Р Е Ш Е Н И Е
№ …….../…….. 2019
год.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен
състав в
открито съдебно заседание, проведено на двадесет и пети септември през две
хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЦВЕТА ПАВЛОВА
2. мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от мл. съдия Н. Исмал
въззивно
търговско дело № 1065 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод на въззивна
жалба с вх. № 35871/20.05.2019 г., депозирана от Ж.А.Г., ЕГН **********,***, действаща чрез процесуалния си
представител адв. Т.Я., със съдебен адрес:***, срещу решение №
1571/15.04.2019 г., постановено
по гр. дело № 10637 по описа за 2018 г. на
Районен съд - Варна, 31-ви съдебен състав, с което, на
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, е прието за установено, че въззивникът-Ж.А.Г.
дължи на въззиваемия – „Миркат“ ООД, ЕИК ********* сумата в размер на 10 512.59 лева, явяваща се левова
равностойност на 5 375.00 евро, дължима по запис на заповед №
2006-11-9351/20.11.2006 г., предявен на 09.04.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
сезиране на заповедния съд – 03.04.2015 г. до окончателното погасяване на
задължението, както и осъден да заплати сумата в размер на 1 305.50 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски.
Недоволен от горното е останал
ответникът Ж.А.Г., която обжалва така
постановеното решение. В жалбата се навеждат твърдения за неговата неправилност и постановяване в противоречие с
материалния и процесуален закон, като приетите за установени фактически
положения не съответстват на доказателствата по делото. Настоява се за отмяната
му и постановяване на друго решение по същество на спора, с което се отхвърли
предявеният иск.
В срока по чл. 263 от ГПК,
въззиваемата страна депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба и
моли за потвърждаване на атакувания съдебен акт.
В проведеното открито съдебно
заседание въззивникът, редовно призован, чрез адв. Т.Я. поддържа жалбата.
Въззиваемият, редовно призован, чрез
адв. Т.Ж. оспорва въззивната жалба, като поддържа депозирания отговор.
Настоящият съдебен състав на
ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на основание
чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността
на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на
пороците, водещи до неправилност на решението.
Постановеното решение е издадено от
надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт
и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което
същото е валидно.
Решението е постановено при наличието
на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното
упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което
е и допустимо в обжалваната част.
Районен съд – Варна е сезиран с
установителен иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК,
за установяване съществуването на вземане по запис на заповед, въз основа на
който е издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК. В хода на
първоинстанционното производство ищецът е разкрил каузалното правоотношение, а
именно – договор за финансов лизинг, във връзка с който е издадена заповедната
ценна книга, имаща обезпечителна функция.
По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания. В същата се навеждат
доводи за това, че заповедната ценна книга не кореспондира с фактическите
твърдения на въззиваемата страна, че същата е издадена като обезпечение на
договора за финансов лизинг. Счита, че сумата, която процесният менителничен
ефект материализира не е 20 % от задължението на въззивника по договора за
финансов лизинг, каквато е клаузата по т. 9. 3. от „Общите условия за лизинг на
автомобили“, отделно процесният договор е прекратен на 07.10.2010 г. – четири
години след сключването на договора, а записът на заповед е издаден като
обезпечение в случай, че договорът бъде прекратен по вина на
въззивника-лизингополучател в едногодишен срок от сключването му.
Въззивникът твърди, че записът на
заповед не съдържа всички задължителни реквизити, предвидени в чл. 535 от ТЗ,
като в цитирания документ липсва вписване на датата, на която същият му е
предявен, което води до извода, че никога не е връчвана за изпълнение, което е
императивно изискване на закона. Счита, че изводите на съда, че вземането,
което записът на заповед материализира се погасява с изтичането на общата пет
годишна давност, а не с облекчената тригодишна такава, са незаконосъобразни,
доколкото противоречат на специалните законови норми, регламентиращи сроковете
за погасяване на вземанията по менителници.
