорено възнаграждение (възнаградителна лихва), както и сума в размер от 3 000 лева, представляваща възнаграждение по закупен допълнителен пакет от услуги. Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание ищцовото дружество не изпраща представител, депозира писмено становище, в което посочва, че поддържа своите претенции и претендира въззивната жалба да бъде уважена.
Ответната
страна по въззивната жалба – Р.С.Н. не депозира по делото писмен отговор и не
изразява конкретно становище по основателността на жалбата. Не отправя искания
за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.
В съдебно
заседание ответната страна по въззивната жалба не изпраща представител.
Бургаският окръжен съд като взе предвид разпоредбите на закона, исканията и твърденията на страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са няколко обективно съединени иска от „Профи Кредит България” ЕООД със седалище гр. София против Р.С.Н., с които се претендира да бъде прието за установено по отношение на ответната страна, че в полза на ищцовата страна съществува вземане за сума в размер от 7 451, 04 лева, възникнало на основание неизпълнение на Договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане. Изрично в исковата молба е посочено, че поради неизпълнение на договорното задължение „Профи кредит България” ЕООД е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, входирано в Районен съд – Бургас и е образувано частно гр. дело № 6523/2017г. по описа на БРС и след като длъжникът не е намерен за връчване на издадената от съда заповед за изпълнение на ищцовото дружество са дадени указания за предявяване на иск за установяване на вземането си, получено от заявителя на 15.12.2017г. В обстоятелствената част на исковата молба се посочва какви компоненти включва в себе си претендираната сума от 7 451, 04 лева. За да постанови своето решение, първоинстанционният съд е посочил, че постановената заповед за изпълнение касае дължима главница в размер на 7 451, 04 лева, но дължимата главница е само в размер на 3 000 лева, представляваща получен, но невърнат кредит, поради което и само за тази сума е уважена претенцията. При положение, че съдът не е бил наясно в претендираната сума какво се включва е следвало да остави исковата молба без движение, за да се изяснят тези обстоятелства. С депозиране на въззивната жалба – ищцовото дружество детайлно посочва какви са компонентите на претендираната сума, поради което и настоящата инстанция намира, че по този начин недвусмислено се установява какви точно са претенциите на дружеството.
Предявените искове са с правно основание чл. 9 от ЗПК във връзка с чл. 240 и сл. от ЗЗД и са предявени по реда на чл. 415 от ГПК след проведено заповедно производство, образувано в частно гр. дело № 6875/2017г. по описа на Районен съд – Бургас.
Ответната страна по предявените искове – Р.С.Н. чрез назначения му особен представител оспорва предявените искове.
По делото е представен Договор за потребителски кредит № *** от 14.02.2017г., от който е видно, че Р.С.Н. в качеството й на кредитополучател и „Профи Кредит България“ ЕООД в качеството му на кредитодател са сключили договор, по силата на който дружеството е предоставило потребителски кредит на кредитополучателя в размер на 3 000 лева за срок от 24 месеца и с годишен лихвен процент от 41, 17%, като кредитополучателят се е задължил да върне предоставената му сума в рамките на 24 месеца, като изплаща вноска по кредита на 3-то число от месеца в размер на 185, 46 лева – тоест – общо задължение в размер на 4 451, 04 лева (185, 46 лева х 24 месеца = 4 451, 04 лева). Видно от представения Договор за потребителски кредит № *** от 14.02.2017г., дружеството-кредитодател е предоставило на кредитополучателя и избран и закупен пакет от допълнителни услуги (изчерпателно посочен в представеното по делото Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги – лист 98 от първоинстанционното производство) срещу заплащане на цена в размер от 3 000 лева, която сума Р.С.Н. се е задължил да върне също на 24 равни месечни вноски – всяка една от по 125 лева, платима на 3-то число от месеца 125 лева х 24 месеца = 3 000 лева). Видно от представените по делото Общи условия на „Профи кредит България“ ЕООД към Договор за потребителски кредит на основание чл. 12.3 страните са се съгласили в случай, че се просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни да настъпи автоматично прекратяване на договора и да се обяви неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредитодателят да изпраща уведомление, покана, предизвестие или др. Към сключения между страните Договор за потребителски кредит № *** от 14.02.2017г е представен и погасителен план, в който изключително подробно са описани падежите на дължимите вноски, сумите по вноските и размерът на възнаградителната лихва за всяка една от дължимите вноски. От представения по делото погасителен план безспорно се установява, че общата дължима сума на уговорената между страните възнаградителна лихва възлиза на сума в размер от 1 451, 04 лева.
