№ 3867
гр. Варна, 08.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Галя Алексиева
при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова
като разгледа докладваното от Галя Алексиева Гражданско дело №
20223110103027 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявен от А. Н. М., ЕГН ********** с постоянен
адрес **** срещу „Полигрейн БГ“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление с. Аврен, ул. Кирил и Методий № 13 иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК
за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на ½
ид.ч. от имот, представляващ ПИ с идентификатор № 00084.1.474 по КККР одобрени със
Заповед № РД-18-186/24.01.2018г. на ИД на АГКК, находящ се в с. Аврен, м-ст Под село с
площ от 2000кв.м., при граници на имота по скица имоти с идентификатори- 00084.1.499 и
00084.1.503, основан на твърдения за придобИ.е на собствеността въз основа на давностно
владение осъществявано в периода от 1990г. до датата на подаване на исковата молба-
09.03.2022г.
Исковата претенция се основава на следните фактически твърдения: С решение
на ПК Аврен с № А-01/24.09.1999г., на наследниците на Н. К.П. е възстановено правото на
собственост върху имот № 001474 по КВС на с. Аврен, местност Под село, с площ от 2дка
идентичен с процесния. След смъртта на Н. П., той е оставил наследници А. П. /съпруга/,
поч. 1966г. и деца- 1. К. К.П. /дъщеря/, наследена от брат и сестра- Ж. Д. и Н. П.; 2. Ж. Д.,
наследена от Н. Д. /син/, наследен от Р. П. /сестра/ и дъщеря Р. П., наследена от Е. Д. и Ж.
Д.; 3. Н. П. /син/, наследен от деца М. К.Т. и ищцата. Твърди, че по споразумение между
баща й- Н. П. и неговите сестри К. К.П. и Ж. Д., още през 1967г. той им е заплатил цената на
лозето и до смъртта си през 1990г., имотът е бил обработван и ползван еднолично от него.
След смъртта му, владението на имота е било продължено от ищцата и нейния съпруг, и
никога не е бил ползван от другите наследници. Посочва, че Е. Д. и Ж. Д. никога не са
имали претенции спрямо имота, нито са го ползвали, тъй като са знаели, че ищцата е негов
собственик по наследство от баща й. До 1990г. имотът бил засаден около 1декар с лози, а
останалата му част със зеленчуци, а до 2020г. с люцерна. След 2020г. със съпруга си
засадили лешници и косели трева за животните. Посочва, че сестра й М. К.Т. не е
предявявала претенции по отношение на имота и била съгласна да се изготви документ за
собственост само на името на ищцата. През всичките години от 1990г. твърди, че само тя и
съпругът й са се грижили за имота, оградили го с мрежа и бодлива тел, и достъп до него
1
имали само те. Твърди да е собственик на 1/4ид.ч. по наследство, 1/4ид.ч. е на сестра й М.
К.Т., а останалата 1/2ид.ч. въз основа на осъществявано давностно владение от 1990г. и до
настоящия момент. След извършени справки установила, че с НА за дарение №
73/21.05.2020г. Е. Д. и Ж. Д. са прехвърлили 1/2ид.ч. от имота на ответното дружество,
легитимирайки се като наследници на Н. П.. Твърди, че въпреки сделката владението й
никога не е било прекъсвано и до настоящия момент имотът бил ограден и обработван от
нейното семейство. Наличието на титул за собственост на ответника за 1/2ид.ч. от имота
обосновава правния й интерес от избраната форма на защита. Искането е за уважаване на
исковата претенция и присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество ангажира писмен отговор, с който
оспорва иска и твърденията, на които се основава. Не оспорва, че с решение на ПК Аврен с
№ А-01/24.09.1999г. в полза на наследниците на Н. К.П. е бил реституиран имот № 001474.
