Р Е Ш Е Н И Е
№ 260053
гр.Варна, 05.05.2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненски апелативен съд, Първи състав на Наказателно отделение, в публично
съдебно заседание на деветнадесети март
през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЯНКО ЯНКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА КОСТОВА
С.А КОЛЕВА
при секретар Петранка
Паскалева
и в присъствието на
прокурор Милена Гамозова
изслуша
докладваното от съдия Костова ВНОХД №16/2021г. на ВАС
и за да се
произнесе взе предвид следното:
Предмет на въззивна проверка е присъда
по НОХД 659/2020г. по описа на ОС Варна, постановена на
11.08.2020г., с която подсъдимия Ц.И.Р. е бил признат за виновен в това, че на
12.09.2019 г. на междуселищен път № 9004, гр.Белослав - с. Разделна, област
Варна, при управляване на моторно превозно средство - лек автомобил „Нисан
Микра", с регистрационен номер В 5431 СА, нарушил правилата за движение по
пътищата (чл.20 от Закона за движение по пътищата) и по непредпазливост
причинил смъртта на Р.Г. М., поради което и на основание чл.343 ал.1
б.„в", вр. чл.342 ал.1 от НК, вр. чл.54 и чл.36 от НК му е наложено
наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от четири години, което на основание
чл.58а ал.1 от НК е намалено с една трета, като за изтърпяване е определено наказание
ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ДВЕ ГОДИНИ И ОСЕМ МЕСЕЦА, което на основание чл.66 ал.1 от НК е ОТЛОЖЕНО с
изпитателен срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ. На основание чл.343г от НК на подс.Р. е
наложено наказание ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МПС за срок от ТРИ ГОДИНИ. В
тежест на подсъдимия са възложени и разноските по делото.
Срещу така постановената присъда
постъпила кратка въззивна жалба от адв.Н.М. ***, служебен защитник на подс.Р.,
в която е изложено виждането, че постановената присъда е „неправилна“.
Основните възражения са насочени срещу липсата на защитник в досъдебното
производство, както и срещу това, че по делото не са събрани доказателства за причината
за ПТП. В подкрепа на последното са изтъкнати твърденията на подс.Р. в
защитната му реч пред съда за дочут от него шум и в резултат загуба на
управление. Допълнено е, че срещу подсъдимия не са били съставени АУАН или НП
за нарушение на ЗДвП. Заради това се иска отмяна на присъдата и връщане на
делото за доразследване на фаза досъдебно производство. Алтернативно се иска
намаляване на наказанието поради несправедливото му определяне.
В съдебно заседание жалбата се поддържа изцяло от адв.М. без да се излагат
допълнителни съображения.
Подс.Р. изразява съжаление за случилото се. Моли за намаляване на
наказанието.
Представителят на Апелативна прокуратура счита въззивната жалба за неоснователна.
Процесуалният представител на частните обвинители, адв.В.Н., е депозирал писмено възражение
срещу жалбата, в което моли същата да бъде оставена без уважение, а присъдата да
бъде потвърдена.
Варненският апелативен съд на
основание чл.314 ал.1 НПК извърши изцяло
проверка правилността на атакуваната присъда и
като взе предвид жалбата, както и становищата на страните, констатира:
Въззивната жалба на защитата на
подсъдимия е основателна в частта й по отношение несправедливостта на
наказанието.
Установеното от фактическа страна по
делото е както следва:
Подсъдимият Ц.Р., пенсионер, на 63
години към момента на деянието, бил правоспособен водач (категории В, М и АМ) с
налагани през годините административни наказания за нарушения по ЗДвП.
Управлявал лек автомобил марка „Нисан Микра" с № В4531СА, собственост
на съпругата му Я.Р.. Лекият автомобил бил с преминат годишен технически преглед и в изправност,
с платени данъците и с нужните застраховки.
На 12.09.2019г. подс.Р. изпълнил желанието на баща си (св.И. Р.)***, Провадийско,
където живеела сестрата на последния. Заедно с тях двамата, за да се разходи, тръгнал
и пострадалият Р.Г. М. (дългогодишен приятел и съсед на подс.Р.). Часът на
потегляне бил около 08.30 часа. Подс.Р. не бил употребил алкохол или наркотични
вещества.
Времето било слънчево с много добра видимост, с нормална за сезона температурата. Пътят бил сух и
без повреди.
Лекият автомобил се управлявал от подсъдимия. На предната седалка в дясно
от него седял баща му. На задната седалка пътувал постр.М.. Стоящите отпред били
с предпазни колани, а постр.М. нямал поставен такъв. Автомобилът излязъл от
града по Аспарухов мост и се движел по крайезерния път покрай село
Константиново, което подминал и продължил през град Белослав към село Разделна.
След като преминал гр.Белослав л.а. наближавал към разклона за фериботния
комплекс като се движел по прав участък с добра видимост. Внезапно подсъдимият
изгубил управление над автомобила. Колата навлязла в лентата за насрещно
движение и я преминала, излизайки извън пътното платно и банкета и се ударила в
предната лява част в дърво. След това се преобърнала на таван и суркайки се по
платното, преминала отново в дясната лента като спряла в края на пътя (на таван).
Св.С. И., който се движел насреща в посока гр.Варна станал непосредствен
очевидец на гореописаното. Видял как задна лява врата се отворила и от там
„изхвърчал" един човек към крайпътните храсти. И. силно се притеснил,
обадил се в офиса си, за да каже какво се е случило и останал в микробуса,
който управлявал. Зад него спрели други автомобили и слезли хора, които се обадили на 112 и се опитвали да помогнат на
катастрофиралите. Подс.Р. и баща му не получили сериозни увреждания, но постр.М.
бил в тежко състояние и бил откаран в болница в гр.Варна, където на 13.09.2019г.
около 18.50 часа починал поради несъвместима с живота ЧМТ.
Така изложената фактическа обстановка първостепенният съд е установил по
категоричен начин след анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателствени
средства, включително и чрез самопризнанията на подсъдимия,
направени в хода на производството по чл.371 т.2 НПК. Преценката на съда, че
самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата, събрани в хода на
досъдебното производство, е правилна по съществото си и съответна на
доказателствената съвкупност по делото. В тази насока са: показанията на
свидетелите И. Р., С. И., Г.М., К.М. и М.Ч.; протокол за оглед на
местопроизшествие с фотоалбум към него; експертизи – съдебномедицински и
автотехническа; писмени доказателства – свидетелство за съдимост, справка за
нарушения, справка за технически преглед на лек автомобил и протокол към него;
справка за преминала периодична годност на Алкотест Дрегер 7510; справка и ДВД
със снимкови и звукови файлове за обаждания на телефон 112; удостоверения и
други. В рамките на съдебното заседание пред първата инстанция съдът е приел и
приобщил към доказателствената съвкупност заверени копия на диплома и трудова
книжка на подс.Р..
Всички тези доказателствени средства (включително и самопризнанието на
подсъдимото лице), анализирани по отделно и съвкупно, дават категоричен отговор
на въпросите, включени в предмета на доказване по начин, че да не оставят
никакво съмнение по отношение съставомерността и авторството на деянието.
Безспорно на инкриминираната дата подс.Р. управлявал лек автомобил, в който
постр.М. бил пътник. В резултат на загуба на контрол върху управлението на МПС
настъпило ПТП, довело до смъртта на пострадалия. Подсъдимият не е бил под
влиянието на алкохол или наркотични субстанции, което е установено по надлежния
ред. Подс.Р. е нарушил разпоредбата на чл.20 ал.1 от ЗДвП, тъй като не изпълнил
задължението си за осъществяване на непрекъснат контрол върху МПС. Нарушението
е установено посредством заключението на АТЕ, според която ПТП е настъпило в
резултат на загуба на контрол върху управлението на лекия автомобил. Установената
скорост към момента на загубата на управление е изчислена на 82,86 км/ч. Нарушението
е в пряка причинна връзка с настъпилия резултат, тъй като по време на ПТП
постр.М. изпаднал от лекия автомобил и получил телесни увреждания (черепномозъчна
травма, с тежка контузия на мозъка, счупване на черепни кости - черепния покрив
и многофрагментно счупване на черепната основа, вдишана кръв в трахеята,
бронхи, бели дробове), в резултат на които починал, тъй като те се оказали
несъвместими с живота (според СМЕ – л.48-54 от ДП). Загубата на управление
върху автомобила е подробно описано и в показанията на бащата на подс.Р. (св.И.
Р. – л.36 от ДП, уведомен за правата си по чл.119 от НПК). Според изложеното от
него 2-3 километра след преминаването край Белослав той усетил, че колата се
отклонява в ляво от пътя и само успял да извика към сина си „Ц.“. Показанията синхронират
със заключението на АТЕ.
