Р Е Ш Е
Н И Е
№ 2328
Гр. Пловдив, 25 ноември
2021 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен
съд – Пловдив, І отделение, ІX
състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при секретаря К.Р. и участието на прокурора
Светлозар Чераджийски, като разгледа докладваното от председателя адм. дело № 1658 по описа за 2021 г., за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и следващите от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 124, чл. 121, ал. 1, т. 1 и чл. 108, ал. 1 от Закона за
държавния служител (ЗДСл).
Образувано е по жалба на А.И.Т.,
ЕГН ********** ***, чрез адвокат Р., против Заповед №
ЧР-СП-451/02.06.2021 г. издадена от Председателя на Управителния съвет на
Агенция „Пътна инфраструктура“, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от ЗДСл е прекратено служебното
правоотношение на жалбоподателя за длъжността „Директор на Областно пътно
управление-Пловдив“, считано от 02.06.2021 година.
В жалбата се твърди, че
атакуваната заповед е нищожна
поради допуснати съществени нарушения при издаването й. Навеждат се доводи, че
заповедта е незаконосъобразна, като издадена в
противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила и в несъответствие с целта на ЗДСл. Претендира се отмяната на
атакувания административен акт.
В съдебно заседание оспорващият, редовно
призован, поддържа жалбата на посочените в нея основания, както и отправените
искания. Претендира разноски.
Ответната страна - Председателят на
Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София, се
представлява от адвокат П. застъпва становище за неоснователност на жалбата и
иска съдът да я отхвърли. В дадения от съда срок представя писмена защита с
подробно изложени съображения досежно законосъобразността и правилността на
оспорения акт. Претендира разноски.
Представителят на Окръжна прокуратура –
Пловдив дава заключение, че жалбата е неоснователна.
Административен
съд- Пловдив, в
настоящия съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и прецени
приетите по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
Въз основа на Заповед № ЧР-Пд-1/30.07.2012 г. /л.81/ на
Председателя на Управителния съвет на Агенция „Пътна Инфраструктура“ - гр.
София на основание чл. 9 от ЗДСл и § 85 от Преходните и заключителни разпоредби
на Закона за изменение и допълнение на ЗДСл във вр. с § 36 от ПЗР на ЗИД на
същия закон и подадено заявление по чл. 8 от ЗДСл от 13.07.2012 г. А.И.Т. е
назначен за държавен служител на длъжност Директор на Областно пътно управление
- гр. Пловдив, с ранг III, считано от 01.08.2012 г., с дневно работно време 8
часа и 40 часа седмично, при 5-дневна работна седмица.
Видно от съдържащите се в служебното досие
трудова книжка в периода от 12,05,2013 г. – 06,08,2014 г.; 05,10,2014 г. –
27,01,2017 г. ; 26,03,2017 г. – 26,03,2021 г. жалбоподателят е
изпълнявал длъжността народен представител на Република България
На 01.07.2015 г. от Председателя
на Управителния съвет на Агенция „Пътна Инфраструктура“ - гр. София е утвърдена длъжностна
характеристика/л.66 -70/ за длъжността „директор на Областно
пътно управление“, съгласно която едно от изискванията за заемане на длъжността е
притежаване на достъп до класифицирана информация с нова на класификация-
„поверително“. Жалбоподателят Т. се е запознал с тази длъжността характеристика
на 26,03,2021 г.
Със Заповед №
ЧР-Пд-3/26.03.2021 г./л.22/, издадена от главния секретар на Агенция „Пътна
Инфраструктура" - гр. София А.И.Т. е определен на длъжност Директор на
Областно пътно управление - гр. Пловдив при Агенция „Пътна Инфраструктура"
-гр. София на основания чл. 67, ал. 5, т. 4 от Закона за държавния служител във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 4 и чл. 18 от Наредбата за заплатите на служители в
държавната администрация, чл. 16 от Вътрешните правила за заплатите в АПИ и
заявление с вх. № 94-00-1301/25.03.2021 г..Заповедта е връчена на жалбоподателя
на 26.03.2021 г.
