РЕШЕНИЕ
N
гр.София, 17.05.2021 г.
Софийски градски съд, IV-В състав в
откритото съдебно заседание на 16.02.2021 г. в състав:
Председател: Елена Иванова
Членове: Златка Чолева
Димитър Ковачев
като разгледа докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 13043 по
описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по обща въззивна жалба от К.Б. и В. Г.
чрез адв. М. Т. срещу Решение № 190037 от 02.09.2020г., постановено по гр. д. №
78145/2018г. по описа на Софийски районен съд, 118 с-в, в частта с която са
уважени при условия на солидарност, предявените от Н.Г. срещу жалбоподателите искове
по 48 и чл. 45 вр. с чл. 86 ЗЗД за неимуществени вреди до размер от 1400,00
лева и за имуществени вреди до размер на 3713,02 лева, причинени от ПТП,
настъпило на 30.05.2018г. в гр. София на бул. „Цариградско шосе“.
С жалбата молят решението да се отмени като неправилно
поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост.
Правят оплаквания за липса на произнасяне по
възражения на ответниците за липса на легитимация да отговарят по исковете.
Ищецът следвало да насочи претенцията си първо към застрахователя по
застраховка ГО на автомобилистите на В. Г.. Освен това В. Г. не можело да
отговаря за вреди причинени от непълнолетния към деня на ПТП-то К. Б., тъй като
родителските права по отношение на него били предоставени на баща му, с
бракоразводното решение, което не било обсъдено от СРС, както и не бил приет
документ доказващ, че К. Б. учи в чужбина. Неправилно СРС се позовал само на документи
удостоверяващи адрес, които обаче били с дата, предхождаща бракоразводното
решение. Счита, че чл. 48 ЗЗД възлага лична отговорност на онзи родител, който
упражнява родителските права върху непълнолетния и за вреди от неговите
действия родителя на когото не е възложено да упражнява правата не носи
отговорност, като е ирелевантно, че деликта е настъпил докато е упражняван
режим на лични отношения.
Оспорват извода на СРС, че не били оспорили с отговора
на ИМ механизма на ПТП, като посочват, че направили възражение за допринасяне
от ищеца за ПТП с поведението му –предприел забранена маневра. В тази връзка се
сочи неправилна преценка на свидетелски показания. Считат, че от показанията се
установявало, че колите са спрели поради задръстване и неправилно СРС приел, че
е имало движение.
В съдебно заседание въззивниците редовно призовани на
съдебния адрес по жалбата не са се явили. Вместо въззивника В. Г. се явява
адвокат Р., който поддържа жалбата. За другия въззивник не се е явил представител
– пълномощното на адв. Р.е само от В. Г. и неправилно е констатирано, че същият
се явява и за двамата въззивници. Въззиваемия е представляван от адвоката си Д.,
която оспорва жалбата и поддържа отговора.
При проверка
по чл. 269 ГПК СГС намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната
му част. По отношение на неговата правилност въззивния съд е ограничен до
оплакванията в жалбата и императивните материални норми.
От фактическа страна СГС намира за безспорни (отделени
и от СРС с доклада) датата, мястото и факта на ПТП, както и участниците в него.
Не е оспорено по делото и поведението на ответника Б.
- отварянето на вратата, което се признава и от самия ответник във въззивната
му жалба (стр. 6, абз. последен).
Неоспорен е и начина на движение на мотоциклета
(преминава отдясно покрай автомобила на ответницата).
Според СГС от съставените скици на мястото на
инцидента се установява, че и в двете ленти за движение в една и съща посока е
имало МПС-та (третата лента е била само за градски транспорт, според св. Т.).
Видно от двата съставени и представени по делото
протоколи за ПТП МПС-то, в което след
ПТП се е ударил ищеца (Тойота) е бил в спряло състояние в „колона“: „… се удря
в спрелият в колона МПС 3…“. Като се има предвид, че МПС 3 се е намирал в дясна
лента за движение на автомобили (средна от общо три ленти , най –дясната от
които само за автобуси) то се налага извод, че в тази лента автомобилите са
били физически в неподвижно състояние.
Автомобила на ответницата е бил в лявата лента, за
което спор няма и се установява и от скиците подписани от участниците в ПТП.
В протокола за ПТП и в САТЕ, приети и неоспорени по
делото е отразено, че автомобила на ответницата се движи. С оглед на това и СГС
намира, че в лявата лента автомобилите не са били спрели.
От правна
страна неоснователни са оплакванията
в жалбата и на двамата въззивници, че искът следвало да се насочи към
застрахователя по гражданската отговорност на В. Г. като автомобилист.
Възможността на увреденото лице да предяви пряк иск
срещу застрахователя по никакъв начин не го лишава от възможността да предяви
иск директно срещу деликвента или лицето, което отговаря наред с деликвента.
Конкретно по
другите оплаквания в жалбата на В. Г. СГС намира следното:
Съгласно чл. 48 ЗЗД родителите носят отговорност за
непозволеното увреждане от техните непълнолетни
деца,
ако последните живеят при тях и ако родителските права се упражняват от тях,
освен ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите.
Отговорността на родителите е лична и презумптивна и
тя се разкрива като една гражданскоправна санкция за занемарен родителски дълг
по възпитанието и контрола на ненавършилите пълнолетие деца. С разпоредбата на
чл. 48, ал. 1 ЗЗД родителите се стимулират към изпълнение на задълженията по
възпитанието и контрола на децата. Ако тези задължения не са изпълнени добре,
те ще отговарят за обезщетяване на щетите, причинени от техните деца.
Родителите
отговарят не само за това, че не са упражнили конкретен контрол върху
поведението на непълнолетния тогава, когато е извършено непозволено увреждане,
но и за това, че в един по-предишен период не са изпълнили своя дълг по
възпитанието му. Това тяхно неизпълнение на задълженията по възпитанието, контрола
и надзора е благоприятствало извършването на непозволеното увреждане. В този смисъл е трайната практика и на ВКС.
Две са
основаните предпоставки за да възникне отговорността на родителя по чл. 48 ЗЗД. Първата от
тях е родителя да упражнява родителските права. Тази предпоставка е
предвидена в закона именно, защото тази отговорност е за действия по възпитаване
от родителя на детето и за да може да отговаря родителя по този текст от закона
е необходимо да е могъл в периода преди деликта да осъществява възпитание,
надзор и контрол.
В конкретния случай тази предпоставка не е налице и СГС не споделя мотивите на СРС. Разпоредбите
на семейния кодекс са неприложими в случая. Съставите уреждащи деликтната
отговорност са специални и не могат да се тълкуват разширително в смисъл, че
само лишеният по реда на СК от родителски права родител не може да отговаря по
чл. 48 ЗЗД, както всъщност е приел СРС. С оглед характера на отговорността по
чл. 48 ЗЗД, е необходимо родителя да има възможност за постоянен и непосредствен
контакт с детето, за да може да осъществява функциите по възпитание, надзор и
контрол. Не напразно ЗЗД изисква освен упражняване на родителските права
кумулативно да е налице и друга предпоставка, а именно детето да живее при
съответния родител, защото само при съвместното живеене е възможно
възпитаването и контрола. Именно на родителя на когото при развод се предоставя
упражняването на родителските права се възлага и възпитание, надзор, контрол
(вж. т. 2 от мотивите на ТР 1/2016г. на ОСГК на ВКС). Не е установено и че
детето живее при майка си, като справките на които се е позовал СРС посочват
адрес при майката, но видно от тях този адрес е
записан в регистрите с дата преди бракоразводното решение, с което се определя
местоживеене при бащата.
От влязлото в сила бракоразводно решение между родителите
на деликвента се установява, че те са разведени от 10.11.2016г. и за
непълнолетния деликвент упражняването на родителските права е възложено на
бащата, който не е страна по делото. При него е определено и местоживеенето на
детето. Обстоятелството, че деликта настъпва в момент в който непълнолетния е с
майката не води до отговорност по чл. 48, ал. 1 от ЗЗД. Както изрично е посочено и в Решение № 323 от 9.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 718/2008 г., IV г. о., ГК, (постановено при почти идентична обстановка) без
значение е определянето на режим на лични отношения с детето, тъй като
краткотрайните контакти по този ред не са достатъчни за възпитание и за
формиране личността на детето.
Отделно от
горното дори да се приеме, че
разпоредбата на чл. 48, ал. 1 от ЗЗД допуска отговорност и на този родител,
който не упражнява родителските права, то исковете срещу майката отново са
неоснователни според СГС, защото като водач на лек автомобил, който участва
активно в движението тя е длъжна преди всичко непрекъснато да упражнява контрол
върху моторното превозно средство като държи волана, чрез който се упражнява
непосредствен контрол на посоката на движение и като внимателно наблюдава
пътната обстановка пред и около автомобила. Горните действия ангажират
вниманието на всеки водач и на практика изключват възможността той да реагира
на внезапни действия на пътниците, като например отварянето на вратата в
движение и води до невъзможност за тяхното предотвратяване, което обстоятелство
според СГС е изключващо отговорността по чл. 48, ал. 3 ЗЗД. Още повече предвид
психо-емоционалните особености на непълнолетните в тази възраст, често намиращи
израз във внезапни и необмислени действия, които трудно могат да се предвидят.
Предвид гореизложеното решението, в частта му с която
исковете срещу В. Г. са уважени следва да се отмени и те да бъдат отхвърлени
като неоснователни, като са неоснователни възраженията на ищеца, че това
оплакване е преклудирано, като направено след срока за отговор. Разпоредбите за
непозволено увреждане са императивни, включително чл. 48 ЗЗД и съдът е длъжен
служебно да следи за правилното им прилагане. След като по делото е установен
факта на развода съдът е длъжен да го вземе предвид.
По оплакванията в т. 3 от жалбата за неправилен извод
на СРС, че не е оспорен механизма на ПТП- същите са неоснователни.
Възражението направено с отговора на исковата молба е,
че преминаването отдясно спрямо автомобила на ответницата, осъществено от
ищецът, е неправомерно поведение (забранена маневра). Това не е оспорване на
механизма (физически осъщественото поведение на мотоциклетиста-преминал отдясно
на автомобила, за което не се спори и е отразено надлежно в протокола за ПТП),
а представлява даване на правна квалификация на това поведение, като такова
обуславящо допринасяне на ищеца за настъпване на ПТП и вредите, тоест , както е
посочено и в самия отговор на исковата молба това е възражение за
съпричиняване.
Всъщност коментара на събраните доказателства, извършен
в тази точка от въззивната жалба и след който се прави извод за неустановени
факти, се отнася до наличието и степента на съпричиняване, защото дали
автомобилите са били физически спрели или физически са били в движение е
ирелевантно за извода дали ответника К.Б. е извършил нарушение на правилата,
като е отворил вратата на автомобила (самото отваряне на вратата не е
оспорено). Това е така доколкото ЗДвП и Правилника за неговото приложение
позволяват отварянето на вратата само когато МПС-то е спряло за престой или е паркирано
(чл.95 от ЗДвП, чл. 97 от Правилника). Следователно дори да се приеме тезата,
че физически автомобилите са били спрели (специално за тези в дясната лента
позволена за движение на автомобили има такива доказателства – протокола за
ПТП), това не води до липса на нарушение от К.Б., защото няма как при установените
по делото факти (че автомобила на ответницата е бил в най-лява лента) да е
налице „престой“ или „паркиране“, тъй като кога има престой и кога паркиране
има легални дефиниции в ЗДвП (чл.93).