Във връзка с горното въззивната инстанция констатира, че според
обвинителният акт подс.Р. е обвинен в извършването на две нарушения на ЗДвП –
по чл.20 ал.1 и по чл.20 ал.2 от ЗДвП. С присъдата ОС Варна го е осъдил за
нарушение на правилата по чл.20 от ЗДвП. В мотивите към присъдата като пряка
причинно-следствена връзка с резултата е посочил и коментирал и двете
нарушения. Въззивната инстанция не споделя извода за нарушаване на правилото на
чл.20 ал.2 от ЗДвП и счита, че следва да коригира присъдата в тази й част
посредством оправдаване на подсъдимия за извършването на това нарушение. Цитираното
правило касае поведението на водач на МПС, който при избиране
скоростта на движението следва да се съобразява с атмосферните условия, с
релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с
превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните
условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо
препятствие. По делото липсват доказателства такова нарушение да е извършено от
страна на подс.Р. – времето е било благоприятно, с много добра видимост, л.а.
се е движил по път с добро качество, без никакви данни за каквито и да било препятствия
– предвидими или внезапно появили се. Инцидентът се е състоял на права отсечка
с добра видимост. Единствената причина за настъпването на ПТП е загубата на
управлението на МПС, което е довело до излизане на л.а. от пътя, удар в дърво и
преобръщане по таван, с настъпил фатален резултат за един от пътниците в него.
АТЕ изрично е посочила като единствена причина за ПТП загубата на управление на
автомобила. Поради което и въззивната инстанция счита, че присъдата следва да
се коригира по отношение на вмененото на подсъдимия нарушение по чл.20 ал.2 от ЗДвП като бъде оправдван в извършването му.
I.По първите две възражения – за липсата на защитник на подс.Р. в
досъдебното производство и за недоказаност на обвинението.
Вероятно адв.М. има предвид допуснато в хода на ДП процесуално нарушение,
което е намерил за съществено, защото на база на лаконичното изявление относно липсата
на защитник в ДП, е направил искане за връщане на делото в досъдебната му фаза,
в която е счел че е необходимо разследване на причината за възникналото ПТП, тъй
като обвинението според него е недоказано.
Действително в хода на ДП подс.Р. не е имал защитник. Това обаче не е нарушило
правата му, още по-малко в съществена степен. Обвинението, за което е бил
привлечен към наказателна отговорност, е по чл.343 ал.1 б.“в“ от НК, за
престъпление, което е наказуемо с лишаване от свобода за срок от две до шест
години. Т.е. защитата не е задължителна според тежестта на обвинението, нито на
някое от другите основания, посочени в разпоредбата на чл.94 ал.1 от НПК. В
хода на ДП при привличането към наказателна отговорност на подс.Р. подробно са
били разяснени процесуалните права, включително и тези, свързани със защитата
му. В постановление от 10.06.2020г., с което бил привлечен в качеството на
обвиняем, Р. заявил, че не желае адвокат (л.109, гърба, от ДП), а в последвалия
разпит изрично завил, че в момента не желае да ползва такъв. След образуване на
НОХД пред първата инстанция подс.Р. ведно с обвинителния акт получил и
разпореждането на съда, в което били подробно упоменати въпросите, подлежащи на
обсъждане, както и отново подробно били разяснени правата на подсъдимия във
връзка с неговата защита в предстоящият процес. Въпреки всички разяснения, в разпоредителното
заседание, проведено на 22.07.2020г. подс.Р. се явил сам и заявил, че ще се
защитава сам. Съдът провел заседанието, но преценил, че за следващото такова, интересите
на правосъдието налагат назначаването на служебен защитник на подс.Р., който
малко по-късно сам поискал това от съда (молба от 28.07.2020г. - л.36 от
съдебното производство). В проведеното съдебно заседание на 11.08.2020г. на
подс.Р. бил назначен за служебен защитник адв.М., на който съда предоставил
изрична възможност за изразяване на становище по въпросите, разгледани в
разпоредителното заседание. Адв.М. заявил (л.44, гърба, от съдебното
производство), че е запознат с проведеното заседание и че няма възражения по
нито един от въпросите, посочени в чл.248 ал.1 от НПК. Пред състава на ОС Варна
не изтъкнал аргумента си за липсата на защитник в рамките на ДП, който поставил
на вниманието на съда едва във въззивната си жалба. Пред състава на ОС Варна не
поставил и въпросът за застъпеното от него становище за недоказаност на
обвинението, отново развит за първи път във въззивната жалба. Вместо това той и
подс.Р. пожелали делото да се разгледа по реда на чл.371 т.2 от НПК. При това
положение те сами се поставили в невъзможност да претендират допуснати
отстраними съществени процесуални нарушения по силата на разпоредбата на чл.248
