Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 66
гр. Русе, 16.02.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Окръжен съд Русе, Гражданска
колегия, в публичното заседание
на тринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАТАЛИЯ ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АГЛИКА
ГАВРАИЛОВА
АНТОАНЕТА
АТАНАСОВА
при секретаря Ева Димитрова като разгледа
докладваното от съдия Атанасова в. гр. дело № 41 по описа за 2018 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството
е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от К.Д.П. и Е.А.П.,***, чрез адв. Б.С. АК София против решение № 228/24.11.2017 г.,
постановено по гр. д. № 394/2017 г. на Беленския районен съд в частта, в която е
отхвърлен предявеният от тях иск с правно основание чл. 229, ал.3 вр. ал. 2 ЗЗД против А.Г.П. и М.Р.Р.
и върху тях са възложени направаните по делото
разноски. Твърдят, че решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно
в обжалваната част. Считат, че при постановяването му първоинстанционният
съд е допуснал нарушение на материалния закон, тъй като същото противоречи на
императивната разпоредба на чл. 229, ал.3 ЗЗД. Считат, че редуцирането на срока
на договора за наем по силата на горепосочената разпоредба би следвало да е
спрямо всички съсобственици, а не само по отношение на някои от тях, както
неправилно е приел първоинстанционният съд. Твърдят,
че изводът на съда за приложимост по отношение на тях на разпоредбата на чл.
237 ЗЗД е необоснован. Искат отмяна
на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което предявеният от
тях иск да бъде уважен. Претендират
разноски пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна М.Р.Р. *** оспорва основателността на жалбата
по съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК. Иска решението
да бъде потвърдено като правилно.
В
срока по чл. 263 ГПК не е депозиран отговор на въззивната
жалба от въззиваемата А.Г.П..
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано
лице в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което е допустима.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269
от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед обхвата на обжалването - и допустимо.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението
в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да
бъде отменено.
Този състав
счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал
и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Изградените
въз основа на нея правни изводи обаче не кореспондират с приложимите за казуса
правни норми, поради което въззивният съд не ги
споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до незаконосъобразни
правни изводи, като неправилно е отхвърлил предявените от въззивниците
искове.
Първоинстанционният съд е обосновал
решението си в обжалваната пред настоящата инстанция част с това, че въззивниците са последващи приобретатели на ид. части от
наетия имот и поради това по отношение на тях следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ЗЗД като се е
позовал на Решение № 129/30.06.2015 г. по гр. д. № 268/2015 г., І ГО на
ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, макар и по различен от настоящия казус.
Следва да се отбележи обаче, че това позоваване е некоректно и то не поради
това, че решението е постановено по неидентичен правен спор, а поради следното:
Мотивите, цитирани от районния съд не са на ВКС, а са от решението на ОС, по
жалба срещу което е било допуснато касационно обжалване, по отношение на които мотиви
съставът на ВКС е възприел, че е налице неправилно приложение на материалния
закон. Обратно, правните изводи на ВКС са, че: „След налагането
на възбрана длъжникът запазва правото на собственост
върху имота, но няма правото
да се разпорежда
с него, а само правото да извършва
действия на обикновено управление, доколкото правото му да извлича
ползите от имота, включително да получава гражданските
плодове, не е ограничено. Поради това приложение
по отношение на сключените от
него договори за наем на
имота в подобна хипотеза следва да намери разпоредбата
на чл. 229, ал. 2 ЗЗД, съгласно която лицата, които могат
да вършат само действия по
обикновено управление, не могат да
сключват договор за наем за
повече от три години. Тази разпоредба следва да намери приложение
и при сключен договор за аренда.“ Т. е. възприет е
изводът за принципната противопоставимост на сключените от длъжника договори
за наем или
аренда на взискателите и на купувача на публична
продан /последващ приобретател
с оглед конкретния, разглеждан от настоящия състав казус/, но при посочените
по-горе ограничения.