Не оспорва, че реституираният имот е идентичен с процесния. Не оспорва, че Е. Д., Ж. Д.,
М. К.Т. и ищцата са придобили по 1/4ид.ч. от имота по наследство. Потвърждава и че въз
основа на договор за дарение обективиран в НА № 73/21.05.2020г. сключен с Е. Д. и Ж. Д., е
придобил 1/2ид.ч. от имота. Оспорва обаче ищцата да е владяла имота спрямо останалите
сънаследници с намерение за неговото своене, което владение да е било годно да я направи
собственик. Твърди, че от 1999г. и до настоящия момент, ищцата се явява владелец на
нейната ид.част и държател на ид.части на другите сънаследници. Оспорва ищцата да е
демонстрирала по отношение на Е. Д. и Ж. Д., че е започнала да владее имота само за себе
си. Твърди, че ищцата никога не е извършвала такива действия, които да са били доведени
до знанието на останалите сънаследници. Искането е за отхвърляне на исковата претенция и
присъждане на разноски.
В о.с.з. исковата молба и отговорите се поддържат.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, съобрази становищата
на страните и въз основа на приложимия закон, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК,
който е допустим. Ищецът въвежда като придобивно основание упражнявано давностно
владение в периода 1990г. продължило и към датата на подаване на исковата молба
09.03.2022г. Претенцията е заявена за ½ ид.ч. от правото на собственост.
За основателността му в тежест на ищеца е да установи в условията на пълно и
главно доказване, че е придобил собствеността върху 1/2ид.ч. от имота на твърдяното
придобивно основание.
В тежест на ответника, който оспорва иска, е да установи наличието на
противопоставими права върху вещта, т.е че е собственик на соченото основание- договор за
дарение обективиран в НА № 73/21.05.2020г. сключен с Е. Д. и Ж. Д., както и останали си
възражения препятстващи възможността ищецът да е придобил имота по давност.
От ангажираните по делото и относими към казуса писмени доказателства се
установява следното:
Със Заявление до ПК Аврен с вх. № 194/12.11.1991г. Н. Н. П., като наследник на Н.
К.П. е поискал възстановяване собствеността върху притежавани от наследодателя ниви. С
молба от 21.12.1994г. е поискал реституиране и на земеделска земя в землището на с. Аврен
по регистър от 1949г., в т.ч. на лозе от 2дка в местност Под село.
С решение № А-02/24.09.1999г. на ОСЗГГГ Аврен на наследниците на Н. К.П. е
възстановена собствеността върху пет ниви съгласно план за земерезделяне находящи се в
различни местности в землището на с. Аврен. А с решение № А-01/24.09.1999г. е
възстановеното правото на собственост в съществуващи стари реални граници и по
отношение на лозе от 2дка в местност Под село, представляващо имот № 001474. Между
2
страните е нямало спор, че имотът по последно посоченото реституционно решение е
именно процесния. С протокол от 04.10.1999г. Н. Н. П. е бил въведен във владение на
имота.
Наследодателят Н. К.П. е починал на 13.10.1959г. и е оставил наследници- съпруга
А. Н. П., починала на 11.10.1966г., дъщери- К. Н. К.П., починала на ****г., Ж. Н. Д.а,
починала 10.02.1996г. и Н. Н. П., починал на 02.11.2004г.
След смъртта на К. К.П., тя е наследена от сестра си Ж. Д. и брат си Н. П. при равни
квоти от по 1/2ид.ч. съгласно чл. 8 ЗН.
След смъртта на Ж. Д., починала след сина си Н. Д., поч. 09.09.1983г. / който не е
оставил низходящи/ и дъщеря си Р. П., поч. на 28.04.1986г., тя е наследена по право на
заместване от Е. И. Д. и Ж. И. Д., като низходящи на дъщеря й Р. П., т.е нейните внуци.
Правата на Е. Д. и Ж. Д. са равни, т.е всяка от тях е получила по 1/4ид.ч. от наследството
/1/2:2/.
След смъртта на Н. П., същият е наследен от децата си М. К.Т. и А. М., отново при
равни квоти от по 1/4ид.ч. за всяко от децата.
С договор за дарение по НА № 73/21.05.2020г. Е. Д. и Ж. Д. са дарили притежаваната
от тях общо 1/2ид.ч. от имота в полза на ответното дружество.
По така установените факти спор между страните няма.