ал.3 от НПК, според която, ако такива не са направени в разпоредителното
заседание, то те не биха могли да се поставят пред първоинстанционния,
въззивния и касационния съд. Въпреки това, съдът намира нужно да отбележи изрично,
че отсъствието на защитник в хода на ДП изобщо не би могло да се характеризира
като нарушение, още по-малко като съществено такова, защото повдигнатото
обвинение не изисква задължителна защита и защото обвиняемият е бил надлежно уведомен
за правата си, произтичащи от разпоредбите на чл.53, чл.55 ал.1, чл.91, чл.94,
чл.97 ал.2 и чл.115 от НПК. Категоричен извод в тази посока се черпи не само от
чисто формалното изписване на правата в съответните постановления и протоколи
за разпит и предявяване, но най-вече смислово се извлича от записаните изявления
от страна на подсъдимия, които очевидно сочат на добра информираност и показват
несъмнено разбиране по отношение на разяснените му права. Подробни разяснения се съдържат и във връченото му разпореждане на съда,
в което изрично е било посочено как ще се развие производството срещу
предаденото на съд лице и с какви процесуални права разполага то. В горният
смисъл следва да се заключи, че няма допуснати нарушения във връзка със
защитата на подсъдимия в хода на ДП и РЗ, тъй като: 1/в случая тя не е била
задължителна и 2/във всеки един етап на наказателното производство подс.Р. е
бил подробно информиран на прост и разбираем език за правата си, с което е
гарантирано правото му на информация съгласно изискванията на Директива 2012/13
на ЕП и СЕС относно правото на информация на заподозрените лица или на
обвиняемите за техните права в наказателното производство и относно обвинението
срещу тях, която Директива изисква да бъдат разяснени основните права и задължения
на страните, относими към цялото съдебно наказателно производство. Съгласно
чл.3 ал.2 "Държавите-членки гарантират, че информацията, предвидена в
параграф 1 (относно правото на достъп до адвокат; всяко право на безплатна
правна консултация и условията за нейното получаване; правото на информация
относно обвинението в съответствие с член 6; правото на устен и писмен превод и
правото да запазят мълчание), се предоставя устно или писмено, на прост и
достъпен език, като се отчитат специфичните потребности на заподозрени лица или
обвиняеми в уязвимо положение".
Що се отнася до възраженията за недоказаност, то следва да се отбележи
следното: производството се е развило по реда на чл.371 т.2 от НПК по искане на
подс.Р.. Желанието му е било изрично заявено чрез самопризнание на фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, както и отказ от
събирането на доказателства за тези факти по общия ред. Признанието на
подсъдимия е ясно и недвусмислено. По никакъв начин не е оставило място за съмнение
относно действителната му воля. Изявлението е било подкрепено и от защитника му
адв.М.. Признанието не е било оттеглено до постановяване на съдебното
определение по чл.372 ал.4 от НПК, с което първата инстанция е обявила, че то (признанието)
се подкрепя от доказателствата по делото и ще бъде ползвано при постановяване
на присъдата.
Съгласно Тълкувателно решение № 1
от 6.04.2009 г. на ВКС, по тълкувателно дело № 1/2008г. на ОСНК, т.8.2. „цялостното
признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт, обуславя ограниченията в пределите на инстанционния контрол и
фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният състав проверява дали
процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване
нормативната уредба на диференцираното производство – т.е. наличните
предпоставки за прилагане на особената процедура (действително направено
волеизявление по чл.371 т.2 от НПК и законосъобразност на доказателствената
преценка); спазване на регламентирания ред за допускане и провеждане на
съкратено съдебно следствие; постановяване на присъдата в съответствие с
изискванията на чл.373 ал.2 и 3 НПК. При установено изпълнение на лимитираните
в Глава двадесет и седма от НПК предписания, въззивният съд не разполага с
процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка,
различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения,
несъвместими с признатите факти.“.
Съгласно горното и предвид констатациите на въззивния съд относно фактите в
обвинителния акт следва да се отбележи, че правните изводи, направени съобразно
тях, несъмнено сочат на виновно поведение от страна на подсъдимия. На фаза
досъдебно производство не е имало възражения за друга причина за ПТП, освен
тази, отразена в АТЕ – загуба на контрол върху управлението на МПС. Изрично в
АТЕ (в отговор на въпрос номер 1 – л.58, гърба от ДП) е посочено, че „не се
намират данни за внезапно възникнали повреди по детайли, възли и агрегати на
автомобила, към момента непосредствено преди настъпването на произшествието.).
Произшествието е настъпило от загуба на контрол над управлението на автомобила
от страна на водача му.“ Това са обстоятелства, съдържащи се в ДП, изрично
посочени в обвинителния акт, с които подсъдимия се е съгласил, правейки
изявление, че желае производството да протече по реда на чл.371 т.2 от НПК. При
законосъобразна проведената процедура по чл.372 ал.4 от НПК, пред въззивната инстанция не могат да се оспорват
приетите по делото факти, а единствено правилността на преценката за наличието
на съответствие между признанието по чл.371 т.2 от НПК и доказателствата,
събрани в хода на ДП. Такова съответствие е налично, съобразно горното
изложение. А възражение срещу констатираното съответствие не е наведено на
вниманието на въззивния съд. Редът, по който подсъдимият е избрал да се
разгледа делото, изключва последващи възражения от изследване на нови версии на
фактическата обстановка (решение 176/29.01.2021г. на ВКС по н.д. 471/2020г. на I н.о.).
По посоченото във въззивната жалба обстоятелство за липса на съставени за
инцидента АУАН и НП следва само да се посочи, че в случая се касае за извършено
престъпление, а не за административно нарушение. По този повод би било удачно
защитата да обърне внимание на разпоредбата на чл.24 ал.1 т.8а от НПК, както и
на забраната Nе bis in idem, ЕКПЧОС и
чл.4 от Протокол 7 към нея, ДФЕС, чл.50 от Хартата за правата в ЕС, Конституцията на РБ, практиката на ВКС - ТР 3/2015г. на ВКС по н.д. 3/2015г. на
ВКС и други смислово свързани с въпроса текстове.
С оглед гореизложеното и поради констатираното спазване на правилата на
проведената диференцирана процедура, следва извод за неоснователност на
възраженията, обсъждани в този пункт.
II. По третото възражение - за несправедливост на наложеното наказание.
Производството по настоящото дело протекло по реда на чл.371 т.2 НПК, в
рамките на което първостепенният съд определил наказанието на подсъдимия към средния размер при
баланс на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. При това положение
и при граници на предвиденото наказание лишаване от свобода от две до шест
години, съдът е отмерил наказание от четири години лишаване от свобода, което
редуцирал по реда на чл.58а ал.1 от НК с една трета – до размера от две години
и осем месеца лишаване от свобода. Доколкото въпросната редукция е резултат от
приложението на императивните разпоредби на чл.373 ал.2 от НПК и чл.58а ал.1 от НК, и представлява елементарно аритметично действие, то тя няма как да попада в
обсега на въззивната проверка. Единственото условие за нейната приложимост е финализиране
на първоинстанционното съдебно производство по реда на чл.371 т.2 от НПК, а
това условие в случая несъмнено е налице.
Заради горното вниманието на въззивния съд следва да се насочени към проверка законосъобразността на
аналитичната дейност на съда, извършена
в рамките на Глава V от Общата част на НК по чл.54 от НК, в каквато насока са и част от оплакванията в жалбата.
В конкретния случай окръжният съд отчел като смекчаващи отговорността обстоятелства:
-липсата на предишни осъждания и
-изразеното съжаление за извършеното (въззивната инстанция го намира
действително за искрено и дълбоко, предвид дългогодишната приятелска връзка
между подсъдим и пострадал; същото е двукратно изразявано и пред двете съдебни
инстанции).
Като отегчаващи отговорността обстоятелства съдът приел:
-множеството предходни нарушения по ЗДвП, както и
-степента на обществена опасност на деянието с пояснението за динамиката на
престъпленията по транспорта, което според съда налага високата им обществена
нетърпимост, изискваща по-висока репресия.
Признаването на вината от страна на подс.Р. не е било отчетено като
смекчаващо отговорността обстоятелство, тъй като съдът го е приел само като
условие за приложение на привилегията по чл.58а от НК.