Със Заповед №
ЧР-11-400/31.03.2021 г. /л.25/ на Председателя на Агенция „Пътна
Инфраструктура" - гр. София на А.И.Т. са му възложени редица права във
връзка с изпълняваната от него длъжност.На 25.05.2021 г. жалбоподателя е
упълномощен с Пълномощно № П-69/25.05.2021 г. от Председателя на Агенция „Пътна
Инфраструктура" - гр. София да извършва
правни и фактически действия необходими му за изпълнение на длъжността
Директор на Областно пътно управление – Пловдив.
От приетите по делото
писмени доказателства се установява, че на 15,06,2010 г. , на основание чл. 53
и 54 ЗЗКИ , на А.И.Т. е издадено разрешение за достъп до класифицирана
информация до ново „секретно“ № 3275. Разрешението е валидно до 15,06,2014
г. На 18,12,2012 г., на основание чл.
60, ал. 1, т. 6 ЗЗКИ Държавната комисия по сигурността на информацията е прекратила
издаденото разрешение за достъп до класифицирана информация № 3275 до ниво на класификация
„секретно“.
На
02.06.2021 г. е издадена Заповед № ЧР-СП-451/02.06.2021 г. на Председателя на
Управителния съвет на Агенция „Пътна Инфраструктура“ - гр. София, с която на основание
чл. 107, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 108 от ЗДСл е прекратено служебно
правоотношение на А.И.Т.. В същата органът като основание за издаването й е
посочил „налице е обективна невъзможност държавният
служител да държавният служител да изпълнява
служебните си задължения извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3, а именно: За длъжността директор на Областно
пътно управление се изисква разрешение за достъп до класифицирана информация, а
господин Т. не притежава такова разрешение“. Оспорената заповед е връчена на жалбоподателя лично срещу подпис на 02.06.2021 г.
При
така установените факти, настоящият състав на Административен съд – Пловдив, IX-ти състав достигна до следните
правни изводи:
По
допустимостта на жалбата:
Настоящият
съдебен състав намира, че е сезиран с процесуално допустима жалба. Същата е
подадена в преклузивния срок по чл. 149, ал. 1
от АПК, от легитимирана страна и при наличие на правен
интерес от обжалването. Заповедта
е връчена
на 02,06,2021 г.,
а жалбата е подадена чрез органа на 15.06.2021 г.
По
основателността на жалбата:
Разгледана
по същество жалбата e основателна.
Оспорената Заповед №
ЧР-СП-451/02.06.2021 г., с която Председателя на Управителния съвет на Агенция
„Пътна Инфраструктура" - гр. София е
прекратил служебното правоотношение на А.И.Т. на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от ЗДСл, е индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, вр. чл. 154, ал. 2, т. 1 от АПК и като такъв подлежи на
съдебен контрол за законосъобразност.
Според разпоредбата на чл. 108, ал. 1 от ЗДСл служебното
правоотношение се прекратява от органа по назначаването с административен акт,
който се издава в писмена форма и следва да съдържа правното основание за
прекратяване, дължимите обезщетения и придобития ранг на държавна служба. В
своето изречение второ текстът предвижда също, че при прекратяване на
служебното правоотношение на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от
ЗДСл в заповедта следва да бъдат посочени и фактическите обстоятелства,
обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения.
Досежно възраженията за нищожност на
оспорената заповед. Съдебната практика е установила ясен критерий единствено
при нищожност на административния акт в хипотезата на липса на компетентност.
По отношение на останалите изисквания за законосъобразност на административния
акт твърдо установен критерий в съдебната практика липсва, което не означава,
че административния акт не може да бъде обявен за нищожен и при липсата на
останалите предпоставки по чл.146 от АПК. Нищожност на административния акт може
да има както поради неспазване на изискванията за форма, така и при тези за
допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при
противоречие с материалния закон и при несъответствие с целта на закона.
Най-общо казано, критерият за нищожност на административния акт при порока
материална незаконосъобразност е налице, когато нарушението на материалния
закон е такова, че нарушава особено съществени изисквания на приложимата норма.
Съществените изисквания могат да бъдат относими както до правното основание за
издаване на акта, така и до съществените елементи или изисквания на същата
норма. Обявяването на нищожност на административен акт е средство за
отстраняване на незаконосъобразни административни актове, засегнати от толкова
съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не може да
породи правните последици, към които е насочен. За да не създава правна
привидност, че съществува, при констатиране на основание за това, съдът следва
да го отстрани от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност. В
правната теория и съдебната практика безпротиворечиво се приема, че липсата на
компетентност на административния орган и неспазването на установената форма
във всички случаи води до нищожност на административния акт, докато
противоречието на акта с материалния закон, е основание за нищожността му само
тогава, когато правните му последици са напълно несъвместими с правовия ред
така, че по никакъв начин, включително, ако би бил необжалваем, не биха могли
да бъдат признати (Решение № 8035 от 01.07.2008 г. на ВАС по адм. д. №
3988/2008 г., II отд.).
Напълно неоснователни са възраженията на
жалбоподателя за допуснати съществени нарушения при издаването й, които да
водят до нищожност.
В разглеждания казус оспорената заповед е издадена
от компетентен орган - Председателя на Управителния съвет на Агенция „Пътна
Инфраструктура“, който е органът по назначаване, в писмена форма и съдържа
правното основание за прекратяване на служебното правоотношение, както и
придобития от служителя на държавна служба ранг. С оглед на това съдът приема,
че същата е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му
правомощия, поради което не са налице основания за нейната нищожност.
Разпоредбата на чл. 107, ал. 1, т. 5 от
ЗДСл предвижда, че органът по назначаването може да прекрати служебното
правоотношение без предизвестие с държавен служител, когато е налице обективна
невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения извън
случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 (при невъзможност държавният служител да
изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна
неработоспособност, или по здравни противопоказания въз основа на заключение на
трудово-експертна лекарска комисия; прекратяването в този случай не се допуска,
ако има друга подходяща за здравното състояние на държавния служител длъжност в
същата администрация и той е съгласен да я заеме).
Легално определение на понятието
"държавен служител" е дадено в разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от ЗДСл, според която държавен
служител е лице, което по силата на административен акт за назначаване заема
платена щатна длъжност в държавната администрация и подпомага орган на
държавната власт при осъществяване на неговите правомощия. Държавни служители
са и лицата, на които специален закон предоставя статут на държавен служител
при спазване изискванията на този закон. Съгласно чл. 6 от ЗДСл, държавният служител
изпълнява държавната служба въз основа на назначаване от компетентен орган на
държавна власт. Длъжностите, които се заемат от държавните служители, се
определят в Единен класификатор на длъжностите в администрацията, който се
приема от Министерския съвет и се обнародва в "Държавен вестник".
Легална дефиниция на понятието "длъжност в администрацията" е дадено
в чл. 2, ал. 1 от Наредбата за
прилагане на Класификатора на длъжностите в администрацията, според която
"длъжност в администрацията" е нормативно определена позиция, която
се заема по служебно или по трудово правоотношение, включително по
правоотношение, възникнало на основание на Закона за Министерството на вътрешните работи, на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република
България, на Закона за изпълнение на наказанията или на Закона за дипломатическата служба, въз основа на
определени изисквания и критерии, свързана е с конкретен вид дейност на лицето,
което я заема и се изразява в система от функции, задължения и изисквания,
утвърдени с длъжностна характеристика. От своя страна, ЗДСл не дава определение
на понятието "държавна служба". Такова определение няма и в действащото
българско законодателство и то се извежда от теорията, според която държавната
служба е трайно изградена институция, осигуряваща постоянното и непрекъснато
функциониране на държавния апарат за реализиране на държавни цели и задачи.
Разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДСл постановява, че
задълженията на държавния служител се определят в неговата длъжностна
характеристика, а по силата на чл. 2 от Наредбата за длъжностните
характеристики на държавните служители, за всяка длъжност от длъжностните
разписания се разработва и утвърждава длъжностна характеристика по установените
в наредбата ред и начин.
В нормата на чл. 107, ал. 1, т. 5 от
ЗДСЛ е предоставено право на органа по назначаването да прекрати едностранно
служебното правоотношение на служител, който е в обективна невъзможност да
изпълнява задълженията си извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл.