В задължителната тълкувателна
практика на ВКС, обективирана в т. 17 от ТР № 4/2013 г., постановено по т. д. №
4 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС,
е прието, че предмет на делото в
производството по чл. 422, ал. 1 ГПК при предявен иск за установяване на
вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за
незабавно изпълнение в хипотезата на чл. 417, т. 9 ГПК, е съществуването на
вземането, основано на записа на заповед. Доказването на каузално
правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само
в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на
записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи
релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед.
Записът на заповед, правнорегламентиран
в разпоредбите на чл. 535 и сл. от ТЗ, е едностранна абстрактна сделка.
Основанието за издаването му не е елемент от фактическия му състав. Каузата,
поради която е издаден менителничният ефект, съществува извън него, поради
което преди да се разгледат релативните възражения по каузалното
правоотношение, учредено по силата на договора за лизинг, съдът следва да се
произнесе по абослютното възражение за погасяване по давност на вземането –
предмет на менителничния ефект.
Процесният запис на заповед № 2006-11-0351 е редовен от
външна страна, доколкото съдържа всички необходими реквизити по чл. 535 от ТЗ и
не страда от пороци. От заключенията на вещите лица по назначената първоначална
и допълнителна тройна Съдебно-графологична експертиза на подписа на издателя,
които са приобщени към доказателствения материал, се установява по несъмнен
начин, че подписът е изпълнен от издателя-платец, поради което ценната книга е
автентична.
В настоящия случай, ищецът-заявител
в т. 9 от обстоятелствената част на заявлението по чл. 417 от ГПК е посочил, че
записът на заповед е с падеж на определен ден – 09.04.2012 г. От друга страна,
обаче видно от представения пред заповедния съд запис на заповед, същият е с
уговорен падеж на предявяване, а не
на определен ден. Настоящия съдебен състав не споделя констатациите на
първоинстанционния съд, че записът на заповед е предявен на 09.04.2012 г.,
доколкото по делото не са представени доказателства, от които да се докаже, че
точно на тази дата кредиторът е упражнил правото си да постави длъжника в
забава. От съдържанието на менителничния ефект също не може да се установи
датата на предявяване, тъй като липсва отбелязване върху заповедната ценна
книга в тази насока.
Когато падежът е на предявяване,
вземането става изискуемо от деня на предявяването, което следва да се извърши
в 1-годишен срок от издаването, в случай че издателят не упражни правото си да
определи по-къс или по-дълъг срок, както е в конкретния случай. В настоящия
казус, в ценната книга, като отклонение от реквизитите, е отбелязано само че същата
е издадена съгласно чл. 9, т. 3 от ОУ към договора. Съответният текст от тези
общи условия обаче изобщо не се отнася за правата на издателя по менителничния
ефект. Ако липсва предявяване в законоустановения едногодишен срок,
изискуемостта настъпва от изтичане срока на предявяване.
Още в отговора на исковата молба
въззивникът е оспорил изискуемостта, като се е позовал на чл. 487 от ТЗ. Това е
и първото оплакване срещу вземането по ценната книга.
Пропускането на едногодишния срок за
предявяване обаче не обуславя недължимостта на вземането, материализирано в
процесния запис на заповед – арг. от т. 3 на ТР
№ 1/2005 г., постановено от ОСТК на ВКС.
Второто оплакване, съответстващо на
абсолютното възражение за погасяване на вземането по менителничния ефект по
давност, намира правното си основание в разпоредбата на чл. 537 вр. с чл. 531,
ал. 1 от ТЗ.
Възражението за погасяване по
давност на вземането – предмет на записа на заповед, е основателно. Въззивният
съд не споделя изводите на РС-Варна досежно правната квалификация на
възражението за погасителната давност по
Закона за задълженията и договорите, доколкото записът на заповед е абсолютна
търговска сделка – по арг. от чл. 1, ал. 1, т. 8 от ТЗ, като за него се
прилагат специалните правила на ТЗ. В конкретния случай законодателят е уредил
със специални правни норми обществените отношения във връзка с института на
погасителната давност за вземания по менителнични ефекти. Съгласно чл. 531, ал.
