Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 04.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести ноември
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
БОРЯНА ГАЩАРОВА
при участието на секретаря Цветанка
Павлова като разгледа докладваното от младши съдия Гащарова в. гр. д. № 604 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение № 116 от 08.07.2019 г.,
постановено по гр. дело № 131/2019 г. по описа на Районен съд-Елин Пелин, първи
състав е признал за установено по предявения от „А.Б.“ ЕАД иск с правно
основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, че А.Л.Д.
дължи на „А.Б.“ ЕАД, главница в размер на 178,47 лв., представляваща цена за
предоставени мобилни услуги и лизингови вноски по договор за предоставяне на
електронни съобщителни услуги № М2679876, сключен на 03.10.2013 г. и договор за
лизинг № М2679876 от същата дата, лихва за забавено плащане върху главницата в
размер на 44,11 лева за периода от 22.04.2015 г. до 25.09.2017 г., законна
лихва върху главницата, считано от 27.10.2017 г. до окончателното изплащане.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника, сега въззивник - А.Л.Д., чрез процесуалния си представител -
адв. Н.К. - САК, в която са изложени конкретни оплаквания за неправилност на
обжалваното решение. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал грешка
приемайки, че исковото производство е започнало на дата 27.10.2017 г., като излага
доводи, че заповедното производство е започнало на дата 19.11.2018 г. Поддържа,
че е изтекла три годишната погасителна давност на претендираното
от ищеца-въззиваем „А.Б.“ ЕАД задължение. Твърди, че
не е изпратена покана от „А.Б.“ ЕАД до А.Л.Д., обявяваща предсрочна изискуемост на
задължението му. Моли съда да отмени обжалваното решение и присъди направените
по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор, с който въззиваемият – „А.Б.“ ЕАД чрез адв.
В.Г.-САК оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Твърди, че решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно и
че не са допуснати твърдените нарушения. Моли съда да потвърди обжалваното
решение и присъди направените разноски по делото за настоящата съдебна
инстанция.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, и във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт, намира за установено от
фактическа страна следното:
Между страните не е спорно, а се
установява и от приобщените по делото частни документи – договор за
предоставяне на електронни съобщителни услуги № М2679876, сключен на 03.10.2013
г. и договор за лизинг № М2679876 от същата дата, че на 03.10.2013 г. по силата
на сключени между въззиваемия (ищец) и въззивника
(ответник) А.Л.Д. валидни договори, въззивникът се е задължил да заплаща на „А.Б.“ ЕАД месечна
вноска в размер на 13,90 лева за мобилен интернет за период от 24 месеца и да
заплати сумата от 213,41 лева - лизингова цена на таблет марка „Lenovo A 3000“. На
страница втора от лизинговия договор, приложение 1, двустранно подписано от
страните, се съдържа приемо-предавателен протокол удостоверяващ, че лизинговата
вещ е предадена на получателя.
На 01.04.2015 г., с месечна фактура
№ ********** от 01.04.2015 г. договорите са били прекратени едностранно от въззиваемия „А.Б.“ ЕАД поради неплащане на месечни вноски.
По делото са представени фактури,
както следва: фактура с № *********/02.09.2014 г., с падеж на плащане
22.09.2014 г., за отчетен период 28.07.2014 г. до 27.08.2014 г. за сумата от
14,59 лева; фактура с № *********/02.10.2014 г., с падеж на плащане 22.10.2014
г., за отчетен период 28.08.2014 г. до 27.09.2014 г. за сумата от 15,79 лева;
фактура с № *********/01.11.2014 г., с падеж на плащане 21.11.2014 г., за
отчетен период 28.09.2014 г. до 27.10.2014 г. за сумата от 15,79 лева; фактура
с № *********/01.12.2014 г., с падеж на плащане 21.12.2014 г., за отчетен
период 28.10.2014 г. до 27.11.2014 г. за сумата от 15,79 лева; фактура с №
*********/02.01.2015 г., с падеж на плащане 22.01.2015 г., за отчетен период
28.11.2014 г. до 27.12.2014 г. за сумата от 15,79 лева; фактура с №
*********/01.02.2015 г., с падеж на плащане 21.02.2015 г., за отчетен период
28.12.2014 г. до 27.01.2015 г. за сумата от 15,79 лева; фактура с №
*********/04.03.2015 г., с падеж на плащане 24.03.2015 г., за отчетен период
28.01.2015 г. до 27.02.2015 г. за сумата от 15,79 лева и фактура с №
*********/01.04.2015 г., с падеж на плащане 21.04.2015 г., за отчетен период
28.02.2015 г. до 27.03.2015 г. за сумата от 69,14 лева (л. 14- 21 от гр.д.).
Общият сбор на претендираните задължения е в размер на 178,47 лева. Приобщен е
погасителен план по договор за лизинг: М2679876 от 03.10.2013 г. (л.12-13 от
гр.д.)
На 27.10.2017 г. е входирано в
Софийски районен съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК от въззиваемия „А.Б.“ ЕАД против А.Л.Д. (л. 3-9
от ч. г. дело № 76820). Образувано е ч. гр. дело № 76820/2017 г.
С определение от 28.08.2018 г. на
СРС, 175 състав производството по ч. гр. дело № 76820 от 2017 г. е прекратено и
делото е изпратено по подсъдност на РС-Елин Пелин (л. 16 ч. г. дело № 76820).
На 19.11.2018 г. е издадена заповед
№ 836 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от Районен съд-Елин
Пелин, която е връчена на длъжника.
На 13.12.2018 г. е депозирано
възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение от въззивника.
С разпореждане от дата 17.12.2018 г.