В конкретния случай, оспорващият е заемал
длъжността Директор на Областно пътно управление - гр.
Пловдив, считано от 01.08.2012 г. Със Заповед № ЧР-Сп-451/02.06.2021 г. на Председателя
на Управителния съвет на Агенция „Пътна Инфраструктура" - гр. София служебното му правоотношение е прекратено,
считано от 02.06.2021 г., тъй като служителят е престанал да отговаря на
изискванията за заемане на длъжността – в заповедта е посочено, че е въведено
изискване разрешение за достъп до класифицирана информация, каквото оспорващият
не притежава.
Според правилата на чл. 36, ал. 1 вр. чл. 38, ал. 1,
т. 1 от ЗЗКИ, никое лице няма право на достъп до класифицирана информация
единствено по силата на своето служебно положение, с изключение на случаите по
чл. 39, като достъп до класифицирана информация във връзка с изпълнение на
служебни задължения или конкретно възложени задачи се разрешава след извършване
на проучване на лицето за надеждност.
Нормата на чл.
37 от ЗЗКИ изисква от ръководителите на организационните единици, с изключение
на случаите по ал. 2, да определят списък на длъжностите или задачите, за които
се изисква достъп до съответното ниво на класифицирана информация,
представляваща държавна тайна.
По аргумент от чл. 47, ал. 1 вр. чл. 45 и чл. 43, ал.
1 от ЗЗКИ, за предоставяне на достъп до класифицирана информация с ниво
„Поверително“ за лица, заемащи или кандидатстващи за заемане на длъжност се
провежда обикновеното
проучване от служителя по сигурността на информацията след писмено разпореждане
на ръководителя на организационната единица.
Съгласно чл. 57, ал. 1 от ЗЗКИ, издаването на
разрешение за достъп до класифицирана информация от съответното ниво се
отказва, когато в хода на проучването се установи, че: 1. проучваното лице не
отговаря на някое от изискванията по чл. 40, ал. 1; 2. проучваното лице
съзнателно е представило неверни или непълни данни. Последицата от
отказа е предвидена в ал. 6 на същата норма - проучваното лице няма право да кандидатства за заемане
на длъжност или за изпълнение на конкретна задача, свързани с работа с
класифицирана информация от същото или по-високо ниво на класификация, за срок
една година от издаването на отказ.
Според чл. 60 от ЗЗКИ, органът, издал разрешение за
достъп до класифицирана информация, прекратява действието на издаденото
разрешение по писмено предложение на служителя по сигурността на информацията
при наличието на някоя от хипотезите по т. 1 – т. 6, като прекратяването на
действието на издаденото разрешение за достъп до класифицирана информация не се
мотивира, а се посочва само правното основание.
В случая служебното правоотношение на оспорващия е
прекратено с правно основание по чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл – наличие на
обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си
задължения извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3, при фактическо основание –
служителят не притежава необходимото ниво на достъп до класифицирана
информация, изискващо се за заеманата длъжност.
В тази връзка следва да бъде отбелязано,
че в разпоредбите на ЗДСл не се съдържа нормативно определение на понятието
"обективна невъзможност", прието като материалноправна предпоставка за
упражненото от органа субективно право.
В съдебната практика константно се приема,
че за да е налице обективна невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 от
ЗДСл, е необходимо да са изпълнени три кумулативни условия: 1) Да е създадена нова фактическа
обстановка; 2) Същата да води до невъзможност за изпълняване на задълженията по
конкретната длъжност и 3) Причините за това да са непреодолими и за двете
страни по правоотношението, защото са неподвластни на волята им. Тоест
"обективната невъзможност" следва да е поставена извън волята и
действията на административния орган, респ. същата да се налага като резултат
от субективното поведение на служителя.
При тази фактическа и правна обстановка съдът намира,
че в настоящия случай предпоставките на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл за
прекратяване на служебното правоотношение на оспорващия не са осъществени, тъй
като фактическото основание – липсата на необходимото ниво на достъп до
класифицирана информация, не се дължи на поведението на служителя, а е в
резултата от бездействие на ответната страна.
В конкретния случай въведените изисквания
за изпълнение на длъжността са свързани с разпоредбите на Закона за
защита на класифицираната информация и включването й от
административния орган в списъка на длъжностите, за които се изисква достъп до
съответното ниво на класифицирана информация, представляваща държавна тайна.
Въвеждането на изискване за получаване на разрешение за достъп до класифицирана информация
за изпълнение на заеманата длъжност и липсата на такова може да бъде
разглеждано като обективна невъзможност държавният служител да изпълнява
служебните си задължения по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. Това обаче предполага
служителят да изпълнява длъжността, за която се въвежда изискването, провеждане
на процедура по издаване на разрешение за достъп до класифицирана
информация по реда на чл. 54 и
следв. от ЗЗКИ и постановяване на отказ за достъп,
след което вече обективно е налице невъзможност за изпълнение на изискването.
По делото липсват данни да е проведена
процедура за издаване на разрешение за достъп до класифицирана
информация по реда на чл. 54 и
следв. от ЗЗКИ нито за постановяване на отказ за достъп
по отношение на жалбоподателя.
Тоест не става въпрос за отказан или отнет достъп на
служителя до класифицирана информация, поради това че не отговоря на
изискванията на закона или поради негово недобросъвестно поведение, а за
резултат, настъпил поради бездействие на органа по назначаване. Противно на
разбиранията на ответника, инициирането на процедурата по чл. 47, ал. 1 от ЗЗКИ
е поставено в задължение на администрацията, а не на служителя. Това е така,
защото необходимостта за предоставяне на достъп изхожда от вменените на
служителя и специфични за длъжността служебни задължения или конкретно
възложени му от ръководителя на организационната структура задачи. В този
аспект липсата на искане от служителя за стартиране на процедурата е
ирелевантно при преценката за наличието на обективна нова фактическа
обстановка, довела до невъзможност да заема съответната длъжност. Такъв
релевантен в случая факт ще бъде налице, само ако служителят след отправена
покана не е предоставил писменото си съгласие за стартиране на проучването за
предоставяне на достъп до класифицирана информация. Настоящия случай не е
такъв. След като по отношение на жалбоподателя не се установява обективна
невъзможност да притежава нужния достъп до класифицирана информация било поради
това, че не отговоря на изискванията на закона или поради забрана за заемане на
длъжността, в резултат на предходен отказ, то не се установява и наличие на
заявеното от ответника правно основание за прекратяване на служебното
правоотношение. Създалата се фактическа обстановка не се явява непреодолима за
страни по правоотношението. Напротив същата се дължи на бездействие от страна
на администрацията, при наличие на задължение за извършване на конкретни
действия, поради което в тежест на служителя не могат да се поставят
неблагоприятни правни последици под претекст за обективна невъзможност да заема
длъжността.
На база на изложеното следва да бъде
прието, че заповед № ЧР-СП-451/02.06.2021 г. на Председателя на
Управителния съвет на Агенция „Пътна Инфраструктура", с която на основание чл. 107, ал.
1, т. 5 от ЗДСл е прекратено служебното правоотношение на А.И.Т. за длъжност директор на
Областно пътно управление – Пловдив, считано от датата на връчването й -
02.06.2021 г., се явява издадена в противоречие с материалния закон и като
такава следва да бъде отменена.
При този изход на
спора претендираните от жалбоподателя разноски следва да му се присъдят на основание чл.
143, ал. 1 от АПК, като същите се установяват в размер на 10 лв. за държавна такса и 840 лв. –
адвокатско възнаграждение.
Предвид
изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ Заповед № ЧР-СП-451/02.06.2021
г. , издадена от Председателя на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“, с
която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от ЗДСл е прекратено служебното
правоотношение на А.И.Т., ЕГН ********** за длъжността „Директор
на Областно пътно управление-Пловдив“, считано от 02.06.2021 година.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „ПЪТНА ИНФРАСТРУКТУРА“, гр. СОФИЯ да заплати на А.И.Т.,
ЕГН ********** ***, направените от него разноски по делото в размер на 850 лева /осемстотин и
петдесет лева/.
Решението
може да се обжалва пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщението до страните за изготвянето му и получаването на препис от съдебния
акт.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ:/п/