Спорното е дали ищцата е упражнявала еднолична фактическа власт върху целия
имот, имаща признаците на владение годно да я направи собственик на притежаваната
1/2ид.ч. от Е. Д. и Ж. Д. и обосноваваща оборване легитимиращия ответника титул за
собственост.
За установяване, респ. опровергаване на тези твърдения за упражнявана от нея
фактическа власт върху имота във въведения период 1990- 2022г. от значение по делото са
ангажираните гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Н. Н. и Т. Г.
/дъщеря на ищцата/, респ. И. С. и Ж. Д. /роднина по съребрена линия с ищцата/.
В показанията си свидетелите Н. Н. и Т. Г. свидетелстват за следните релевантни за
спора факти:
Св. Н. се познава с ищцата от около 60години. Притежавал имот под спорния и
минавал покрай него почти всяка седмица. Описва процесния имот да е около два деК..
Разказва, че от около 20години се обработвал от А. и съпругът й, което и понастоящем
продължава да е така. Преди това баща й го работел. Други хора не е виждал там, нито му
било известно някой да иска да го работи и да е влизал в него. Децата на А. помагали. В
имота на около декар имало старо лозе, което А. и мъжът й пресявали назад във времето,
преди 10-15години. Не е виждал лично да го пресяват, но сега било хубаво лозе. Останалата
част било празно място засято с царевица, тикви. Навремето, преди много години мястото
било оградено от бащата на А. с мрежа, без врата, но понастоящем не било. По едно време
имало ябълки, овощки, но тъй като било разградено трудно се опазвали. Кози влизали да
пасат, вкл. и овцете на свидетеля. И сега пак имало животни вътре, било като разграден
двор.
Св. Г. описва имота да е голям около два деК., граничещ отвсякъде с път. Бил ограден
с бодлива тел, която по нейни спомени била слагана от дядо й и баща й, но се е налагало да
бъде подновявана понеже от майка си чувала, че е рязана. Влизало се като дръпнеш телта.
Възможно било да влизат животни в имота и имало периоди продукцията им да е била
обирана. Имотът бил обработван от дядо й, а след като той вече не можел физически, от
родителите й. Тя и сестра й също ходели да помагат. Други хора не са го обработвали.
Нямали са контакт с други роднини. Спомените й за мястото били от детството, когато всяка
ваканция е ходела. В него имало лозе, което родителите й подновявали с нови лозички,
бадем и череша. Последно в края на октомври месец ходила, брали гроздето. В близост
3
родителите й имали ябълкова градина. Тази година мястото било засято с тикви.
В показанията си свидетелите И. С. и Ж. Д. свидетелстват за следните релевантни за
спора факти:
Св. С. е в приятелски отношения с управителя на ответното дружество П. Д.. Знае, че
има имот в Аврен. Ходил е там два пъти през лятото, преди 2020г. и 2021г., и трети път
преди два дена. Имотът се намирал в селото на 200-300м. от главния път посока Синдел.
Половината бил засят с лозе, а другата била поляна. Имотът нямал ограда, влезли в него
свободно. Задната му страна била обрасла с храсти. Освен старото лозе имало четири- пет
овощни дървета и една череша. Не знае дали целият имот е на П., нито как го е придобила.
Винаги са ходели през деня, стояли за по 10-15минути и си тръгвали. През това време не
били засичали хора в него. Последния път, когато ходили видял, че от едната му страна,
където преди нямало ограда, сега имало бетонни колове явно наскоро поставени, понеже
само там имало копано, а останалата част било обрасло и телта била нова, за разлика от
другата, която била ръждясала. Нямало врата.
