№ 269
гр. Сливен, 13.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. СветоС.
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20222200500380 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по две въззивни жалби, подадени от двете страни в
производството, против Решение №260013/27.06.2022г. по гр.д.№92/2021г. на
Котелски районен съд, с което на основание чл.45 от ЗЗД е осъден И. И. И. да
заплати на Н. С. С. сумата от 18000,00лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, извършено на
12.04.2020г. в с. Тича, за което ответникът е признат за виновен, че е
извършил престъпление по чл.129 от НК, с определение от 02.02.2021г. по
НОХД №193/2020г. на РС – Котел, с което е одобрено споразумение,
постигнато между РП – Сливен и защитника на ответника, заедно със
законната лихва от 12.04.2020г. до окончателното изплащане, като иска над
уважения до пълния претендиран размер от 25000лв., ведно с претенцията за
законната лихва върху тази част, е отхвърлен като неоснователен. С
решението е отхвърлен иска по чл.45 от ЗЗД, предявен от И. И. И. против Н.
С. С. за сумата от 25000лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от непозволено увреждане, извършено на 12.04.2020г. в с.
1
Тича, както и претенцията за законната лихва върху сумата. С Решението е
присъдено адвокатско възнаграждение на пълномощника на първоначалния
ищец – адв. Г. на основание чл.38, ал.2 от ЗА в размер на 2351лв.; отхвърлена
е претенцията на И. И. И. за присъждане на разноски и същият е осъден да
заплати съответно държавна такса в размер на 720лв. и разноски за вещо лице
в размер на 300лв. по сметка на съда.
Първата въззивна жалба е подадена от първоначалния ответник в
първоинстанционното производство И. И. И. чрез адв. А. Н., с която се
обжалва първоинстанционното решение в неговата осъдителна за въззивника
част над размера от 5000лв. до размера от 18000лв. и в частта, с която е
отхвърлен предявения от И. И. иск по чл.45 от ЗЗД до размера на сумата от
5000лв.
Втората въззивна жалба е подадена от първоначалния ищец в
първоинстанционното производство Н. С. С. чрез адв. М. Г., с която се
обжалва първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен
предявения от него иск по чл.45 от ЗЗД над присъдения размер от 18000лв. до
пълния претендиран размер от 25000лв.
Във въззивната си жалба, И. И. И. чрез пълномощника адв. А. Н.
посочва, че първоинстанционното решение в обжалваните от него части е
неправилно и незаконосъобразно. Посочва, че районният съд не обсъдил
правилно събраните доказателства и е направил неправилен анализ на
същите, като е стигнал до незаконосъобразни изводи. Посочва, че присъдения
размер на обезщетението на Н. С. е завишен, като значително надхвърля
претърпените от него вреди. Счита, че справедливия размер на обезщетението
следва да бъде 5000лв., съответстващ на степента на увреждането, времето за
възстановяване и степента на съпричиняване. Районният съд не обсъдил
възраженията му в тази насока. Намира направения от съда анализ на
свидетелските показания за неправилен, като неправилно кредитирал
показанията на насрещната страна, без да изложи убедителни аргументи защо
не кредитира показанията на водените от него свидетели. С оглед изложеното
въззивникът И. моли съда да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните от него части и да постанови ново, с което отхвърли предявения
от Н. С. иск над размера от 5000лв. и уважи предявения от него иск, като
осъди Н. С. да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на
2
5000лв. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
Във въззивната жалба, подадена от Н. С. С. чрез пълномощника адв.
М. Г., се посочва, че първоинстанционното решение в обжалваната от него
част, с която е отхвърлен иска му над размера от 18000лв. до пълния
претендиран размер от 25000лв. е неправилно. Правилно районният съд
обсъдил събраните по делото доказателства, направил правилен анализ на
същите и стигнал до законосъобразния извод, че причинените вреди са пряка
и непосредствена последица от увреждането, но неправилно определил
размера на дължимото за това обезщетение. Съдът не взел предвид
обстоятелството, че причиненото увреждане коренно е променило живота и
навиците му, принудил се да напусне родното си село, да преустанови
основния си поминък, свързан с тежък физически труд и да се установи да
живее в чужбина с произтичащите от това трудности от битов характер. С
поглед изложеното, въззивникът С. моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната от него част и да постанови
ново, с което да му присъди пълен размер на обезщетението за
неимуществени вреди в размер на 25000лв., ведно със законната лихва,
считано от деня на увреждането. Претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение на адв. Г. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на нито една от
двете въззивни жалби.
В с.з., въззивникът И. И. И., редовно призован, се явява лично и с
процесуален представител по пълномощие адв. А. Н., която поддържа
подадената въззивна жалба на съображенията изложени в нея и моли за
уважаването й. Развива съображения, аналогични с изложените във
въззивната жалба. Оспорва въззивната жалба на насрещната страна.
В с.з., въззивникът Н. С. С., редовно призован, не се явява.
Представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. М. Г.,
която поддържа подадената от С. жалба на изложените в нея основания и
моли за уважаването й. Оспорва въззивната жалба, подадена от И. И., като
3
неоснователна.
Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от
обжалването, чрез постановИ. атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо в обжалваните
части.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред първоинстанционния съд доказателства, намира, че
първоинстанционното решение е законосъобразно и правилно в обжалваните
части.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в
мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК,
ПРЕПРАЩА своята към нея.
Пред въззивната инстанция е събрано едно писмено доказателство
относно извършен преглед на Н. С. в поликлиника в Германия от лекар с
практика по хирургия, ортопедия и травматология на 05.10.2022г. При
прегледа е установен синдром на нервус улнарис вляво, нараняване на нервус
улнарис на нивото на предмишницата вляво, без очаквано подобрение, с
усещане на болки по протежение на нервус улнарис и намалена подвижност с
парализа на 4-ти пръст вляво.
Производството по гр.д. №92/2021г. по описа на РС-Котел е образувано
въз основа на исковата молба, с която е предявен от Н. С. С. против И. И. И.
иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в
резултат на извършено престъпление по чл.129, ал.1 от НК, в размер на
25000лв. за претърпени болки и страдания, преживян психологически и
емоционален стрес, с правно основание чл.45 от ЗЗД, ведно със законната
лихва, считано от датата на увреждането – 12.04.2020г.
4
Производството по гр.д. №177/2021г. по описа на РС-Котел е
образувано въз основа на искова молба, с която е предявен от И. И. И. против
Н. С. С. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от
непозволено увреждане - за телесни увреждания, в резултат на нанесени
удари с юмруци и ритници, извършено на 12.04.2020г. в с. Тича, общ. Котел, в
размер на 25000лв., намиращ правното си основание в чл.45 от ЗЗД, ведно със
законната лихва, считано от датата на увреждането – 12.04.2020г.
С Определение №41/20.05.2021г. по гр.д. №177/2021г. по описа на КРС,
съдът е обединил за общо разглеждане гр.д. №177/2021г. и гр.д. №92/2021г.,
двете по описа на РС – Котел, поради връзка между тях, на основание чл.213
от ГПК и е постановил разглеждането им под №92/2021г. на КРС.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ и ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд,
които са обосновани и намират опора в материалноправните норми,
приложими към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на
изложените в обстоятелствената част на исковите молби факти и
обстоятелства, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал
съответстващата на твърдените от ищците накърнени права правна
квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който
страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна
възможност за защита в производството. Районният съд е провел надлежно и
пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които
е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до
законосъобразни правни изводи.
Изложените във въззивните жалби оплаквания са неоснователни.
Предмет на въззивното производство е присъждането на обезщетение по
иска на Н. С. С. над размера от 5000лв. до присъдения размер от 18000лв.,
респ. отхвърлянето му над размера от 18000лв. до претендирания размер от
25000лв. и в частта, с която е отхвърлен като неоснователен иска, предявен от
И. И. И. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до размера
от 5000лв.
Първоинстанционното решение в частта, с която е уважен иска на
първоначалния ищец Н. С. С. за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди за увреждания, в резултат на престъпление, в размер на сумата от
5
5000лв., както и в частта, с която е отхвърлен иска, предявен от И. И. И. за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над размера от 5000лв. до
25000лв., като необжалвано е влязло в сила.
