№ 3703
гр. София, 06.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20221100503961 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение № 20142056 от 18.06.2021 г., постановено по гр.дело № 12259/2019
год. по описа на СРС, ІІ Г.О., 66 с-в, е признато за установено по предявените от
„Т.С.“ ЕАД по реда на чл.422 ГПК искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, че Л. Ц. М., ЕГН **********, с адрес: гр.София,
кв.“*******1 дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.*******Б, сумата от 80,41 лв. незаплатена топлинна енергия
за периода от м.07.2014 г. до м.04.2017 г. за недвижим имот, находящ се в гр.София,
ул.“ Антон Чехов“ № 1, гараж 1, абонатен № 036091, ведно със законната лихва от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение-
23.08.2018 г. до окончателното й погасяване, сумата 14,03 лв. обезщетение за забава
върху главницата за периода от 15.08.2016 г. до 10.08.2018 г. и 24,86 лева дължима
главница за дялово разпределение за периода м.07.2014 г. до м.04.2017 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение- 23.08.2018 г. до окончателното й погасяване, за които вземания е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №
1
56296/2018 г. по описа на СРС, 66 състав, като са отхвърлени предявените искове за
горницата над 14,03 лв. до пълния предявен размер от 15,88 лв., обезщетение за забава
за периода от 16.09.2015 г. до 10.08.2018 г. и за сумата от 3,92 лв. обезщетение за
забава върху дължимата главница за дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г.
до 10.08.2018 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 56296/2018 г. по описа на СРС, 66 състав. С
решението на съда е отхвърлен предявения от Л. Ц. М., ЕГН **********, с адрес:
гр.София, кв.“*******1 , срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.*******Б, иск с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на
сумата от 1000 лв., представляваща претърпени неимуществени вреди, вследствие на
образуваното от ищеца дело, изразяващи се в причинени неудобства, притеснения,
загуба на време, средства и нерви, процедури и защита по това дело. С решението на
съда е осъден Л. Ц. М., ЕГН **********, с адрес: гр.София, кв.“*******1 , да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.*******Б, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 70,93 лв.- разноски в заповедното
производство, както и сумата от 354,64 лв.- разноски в исковото производство.
Срещу постановеното от СРС, 66 с-в решение е подадена в законоустановения
срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ответника Л. Ц. М., с която се обжалва
решението, в частта, с която е отхвърлен предявения от ответника срещу ищеца
насрещен осъдителен иск с правно основание чл.45 ЗЗД, както и в частта, с която са
уважени предявените от ищеца срещу ответника обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Въззивникът- ответник излага доводи, че решението е нищожно,
поради необоснованост, изначална и последваща опороченост на съдебните действия и
актове, и грубо нарушаване на основните начала на закона. В тази връзка ответникът,
моли съда обжалваното решение на основание чл.270, ал.1 ГПК да бъде прогласено за
нищожно, поради неговото противоречие със смисъла и буквата на закона, и да бъде
прекратено делото, а алтернативно съдът да върне делото на СРС, с указания на
първоинстанционния съд за постановяване на ново решение.
Въззиваемата страна –ищец „Т.С.“ ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален
представител юрк.Филиз Ибрямова оспорва жалбата, по съображения изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на
ответника, като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение –
потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Третото лице - помагач „Техем Сървисис“-ЕООД, гр.София, не взема становище
по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
2
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно решение отговаря на всички изисквания за
валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ в
надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма,
подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното
съдържание.
Обжалваното първоинстанционно решение е и допустимо – не са нарушени
процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки
или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Обжалваното решение е и правилно, като настоящата въззивна инстанция
напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД, гр.София,
срещу ответника Л. Ц. М., обективно съединени установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, както и за
неоснователност на предявения от ответника Л. Ц. М. срещу ищеца „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, насрещен осъдителен иск с правно основание чл.45 от ЗЗД и на основание
чл.272 ГПК препраща към тях. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. За да постанови
решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на
установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и
стойността на потребената от ответниците топлоенергия. В обжалвания съдебен акт са
изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно
положение между страните и разрешаването на правния спор. Противно на изложеното
3
във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и
събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са
изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва
да се добави и следното:
Като неоснователни следва да се преценят доводите за нищожност на
обжалваното решение. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като
отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е от
надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на
съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Едно съдебно
решение е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидно решение. Вярно е,
че в закона няма определение за това кога едно решение е нищожно, но в теорията и
практиката са изяснени хипотезите, при които следва да бъде прогласена нищожността
на решението, изхождайки от естеството на съдебното решение като едностранно
властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се
разрешава правен спор. Налице е практика на ВКС, постановена по реда на чл.290
ГПК, по въпроса кога едно съдебно решение е нищожно, а именно: когато е
постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на
правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма
или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна
неразбираемост /в този смисъл- решение № 668 от 15.11.2010 г., постановено по
гр.дело № 1790/2009 г., I г.о., ВКС; решение № 73 от 18.05.2015 г., постановено по
гр.дело № 5113/2014 г., III г.о., ВКС и др./. Съгласно правната теория едно решение е
нищожно, когато не би могло да се приеме за валиден съдебен акт поради липса на
надлежно волеизявление. Такъв е случаят, когато: решението е постановено от
ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав; решението е постановено
извън пределите на правораздавателната власт на съда; не е спазена писмената форма
на решението или решението не е подписано; волята на съда е абсолютно
неразбираема и не може да бъде изведена чрез тълкуване.
Нищожността е най-тежкият порок, от който може да бъде засегнато съдебното
решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за нищожността, но в правната теория и
в съдебната практика /вж. - ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК,
решение № 361/07.05.2009 г. по гр.дело № 706/2008 г., I г. о., решение по гр. дело №
4694/2007 г., I г. о., решение по т.дело № 52/2010 г., II т. о., решение по гр.дело №
3692/2018 г., ІІІ г.о. на ВКС и др./ по тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено
съдържанието на понятието. Константно е разбирането, че съдебното решение е
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правният спор. Поради това, нищожно е това решение, което не
дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на
4
надлежно властническо волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато
решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на
правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, липсват подпис или
подписи на съдебния състав под съдебния акт, или решението е неразбираемо до
степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече дори по пътя на
тълкуването. Съдът приема, че нищожността на решението касае начина на формиране
и изразяване на волеизявлението на съда, но този порок няма отношение към
съдържанието на държавното властническо волеизявление по същество. Нарушението
на материалния закон, включително на норми от правото на Европейския съюз, е
процесуален порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса
на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено неправилност,
която се релевира по пътя на инстанционния контрол и в рамките на преклузивните
срокове за подаване на въззивна и касационна жалба.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. В процесния случай, с оглед изхода на спора пред
въззивната инстанция, искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно размера на
дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ищец, съдът
намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила
изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата
редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на
делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди,
когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не
може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на
чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от
Наредбата. Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за
защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв.
Настоящият въззивен състав, като съобрази изключително ниската степен на
фактическа и правна сложност на делото и законовата възможност то да е под
минималния размер по чл.25а, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ
/приложим по аналогия/, го определя в размер на сумата от 20,00 лв./ двадесет лева/.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20142056 от 18.06.2021 г., постановено по гр.дело №
5
12259/2019 год. по описа на СРС, ІІ Г.О., 66 с-в, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Л. Ц. М., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.*******“,
бл.*******1, да заплати на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.*******Б, на основание чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от
ГПК, сумата от 20 лв. / двадесет лева/, представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3
от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на„ Техем Сървисис“-
ЕООД, гр.София, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, гр.София.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6