Св. Д. посочва, че процесното място е било наследствено от прадядо й, което тя и
сестра й не са ползвали. Било буренясало, имало череши. Дали го на П. да го гледа и
обгрижва, преди около 10години. За пръв път на мястото отишла преди 2000г., предполага
1999г., когато им било възстановено. Тогава мястото било буренясало, изоставено, имало
колчета. Впоследствие минавала покрай него по черешово време, когато ходи в Дъбравино,
откъдето е. Със сигурност поне веднъж в годината ходела. Като ограда от едната страна
била гора, имало бетонни колчета с някаква тел, но било достъпно от пътя. Последно ходила
през 2020г., когато имало поставена тел хоризонтално, но с достъп. Половината била засята
с лозя, а другата част необработвано, с буреняци. Едва през 1999г. разбрали, че имат това
лозе, собствено на прадядо им. От баба си Ж. Н., негова дъщеря, знае, че с брат си да се
разбрали той да движи нещата по общите им ниви, а тя по нейните, понеже също имала земи
в района. Когато излязло решението, брата на баба й Н. /баща на ищцата/ се обадил за това
лозе и ги завел да им го покаже. Тя лично не познава А. и когато е ходила в имота никога не
я е виждала. Правото й на собственост не е било оспорвано и никога не е знаела, че А. има
претенции за този имот. Свидетелката също не е търсила връзка с А., тъй като не са
проявявали интерес към имота. Когато за пръв път е отишла в имота през 1999г. посочва, че
видимо не е бил обработван. От тогава поне веднъж в годината ходела по черешово време,
за да си бере. Включително и П. й е носила череши. В разговор с другите наследници не е
влизала и не й е известно А. и мъжът й да са го обработвали.
Съгласно чл. 79 ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. За да е налице
оригинерното придобивно основание, следва да са се осъществили двата елемента от
фактическия състав на придобивната давност, а именно- обективният- да е упражнявана
фактическа власт върху имота в продължение на предвидения в закона срок и субективният-
тази фактическа власт да е осъществявана с намерението за придобИ.е на вещни права върху
имота. Или, за да докаже, че е придобила процесната 1/2ид.ч. от имота по давност, ищцата е
следвало да установи, че е упражнявала фактическа власт- лично или чрез другиго с
намерение за своене.
Понеже субективният елемент е по- трудно доказуем, като част от вътрешния свят на
човека, в чл. 69 ЗС е установена оборима презумпция, задължаваща съда при доказан факт
на осъществяване на фактическа власт върху вещта, да приеме за осъществен и
предполагаемия такъв за наличие на намерение за държане на вещта като своя. Тази
презумпция дефакто ползва владелеца дори и в отношенията му с лице, което е притежавало
4
правото на собственост върху вещта към началния момент на давностния срок и възлага на
последния доказателствената тежест по установяване основание за упражняваната
фактическата власт, т.е че вещта е била държана за другиго.
С ТР № 1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС се прие, че презумпцията по чл. 69 ЗС е
приложима и в отношенията между съсобственици, като се държи сметка обаче относно
основанието, на което е установена фактическата власт върху имота. И, когато то показва
съвладение /всяко от лицата, които придобиват владението има намерение да държи вещта
като своя обща заедно с останалите/ и съсобственикът е започнал да владее собствената си
идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на
останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена, защото основанието на което
е придобито владението върху чуждите идеални части, изключва намерението те да се
държат като собствени.
В конкретния случай твърденията на ищеца са, че фактическата власт с намерение за
своене е установена през 1990г. Към този момент обаче имотът все още не е бил възстановен
в полза на прадядото на ищцата. Едва през 1991г. бащата на ищцата Н. П. е подал заявление
до ПК Аврен за възстановяване на имотите, бивша собственост на неговия баща Н. К.П.. И
едва с решение на ОСЗГ Аврен от 24.09.1999г. органът по поземлена собственост се е
произнесъл позитивно по възстановяване правото на собственост в стари възстановими
граници, след като в такива имотът е установен, и наследниците са били въведени във
владение. Решението на ОСЗГ е актът, слагащ край на реституционната процедура. Поради
това, за периода от 1990г. до възстановяване правото на собственост върху имота с
решението на ОСЗГ от 24.09.1999г., дори и да се приеме, че ищцата е упражнявала
фактическа власт върху имота, то това владение не може да бъде зачетено, с оглед
разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, съгласно която придобивната давност за подлежащи
на възстановяване имоти по реда на ЗСПЗЗ, какъвто е и настоящият имот, не може да бъде
зачетена.