По делото не се спори, а и от представено Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № *** се установява, че Р.С.Н. от момента на сключването на договора не е заплатил нито една дължима вноска. По делото не се спори, а и от представените доказателства се установява, че договорът е сключен на 14.02.2017г., сключен е за срок от 24 месеца, поради което и следва да се приеме, че срокът му е изтекъл на 14.02.2019г., тоест – към момента на постановяване на настоящото въззивно решение, срокът на сключения между страните договор вече е изтекъл.
По делото няма данни Р.С.Н. да е уведомен за твърдяна настъпила предсрочна изискуемост на предоставения му кредит от страна на ищцовото дружество.
Следва да се отбележи, че постановеното първоиностанционно решение е влязло в законна сила по отношение на присъдената в полза на ищцовото дружество сума в размер на 3 000 лева, представляваща главница по предоставения кредит, тъй като не е обжалвано от страна на ответника по делото – Р.Н., поради което и предмет на настоящата въззивна жалба е само отхвърлителната част на решението – сума в размер на 1 451,04 лева, представляваща възнаградителна лихва, както и сума в размер от 3 000 лева, представляваща възнаграждение по закупен допълнителен пакет от услуги.
За да отхвърли претенцията на ищцовото дружество, първоинстанционният съд е приел, че по делото се претендира единствено главница от страна на ищцовото дружество и с този мотив е присъдил единствено сума в размер на 3 000 лева, представляваща главница по отпуснатия кредит – без да посочи, че по съществото си тази сума представлява предоставения на ответната страна, но невърнат кредит. Безспорно е, че с депозираното Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – дружеството – ищец в първоинстанционното производство претендира да бъде прието за установено, че ответната страна му дължи сума в размер на 7 451, 04 лева – така е уважено депозираното заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, а впоследствие – за тази сума е и депозирана исковата молба, като изрично в обстоятелствената част на исковата молба се съдържат данни за сумите по основание, които се включват в претендираната в петитума на исковата молба сума в размер на 7 451, 04 лева. Настоящата инстанция, като взе предвид изложените обстоятелства в исковата молба, както и във въззивната жалба намира, че претенцията, заявена от ищцовото дружество в размер от 7 451, 04 лева включва в себе си – сума в размер на 3 000 лева – невърнат заем, сума в размер от 1 451, 04 лева, представляваща възнаградителна лихва и сума в размер на 3 000 лева, представляваща възнаграждение по закупен допълнителен пакет.
По отношение на
претенцията за заплащане на сума в размер на 1 451, 04 лева,
представляваща възнаградителна лихва по сключения между страните Договор за
потребителски кредит № ***, съдът намира следното:
В исковата молба – ищцовото дружество претендира, че сумите по сключения Договор за потребителски кредит са изискуеми от страна на кредитополучателя, тъй като същият не е заплатил нито една от дължимите вноски по кредита и е настъпила неговата предсрочна изискуемост. Както бе посочено по-горе – по делото не се установява по безспорен начин длъжникът по кредита да е уведомен, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем преди депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК.