По иска по чл.45 от ЗЗД, предявен от Н. С. С. против И. И. И.:
Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.1 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму. Непозволеното увреждане е
сложен юридически факт, състоящ се от следните пет елемента: деяние
/действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреда, причинна
връзка между деянието и причинената вреда и вина.
Съгласно разпоредбата на чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда на
наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда
гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено
деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
Поради това, по делото е установено извършването на деянието и
противоправността му /задължителната за съда сила на споразумение,
одобрено от съда с протоколно определение от 02.02.2021г. по НОХД
№193/2020г. на РС-Котел/ – причинена от И. И. И. на Н. С. С. средна телесна
повреда, изразяваща се в прорезна рана на лявата предмишница, с увреждане
на мускул и нерв, причинили нарушена чувствителност и нарушени функции,
водещи до трайно затрудняване движението на левия горен крайник –
престъпление по чл.129, ал.1 от НК. От посоченото, одобрено от съда
споразумение по НОХД №193/2020г. на КРС, ползващо се с задължителна
доказателствена сила /чл.300 от ГПК, вр. с чл.383, ал.1 от НПК/ се установява
и вината на И. И. И..
Основният елемент на непозволеното увреждане е вредата. Без наличие
на такава не може да се говори за непозволено увреждане. Вредата се схваща
като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата на
човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве,
душевност и психическо състояние. Съгласно разпоредбата на чл.51, ал.1 от
ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането. В случая се твърдят причинени неимуществени
вреди, свързани с увреждане на телесната цялост и здраве на ищеца Н. С.,
пострадал от извършеното противоправно деяние – престъпление.
От събраните по делото писмени доказателства, в т.ч. посоченото
6
споразумение по НОХД №193/2020г. на КРС и заключението на назначената
и изслушана от първоинстанционния съд съдебно-медицинската експертиза
се установява по безспорен начин, че в резултат на деянието на ответника по
този иск И., ищецът Н. С. е получил прорезна рана на лявата предмишница, с
увреждане на повърхностен сгъващ мускул на китката улнарно и на улнарния
нерв, довели до хипестези на 4 и 5 пръст и хипотенера и до дефицит на
активната флексия и абдукция на 5 пръст. Установена е нарушена функция на
лявата ръка – ограничени движения на 3,4 и 5 пръст, атрофия на хипотенъра и
ентеросална на мускулатура. Безспорно тези увреждания са пряка и
непосредствена последица от извършеното от И. престъпление по чл.129, ал.1
от НК.
С оглед изложеното, съдът приема, че е установено наличието на вреда
под формата на накърняване на телесната цялост и здраве на Н. С. С., както и
наличието причинна връзка между противоправното деяние и вредата.
С оглед изложеното, съдът е мотивиран и приема, че са налице всички
предвидени в закона елементи на фактическия състав на непозволеното
увреждане, обуславящи ангажирането на отговорността на ответника по
първоначалния иск И. за обезщетяване на вредите, причинени на ищеца по
този иск Н. С..
Обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по
справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Във всеки отделен
случай размерът му следва да се определя съобразно претърпените телесни
увреждания – характер, брой, отражението им върху здравето на увреденото
лице, годността на увредения за нормален живот, продължителността на
страданието във времето. Целта на законовата разпоредба е да се репарират в
относително пълен обем претърпените болки, страдания и неудобства, които
с оглед характера си, са трудно оценими.
При определяне на дължимото обезщетение, в случая, съдът взе
предвид установения факт, че на Н. С. С. в резултат на деликта е причинена
средна телесна повреда по смисъла на чл.129, ал.1 от НК – прорезна рана на
лявата предмишница, с увреждане на мускул и нерв, причинили нарушена
чувствителност и нарушени функции.