С постановяване на реституционното решение, имотът е съсобствен на наследниците
на реститута Н. К.П.. Заявлението от 1994г. за възстановяване на процесния имот е подадено
от бащата на ищцата Н. П.. Доказателства наследодателят й да е платил цената на лозето
през 1967г. на сестрите си по делото няма. Заявяването от наследниците за възстановяване
на собствеността, реално опровергава твърдението същият да не е бил никога отнеман.
Възможно е фактически това да е било така, но не и юридически, който факт в случая е от
значение с оглед преценката от кой момент придобивната давност би могла да тече.
С приключване на реституцията имотът е станал съсобствен. От 1999г. до смъртта на
наследодателя на ищцата 02.11.2004г. той е притежавал 1/2ид.ч., а след смъртта му неговата
ид.част е наследена от дъщерите му ищцата и М. К.Т.. Знанието на ищцата, че имотът е
съсобствен следва от собствените й твърдения, че сестра й не е имала претенции към
притежавания от нея дял, получен в наследство и е била съгласна да се изготви документ за
собственост за това. С това ищцата е обосновала и правния си интерес от предявяване на
иска само за 1/2ид.ч. от имота, притежание на наследниците на леля й Ж. Д.. Следователно,
5
юридическият факт, въз основа на който е възникнала съсобствеността върху имота е
реституция и наследяване, което налага извод, че презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена.
Затова и ищцата е дължала доказване в процеса на извършени действия сочещи
превръщане държането на ид.части на съсобствениците си във владение. Касае се за
действия, които по явен и недвусмислен начин да показват отричане владението на
останалите съсобственици и с които действия да се демонстрира, че е престанала да държи
идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнала да ги държи за себе си, с
намерение да ги свои. Тези действия следва и да са доведени до знанието на останалите
съсобственици.
Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се
манифестира пред тях и чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене,
освен ако това е обективно невъзможно, защото примерно невладеещия съсобственик
трайно отсъства, поради обективно препятствие, което той не е в състояние да преодолее.
Само тогава, достатъчно е промяната в намерението да е била демонстрирана спрямо всички
по несъмнен начин, т. е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин
всяко лице да може да го възприеме. В случая обаче всички наследници са известни, макар и
да се установява, че не са контактували в годините помежду си. Това обаче няма данни да се
дължи на обективно препятствие. Доказателствата по делото- показанията на св. Д., дори и
преценявани по реда на чл. 172 ГПК установяват, че тя е посещавала имота ежегодно, т.е
макар и не често, и е влизала в него безпроблемно. При това положение, доколкото за
разлика от хипотезите, при които се свои чужд имот, чийто собственик може да е
неизвестен, то при наличие на съсобственост, това не е така и затова изисква се
невладеещият съсобственик да е уведомен за намерението за своене на съсобственика
твърдящ да е придобил по давност идеалните части на останалите
съсобственици. Намерението като субективен елемент на владението е факт по- трудно
доказуем и за наличието му се съди по външно проявени действия фактически запълващи
съдържанието на правото, чието придобИ.е се цели.
Анализът на ангажираните по делото гласни доказателства налагат извод, че това е
останало недоказано.
Съществени противоречия в показанията на свидетелите по релевантните за спора
факти няма.