С оглед и горецитираната съдебна практика, вписаният в имотния
регистър договор за наем, сключен от лице, което може да върши само действия на
обикновено управление, не може да бъде противопоставим на последващия
приобретател на наетия имот за целия срок на
договора. Законът изрично предвижда, че противоречащата на императивната
разпоредба на чл. 229, ал.2 ЗЗД клауза относно срока на наемния договор се
замества с повелителното правило на чл. 229, ал.3, предл. 2 ЗЗД. И това важи за действието на договора по
отношение на всички участници в съсобствеността без значение дали участието им
в нея произтича от наследствено или частно правоприемство.
Подобно разграничаване на действието на тази разпоредба не е предвидено. В
конкретния случай и по посочените по-горе съображения разпоредбата на чл. 229,
ал.3 вр. ал. 2 ЗЗД дерогира
приложението на чл. 237, ал.1 ЗЗД.
Предвид изложеното, въззивната жалба се явява основателна, решението в обжалваната
част неправилно и като такова следва да бъде отменено, а предявените искове да бъде
уважени изцяло. Положителното произнасяне по тях възобновява висящността
на предявения в условията на евентуалност от въззиваемия
М.Р.Р. насрещен иск срещу въззивниците
К. и Е. П. с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на сумата в
размер на 227,97 лв., представляваща заплатена наемна цена по процесния договор за наем за стопанската 2015/2016 г.,
получена на отпаднало основание, поради което РОС дължи произнасяне по него.
В насрещната си искова молба
ищецът М.Р.Р. твърди, че продължава да обработва и
заявява в ОСЗ Бяла имот № 00704, тъй като процесният договор
за наем е в сила между страните и поражда правните си последици. Именно поради
това платил на ответниците по насрещния иск претендираната от него сума, представляваща дължимият
съобразно участието им в съсобствеността наем за стопанската 2015/2016 г. в
размер на 227,97 лв. Твърди също така, че страните били обвързани и от договор
за наем по отношение на друг недв. имот, а именно имот
№ *** в землището на с. Б., обл. Русе, в който
двамата ответници по насрещния иск притежавали
съответни ид. части. В изпълнение на задълженията си на
наемател по тези два наемни договора превел на 14.12.2016 г. сумата от 984,00
лв. по банковата сметка на отв. К.П. в Банка ДСК, за
което прилага платежно нареждане /л.57 от делото/. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците К.Д.П. и Е.А.П. вземат становище за
неоснователност на така предявения насрещен иск. Не оспорват извършеното
плащане, както и обстоятелството, че по отношение на другия, посочен в
насрещната искова молба недв. имот в с. Б., от който
също притежават ид. части, е съществувал наемен
договор /също несключен от тях/, по който ищецът е бил наемател. Навеждат обаче
доводи, че получената от тях сума не е без основание, а представлява дължимо им
от ищеца обезщетение за ползване на техните недв.
имоти. Завявят, че процесният
договор за наем е сключен с А.Г.П., тяхна съсобственичка, те не са страна по
него и поради това не са обвързани с уговорената в него наемна цена. Между тях
не съществува облигационно отношение, основано на него и дължимият наем е бил
плащан единствено на наемодателя. Претендират разноски.
Съдът като съобрази
фактическите и правни доводи на страните, прецени събраните по делото
доказателства и като съобрази разпоредбите на закона, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Липсва спор между страните по
насрещния иск, че с платежно нареждане на 14.12.2016 г. ищецът М.Р. превел сумата
от 984,00 лв. по банковата сметка на отв. К.П. в
Банка ДСК. Видно от него като основание за плащането е посочено – наем за
земеделска земя 2015/2016 стоп. година. Не се спори, напротив самият ищец
твърди, че продължава да обработва земите на ответниците.