Съдът съобрази възрастта на ищеца С. към момента на увреждането - 42
годишна възраст, характера, продължителността и интензитета на
7
изпитваните от него болки и страдания. Съдът отчете, че действително най-
силните, остри болки от травмата и оперативното лечение са отшумели в
рамките на 7-8 дни, като обаче се появили хронични болки на базата на
анатомичните изменения – притискане на мускул и нерв от сраствания, които
довели до ограничени движения на 3,4 и 5 пръст, слабост на захвата с
пръстите на лявата ръка, анестезия на пръстите, атрофия на хипотенъра и
интеркосталната мускулатура на дланта на лявата ръка. Хроничната болка не
е отшумяла и периодично се появява. Съдът прецени, че първият един месец
С. е бил с обездвижена изцяло лява ръка с гипсова лонгета, което не му
позволявало да извършва сам почти никакви физически дейности. При
битовото си обслужване – обличане, миене, къпане и др., се нуждаел от
помощта на близките си – съпруга и майка. Продължително време /до есента
на 2020г./ не можел да извършва никаква физическа дейност с лявата си ръка,
като не можел да се грижи за животните си – С. бил фермер, отглеждал крави
и работата му била свързана с физическа дейност. Месеци наред се наложило
грижите за животните да се поемат от брат му и баща му, а приятели и съседи
му помогнали за прибирането на дърва за огрев и работа в градината /арг.
свид. В./.
В тази насока съдът кредитира изцяло показанията на свид. Пенка С.а и
свид. В., които имат преки непосредствени впечатления от състоянието на
ищеца С.. Съдът отчете възможната заинтересованост на свид. С.а, но
констатира, че показанията й са безпротиворечиви, подкрепят се от останалия
събран по делото и кредитиран от съда доказателствен материал, като
прецени, че тя има преки и непосредствени впечатления от състоянието и
процеса на възстановяване на ищеца.
Във връзка със състоянието на ищеца С. след инцидента, съдът не
кредитира показанията на свид. А., че видял С. на четвъртия ден след
инцидента да кара мотоциклет, тъй като същите са оборени от заключението
на СМЕ, според което е невъзможно Н. С. да управлява мотоциклет на петия
ден след инцидента, тъй като е имал поставена гипсова лонгета, с която не
можело да се управлява мотоциклет.
Следва да се отчете и факта, че и към настоящия момент болките и
страданията не са преустановени. Установено е че хватателната функция на
лявата ръка е нарушена, като са ограничени движенията на три от пръстите –
8
трети, четвърти и пети, като е налице слабост на захвата с пръстите на лявата
ръка и атрофия на хипотенъра и интеркосталната мускулатура на дланта на
лявата ръка. Тези увреждания попречили на ищеца да продължи да изпълнява
стопанската си дейност по отглеждане на животни, като я е преустановил.
Съдът отчете факта, че към момента /установено при преглед на
05.10.2022г./ ищецът С. усеща болки по протежение на нервус улнарис, както
е налице намалена подвижност с парализа на 4-ти пръст вляво, което
състояние затруднява намирането на постоянна работа.
Съдът взе предвид и психическите и емоционални изживявания на С., в
резултат на деликта - стрес, страх, притеснението, безпокойство, безсъние,
нервност.
Съобразявайки посочените обстоятелства, оказващи влияние при
определяне на дължимото обезщетение, съдът намира, че справедливия
паричен еквивалент на причинените увреждания - неимуществени вреди,
възлиза на общата сума от 18000лв. В тази насока съдът напълно споделя
извода на първоинстанционния съд при определяне на справедливия размер
на обезщетението.
Изложените в тази насока – относно определения размер на
обезщетението оплаквания във въззивната жалба на И. относно завишаването
му и несъответствието на степента на увреждането са изцяло неоснователни.
Както посочи съда съобрази както уврежданията, така и интензитета и
продължителността на изпитваните от С. болки и страдания, както и
продължаващите и към момента затруднения /болки, слабост и т.н./ при
използването на лявата ръка, дължащи се именно на увреждането, причинено
от ответника И..
От друга страна неоснователни са и възраженията, изложени във
въззивната жалба на Н. С., тъй като на база конкретно установените и
посочени по-горе телесни увреждания, отражението им върху здравето на
ищеца, годността на същия за нормален живот, продължителността на
страданието във времето, съдът определи размера на обезщетението и
намира, че справедливият му размер за репарация на вредите възлиза на
посочената сума от 18000лв.
На основание чл.84, ал.3 от ЗЗД върху обезщетението следва да се
присъди и законната лихва за забава, считано от датата на увреждането –
9
12.04.2020г.
С отговора на исковата молба ответникът по този иск И. И. е направил
възражение за съпричиняване. Във връзка с него е и второто възражение,
изложено във въззивната жалба на И.. Съдът намира направеното възражение
за съпричиняване за неоснователно и недоказано, като споделя напълно
правните изводи на първоинстанционния съд в тази насока. Неоснователни са
възраженията в тази насока във въззивната жалба.
Както правилно е посочил районният съд, възраженията за реторсия и
афект, респ. за прилагане института на реторсията, не следва да се разглеждат
от гражданския съд, тъй като това са въпроси, които са решават от
наказателния съд. По отношение на реторсията съдът правилно е посочил, че
този институт е приложим само при леки телесни повреди и то само от
наказателен съд.
По отношение на останалите твърдения за съпричиняване чрез
предизвикващо ответника поведение - псуване и отправяне на вулгаризми по
негов адрес, нанасяне на удари по автомобила и по самия него – с юмруци и
ритници, следва да се посочи, че същите са недоказани.
В тази насока са ангажирани гласни доказателства чрез свидетелските
показания на свид. И. Р. и свид. И. А.. Показанията и на двамата свидетели
съдът не кредитира, като споделя напълно съображенията на районния съд в
тази насока, базирани на подробен, обстоен анализ на всички събрани по
делото доказателства, преценени заедно и поотделно. Процесуални
нарушения в тази насока въззивният съд не констатира.
Въззивният съд намира, че показанията на свид. А. – баща на ответника
по първоначалния иск И. И. И. относно инцидента се основават единствено и
само на казаното му от сина му. Свидетелят не е бил пряк свидетел на
случилото се на 12.04.2020г., не е присъствал на инцидента. Самият той узнал
за случилото се на следващия ден, след освобождаването на И. И. от
полицията, където бил задържан. Преки впечатления и възприятия свидетелят
няма. Прави впечатление, че неговата трактовка на случилото се не отговаря
на описаното от сина му в отговора на исковата молба и в предявения
насрещен иск, а препокрива поддържаната версия, обясненията на И., дадени
в хода на разследването по досъдебното производство. Разказът на свидетелят
А. е за самонаръгване на С. със собствен нож, докато в отговора на исковата
10
молба ответника И. е посочил, че ножът бил негов, същата сутрин му го дал
един негов работник и той го сложил в джоба на вратата, откъдето го извадил
самият той. Показанията на свид. А. не се подкрепят от останалите събрани по
делото и кредитирани от съда доказателства, поради което в тази им част -
относно инцидента, в т.ч. и относно твърденията за съпричиняване, съдът не
кредитира.
Показанията на свид. Р. са вътрешно противоречиви, изолирани,
неподкрепени от останалия събран по делото доказателствен материал. Те не
се потвърждават от показанията на свид. Б. Ш., който безспорно е свидетел
очевидец, присъствал е непосредствено на инцидента, от близко разстояние е
възприел пряко и непосредствено случилото се между страните. Напротив,
показанията на свид. Р. повтарят заявеното от ответника в отговора на
исковата молба, като изключват присъствието на свид. Ш. /очевидец, видно и
от материалите по НОХД №193/2020г. на КРС/. В наказателното
производство данни за присъствието на този свидетел на мястото на
инцидента няма. Следва да се посочи, че показанията му са вътрешно
противоречиви – първо посочва, че след като чул вика и псуването на ищеца,
И. И. слязъл от колата, огледал се около нея, за да види дали е блъснал
някого. Непосредствено след това, след своето обяснение от къде идвали
виковете и как ги чул И., започва да обяснява как всъщност Н. се приближил
до колата, ритнал задния калник, приближил се до шофьорската врата,
отворил я, дръпнал И. /който явно е бил в колата, т.е. не е слизал, както
първоначално е посочил същия свидетел/ и започнал да го рита. Свид. Р.
заявил, че той нож не видял, нож нямало. Това противоречи на показанията на
свид. Ш., както и на твърденията на самия И.. Поради това съдът намира
показанията на свид. Р. за изцяло недостоверни и не ги кредитира.
Други доказателства за установяване на твърдяното съпричиняване чрез
поведението си – псувни, удари, ритници, няма ангажирани по делото от
носещия доказателствената тежест ответник И. И.. Напротив, от
кредитираните показания на свид. Ш., присъствал и възприел непосредствено
случилото си, се установява, че Н. С. не е отправял псувни и обиди спрямо И.,
не са се карали, започнали да си говорят без псувни и обиди и в този момент
И. извадил ножа от колата и намушкал С.. Категоричен е, че С. не е удрял и
ритал И., преди последния да извади ножа и да го „наръга“.
11
Поради това съдът намира възражението за съпричиняване за
неоснователно и недоказано.
По иска по чл.45 от ЗЗД, предявен от И. И. И.:
В тази насока е подадена въззивна жалба само от И. И. и в частта, с
която иска му е отхвърлен до размера от 5000лв., до който размер всъщност
поддържа исковата си претенция пред въззивната инстанция.
Както бе посочено, за основателността на насрещната искова претенция
на И. И. против първоначалния ищец Н. С., следва да са налице елементите на
сложния фактически състав на непозволеното увреждане: деяние /действие
или бездействие/, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка
между деянието и причинената вреда и вина.
Ищецът по този иск не е установил наличие на първите два
кумулативни елемента от фактическия състав – деяние и противоправност на
същото. Твърденията на ищеца И. в тази насока – за нанесени му от Н. С.
удари с ритници и юмруци в областта на кръста, гърба и краката, останаха
недоказани. Единствените ангажирани в тази насока доказателства са
показанията на свид. А. и свид. Р., които съдът не кредитира по изложените
по-горе подробни съображения, които няма да преповтаря. Свид. А. не е бил
очевидец на случилото се на 12.04.2020г. показанията на свид. Р. остават
изолирани, неподкрепени от останалите, събрани по делото доказателства,
като съдът по-горе посочи, че не приема същия да е присъствал на инцидента
и да е възприел непосредствено случилото се. Единственият установен
свидетел очевидец на случилото се на 12.04.2020г. е свид. Ш., който е
категоричен, че Н. С. не е удрял И. И., не го е дърпал извън колата и не го е
влачил и ритал. Представените писмени доказателства относно изпитвани от
И. болки в областта на гърба и крайниците /в АЛ, изд. от д-р Сотиров дясно
коляно/ сами по себе си не установяват обстоятелството, че тези болки са в
резултат на удари, нанесени от Н. С. на 12.04.2020г.
Поради това, съдът приема, че не е установено деяние, противоправност
на същото, още по-малко причинна връзка между противоправно деяние с
твърдените увреждания и търпени болки и страдания.
По изложеното, съдът намира исковата претенция на И. И. за изцяло
неоснователна и недоказана и като такава същата следва да се отхвърли.
12
Като е достигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил
правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди в
обжалваните части.
С оглед изхода на спора, правилно районният съд присъдил на
пълномощника на ищеца по първоначалния иск адвокатско възнаграждение
по чл.38, ал.2 от ЗАдв. за осъществена безплатна правна помощ, съразмерно с
уважената част от исковите претенции. На И. И. не са присъдени разноски,
поради недоказаност извършването на такива.
Правилно е осъден ответника по първоначалния иск за заплати
съответна държавна такса върху уважената част от иска и разноски за вещо
лице, съгласно разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК.
С оглед изхода на спора по двете въззивни жалби – неоснователност на
същите, то на двамата въззивници не се следват разноски, като всеки от тях
следва да понесе своите, така както ги е сторил. На адв. Г., с оглед
неоснователността на въззивната жалба на С. не следва да се присъжда
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ.
Претенция за заплащане на възнаграждение за осъществена защита по
жалбата на насрещната страна не е заявена и не е доказана от никоя от двете
страни.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №260013/27.06.2022г.,
постановено по гр.д.№92/2021г. по описа на Котелски районен съд в
обжалваните части.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчването на препис от същото на страните, при
условията на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
13
1._______________________
2._______________________
14