Номер 254603.11.2020 г.Град Бургас
Окръжен съд – БургасII въззивен граждански състав
На 03.11.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно
гражданско дело № 20202100502034 по описа за 2020 година
Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК *********, седалище
и адрес на управление: гр.София, ул.”Александър Стамболийски” № 84-86, подадена чрез
адв.Узунян, против Разпореждане № 12530 от 17.07.2020 г., постановено по ч.гр.д.№
3884/2020 г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“
АД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу
длъжника К. Д. К. от гр.Б., ж.к.“М р.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, за сумата от 79.92 лв. –
договорна лихва за периода от 09.12.2018 г. до 07.07.2019 г., за сумата от 150 лв. – такса за
извънсъдебно събиране на просрочен кредит, и за сумата от 452.16 лв. – неустойка за
периода от 09.12.2018г. до 07.07.2019г. по т.6.6 от договора за кредит, сключен с
потребител.
Жалбоподателят оспорва атакуваното разпореждане като неправилно и
незаконосъобразно. Оспорени са като неправилни изводите на съда за отказ да се издаде
заповед за изпълнение за исканите суми поради противоречие с добрите нрави и
неравноправни клаузи, за което в жалбата са изложени подробни съображения. Моли
въззивния съд да отмени разпореждането и да постанови издаването на заповед за
изпълнение за претендираните със заявлението вземания. Претендират се разноски по
настоящото дело.
Съгласно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на
насрещната страна.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което
има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба,
събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:
Производството по ч.гр.д.№ 3884/2020 г. по описа на РС-Бургас е образувано по
1
подадено от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК против К. Д. К. , за заплащане на сумата от 500 лв. –
главница, сумата от 79.92 лв. – възнаградителна лихва за периода от 09.12.2018 г. до
07.07.2019 г., сумата от 452.16 лв. – неустойка по т.6.6 от договора за кредит за периода от
09.12.2018 г. до 07.07.2019 г., сумата от 150 лв. – такса за извънсъдебно събиране на
просрочен кредит, сумата от 32.36 лв. – лихва за забава върху главницата за периода от
08.07.2019 г. до 12.03.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението –
12.03.2020 г. до изплащане на вземането, както и направените по делото разноски от 25 лв.
платена държавна такса и 300 лв. адвокатско възнаграждение.
В заявлението е посочено, че претенцията произтича от сключен между страните
Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № **57/28.08.2018 г. и Анекс към него от
09.11.2018 г., по силата който на длъжника е отпусната заемна сума в размер на 500 лв.,
която същият се е задължил заплаща редовно и в срок от 09.12.2018 г. до 07.07.2019 г.
Посочено е, че длъжникът не е погасил нито една от осемте погасителни вноски дължимата
неплатена главница по кредита е в размер на 500 лв., като дължи и възнаградителна лихва за
ползване на изтегления кредит в размер на 79.92 лв. Посочено е също, че
кредитополучателят не е предоставил обезпечение съгласно т.6.1-6.5 от договора за кредит,
поради което дължи заплащане и на наустойка по т.6.6 от договора в общ размер на 452.16
лв. Предвид неизпълнението на длъжника, същият е изпаднал в забава и дължи такса в
размер на 150 лв. за извънсъдебно събиране на просрочения кредит съгласно Тарифа на
кредитодателя, а дължимата лихва за забава е в размер на 32.36 лв.
Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с №
1624/17.07.2020 г. за главницата от 500 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от
16.07.2020 г. до окончателното плащане, лихвата за забава от 32.36 лв., както и съдебни
разноски от 142.47 лв. съобразно с уважената част от заявлението.
С обжалваното разпореждане БРС е отказал издаване на заповед за изпълнение за
сумата 79.72 лв. – договорна лихва, сумата 150 лв. – такси за извънсъдебно събиране на
просрочен кредит и сумата 452.16 лв. – неустойка по т.6.6 от договора за кредит. Съдът е
приел, че уговореният ГЛП от 40 % надвишава значително трикратния размер на законната
лихва и клаузата за такава е нищожна, поради противоречие с добрите нрави – чл.411, ал.2,
т.2 ГПК, вр. чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД /основание за нищожност, различно от това по чл.19,
ал.5 ЗПК/. Съдът е приел също, че претенцията за такси за извънсъдебно събиране на
кредита и за неустойка следва да се отхвърли, тъй като е налице обоснована вероятност
искането да се основава на неравноправна клауза – чл.411, ал.2, т.3 ГПК.
