Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 02.03. 2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на шестнадесети февруари през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана
Шулева
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 3830
по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение от 04.01.2021 г., постановено по гр.д.№
71668 по описа за 2018 г. на СРС, Второ ГО, 170-ти състав се: ОСЪЖДА А.А., гражданин на Р Кипър, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 425,48 лева,
представляваща цена за доставена топлинна енергия в топлоснабден имот с аб.№
220922, за периода 06. 2015 г. до м. 04. 2018 г., и сумата от 63,39 лева, цена
на услугата дялово разпределение за периода м.09.2015 г. – м.04.2018 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане, като ОТХВЪРЛЯ исковете за
главница до пълния предявен размер от 427,19 лева и 65,41 лева, като погасени
по давност и исковете за лихви като неоснователни.
Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС- А.А.. Излагат се доводи за
неправилност на така постановеното решение при допуснати съществени нарушения
на материалния закон, като са изложени подробни съображения за това във
въззивната жалба. Твърди се, че СРС не се е съобразил с възраженията на
ответника, както и с оспорените от него доказателства.
Иска се от съда да отмени
решението и да отхвърли така предявеният иск изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД, ищец пред СРС, не
депозира отговор по въззивната жалба. В течение на производството излага
становище за неоснователност на същата. Претендира разноски.
Третото лице помагач по делото – „Н.“ АД не изразява становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е уведомен на 18.01. 2021 г., а въззивната жалба е подадена на 15.01. 2021 г.,
следователно е в срока по чл. 259,
ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва, СРС
частично е уважил исковете по чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване в тази му част и въззивната
жалба е допустима.
В частта, в която претенциите на ищеца не са уважени, не е налице правен
интерес от обжалване и въззивната жалба ще следва да бъде оставена без
разглеждане като недопустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че по делото е безспорно установено, че ищецът
е доставял до процесния топлоснабден имот с аб.№220922, топлинна енергия /ТЕ/ за
периода м.06.2015 г. до м.04.2018 г. Стойността на доставената ТЕ възлизала
съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза в размер на 490,91 лв.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установявало, че
стойността на потребената ТЕ не била заплатена.
По делото бил представен нот.акт
№ 74, нот.дело № 641/2007 г. и заявление-декларация от А. Н.А. за смяна на
титуляра на партидата на процесния топлоснабден имот, въз основа на които доказателства
СРС е достигнал до извода, че ответника е собственик на ап.№ 102, находящ се в
гр.София, ж.к.“*********. Като се е аргументирал с чл.150 ЗЕ, СРС е достигнал
до извода, че между страните по спора е възникнало облигационно отношение при
ОУ на дружеството по доставката и потребление на ТЕ.
Възражението за погасяване на
вземанията по давност е прието за основателно за периода 01.06.2015 г. до
08.11.2015 г., тъй като исковата молба била подадена на 08.11.2018 г., а
вземанията на ищеца били периодични и се погасявали с 3-годишна погасителна
давност. Стойността на непогасеното вземане възлизало на 425,48 лв., а за
разликата до пълния претендиран размер от 427,19 лв. искът по чл.79, ал.1 ЗЗД е
приет за неоснователен и като такъв-отхвърлен като погасен по давност.
Претенцията за стойност на
услугата дялово разпределение е приета за основателна в размер на 63,39 лв.
като СРС се е позовал на чл.36, ал.1 ОУ-2014 г.
Относно претенцията по чл.86,
ал.1 ЗЗД СРС е приел, че същата е неоснователна като се е позовал на чл.33,
ал.1 ОУ-2014 г., който изисквал публикуване на месечните дължими суми на
интернет страницата на дружеството, което било необходимо за изпадане в забава
на потребителите на ТЕ. В случая такива доказателства не били ангажирани от
ищеца и при приложение на правилото на чл.154, ал.1 ГПК, СРС е приел, че тази
претенция е недоказана; затова и я е отхвърлил.
По отношение на лихвата за забава
за плащане на стойността на услугата дялово разпределение СРС е посочил, че за
изпадането на потребителя в забава по отношение на това задължение е необходимо
покана, арг. от чл.84, ал.2 ЗЗД. Ищецът нито твърдял, нито доказал такава
покана да е била отправена. Затова и претенцията за лихва за забава в размер на
11,72 лв., изтекла за периода от 31.10.2015 г. до 16.10.2018 г. е приета за
неоснователна и като такава-отхвърлена.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Относно наличието на облигационно отношение по доставка и потребление на
топлинна енергия:
Правилен е извода на СРС, че страните по делото са обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди, по силата на който топлопреносното предприятие в качеството си на
продавач продава на физическо лице в домакинство в качеството му на купувач
топлинна енергия за битови нужди. От своя страна купувачът се задължава да
заплаща на продавача използваната топлинна енергия по определени цени
образувани по съответната за това Наредба
и по начини и в срокове, определени от общите условия.
Действително, представеното
заявление –декларация от страна на ответника за встъпване в облигационно
отношение с ищцовото дружество по доставка на топлинна енергия /виж л.17 по
делото пред СРС/ не съдържа негов подпис.
С исковата молба, обаче, ищецът е
представил нот.акт за собственост на процесния топлоснабден имот в полза на
ответника, което е достатъчно като основание да приемем, че страните са в
облигационно отношение по доставка на топлинна енергия, арг. от чл.150 ЗЕ.
ОУ в сила от 12.03.2014 г. и приложими за част от периода
са одобрени от регулаторния орган- КЕВР и са публикувани. С последното действие
ОУ стават публично известни и съответно обвързват потребителите на топлинна
енергия. Без значение е дали ответникът е чел същите или не. Аналогичен е и
случая с обнародването на нормативните актове в „Държавен вестник“; същите са
задължителни независимо дали гражданите на републиката, респ. пребиваващите на
територията на страната са ги чели или не.
За възникване на правната връзка
не е необходимо изрично съгласие, респ. приемане. Точно обратното, ако
потребителят не е съгласен с тези ОУ, то има възможност да възрази и се
договори индивидуално с топлопреносното предприятие. В случая не се твърди, а и
не се доказва такова „индивидуално договаряне“.
Действително, СРС не е обсъдил
всички възражения в отговора по исковата молба, но това в случая не променя
изхода на спора. Следва да отбележим, че въззивната инстанция независимо от
възможността по чл.272 ГПК за препращане към мотивите на СРС, е необходимо да
изложи и собствени мотиви, а в случая и да мотивира съдебния си акт по начин,
че да обсъди и необсъдените от СРС възражения на ответника.
Относно твърдяната нищожност на клаузите на ОУ:
Задължението за заплащане на
стойността на потребената ТЕ, респ. на стойността на услугата „дялово
разпределение“ не води до неравноправно разместване на блага, тъй като
договорът за доставка на топлинна енергия освен двустранен е и възмезден.
Стойността на реално потребената
ТЕ е установена, както от представените от ищеца писмени доказателства, така и
тези представени от третото лице помагач, както и от заключенията на съдебните
експертизи. Действително, първоначално дължимите суми са определени по
прогнозни сметки, но със изготвянето на изравнителна сметка е определено
реалното количество ТЕ като резултата за периода е сума за връщане на
потребителя в размер на 235,98 лв./виж л.94 по делото пред СРС/.
Сочената като неравноправна
клауза относно публикуването на дължимите суми на интернет страницата на
дружеството-ищец и необходимостта от закупуване на техническо устройство от
страна на потребителя, действително, не е обсъдена от СРС като такава, но пък
съдът е отхвърлил претенцията за лихва за забава като недоказана, т.е по
никакъв начин не е накърнено правото на ответника. Нещо повече, СРС е приложил
за целия исков период ОУ-2014 г. при положение, че през 2016 г. са приети и
одобрени от КЕВР нови ОУ, където вземането за заплащане на стойността на ТЕ
става срочно, т.е. без да е необходимо такова публикуване, респ. покана. Налага
се извод, че СРС е решил спора възможно най-благоприятно за ответника.
Що се касае до оспорването на
сключения от ОС на ЕС договор с ФДР, респ. решението за избор на такъв, въззивната
инстанция намира, че тези въпроси се разглеждат в производство по ЗУЕС, където правото
на жалба е обвързано с преклузивен срок. При положение, че ответника е закупил
топлоснабден имот в процесната ЕС, то той е обвързан от решенията на последната
и сключените от нея договори с ФДР.
По въпроса за дължимостта на
сумите във връзка с чл.62 от Закона за защита на потребителите е прието ТР № 2
от 25.05.2017 г. по тълк.д.№ 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, касаещо отношенията по
доставка и потребление на топлинна енергия за битови нужди в сгради –етажна
собственост.
Поради съвпадане на крайните изводи
на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се потвърди в частта, в която: се: ОСЪЖДА А.А., гражданин на Р
Кипър, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149
ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 425,48 лева, представляваща цена за доставена
топлинна енергия в имот с аб.№ 220922, за периода 06. 2015 г. до м. 04. 2018
г., и сумата от 63,39 лева, цена на услугата дялово разпределение за периода
м.09.2015 г. – м.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното плащане.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата страна претендира разноски и такива са сторени за процесуално представителство,
както и за особен представител по реда на чл.29, ал.3 ГПК. Съдът определя на
основание чл.78, ал.8 ГПК юрк.възнаграждение в размер на 100 лв. С оглед изхода
на спора разноски се следват и такива ще бъдат присъдени.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 04.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 71668 по
описа за 2018 г. на СРС, Второ ГО, 170-ти състав в частта, в която се: ОСЪЖДА А.А.,
гражданин на Р Кипър, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 425,48 лева, представляваща цена
за доставена топлинна енергия в имот с аб.№ 220922, за периода 06. 2015 г. до
м. 04. 2018 г., и сумата от 63,39 лева, цена на услугата дялово разпределение
за периода м.09.2015 г. – м.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и в частта за разноските.
ОСТАВЯ
БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивна жалба от ответника пред СРС- А.А. срещу решение
от 04.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 71668 по описа за 2018 г. на СРС, Второ
ГО, 170-ти състав в частта, в която
се: ОТХВЪРЛЯТ исковете за главница
до пълния предявен размер от 427,19 лева и 65,41 лева, като погасени по давност
и исковете за лихви като неоснователни.
ОСЪЖДА А.А., роден на *** г. с адрес ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, със
седалище и адрес на управление:***, сумата в размер на 100 лв., представляваща
юрк. възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция, както и сумата в размер на 525 лв.,
представляваща разноски за особен представител пред въззивната инстанция.
Решението
е постановено при участието на „Н.” АД като трето лице-помагач на страната на
ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: