№ 58
гр. гр. Добрич , 06.04.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в закрито заседание на шести април, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Теменуга И. Стоева
Членове:Георги М. Павлов
Павлина Н. Паскалева
като разгледа докладваното от Павлина Н. Паскалева Въззивно частно
гражданско дело № 20213200500174 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по частна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“България“ №49 бл.53Е вх.В против
разпореждане №260109 от 04.02.2021г. на БРС по ч. гр. д. №78/2021г. по описа на същия
съд, с което е отхвърлено заявлението на кредитора за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК против длъжника М. А. Д., ЕГН ********** за
следните суми: 341,96 лв., представляваща договорно възнаграждение, дължимо за периода
от 10.11.2019 г. до 03.12.2019 г.; 262,50 лв., представляваща възнаграждение за закупена
услуга „Фаст“; 799,84 лв., представляваща възнаграждение за закупена услуга „Флекс“, по
договор за потребителски кредит №30038618417/07.08.2019г.
Жалбоподателят навежда съображения за незаконосъобразност на обжалваното
разпореждане. Излага се, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от
производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи
права, в т.ч. и след промените в чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК (ДВ, бр. 100 от 2019 г.), доколкото
в случая не се касае за преценка на съда дали искането се основава на неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, а за излизане
извън обхвата на проверката по чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, уреждаща хипотезата, при която
самото искане на заявителя е незаконно или неморално. Сочи, че неравноправността на
клауза от договора следва да бъде обявена по предвидения процесуален ред, а за да е налице
обоснована вероятност клаузата да е неравноправна, следва да се направи сигурен извод за
това от събраните доказателства съобразно нормата на чл. 143 от ЗЗП.
Излага се подробна аргументация за характера на закупените допълнителни услуги и
1
валидността на съответните клаузи. Подчертава, че услугите са предоставени по искане на
клиента, а кредиторът по никакъв начин не го е задължил за тях, както и че разходите за
тези услуги не представляват част от общите разходи по кредита и не следва да се отчитат
при изчисляване на ГПР. Поддържа, че допълнителните услуги не представляват и действия
по отпускане и усвояване на кредита, тъй като същите предоставят на длъжника право да
получи услуги, които не са свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а са свързани
с необходимостта на потребителя от скорошно получаване на исканата сума и с неговото
конкретно житейско положение – възникване на непредвидени от него обстоятелства, които
го препятстват да изпълнява задълженията съгласно уговорения погасителен план.
Според жалбоподателя уговореният годишен лихвен процент отговаря на законовите
изисквания и не противоречи на добрите нрави. Съдебната практика, която е приемала, че
клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва, като
противоречащи на добрите нрави са нищожни, е вече преосмислена с оглед последващите
изменения в ЗПК. В чл.19, ал.4 от ЗПК е въведено ограничение за максималния размер на
годишния лихвен процент, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, а според ал.5 клаузи,
надвишаващи този размер са нищожни.
Прави се искане за отмяна на обжалвания акт и постановяване на друг съдебен акт от
въззивната инстанция, с който да се разпореди издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК за претендираните вземания.
Жалбата е допустима. Депозирана е от лице, разполагащо с правен интерес от
обжалване и в законоустановения срок.
Съдът след съвкупен анализ на доказателствата в заповедното производство, като
съобрази и аргументите по жалбата, намира следното:
По подадено заявление от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД в развилото се производство
по ч. гр. д.№78/2021 по описа на БРС е издадена Заповед №260045 от 04.02.2021г. за
изпълнение на парично задължение, с която е разпоредено длъжникът М. А. Д., ЕГН
********** да заплати на заявителя следните суми: 942,90 лв. – главница по договор за
потребителски кредит №30038618417/07.08.2019г.; 111.63 лв.- лихва за забава за периода от
11.09.2019г. до 03.12.2021г; 39,10 лв. – законна лихва за периода от 03.12.2020г. до
01.02.2021г; 49,96 лв. – държавна такса; 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
С обжалваното разпореждане е отказано издаването на заповед за изпълнение за следните
суми: 341,96 лв., представляваща договорно възнаграждение, дължимо за периода от
10.11.2019 г. до 03.12.2019 г.; 262,50 лв., представляваща възнаграждение за закупена услуга
„Фаст“; 799,84 лв., представляваща възнаграждение за закупена услуга „Флекс“.