Въззивният съд намира обжалваното разпореждане за частично неправилно.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя за неправилност на изводите на
районния съд за отхвърляне на заявлението за претендираната неустойка. Видно от
представения договор за кредит, в т.6.1 от същия е предвидено задължение за
кредитополучателя в срок до следващия ден след предоставянето на сумата по кредита да
учреди обезпечение, което съгласно т.6.2 може да бъде поръчителство на две физически
2
лица или банкова гаранция в размер на 210.24 лв. В т.6.3 от договора е посочено, че
поръчителите – физически лица трябва да имат нетен осигурителен доход от 1500 лв., да
работят на безсрочен трудов договор, да имат не по-малко от 5 години трудов стаж, да не са
кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит и т.н. Съгласно т.6.6 от
договора, в случай, че кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение,
той дължи неустойка в размер, посочен в погасителния план. В анекса към договора за
кредит е посочен размерът на неустойката в случай на непредоставяне на обезпечение –
452.16 лв. за целия срок на договора, както и размер на банковата гаранция – 579.92 лв., а в
договора последната е посочена в размер на 210.24 лв. От приложения погасителен план е
видно, че същият съдържа дата на плащане на всяка от погасителните вноски и техния
размер при предоставено обезпечение – 72.49 лв. и при непредставено обезпечение – 129.01
лв., разпределение на вноската (главница, лихва и оскъпяване) и общ размер на всички
плащания – 579.92 лв. при предоставено обезпечение и 1032.08 лв. при непредоставено
обезпечение.
При така постигнатите уговорки, съдът намира следното: Включването в договора
на клаузи, които са изначално неизпълними, сочат на противоречие с добрите нрави,
доколкото неизпълнението им води до крайно неблагоприятни последици за
кредитополучателя. В конкретния случай, поставените от кредитора условия по т.6 от
договора за потребителски кредит са практически неизпълними, тъй като изискването да
бъдат осигурени двама поръчители, които да отговарят на всички изброени в клаузата
условия и с високи нетни трудови възнаграждения, на практика не може да бъде изпълнено
в краткия 24-часов срок по договора, а това означава автоматично възникване на
задължение за кредитополучателя за заплащане на неустойка. Същото се отнася и до
второто условие – да се внесе безусловна и неотменима банкова гаранция в размер близък
до размера на отпуснатия заем, което е на практика също е неизпълнимо. Това изискване е и
нереално, доколкото лице, което има средства за заплащане на банкова гаранция в размер на
искания кредит, няма да сключи договор за кредит. Вярно е, че в чл.9 ЗЗД е прокламирана
свободата на договарянето, но същата не може да бъде използвана за неоснователно
обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата страна или да води
до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. на добрите нрави. До нарушаване на този
принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо
икономически по-слабата страна, поставяйки й допълнителни условия за сключване на
договора, на които се придава привидно доброволен характер и привидно право на избор,
както е и в настоящия случай, тъй като чрез поставянето на практически неизпълними
условия за обезпечаване на кредита чрез поръчителство или банкова гаранция, длъжникът
на практика бива задължен да заплаща неустойка. Ето защо, съдът намира, че уговорената
по този начин клауза за неустойка противоречи на добрите нрави, поради което правилно
районният съд е отказал нейното присъждане. Отделно от горното, настоящият съд намира,
че с така уговорената неустойка всъщност се постига и скрито увеличаване на
възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е забранено от
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и би довело до заобикаляне на императивните разпоредби
на ЗПК за максималния размер на дължимата от заемателите лихва. Съдът намира, че
посочената клаузи не отговаря и на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което обуславя и
нейната неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП. С оглед горното, съдът намира, че в
случая са налице основанията по чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК за отказ за издаване на заповед
за изпълнение за претендираната неустойка от 452.16 лв., поради което обжалваното
3
разпореждане е правилно в тази част.
Въззивният съд намира, че заявлението за заплащане на такси в размер на 150 лв. за
извънсъдебно събиране на вземането, също противоречи на закона и правилно е отхвърлено
от районния съд. В случая, претендираните от заявителя такси са в противоречие с нормата
на чл.33, ал.1 ЗПК, в която е предвидено, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Ето защо, тези
клаузи на договора са в противоречие със закона, тъй като по същество с тях се цели
заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК, като по този начин се оскъпява кредита и това
води до неоснователно обогатяване. Посочените в анекса такси са свързани с дейности,
евентуално извършвани от кредитора във връзка с извънсъдебното събиране на вземането,
както самият заявител ги е характеризирал. Наименованието на това задължение от
заявителя като такса, представлява опит да се представи, същата като възнаграждение за
извършването на допълнителни услуги, които съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК са разрешени, но в
случая дейността по събирането на просрочено задължение не съставлява предоставяне от
страна на кредитора на допълнителна услуга, за която потребителят да дължи
възнаграждение. Ето защо, по същество така начислената такса е в противоречие с
ограничението в чл.33 ЗПК, тъй като предвижда различен от разрешения от закона вид
обезщетяване на вредите от неизпълнение на главното задължение, поради което тази сума е
недължима. Поради това, обжалваното разпореждане за отхвърляне на искането за
присъждане на такси от 150 лв. е правилно и следва да се потвърди в тази част.