Предявеният от него иск е за връщане на недължимо платена сума с правно
основание чл. 55, ал.1 предл. 3 ЗЗД. По този иск
съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест ищецът трябва да докаже плащането, а ответникът правното основание да го
получи. В случая ищецът е доказал плащането на претендираната
от него сума. Като се съобрази обаче безспорно установеното по делото ползване
на земята на ответниците за процесния
период от негова страна и изведеният по – горе извод за основателност на
предявените от възззивниците главни искове, следва че
при наличие на невалиден договор
за наем на
описаната в исковата молба земеделска земя за стопанската година 2015/2016 г., ползването й от ищеца по насрещния иск е лишено
от правно основание. И тъй като
безспорно за този период ответниците са били лишени
от ползването на собствената си земеделска земя, то им се дължи обезщетение за
това, каквито са и възраженията в отговора на насрещната искова молба. Следва да се посочи само за правна яснота, че съсобствениците на имотите, които не са страна
по договора за наем,
независимо дали са били такива
към момента на сключване на
договорите или са придобили собствеността
в по – късен момент, както са направили въззивниците, не са страна по
облигационното наемно правоотношение, респ. в тяхна полза
не е възникнало вземане по договора
за наем от
наемателя, въззиваем
в настоящото производство. Предвид изложеното, настоящият
състав намира за доказано основанието на ответниците
по насрещния иск да получат процесната сума. Това
обуславя извод за неоснователност на предявения в условията на евентуалност
насрещен иск, поради което следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на спора, отправените искания
и представените доказателства, на въззивниците се
дължат разноски за двете инстанции.
За първоинстанционното производство следва да се присъдят общо 750,00
лв., от които 50,00 лв. държавна такса за образуване на гр. дело, 400,00 лв. адвокатско възнаграждение по първоначално предявения иск и
300,00 лв. адвокатско възнаграждение по предявения насрещен иск съгласно
депозираните списъци по чл. 80 ГПК.
В производството пред
настоящата инстанция, въззивниците са сторили
разноски в общ размер на 425,00 лв., от които 25,00 лв. за държавна такса по въззивната жалба и 400,00 лв. за адв.
възнаграждение, които следва да се присъдят в тяхна полза.
Предвид цената на исковете, въззивното решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 228/24.11.2017 г., постановено по гр. д. №
394/2017 г. на Беленския районен съд в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 229,ал. 3 вр.ал. 2 от ЗЗД по отношение на
ищците К.Д.П., ЕГН ********** и Е.А.П., ЕГН **********
против А.Г.П., ЕГН ********** и М.Р.Р., ЕГН ********** като
неоснователен и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 229, ал. 3 ЗЗД, че сключеният на 15.09.2009 г. Договор за наем
на земеделски земи, вписан с вх.№13/ 15.09.2009
г. под № 7753, том 15 по описа на
СВ при БРС, по отношение недвижим имот, представляващ имот № ***, землище
Б., общ. Бяла, обл.Русе, с ЕКАТЕ ***, местност
***, пета
категория, с площ от 30.398 дка. при граници и съседи: № *** - полска култура на Д. П. Д., № *** - полски
път на Община
Бяла, № *** - полска
култура на Н. Д. Ц., № *** - полска
култура на М. А. Ш., между А.Г.П. като наемодател и М.Р.Р. - наемател, не поражда
действие в частта му за отдаване
под наем за срок от
10 години, считано от 2012 г./2013 г. до 2018 г./2019 г. спрямо
ищците К.Д.П.,
ЕГН ********** и Е.А.П., ЕГН **********.
ОТХВЪРЛЯ предявеният в условията на
евентуалност насрещен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.
3 ЗЗД от М.Р.Р., ЕГН ********** срещу К.Д.П., ЕГН ********** и Е.А.П., ЕГН ********** за заплащане на сумата в размер
на 227, 97 лв., получена от тях на отпаднало основание като неоснователен.
В останалата част решението
като необжалвано е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА М.Р.Р., ЕГН ********** *** и А.Г.П., ЕГН ********** *** да заплатят
на К.Д.П., ЕГН ********** и Е.А.П., ЕГН **********,*** 750,00 лв. /седемстотин и петдесет
лева/, представляващи разноски пред първата инстанция и 425,00 лв. /четиристотин двадесет и пет лева/ - разноски пред
настоящата инстанция
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: