Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 03.12.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VII-ми въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ
ЧЛЕНОВЕ:
1.ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА
2.ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря Красимира
Динева и прокурора Б.Бецова като разгледа докладваното от съдията СТАВРЕВА
В.Н.О.Х.Д.№4600/2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на гл.21 от НПК.
С присъда от 21.02.2019г. по Н.О.Х.Д.№5107/2017г., СРС, НО, 23-ти с-в е признал подсъдимия Л.Д.Т. за невиновен в извършването на престъпление по чл.206, ал.1 от НК. С оглед
изхода на делото, СРС се е произнесъл сторените по делото разноски да останат в
полза на държавата.
По делото в срок е постъпил
въззивен протест, с който се моли за отмяна на просъдата. В същия съдебния акт
се определя като незаконосъобразен и необоснован.
Депозирано
е и допълнение към протеста, в което не се споделя
развитата от първия съд
теза, че подсъдимият е осъществил поведение, съответващо на задълженията му.
Игнорират се вижданията на съда за връзка на предмета на доказване с наличието
или липсата на фискално устройство, разпечатването или не на дневен финансов
отчет в дружубството, в което е работил Т..
Набляга се на факта, че молбата на подсъдимия за сезиране на СДВР за твърдяната
да е извършена спрямо заложени вещи кражба, находящи се ползвания от него лек
автомобил, е подадена на 04.04.2014г., след като е установена в резултат на
ревизията липсата в заложната къща. Настоява се, че според обективираното на
видеозаписите от охранителни камери, подсъдимият Т. е бил в близост до мястото, където твърди да е осъществена
кражбата от автомобила му, но на 04.04.2014г., а не на 01.04.2014г.
Протестиращият прокурор противопоставя тезите на подсъдимия, че от една страна
заложените вещи са били в негово владение, а от друга – че са били в друг
обект. Игнорира се и виждането на първата инстнация в случая да се касае за
гражданско-правни отношения, при все че е една от заложените вещи
напострадалата е върната именно от Т..
Поради тези съобажения отново се моли въззивният съда да отмени протестираната
присъда като наложи справедливо наказание на подсъдимия. В протеста и допълнението към него не се правят искания за събирането на нови
доказателства.
В разпоредително заседание от 20.11.2019г. въззивният съд
по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по
делото не се налага разпит на подсъдимия, на свидетелите и вещите лица.
В съдебно заседание представителят на
СГП поддържа протеста по изложените в него доводи. Моли да бъде потвърдена първоинстанционната
присъда като правилна и законосъобразна.
Упълномощеният защитник на подсъдимия –
адв.С. напротив моли въззивния съд за потвърждаване присъдата на СРС и отхвърляне
на протеста. Защитата акцентира на подробните мотиви на първия съд, обосновал виждане, че се касае за
гражданско-правен спор, а не за „присвояване“. Набляга се на
заявеното от „пострадалата“ от твърдяното престъпление, която отрича да е ощетена, при все, че една от заложените вещи /мобилен телефон/ й
е върната, а по другите не е възстановила получената при залога сума.
Подсъдимият Т. се явява пред въззивната инстанция. При
реализиране правото си на лична защита поддържа тезата на адвоката си, а в
дадената му последна дума моли
за потвърждаване на първостепения съдебен акт.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-МИ ВЪЗЗИВЕН
СЪСТАВ, след като
обсъди доводите във въззивния протест и допълнението към него, както и наведеното
в съдебно заседание от страните и след като в съответствие с чл.314 от НПК
провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че са налице
основания за нейната отмяна и респ. за връщане на делото на СРС за ново
разглеждане от друг състав от стадия на разпоредителното заседание.
В рамките на производството по делото
пред първоинстанционния съд са допуснати отстраними съществени процесуални
нарушения, които се свеждат до ограничаване
на процесуалните права на страните /в частност на прокурора и
останалите страни, участвали в разпоредителното заседание/, които няма как да
бъдат отстранени от въззивния съд, което обосновава касационното основание по чл.348, ал.3,
т.1 от НПК/.