От показанията им категорично се установява това, че половината от имота
представлява лозе, а другата част е необработваема, грижите за която в годините са
неглижирани, заради набези от животни. Имотът не е бил ограден и достъпът до него е бил
свободен. Нямало е врата или порта, и в него се е влизало с леко надигане, дръпване на
остатъчна тел по коловете. Св. Н. го определя като „разграден двор“ и сочи да е имало
някога ограда поставяна от бащата на А., без да сочи конкретно кога е било това /т.е най-
късно до 2004г./. Следователно, обективно не са били предприемани действия от ищцата по
заявяването й за едноличен собственик, препятствайки възможността трети лица, в т.ч. и
другите съсобственици да възприемат, че правата им се оспорват. Дори и да е упражнявала
6
еднолично фактическа власт върху имота, да го е ползвала и да е извършвала подобрения в
него- пресаждане на старото лозе /за което говорят свидетелите й/, то това само по себе си
не доказва владение върху ид.части на останалите наследници. Демонстриране намерение да
владее пред Е. Д. и Ж. Д., респ. ответното дружество, като приобритател на тяхната 1/2ид.ч.,
не се установява. Напротив, според свидетели и на ищцата и на ответника, роднините не са
се познавали и не са търсили контакт помежду си. Т.е заявяване собственически права
спрямо тях не са заявявани от ищцата не само, както се посочи с конклудентни действия по
препятстване достъпа им до имота, но и вербално, в разговори помежду им по ясно
демонстриране и заявяване на права върху целия имот с отричане тези на другите
съсобственици. Това, че свидетелите на ищцата сочат, че никой не е заявявал претенции към
имота и никой друг, освен ищцата и семейството й не го е обработвал, не може да обоснове
извод, че другите съсобственици са загубили правото си на собственост, респ. ищцата го е
придобила по давност. Съдебната практика приема, че не може правото на собственост да се
загуби от простия факт на неупражняване правомощието по неговото ползване. Действията
по обновяване на лозето, засаждането на друга част от имота със земеделска продукция-
тикви и царевица / според св.Н., чийто показания съдът приема за обективни и отразяващи
лични впечатления/ сами по себе си също не могат да се определят като такива по
завладяване на целия имот и демонстрация на намерение за своене, съчетано с отблъсване
владението на другите. Това са действия по реално ползване, които всеки от
съсобствениците има право да осъществява. Затова, манифестиране на претенция за
изключителна собственост чрез изменение на основанието на владението предполага
активни действия по довеждане до знанието на останалите съсобственици, а не пасивност,
както в случая- липса на всякаква комуникация между роднините и възможност всеки от тях
да осъществи необезспокояван достъп до имота. Само тогава /при активни действия/ може
да се приеме, че това намерение не протича само в съзнанието на съсобственика.
В заключение, съдът приема за недоказан субективният елемент на установено
владение върху имота от страна на ищцата. Недоказано е, ищцата да е предприемала
конкретни фактически действия по завладяване на целия имот, които да са били възприети
от останалите съсобственици и на които обективно те да са имали възможност да се
противопоставят.
Обобщено, ищцата не е придобила спорната 1/2ид.ч. от имота на соченото основание,
респ. сключеният между Ж. Д. и Е. Д. с ответното дружество договор за дарение
обективиран в НА № 73/21.05.2020г. е произвел вещен ефект и правоприемникът по него
ответното дружество е придобило права на това основание.
С оглед изхода на спора, разноските сторени от ответника, следва да се понесат от
ищцата. Представени е списък по чл. 80 ГПК. Претендират се от ответното дружество
разноски в размер на 600лева платено адв. възнаграждение и 5лева за съд. удостиворение.
Предвид представения договор за правна помощ удостоверяващ реалната направа на тези
разноски, те следва да се възложат в тежест на ищеца.
Водим от горното, съдът
7
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. Н. М., ЕГН ********** с постоянен адрес **** срещу
„Полигрейн БГ“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление с. Аврен, ул.
Кирил и Методий № 13 иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на ½ ид.ч. от имот,
представляващ ПИ с идентификатор № 00084.1.474 по КККР одобрени със Заповед № РД-
18-186/24.01.2018г. на ИД на АГКК, находящ се в с. Аврен, м-ст Под село с площ от
2000кв.м., при граници на имота по скица имоти с идентификатори- 00084.1.499 и
00084.1.503, основан на твърдения за придобИ.е на собствеността въз основа на давностно
владение осъществявано в периода от 1990г. до датата на подаване на исковата молба-
09.03.2022г., на осн. чл.124 ГПК.
ОСЪЖДА А. Н. М., ЕГН ********** да заплати на „Полигрейн БГ“ ЕООД, ЕИК
********* сумата от 605лева, представляваща сторени съдебно- деловодни разноски, на
основание чл.78, ал.3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните, пред Варненски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8