Относно претенцията за договорно възнаграждение:
2
В случая се касае за вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за
потребителски кредит, поради което длъжникът има качеството на „потребител” и съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
В случая се установява, че процесният договор за потребителски кредит е сключен
при Общи условия, т.е. при предварително определени от страна на финансовата
институция договорни клаузи. Доколкото самият договор е бланков, съдът намира, че
същият не е бил предмет на предварително договаряне между страните, от което следва
извод, че кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. В
случая е бил подписан стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено от самия заемодател. Видно още от договора е, че кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема, ГПР и годишното му оскъпяване. Липсва обаче ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48,97 %. Следва да се
посочи още, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен
от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе в
случая остават неизвестни. Следва да се има предвид още, че към датата на сключване на
договора за потребителски кредит основният лихвен процент е 0,01 %, от което следва, че
размерът на законната лихва е бил 10,01 %, т.е. уговореният в договора за кредит годишен
лихвен процент надвишава повече от четири път законната лихва. В настоящият случай
договорената между страните лихва в размер на 41,00% годишно надхвърля с около 4 пъти
законната, което представлява нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния
размер на законната лихва /В тази насока: Решение №330/ 05.12.2019 г. по възз.т. №
582/2019г. на ДОС; Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС; Решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д.
5093/2007 г. на ВКС; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС/.
Следва да се посочи, че разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, на която се позовава
жалбодателя определя не максималния размер на ГЛП, а на ГПР.
Високата възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато,
независимо от обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен поради възможните
инфлационни процеси, които биха намалили стойността на даденото обезпечение. В
настоящия случай такива обстоятелства не са налице.
С оглед предходното и предвид липсата на индивидуално договоряне на параметрите
от договора за потребителски кредит - за ГЛП, ГПР, въпросните договорни клаузи са
неравноправни, и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП същите са нищожни.
Относно претенцията за възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги
„Фаст“ и „Флекси“:
3
Както вече беше посочено, процесният договор за кредит е потребителски по своя характер,
поради което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В тази връзка съдът намира, че с
уговорката, която предвижда потребителят да заплати възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги „Фаст“ и „Флекси“, кредиторът цели да си набави
допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което същата се явява
нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби.
Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал.1 от ЗПК налагат извод
за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит, да договаря
условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други
плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато
такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се
обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на потребителя. Уговарянето на
цената на пакета с необоснованите предимства, събирана по начин идентичен с лихвата,
несъмнено налага квалифицирането на допълнителните услуги по потребителския договор
като средство за заобикаляне на забрани.
Услугата „Фаст“, която се изразявала в приоритетно даване на становище по искането за
отпускане на потребителски кредит преди всички останали кредитоискатели, обективно не
би могла да бъде предоставена, тъй като становището по искането очевидно вече е налице
към момента на сключване на договора за кредит. В случай, че действително се касаеше за
реално предоставена подобна услуга, таксата би следвало да се събира от всеки
кредитоискател, пожелал прироитетно даване на становище по искането му, а не само от
тези, на които се дава положително становище и се предоставя кредит. В случая е видно, че
таксата се включва в размера на погасителните вноски, следователно е предпоставена от
вече дадено становище за отпускане на кредита, а не от приоритетното разглеждане на
искане, без оглед на резултата от това разглеждане. Не е ясно и каква е разликата между
приоритетното и обичайното даване на становище по искането за отпускане на кредит и
дали въобще има друга процедура освен тази, която е наречена от кредитора „приоритетно
даване на становище“.
По отношение на услугата „Флекси“ е видно, че предварително са разгледани варианти, при
които при финансови затруднения на длъжника същият ще може да преструктурира
задълженията си по предварително уговорена с кредитора схема за плащания. По същество
се касае за управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, но не и за
допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 10а,
ал. 1 от ЗПК. Още повече, че размерът на претендираната цена за предоставената „в полза на
кредитополучателя“ услуга е несъизмеримо по-голям от лихвата за забава, която би се
дължала при забава на плащане на отделна погасителна вноска. Съгласно чл.33, ал. 2 от ЗПК
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва. При главница от 1000 лева законната лихва за
забава на годишна база е в размер на около 100 лева, докато възнаграждението за услугата
4
„Флекси“ е в размер на 900 лева. Видно е, че така направената уговорка за заплащане на
услугата „Флекси“ изцяло попада и в хипотезата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, според която
неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
По същество, кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер на 90 % от
предоставената главница срещу минимални облекчения за кредитополучателя, което, освен
на цитираните ограничения в ЗПК, противоречи и на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до
нищожност на клаузата поради неравноправност.
При това следва извода, че обжалваното разпореждане не страда от визираните в жалбата
пороци и следва да се потвърди, като правилно и законосъобразно.
Разноски за настоящото производство не се следват на заявителя.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №260109 от 04.02.2021г. на БРС по ч. гр. д. №78/2021г. по
описа на същия съд, с което е отхвърлено заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ България“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“България“ №49 бл.53Е
вх.В за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против
длъжника М. А. Д., ЕГН ********** за следните суми: 341,96 лв., представляваща
договорно възнаграждение, дължимо за периода от 10.11.2019 г. до 03.12.2019 г.; 262,50 лв.,
представляваща възнаграждение за закупена услуга „Фаст“; 799,84 лв., представляваща
възнаграждение за закупена услуга „Флекс“, по договор за потребителски кредит
№30038618417/07.08.2019г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5