Същите се изразяват в следното:
Съгласно нормата на чл.248, ал.1 от НПК
законодателят е предвидил определен набор от въпроси, които следва да намерят
свой окончателен отговор в разпоредителното заседание. Първостепенният съд
следва да постанови съдебен акт /определение/, в който по еднозначен начин да
се произнесе по посочените от законодателя пунктове, вкл. и досежно исканията
за конституиране на страни в процеса. С оглед значимостта на темите, които се
обсъждат в разпоредителното заседание, в НПК е вписано, че е необходимо не само
да се изслушат становищата на всяко едно от лицата по чл.247б, ал.1 и ал.2 от НПК, но и съдът да даде отговор на този етап на развитие на делото на въпросите
дали съдебното производство следва да се прекрати, или респ. наказателното
производство следва да се прекрати/спре или делото следва да се насрочи за
разглеждане в съдебно заседание /чл.248, ал.5, т.1-4 от НПК/. Последователно на
свой ред в нормите на чл.249-чл.252 от НПК са разписани основанията, при които
съдът следва да упражни правомощията си, разписани в чл.248, ал.5, т.1-4 от НПК
и съответните правни последици, налагащи определени произнасяния на съдебния
състав. Именно последният според въззивния съд е този, който следва да
обективира становище по всеки един от лимитативно изброените въпроси по чл.248,
ал.1 от НПК. Волята на съдебния състав по въпросите в разпоредително заседание се
обективира чрез подписване на съдебния протокол от всички негови членове, вкл.
и в случаите, когато съдът не е констатирал процесуални нарушения от обхвата на
чл.249, ал.4, вр. чл.248, ал.1, т.3 от НПК/ отстранимо съществено нарушение на
процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на
обвиняемия, на пострадалия или на неговите наследници/ и е насрочил на осн. чл.252, ал.2,
вр. чл.248, ал.5, т.4, пр.1 от НПК делото за разглеждане по общия ред.
В развилото се пред СРС, НО, 23-ти с-в по Н.О.Х.Д.№5107/2017г. производство, делото
е разгледано в разпоредително заседание на 21.02.2018г. в законния съдебен
състав по чл.28, ал.1, т.2 от НПК от съдия и двама съдебни заседатели, предвид
повдигнато обвинение на подсъдимия Т.
- по чл.206, ал.1 от НК. Съдът, макар и да не се е произнесъл в отделен
диспозитив, че не е контатирал процесуални нарушения, налагащи връщане на
делото фаза назад, очевидно е стигнал до този извод, при все че е насрочил
делото за разглеждане по реда на гл.20 от НПК. Тук е мястото да се посочи, че
съдебният състав дължи задължително произнасяне по всички въпроси, включени в
обхвата на чл.248, ал.1 от НПК или поне минимално задължителните такива според
този съдебен състав и съдебната практика /по чл.248, ал.1, т.3 и т.6 от НПК/,
което не е сторил. Дори и да се изведе имплицитно от мотивите становището на
съда за липсата на допуснато в досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на
процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на
обвиняемия, на пострадалия или на неговите наследници, въпреки че съдът само се е солидаризирал
с виждането на участниците в разпоредителното заседание, и то само част от тях,
на които е предоставил възможност да участват, въззивният съд не съзря
произнасяне относно мярката за неотклонение на подсъдимия. Видно от материалите
по делото, спрямо подсъдимия Т. към
този процесуален момент е действала мярка за неотклонение „Подписка“, чието
действие оттам нататък до края на първоинстанционното
производство е останало неясно. Първоинстанционният съд е длъжен да обсъди
въпросите от обхвата на чл.57 от НПК, вкл. и наличието или не на възможна
обективна съпричастност към твърдяното деяние от страна на подсъдимия, която
обхваща на този етап „обоснованото предположение“ /чл.56 от НПК/, след което да
прецени с каква мярка за неотклонение да продължи
подсъдимия Т. в рамките на
производството.