Основателни са обаче доводите в жалбата за неправилност на изводите на съда за
отхвърляне на заявлението за претендираната договорна (възнаградителна) лихва поради
противоречие на искането на добрите нрави. Съдебната практика, на която се е позовал
районния съд не е актуална, тъй като същата е постановена по времето, когато в закона
липсваше законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските
кредити, т.е. липсваше императивна правна норма, регулираща размера на
възнаградителната лихва, като единственото ограничение на свободата на договаряне на
страните по този въпрос според чл.9 ЗЗД бяха правилата на добрите нрави. Поради това,
съдебната практика приемаше за валидна уговорката, при която договорната лихва не
надвишава двукратния, респ. трикратния размер на законната лихва в различните хипотези
на обезпечен и необезпечен заем. Понастоящем, обаче, такава горна граница за
потребителските кредити е нормативно определена в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК и това е 5-
кратния размер на законната лихва, доколкото в ГПР на кредита се включват общите
разходи за потребителя, в т.ч. лихви, възнаграждения и т.н. Тук следва да се има предвид, че
законодателят е възприел като законов критерий ГПР, като е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва не винаги е меродавен, поради което и за да бъде
избегната злоупотреба, като критерий в закона е предвиден максимален размер на ГПР и
това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите
нрави общото оскъпяване на кредита. В конкретния случай, уговорения годишен лихвен
процент е 40 % при ГПР от 49,68 %, като последния отговаря на законовото изискване да не
надвишава петкратния размер на законната лихва по смисъла на чл.19, ал.4 ЗПК. След като
уговорения в договора годишен процент на разходите, който включва в себе си и годишния
лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, каквото е изискването
на чл.19, ал.4 ЗПК, то не противоречи на добрите нрави страните да уговарят размер на
възнаградителната лихва по-голям от трикратния размер на законната лихва. Поради това
съдът счита, че не е налице противоречие на добрите нрави при определяне на
възнаградителната лихва и липсва основание за нищожност на клаузата, поради което
районният съд неправилно е отказал издаване на заповед за изпълнение в тази част.
С оглед изложените съображения, въззивната инстанция намира, че обжалваното
4
разпореждане следва да се отмени като неправилно в частта, с която е отхвърлено
заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
сумата от 72.92 лв. – договорна лихва за периода от 09.12.2018 г. до 07.07.2019 г., като се
разпореди издаването на заповед за тази сума. В останалата обжалвана част разпореждането
за отказ е правилно и следва да бъде потвърдено.
В полза на жалбоподателя се следват направените по настоящото дело разноски,
като следва да му се присъдят такива в размер на 1.78 лв., съобразно уважената част от
жалбата, поради което и за тази сума следва да бъде издадена заповед за изпълнение.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 12530 от 17.07.2020 г. , постановено по ч.гр.д.№
3884/2020 г. по описа на РС-Бургас, В ЧАСТТА , с която е отхвърлено заявлението на „АЙ
ТИ ЕФ ГРУП“ АД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК срещу К. Д. К. , за сумата от 79.92 лв. – договорна лихва за периода от 09.12.2018 г. до
07.07.2019 г., КАТО ВМЕСТО ОТМЕНЕНАТА ЧАСТ ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
заявлението на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ул.”Александър Стамболийски” № 84-86, против длъжника К. Д. К. от гр.Б.,
ж.к.“М р.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, ЕГН ***, и за сумата от 79.92 лв. – договорна лихва за
периода от 09.12.2018 г. до 07.07.2019 г., по Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ №
**57/28.08.2018 г., както и за сумата от 1.78 лв. за направените във въззивното производство
разноски.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 12530 от 17.07.2020 г., постановено по ч.гр.д.№
3384/2020 г. по описа на РС-Бургас, в останалата обжалвана част.
ВРЪЩА делото на Районен съд-Бургас за издаване на допълнителна заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5