Съпричиняването (тоест поведение допринесло обективно
до настъпване на инцидента от страна на пострадалия) е в тежест на доказване за
ответника, който възразява, че е налице съпричиняване и той трябва да направи
твърдения за факти в тази насока и да ги докаже, поради което и са
неоснователни оплакванията, че ищеца спестил факти от значение за случая.
Що се касае до „частично“ отваряне на вратата- такова
частично отваряне не е релевирано от ответника. В протокола за ПТП-подписан и
от двамата ответници също не е посочено частично отваряне, а и закона не урежда
степени на отваряне на вратата на автомобила.
С оглед на установения по делото факт, че ответника Б.
е отворил вратата на автомобила, то и СГС приема, че е извършено нарушение от
него на ЗДвП по чл. 95 и то извършено в движение. СГС също приема, че
автомобила на ответницата е бил в движение-това е записано в протокола за ПТП
(„.. се движи“), подписан от нея и другия ответник, посоченото е и в експертизата,
която не е оспорена. СГС не кредитира показанията в тази им част на свидетеля Т..
Същият е заявил, че е минал непосредствено след инцидента, буквално минута след
инцидента. Не става ясно как е минал ако колите са били спрени във всичките
ленти, имало е задръстване много преди това и колите изчаквали, както твърди
по-долу в показанията си.
По въпроса
за съпричиняването СГС намира следното:
Районния съд е приел, че има съпричиняване и предвид
липсата на жалба от ищеца този негов извод не може да се ревизира от СГС, който
може само да приеме евентуална по-голяма степен (поради забраната за влошаване
на положението на обжалващият няма как да се приеме по- малка).
Следва да се има предвид, че за да се приеме
съпричиняване няма значение дали е осъществен от ищеца конкретен състав на
нарушение по закона за движение по пътищата.
От значение е дали поведението му при управлението на мотоциклета
обективно има връзка с настъпване на ПТП и вредите.
От скиците към протоколите, представени по делото и от
описания механизъм в тях на ПТП, се установява, че автомобилите от дясната страна
на мотоциклета са били спрели (колата в която се удря той, след като първо се
удря във вратата на МПС-то на Г., е спряла в колона според протоколите за ПТП,
подписани от всички страни по делото).
Намиращите се в лявата лента автомобили са се движили.
Видно от скиците включително представената от КАТ скица на ПТП е, че мотоциклета
се движи между двете попътни еднопосочни ленти за движение.
Така обаче той се движи в непосредствена близост до
МПС-та намиращи се във всяка лента, а такова поведение е опасност за движението
и е предпоставка за настъпване на ПТП, защото водачът следва да държи сметка,
че някой от автомобилите, намиращи се от двете му страни може внезапно да се
отклони или на пътя да се появи препятствие и при липса на пространство той не
би могъл да реагира чрез избягващи маневри например.
В случая според СГС изпреварване по смисъла на ЗДвП
няма, защото от чл. 41, ал. 2 на закона става пределно ясно, че изпреварване
може да има само ако мпс-то се движи в една пътна лента зад друго МПС, напуска
тази лента изцяло или частично и след като задмине другото МПС се връща пак в
същата лента, която е напуснало, а в случая не е установено и както сам е
отбелязал СРС не е твърдяно от ищеца да се е движил в лентата, в която се движи
и ответницата.
Начина на движение на мотоциклетиста-ищец в случая
всъщност е нарушение на чл. 5, ал. 1, т. 1 от закона- да не създава опасност
за движението, както и на чл. 81, т. 3
от ЗДвП.
От обективна страна движейки се между двете колони
автомобили той се поставя в ситуация да не може да избегне удара с отворената
врата. Ако бе извършвал движение в реда на автомобилите от някоя от двете ленти
не би се стигнало до удара.
От друга страна ако и деликвента Б. не бе отворил
вратата също не би се стигнало до удара.
Ето защо СГС намира, че степента на съпричиняване от
страна на пострадалия е 50 %. доколкото, ако което и да било от двете поведения
(на деликвента и пострадалия) липсваше, то удар не би настъпил, то те се явяват
равностойни причини за ПТП-то.
Доколкото в жалбата липсват оплаквания за метода по
който СРС е определил дължимото обезщетение за имуществени вреди (по стойността
за ремонт, а не по действителната пазарна цена на мотоциклета към деня на
деликта, както би трябвало, защото видно от СТЕ ремонта е по-скъп от
действителната пазарна цена на мотоциклета и следователно е налице тотална щета
и се дължи пазарната цена към деликта -
Решение № 343 от 30.09.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 1260/2010 г., IV г. о., ГК Решение № 112 от 2.07.2020
г. на ВКС по гр. д. № 2877/2019 г., IV г. о., ГК), то СГС не може да приложи метода на действителната цена на
мотоциклета към деня на ПТП.
Неправилно
обаче СРС е ползвал като база за намаляване на обезщетението поради съпричиняване по-голямата сума между стойността
по САТЕ и предявения размер на иска. Касае се за имуществени вреди и ищецът е този който посочва техния размер
(диспозитивно начало) и няма как без
предприето увеличаване на иска съдът в решението да приема, че размера на
обезщетението за имуществени вреди е по-голям и съответно не може да
извършва намаляването поради съпричиняване спрямо този по-голям размер.
Намаляването
трябва да се извърши спрямо предявеният от ищеца размер, като предвид приетата от въззивния съд по-голяма
степен на съпричиняване присъдените размери следва да се намалят, като искът за
обезщетение на имуществени вреди след приспадане на процента на съпричиняването
е основателен до 2500,00 лева.
Предвид по-големия размер на съпричиняване приет от
настоящата инстанция искът за обезщетяване на неимуществени вреди е основателен
за сумата от 1000,00 лева.
Решението, в частите с които исковете срещу К.Б. са
уважени над тези размери следва да се отмени като неправилно.
По
разноските:
При този изход на делото страните имат право на разноски за въззивното дело съобразно на уважената,
респективно отхвърлената част от жалбата.
Обжалваемия интерес е общо 5113,02 лева за всеки от
въззивниците. Всеки един от тях е следвало да плати за въззивната си жалба
отделна такса от 102,26 лева.
По делото е събрана само една такса и само от името на В. Г..
Жалбата на В. Г. се уважава изцяло и тя има право на
сторените от нея разноски за адвокатски хонорар изцяло, като обаче следва да се
има предвид, че изготвянето и
депозирането на жалбата е от адвокат
Т., а процесуалното представителство е от адвокат Р.при отделни договори.
Представения договор за правна помощ с адвокат Т. на
л.41 от делото е сключен общо от двамата въззивници и адвоката, без да е
посочено всеки каква част от възнаграждението е заплатил, при което СГС приема,
че са заплатили равни части и сумата от 655,00 лева с ДДС трябва да се раздели
на две и на В. Г. трябва да се присъдят
за адвокатски хонорар за изготвянето и депозирането на жалбата 327,50 лева,
към които се добавят 100,00 лева заплатени на адвокат Р., осъществил само
процесуално представителство.
Или крайния размер на дължимите на В. Г. разноски за
адвокат във въззивното дело е общо 427,50 лева и 102,26 лева за държавна такса.
От
въззиваемия има направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което СГС намира за неоснователно. Всеки от въззивниците е заплатил 327,50 лева на адв.
Т. (видно от договора за правна помощ плащането е общо и се приема, че всеки е
платил половината). Тази сума не е прекомерна с оглед на разпоредбите на чл.
чл. 9 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба 1/2004г. на Висш адвокатски
съвет, които при посочения по-горе обжалваем интерес предвиждат минимален
хонорар от 580,00 лева плюс 5% от горницата над 5000,00 лева и то без ДДС или
сумата от 585,65 лева без ДДС, а с ДДС 702,78 лева.
Съобразно чл. 9 от Наредба 1/2004г. хонорара само за
изготвяне и депозиране на жалба е ¾ от този по чл. 7, ал. 2 - в случая
527, 09 лева.
Следователно
платените от всеки от въззивниците суми на адвокат Т. са в по-малък размер от
минимума по чл. 9 във връзка с чл. 7, ал. 2 от наредбата, до който може да се
намаля от съда адвокатски хонорар и възражението е неоснователно. Отделно по
отношение на В. Г. след добавянето на 100,00 лева платени на адвокат Р.сумата
става 427,50 и пак е под минимума за един адвокат дори само в хипотеза на
изготвяне и депозиране на жалбата.
К.Б. има
право на разноски за адвокатски хонорар за изготвяне и депозиране на жалбата съобразно уважената част от жалбата му, която е 32 %
от обжалваемия интерес или на сумата 104,80 лева (при платени 327,50).
Въззиваемия Н.Г.
също има право на разноски за въззив, но само спрямо К. Б., защото жалбата на В. Г. е уважена изцяло
В договора му с адвокат Д. на л. 29 от въззивното дело
няма посочване каква част от хонорара от
585,65 лева е за защита срещу жалбата на В. Г. и каква за защита срещу жалбата
на К. Б., при което СГС приема, че половината от сумата е за защита срещу В. Г.,
а другата половина срещу К. Б..
Спрямо К. Б.
ищецът има право на разноски за хонорар за въззивното дело в размер на отхвърлената част от жалбата, която
е 68 % или на сумата от 199,12 лева.
За първа инстанция
ищецът има право на разноски срещу К. Б. в размер
съобразно крайния изход на делото спрямо този ответник. С оглед на въззивното решение окончателно са
уважени 3500,00 лева при претенции за 7000,00 лева или 50 % от исковете спрямо
К. Б. и ищецът има право на 50% от сторените разноски.
В договора за правна защита за първа инстанция няма
посочване каква част от хонорара от
680,00 лева е за претенцията срещу В. Г. и каква за претенцията срещу К. Б.,
при което СГС приема, че половината от сумата е иска срещу В. Г., а другата
половина срещу К. Б. или по 340,00 лева.
Следователно дължимите разноските на ищеца за първата
инстанция срещу К. Б. са в следните размери: за държавна такса 140,00 лева; за
адвокат 170,00 лева; и за вещи лица 250,00 лева и 2,50 лева за платен депозит
за свидетел. Общо 562,5 лева. Присъдени са му 1070,08 лева и то общо спрямо
двамата ответници.. Следователно решението на СРС в частта за присъдените на
ищеца разноски над размера от 562,50 лева следва да се отмени, както и в частта
с която В. Г. е осъдена за разноски.
На В. Г.
следва да се присъдят сторените от нея разноски в първа инстанция.
За първа инстанция ответниците са договорили общ
хонорар от 1140,00 лева с ДДС или всеки от тях е договорил хонорар от 570,00
лева с ДДС. Цялата сума от 1140,00 лева видно от договора за правна помощ е
заплатена от В. Г.. Това обаче не може да доведе до съобразяване на цялата сума
при изчисляване на дължимите на Г. разноски, защото страната има право на
разноски договорени и заплатени от нея за нейното представителство и защита,
като е без значение, че същата страна е изпълнила задължение към общия адвокат
на друга от страните на същата процесуална позиция. С какво намерение Г. е
платила на общият им адвокат и частта дължима от Б. е без значение. При изчисляване
на дължимите за първа инстанция на Г. разноски СГС взема предвид само сумата от
570,00 лева с ДДС, договорена между Г. и адвокат Т. за представителството на Г.
и само тази сума трябва да се присъди с оглед крайния изход на делото спрямо В.
Г.-отхвърляне на исковете изцяло.
Присъдени са
307,31 или следва да се присъдят на В. Г. още 262,69 лева.
К.Б. следва
да бъде осъден на основание чл. 77 ГПК да внесе държавна такса за въззивното
дело в размер 102,26 лева
Водим от гореизложеното СГС, IV-В с-в
РЕШИ :
ОТМЕНЯ Решение № 190037 от 02.09.2020г., постановено по гр.
д. № 78145/2018г. по описа на Софийски районен съд, 118 с-в, в частта, с която са уважени срещу В.Й. Г.
с ЕГН ********** в условия на
солидарност с К.К.Б., предявените от Н.И.Г. с ЕГН ********** искове по чл. 48 и чл. 45 вр. с чл. 86 ЗЗД
за неимуществени и за имуществени вреди,
причинени от ПТП, настъпило на 30.05.2018г. в гр. София на бул. „Цариградско
шосе“ КАТО ВМЕСТО ТОВА ОТХВЪРЛЯ исковете за имуществени и
неимуществени вреди срещу В.Й. Г. до размерите, в които са били уважени от СРС (1400,00
лева за неимуществени и 3713,02 за имуществени вреди) КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОТМЕНЯ Решение № 190037 от 02.09.2020г., постановено по гр.
д. № 78145/2018г. по описа на Софийски районен съд, 118 с-в, в частта, с която са уважени исковете,
предявени от Н.И.Г. с ЕГН **********
срещу
К.К.Б. с ЕГН ********** по чл. 48 и чл. 45 вр. с чл. 86 ЗЗД за
обезщетяване на неимуществени и имуществени вреди, причинени от ПТП, настъпило
на 30.05.2018г. в гр. София на бул. „Цариградско шосе“ за разликите над сумите от 1000,00 за неимуществени вреди и 2500,00 лева за имуществени вреди, за
които суми исковете са основателни до
уважените размери от 1400,00 лева за неимуществени и 3713,02 за имуществени
вреди КАТО ОТХВЪРЛЯ ИСКОВЕТЕ ЗА
РАЗЛИКИТЕ НАД размерите от
1000,00 лева за имуществените и над 2500,00 за имуществените вреди до присъдените от СРС размери от
1400,00 лева за неимуществени и 3713,02 лева за имуществени вреди като неоснователни.
ОТМЕНЯ
решението и в частта по разноските, с
която В. Г. е осъдена да заплаща разноски на Н.Г.
ОТМЕНЯ
решението и в частта по разноските, с
която К.К.Б. е осъден да заплаща на Н.И.Г. разноски за първа инстанция над
размера от 562,50 лева.
ОСЪЖДА Н.И.Г. с ЕГН ********** да заплати на В.Й. Г. с ЕГН **********
СУМАТА ОТ 427,50 лева разноски за
адвокатски хонорар за въззивното дело и 102,26
лева за държавна такса
ОСЪЖДА Н.И.Г. с ЕГН ********** да заплати на В.Й. Г. с ЕГН **********
още 262,69 лева разноски за адвокатски хонорар за първоинстанционното дело.
ОСЪЖДА Н.И.Г. с ЕГН ********** да заплати на К.К.Б. с ЕГН ********** сумата от 104,80 лева
за адвокатски хонорар за въззивното дело
ОСЪЖДА К.К.Б. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на Н.И.Г. с ЕГН **********
разноски за адвокатски хонорар за
въззивното дело в размер на 199,12 лева.
ОСЪЖДА К.К.Б. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на
съдебната власт по сметката за държавни такси на согийски градски съд държавна
такса за въззивното дело в размер на
102,26 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС в
останалата обжалвана от К.К.Б. осъдителна
част.
В отхвърлителните си части решението на СРС, като
необжалвано е влязло в сила.
С оглед цената на всеки от кумулативно съединените
искове въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове:
1. 2