Тези обстоятелства обаче не се
явяват такива, които да налагат отмяна присъдата на първата инстанция и връщане
на делото на друг състав на СРС, а това, че така обективираното от първия съд
становище в разпоредително заседание не е подкрепено с подписите на всички
членове на съдебния състав, а само на Председателя. В разпоредително заседание
се извършва по вътрешно убеждение преценка за справедливостта на производството
по отношение на процесуалните нарушения, при която съдебният състав
се ангажира със становище по всички въпроси по чл.248, ал.1 от НПК, така че
тази преценка, за да обвърже съдебния състав следва
да е скрепена с подписите на всички негови членове, подобно на определението за
прекратяване/спиране на наказателното производство, произнасянето по мярката за
неотклонение и постановяване на присъдата. Същото следва и от логическото и
систематическо тълкуване на нормите на чл.248, ал.2 и ал.5, респ. чл.249-чл.252
от НПК, които говорят за актове на съда, а не за такива на съдията-докладчик,
респ. Председателят на съдебния състав. Per
argumentum a contrario разпоредбите на чл.247а и чл.247б от НПК
постановят поредицата от задължителни действия на съдията-докладчик, които
предхождат сформирането на съдебния състав, който разбира се, може да е и от
един съдия. В действителност съгласно нормата на чл.311, ал.2 от НПК протоколът за съдебното заседание се подписва от Председателя
и от съдебния секретар, но не и в случаите, когато в този
основен за процеса документ се удостоверяват определени крайни актове за
определен етап на производството – определения за прекратяване/спиране на
наказателното производство, за произнасяне по мярката за неотклонение, постановяване
на присъда и т.н.
На следващо място, съдът не е предоставил становище на
пострадалата, която изводимо от нормата на чл.247б, ал.2 от НПК е сред
участващите субекти в разпоредителното заседание, независимо от отказа й да се
конституира в процеса като гр.ищец/част.обвинител. В действителност, това
процесуално разрешение на законодателя буди сериозни дебати, доколкото дори при
дизинтересираност на пострадалия да участва в процеса като страна, НПК налага
участие в разпоредително заседание, ако пострадалия се яви в него или поне
предоставяне на възможност за такова участие. Законът следва да се прилага
такъв какъвто е. Не случайно в разпоредбата на чл.248,
ал.5 от НПК е
възприет по-широкият израз – „изслушване на прокурора и лицата по чл.247б, ал. 1 и ал. 2” НПК, а не
понятието – „страни”. При всички случаи е
необходимо в протокола от разпоредително заседание да бъде удостоверено, че на
всички участници е дадена възможност да вземат становище по въпросите,
обсъждани в това заседание и най-вече по този по т.3, както и че те са
обективирали такова становище, което може да бъде и че лицето не
желае или не може да даде становище, поради липса на юридически познания,
придържане към становище на други субекти и т.н.
По-насетне, изводимо от
съдържанието на определението от разпоредително заседание, с което съдът се
произнася по въпросите по чл.248, ал.1, т.3 и т.6 от НПК, се налага извод, че същото подлежи на
въззивен контрол. Във визираното определение от 21.02.2018г. първият
съд не е указал това право на лицата, участващи в разпоредителното заседание. Единствената
хипотеза, в която определението от разпоредително заседание не подлежи на
отделно обжалване, е тази по чл.252, ал.1 от НПК. Тогава, ако е липсвал
спор между участниците в разпоредителното заседание по отношение на допуснати
съществени процесуални нарушения - ако никой от тях не е твърдял, че се
допуснати такива, както и съдът служебно не е констатирал допуснати съществени
нарушения и едновременно с това са били налице основания за провеждане на
диференцирана процедура и страните са заявили съгласие за разглеждане на делото
в такава процедура, тогава след провеждане на разпоредителното заседание съдът
незабавно разглежда делото по реда на съответната диференцирана процедура. Вярно
е, че правото на всеки един от участващите в разпоредителното заседание субекти
изхожда от процесуалния закон, но следва да се подчертае, че в наказателното
производство участват и субекти, които не е необходимо да разполагат с правни
знания, което налага съдът да им разясни изходящите им от процесуалния закон
права.
Вярно е, че с определението от разпоредително заседание вече е бил решен с влязъл в
сила съдебен акт главният въпрос, подлежащ на обсъждане и решаване в
разпоредителното заседание, поради което при същия обвинителен акт е
недопустимо да бъде пререшаван отново в рамките на последващо разпоредително
заседание. Това обаче би
било изпълнимо, само ако разпоредително
заседание е проведено
законосъобразно и съотнесено с процесуалните изисквания за това, което в случая
не е факт. Обстоятелството, че страните не са възразили, не са оспорили
определението на първата инстанция, не лишава въззивната такава от извършване
на служебна проверка за съблюдаване на процесуалните правила при разглеждане на
делото, които важат и в рамките на разпоредителното заседание. Значението на
разпоредителното заседание е толкова съществено според нововъведенията в НПК,
че не би могло да се приеме, че допуснатите при провеждането му процесуални
нарушения могат да бъдат санирани заради накърняване принципа на разглеждане на
делата в разумен срок при повторно законосъобразно произнасяне.
Поради изложените по-горе съображения
настоящият съдебен състав намира, че присъдата следва да бъде отменена и делото върнато за
ново разглеждане на СРС от стадия „Предаване
на съд и подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание“ за
провеждане на разпоредително заседание с
произнасяне на минимално необходимите въпроси в чл.248, ал.1 от НПК, с
удостоверяване правото насраните да оспорят съдържанието, ако делото се насрочи
по реда на гл.20 от НПК, вкл. с участие на пострадалата и произнасяне с удостоверяващ
волята на всички членове на състава съдебен акт. Безспорно
в случая се касае за оправдателен съдебен акт, който в най-пълна степен
охранява правата на подсъдимия, но доколкото по сериозен начин са засегнати
правата на други участващи лица в производството страни /прокурора/ при
провеждането на разпоредителното заседание, а и настоящата инстанция не споделя
извода на първата за недоказаност на обвинението, което да доведе до
постановяване на стабилен осъдителен акт, делото следва да бъде върнато на
първата инстанция за изпълнение на дадените по-горе указания.
За пълнота следва да се отбележи, че по
делото има редица неизяснени въпроси, свързани с наличието или не на каса в
обекта, нейното състояние, държани ли са заложени вещи в други заложни къщи и
със съгласието на собствениците на заложната къща, какъв е бил характера на
изготвения запис на заповед. Следва да се изясни и версията на подсъдимия за
твърдяната да е извършена спрямо заложени вещи кражба на 04.04.2015г. от лекия му автомобил, при все че твърденията са това да е станало след
извършената ревизията,
констатирала липсата в заложната къща. Още повече, че еднопосочно са кредитирани само обясненията
на подсъдимия, без да се съотнесат с показанията на св.Ойкови и св.Янакиева,
които насочват към несъотносимост тезата на Т..
С оглед горното и на осн. чл.334‚ т.1,
вр. чл.335, ал.2, вр. чл.348, ал.3, т.1 от НПК‚ СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-ми въззивен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Присъда от 21.02.2019г. по Н.О.Х.Д.№5107/2017г., по описа на СРС, НО, 23-ти с-в.
ВРЪЩА делото на друг
състав на Софийски районен съд за ново
разглеждане от стадия „Предаване на съд и
подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание“ за
провеждане на разпоредително заседание.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: .....................................
ЧЛЕНОВЕ:
1....................................
2....................................