Безспорно е обстоятелството, че ищцовото дружество – „Профи Кредит България“ ЕООД със седалище гр. София е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ и по отношение на него е неприложима разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. В конкретния случай - дали е настъпила предсрочната изискуемост на цялото задължение по сключения договор за кредит към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, настоящата инстанция намира, че следва да се прецени съобразно уговореното между страните. Безспорно е, че по силата на посоченото в т. 12. 3 от Общите условия по сключения между страните договор за потребителски кредит - в случай на просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо да се изпраща на длъжника уведомление, покана, предизвестие и др. По принцип клауза за предсрочна изискуемост, при настъпване на определени условия и свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума не противоречи на свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД. Настоящият състав счита, че в процесния договор за кредит не е предвидена автоматична предсрочна изискуемост на непогасения остатък от кредита. Съображенията за това са следните: видно от цитираната уговорка, страните са се съгласили, че при просрочие на една вноска с повече от 30 дни, настъпва „обявяване” на предсрочната изискуемост на договора за потребителски кредит, без да е необходимо да се изпраща покана, предизвестие или уведомление на длъжника. Когато е налице съмнение, неяснота или двусмислие в договорните клаузи е меродавна волята на страните, която се разкрива чрез тълкуване, съобразно правилата, установени в чл. 20 от ЗЗД, като клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Използваният термин „обявяване” предполага изявлението на кредитора да достигне до длъжника, защото тълкуването на тази дума е „оповестяване, даване на гласност, обнародване, провъзгласяване”, съобразно Тълковния речник на българския език. Оповестяването само по себе си изключва автоматичната предсрочна изискуемост, тъй като самото обявяване на кредита за предсрочно изискуем предполага и уведомяването на кредитополучателя за това обстоятелство. След като е използвана тази дума, независимо от последващото съдържание на клаузата на договора, а именно, че не следва да се изпраща покана, което води до известна неяснота и двусмислие, за да настъпи предсрочната изискуемост, това следва да бъде оповестено на длъжника, да бъде доведено до неговото знание. Очевидно това е тълкуването, дадено и от ищцовото дружество, което е направило опит да връчи уведомление до длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост, но няма данни то да е достигнало до него - лист 44 от първоинстанционното дело. Не става ясно по какъв начин е изпратено въпросното уведомление и по каква причина не е достигнало до длъжника, за да може да се приеме, че кредиторът е положил безрезултатни усилия да го открие – в този смисъл и Решение по т.д. № 601/2014г. на І т.о. В т. 13.3 от ОУ е въведена фикция за получаване и узнаване на всяко известие по договора за кредит, ако бъде изпратено на адреса за кореспонденция, посочен в него. Уведомлението е адресирано до адреса, посочен от длъжника, но липсват доказателства то да е изпратено до него. Вземането, предмет на заявлението по чл. 410 от ГПК следва да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, а това подлежи на доказване в хода на исковото производство по реда на чл. 415 от ГПК, тъй като за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства към заявлението по чл. 410 ГПК за твърдяната предсрочна изискуемост на кредита – в този смисъл и Решение № 123/09.11.2015г., постановено по търговско дело № 2561/2014г. по описа на ВКС на РБ. В този смисъл - настоящият състав приема, че не може да се приеме, че с връчването на исковата молба длъжникът е бил уведомен за обявената предсрочна изискуемост. Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост не е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, настоящият състав намира, че предсрочна изискуемост не е настъпила.
С оглед приетото в Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г., постановено по тълкувателно дело № 8/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС на РБ допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. ВКС на РБ приема, че разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. В цитираното тълкувателно решение, съдът приема, че в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е обвързан от посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница, възнаградителна лихва, мораторно обезщетение. Поради това, присъждайки вноските с настъпил падеж в хода на производството, съдът следва да съобразява дали възнаградителната лихва, съставляваща компонент от тези вноски, е включена в общия заявен размер и период на исковите претенции. Ако кредиторът претендира присъждане на цялата главница като предсрочно изискуема, ведно с обезщетение за забава, но възнаградителната лихва е поискана само за периода до твърдяното от кредитора настъпване на предсрочна изискуемост, съдът не може да присъди възнаградителната лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода на производството по иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това от вноските с настъпил падеж в хода на производството ще следва да се присъди само частта, съставляваща главница съгласно погасителния план.
По делото е безспорно, че предоставената като заем сума в полза на Р.С.Н. е следвало да бъде върната на 24 равни месечни вноски, като последната дата, на която е следвало да бъде изплатена и последната вноска е 14.02.2019г., поради което и съдът намира, че всички вноски по кредита са станали дължими след постановяване на първоинстанционното решение, поради което и настоящата инстанция намира, че претенцията за заплащане на сума в размер на 3 000 лева, представляваща предоставен, но невърнат заем е основателна, но както бе отбелязано по-горе – постановеното решение в тази му част е влязло в законна сила, поради което и претенцията в тази й част не е предмет на разглеждане.
В конкретния случай е безспорно, че ищцовото дружество претендира уговорената възнаградителна лихва в своята цялост – в размер на 1 451, 04 лева, поради което и настоящият състав намира, че не са налице пречки претенцията да бъде уважена както за настъпилите падежирали вноски, така и за дължимата възнаградителна лихва, тъй като целият кредит понастоящем (от 14.02.2019г.) е станал изцяло изискуем поради настъпване на крайния срок за неговото погасяване.
По отношение на
претенцията за заплащане на сума в размер на 3 000 лева, представляваща
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по сключения между страните
Договор за потребителски кредит № ***, съдът намира следното:
Както бе отбелязано по-горе – не е спорно, че споразумението между страните за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е подписано от длъжника.
Не е спорно и обстоятелството, че сумата от 3 000 лева не е предоставена за ползване от страна на длъжника като заем, а се касае за уговорка по сключения договор за потребителски кредит, която предоставя възможност на длъжника да се ползва от допълнителен пакет услуги по договора за заем. Безспорно е и обстоятелството, че погасителната вноска по договора за кредит, освен главница и възнаградителна лихва, включва и парична сума по този допълнителен пакет услуги. Дори и да се възприеме тезата на ищцовото дружество, че предоставените допълнителни услуги и уговореното възнаграждение не представлява цената на услугите, а е дължимо за наличието им, за възможността длъжника да поиска промяна в договора му за кредит във всеки един момент и че тези допълнителни услуги гарантират спокойствието на длъжника и възможността му да се справи с всяка неблагоприятна ситуация, за да възникне задължение за заплащане на цената на тези услуги, те следва да бъдат предоставени реално на потребителя. Няма доказателства по делото длъжникът да се е възползвал от някоя от посочените услуги, включително и приоритетно разглеждане на неговото искане за отпускане на кредит и поради това, че услугата не е предоставена, не се дължи и нейното заплащане. Наличната възможност за предоставяне на тези услуги не е равностойна на реалното им предоставяне.
Отделно, за да
се възползва длъжникът от всички допълнителни услуги по сключеното споразумение
се изисква одобрение от кредитора, което, освен всичко останало, означава, че
той следва да плати предварително за възможност, която обаче изцяло зависи от
волята на кредитора. Също така не са ангажирани никакви доказателства, че
подписването на допълнителния пакет услуги не е условие за предоставяне на
кредита - това са само твърдения на ищцовото дружество, които не са подкрепени
с писмени доказателства. Отделно от изложеното, в случай, че се касае за
предоставяне на допълнителни услуги, то те следва да бъдат включени в годишния
процент на разходите, тъй като това са възнаграждения по самия договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителските
кредити, но в случая това не е сторено и по този начин – заобикаляйки закона се
достига до годишен процент на разходите по-голям от трикратния размер на
законната лихва, което прави клаузата за уговарянето на тези възнаграждения за
нищожна.
Мотивиран от изложеното, съдът намира, че въззивната жалба е частично основателна и атакуваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска за сумата, представляваща неизплатена възнаградителна лихва в размер от 1 451, 04 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, но от момента, в който тази сума е станала изискуема – 14.02.2019г. (настъпилия краен срок на договора за потребителски кредит) до окончателното изплащане. В останалата й част – претенцията за сума в размер на 3 000 лева, представляваща възнаграждение по закупен допълнителен пакет от услуги е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Независимо от обстоятелството, че направените от страна на настоящата инстанция фактически и правни изводи не съвпадат с тези, които е направил районния съд в атакуваното първоинстанционно решение, БОС намира, че то следва да бъде потвърдено в частта, в която е отхвърлена претенцията за сума в размер от 3 000 лева, представляваща възнаграждение по закупен допълнителен пакет от услуги, предвид обстоятелството, че по същество и настоящата инстанция достига до извода, че претенцията е неоснователна и тази сума не се дължи.
На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъдат присъдени направените по делото
разноски за въззивната страна, съразмерно с уважената претенция - сума в размер на още 155, 92 лева,
представляваща направените по делото разноски в първоинстанционното
производство и сума в размер на 126, 82 лева,
представляваща направените по делото разноски във въззивната инстанция. На
основание т. 12 от Тълкувателно решение 4 от 18.06.2014г. постановено по тълкувателно
дело № 4/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС на РБ съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство. В този смисъл и предвид
обстоятелството, че направените в заповедното производство разноски възлизат на
сума в размер от 199, 38 лева и съобразно уважената част на претенцията,
настоящата инстанция следва да присъди и сума в размер на още 38, 82 лева, представляваща
направените в частно гр. дело № 6875/2017г. по описа на Районен съд – Бургас
разноски.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, предвид цената на всеки един от предявените искове.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 2505 от 05.12.2018г., постановено по гр. дело № 476/2018г.*** в частта, в която е отхвърлена
претенцията за сумата от 1 451, 04 лева, представляваща възнаградителна
лихва, както и по отношение на отхвърлената претенция за заплащана на законна
лихва върху сумата от 1 451, 04 лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на
„Профи кредит България” ЕООД със седалище гр. София, че Р.С.Н., ЕГН ********** ***
дължи на „Профи кредит България” ЕООД със седалище гр. София, ЕИК ********* и
адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В сума в
размер на още 1 451, 04 (хиляда четиристотин петдесет и един лева и четири
стотинки) лева, представлява дължима възнаградителна лихва по сключения между
страните Договор за потребителски кредит № ***/14.02.2017г., ведно със
законната лихва върху сумата от 1 451, 04 лева от датата на настъпване на
крайния срок на договора – 14.02.2019г. до окончателното изплащане на вземането,
за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК № 3861 от 01.09.2017г., постановена по частно гр. дело № 6523/2017г. по
описа на Районен съд – Бургас.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2505 от 05.12.2018г., постановено по гр. дело № 476/2018г.***
в частта, в която е отхвърлена претенцията за заплащане на сума в размер от
3 000 лева, представляваща възнаграждение за закупен допълнителен пакет от
услуги по сключения между страните Договор за потребителски кредит № ***/14.02.2017г.
В останалата му част – в която е присъдена сума в размер от 3 000 лева,
представляваща предоставен, но невърнат кредит по сключен между страните
Договор за потребителски кредит № ***/14.02.2017г. Решение № 2505 от 05.12.2018г., постановено по гр. дело № 476/2018г.***
е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Р.С.Н., ЕГН ********** *** да
заплати на „Профи кредит България” ЕООД със седалище гр. София, ЕИК ********* и
адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В сума в
размер на още 155, 92 (сто петдесет и пет лева и деветдесет и две стотинки) лева,
представляваща направените по делото разноски в първоинстанционното
производство съразмерно с уважената част на претенцията, сума в размер на 126,
82 (сто двадесет и шест лева и осемдесет и две стотинки) лева, представляваща
направените по делото разноски във въззивната инстанция, съразмерно с уважената
част на претенцията и сума в размер на още 38, 82 (тридесет и осем лева и
осемдесет и две стотинки) лева, представляваща направените в частно гр. дело № 6523/2017г.
по описа на Районен съд – Бургас разноски, съразмерно с уважената част на
претенцията.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Препис от постановеното решение да се изпрати на страните за запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.