1 от ТЗ исковете срещу платеца се погасяват с изтичането на 3-годишен давностен
срок, който започва да тече от падежа (Решение № 102 от 23.07.2014 г. по т. д. 2680/13 г. на ВКС, І т. о.).
В хипотеза на падеж на предявяане началото на
погасителната давност се определя с изтичане
на срока за предявяване на ефекта, тъй като именно от този момент, при липса на
друга активност на поемателя е налице изискуемост на задължението по ценната книга (Решение № 1 от
01.03.2010 г. по т. д. № 520/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.).
Съобразно изложеното, следва да бъде прието, че при установена липса на
по-рано предявяване на процесната запис на заповед, уговорен като платим на предявяване, специалният тригодишен
давностен срок по чл. 531, ал. 1 ГПК тече от момента на изтичане на
едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ.
В конкретния случай, заповедната ценната
книга е издадена на 20.11.2006 г.,
което обуславя извода, че същата е следвало да бъде предявена в срок до 20.11.2007 г. Вземането - предмет на
менителничния ефект, е станало изискуемо на 21.11.2007 г. и същото е погасено по давност на 21.11.2010 г., доколкото липсват
доводи давността да е прекъсвана или спирана през този период, а заявлението по
чл. 417 от ГПК с вх. № 8695 е депозирано в съда едва на 03.04.2015 г.
Изтичането на погасителния давностен
срок, изключва възможността субективното притезателно право на парично вземане
на кредитора да се удовлетвори по реда на индивидуалното принудително
изпълнение, поради което не се налага да се обсъждат преюдициалните въпроси по
останалите относими възражения и оплаквания на въззивника, свързани с
каузалното правоотношение.
Поради несъвпадане на правните
изводи на двете инстанции, съдебният акт на районния съд следва да бъде изцяло
отменен. Искът за паричното вземане в размер на 5375.00 евро, чиято левова
равностойност е 10512.59 лева – предмет на запис на заповед № 2006-11-0351,
издаден на 20.11.2006 г., следва да се отхвърли изцяло, като неоснователен.
Поради недължимостта на главното вземане не се дължи и произтичащото от него
акцесорно вземане за законна лихва върху главницата от деня на депозиране на
заявлението в съда – 03.04.2015 г. до окончателното погасяване на задължението.
Относно съдебно деловодните
разноски:
При този изход от делото
отговорността за разноски следва да се ревизира, като решението в тази част да
се отмени изцяло.
Въззивникът нито във въззивната
жалба, нито в хода на проведеното открито съдебно заседание не е обективирал
искане за присъждане на сторените в хода на двете инстанции съдебно-деловодни
разноски, поради което съдът не следва служебно да присъжда такива на същия.
От друга страна, на въззиваемия не
му се дължат сторените пред двете инстанции съдебно-деловодни разноски,
доколкото исковата му претенция е неоснователна и като такава следва да се
отхвърли изцяло.
Мотивиран от изложеното, съставът на
ОС-Варна
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №
1571/15.04.2019 г., постановено
по гр. дело № 10637 по описа за 2018 г. на
Районен съд - Варна, 31-ви съдебен състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
изцяло предявеният, на основание чл.
422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК, установителен иск от „Миркат“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Поп Грую“ № 96 против
Ж.А.Г., ЕГН **********,*** за
признаване за установено със сила на пресъдено нещо, че Ж.А.Г., ЕГН ********** дължи на „Миркат“ ООД, ЕИК ********* сумата
в размер на 10 512.59 лева,
явяваща се левова равностойност на 5 375.00 евро, дължима по запис на
заповед № 2006-11-9351/20.11.2006 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на сезиране на
заповедния съд – 03.04.2015 г. до окончателното погасяване на задължението,
като неоснователен.
РАЗНОСКИ не се определят.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1,
предл. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.