на председателя на четвърти състав при РС-Елин Пелин, във връзка с депозираното
възражение от длъжника, е указано на заявителя – „А.Б.“ ЕАД, че може да предяви
иск за установяване на вземането си в едномесечен срок.
На 06.02.2019 г. е входирана искова
молба от „А.Б.“ ЕАД срещу А.Л.Д..
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи
от правна страна:
Въззивната жалбата е подадена в
срока по чл. 259 от ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е
заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като служебно следи
единствено за неприложение от страна на първоинстанционния съд на императивна
материалноправна норма, каквото нарушение настоящият състав на съда не
констатира при постановяване на обжалваното решение. В случая не е налице и
задължение за съда да следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото, съобразно задължителните за органите на съдебната власт указания дадени
в т. 1 от тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Оплакването, че първоинстанционният
съд е приел грешна дата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК от въззиваемия „А.Б.“
ЕАД против А.Л.Д. е неоснователно. Видно от приложеното по делото заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх. № 3083374, то е
входирано на 27.10.2017 г. (л. 3-9 от ч.гр.д. 76820/2017 г.). Съгласно
разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК, искът за съществуване на вземането се
смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. Поради изложените съображения, настоящият съдебен състав, счита,
че правилно първоинстанционният съд е приел, че искът е предявен на дата
27.10.2017 г.
С оглед характера на вземанията,
претендирани от въззиваемият, правилно първоинстанционния съд е
приел, че в случая е приложима кратката тригодишна давност, предвидена в
разпоредбата на чл. 111, буква „б“ и буква „в“ от ЗЗД. Същата е започнала да
тече от 01.04.2015 г., когато е настъпила изискуемостта на вземанията. Преди
нейното изтичане, въззиваемият е депозирал в съда заявление за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК (на 27.10.2017 г.), като длъжникът
е подал възражение по чл. 414 ГПК. Подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не е сред основанията, предвидени в разпоредбата на чл.
116 от ЗЗД, за прекъсване на давността. В тази връзка с тълкувателно решение №
2 по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е установена задължителна съдебна
практика, съобразно която подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсва давността, освен в случаите на подаден и уважен иск по
чл. 422 от ГПК, при което давността се счита за прекъсната от момента на
подаване на заявлението. Настоящата хипотеза е именно такава, при подадено
възражение от длъжника и проведеното съдебно производство, давността е
прекъсната на 27.10.2017 г. Следователно предявявайки исковата си претенция със
заявление по реда на заповедното производство на 27.10.2017 г., въззиваемият е
упражнил предоставеното му от закона право в рамките на установения в ЗЗД
давностен срок, поради което правопогасяващото възражение на въззивника за
изтекла давност е неоснователно.
Неоснователно
е възражението на въззивника, релевирано във въззивна жалба, че въззиваемият е
трябвало да изпрати покана, от която да е видно, че задължението на въззивника
става предсрочно изискуемо. Видно от представените договори, неоспорени от страната,
е, че въззивникът се е съгласил и е приел Общите условия на оператора за
взаимоотношенията с потребителите на обществените мобилни наземни мрежи на „М.“
ЕАД (сега „А1“ ЕАД). Съгласно чл. 37.а. от Общите условия, (Доп. съгласувано с
Решение № 639/13.04.2006 г. на КРС) Мобилтел има право да получава в срок
всички дължими от абоната суми за ползването на предоставените услуги. В точка 37.6.
е посочено, че Мобилтел има право да получава в срок всички суми по т.
34.а-34.в от настоящите Общи условия. Съгласно чл. 26.5. Мобилтел предоставя на
абоната 15-дневен срок след издаване на фактурата за плащането на посочената в
нея сума. Дължимите, съгласно сключените договори, и незаплатени от абоната
суми за ползвани от същия услуги и получена лизингова вещ по договорите с въззиваемия,
е обусловило правото му (регламентирано в чл. 54 от ОУ) да прекрати едностранно
договора с въззивника. Към индивидуалния договор се прилагат клаузите на общите
условия и те са неразделна част към него. Съгласно чл. 26.4 от Общите условия, неполучаването
на фактура, не освобождава потребителя от задължението му за плащане на
дължимата сума. При неспазване на срока, потребителят дължи неустойка за забава
в размер на законната лихва за всеки ден закъснение. В конкретния случай въззивникът
е подписал договор за мобилни услуги, ползвал е предоставените мобилни услуги
не е изпълнил задължението си по договорите да заплаща стойността на услугата и
лизинговата вещ, като с това си поведение е изпаднал в забава. Издадени са му
фактури, които, не са заплатени в срок. Изпълнен е фактическият състав на едно
договорно неизпълнение по чл. 79 от ЗЗД, за което въззивникът
следва да понесе отговорността си.
Поради
гореизложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че въззивната
жалба е неоснователна, а решението на първоинстанционния съд е правилно и
следва да бъде потвърдено изцяло.
По
разноските.
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
въззиваемия следва да се присъдят разноски в размер на 300 лева за адвокатски
хонорар, за които са представени доказателства. На л. 12 от в. гр. дело е
приложен договор за правна защита и съдействие с отразено уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Воден
от горното, Софийският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 116 от 08.07.2019 год. по
гр. дело № 131/2019 год. на Районен съд-Елин Пелин.
ОСЪЖДА А.Л.Д., ЕГН: **********, да заплати
на „А.Б.“ ЕАД-София, ЕИК: *********, със седалища гр. София, ул. „Кукуш“ № 1
сумата от 300 (триста) лева, представляващи платено адвокатско възнаграждение
съобразно с отхвърлената въззивната жалба.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.