Съгласно т.5 на ТР 2/2016г. от 22.12.2016г. на ВКС по т.д.2/2016г. на ОСНК,
съдилищата всякога в мотивите си следва да взимат отношение по субективната
страна на деянието чрез разграничаване на формите на непредпазливост -
самонадеяност и небрежност. В обвинителния акт прокурорът не се е ангажирал с
подобно посочване. Единственото, което е упоменал е, че причините за
извършването на деянието са липсата на самодисциплина и самонадеяността на
обвиняемия (последното би могло да се приеме за посочване на формата на
непредпазливост). В мотивите на ОС Варна се съдържа изричен коментар по този
въпрос, който се споделя от настоящата инстанция. С оглед данните по делото и
съгласно разграничителния критерий, въззивната инстанция счита, че ОС Варна
правилно е приел, че се касае за небрежност, тъй като липсват каквито и да било
фактически основания да се приеме, че подсъдимият е предвиждал настъпването на
общественоопасния резултат.
Към изложението на ОС Варна касателно определянето на наказанието, с което
настоящият състав се солидаризира, следва да се добавят още обстоятелства,
които въззивната инстанция намира за съществени при определяне на наказанието:
-извършване само на едно нарушение по ЗДвП, което е в пряка
причинно-следствена връзка с настъпилия резултат;
-възраст на подсъдимия – 63-годишен към момента на извършване на деянието
(на 65 години към настоящия момент), пенсионер, семеен, социално адаптиран;
-дългогодишно полагане на обществено полезен труд от страна на подс.Р.,
видно от представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства (на
които ОС Варна не е обърнал необходимото внимание). Според тях подс.Р. е
завършил ПЖИ София, специалност „Експлоатация и ремонт на дизелови локомотиви“
през 1978г., непосредствено след което още през същата 1978 година започнал
работа като локомотивен машинист в БДЖ до пенсионирането си през 2016година. Полагал
е обществено полезен труд през целия си живот и престъпното поведение по
настоящото дело очевидно се явява изключително изолирано;
-подс.Р. е правоспособен водач на МПС от 1980 година с категории В, М и АМ.
За период от почти четиридесет години той е санкциониран общо седем пъти с
наказателни постановления и три пъти с фиш. Преобладаващата част от извършените
от него нарушения са с голяма давност (три от 1999г., и по едно от 2002г., 2009г.
и 2017г.). Най-близките по време нарушения (от 2009г. и 2017г.) са за неизвършена
проверка за техническа изправност и за причиняване на ПТП, което не е
квалифицирано като престъпление, поради неспазване разпоредбите на чл.20 ал.2
от ЗДвП. Изводът от изложеното е, че подс.Р. има дългогодишен опит като
правоспособен водач с не много на брой нарушения. Да, има извършени нарушения,
те не се неглижират от настоящия съд, но се тълкуват и на фона на периодът, в който
подс.Р. е бил правоспособен водач – почти четиридесет години. Освен това
нарушенията не сочат на нарушаване на фундаментални правила, гарантиращи
безопасността на останалите участници в движението. Само едно от тях е
извършено в кратък период преди деянието по настоящото дело. Всички останали са значително
отдалечени във времето, поради което нямат такава голяма тежест и не следва да се
отразят съществено върху индивидуализация на наказанието (в този смисъл решение
179 от 15.02.20221г. на ВКС по н.д. 747/2020г. на III н.о.). Обобщената преценка на горните обстоятелства недвусмислено показва,
че подс.Р. не е рецидивиращ нарушител, който регулярно и брутално неглижира
правилата за безопасност на движението и с поведението си поставя в риск
участниците в него. Още повече, същият години наред е работил безаварийно като
локомотивен машинист, поемайки отговорност за живота и здравето на хората,
които превозва.
Цялостната оценка на изложеното в пункт II на решението, касаеща личностните качества на подсъдимия, както и
поведението му в изминатият до момента от него житейски път като съзнателен и
отговорен гражданин, липсата на отклонения от обществените правила и закона –
всичко това е основание за уважаване на жалбата в частта, относно
справедливостта на наказанието.
След изложеното следва само да се отбележи в допълнение, че макар
изброените смекчаващи отговорността обстоятелства са да многобройни, то съдът
не намира за налична втората предпоставка за прилагане на разпоредбата на чл.55
ал.1 от НК. Категорично не счита, че и най-ниското предвидено в закона наказание не е несъразмерно тежко.
При горните съображения, установяващи допълнителни смекчаващи отговорността
обстоятелства, съдът намира, че подсъдимия е със занижената обществена опасност,
както и че това дава повод да се коригира определеното му наказание под средния
размер (както е подходил ОС Варна). Като адекватно и удовлетворяващо
целите на закона наказание съдът намира
това в размер на три години лишаване от свобода, което намалено по правилата на
чл.58а ал.1 от НК следва да се определи на две години лишаване от свобода.
Респективно следва да се намали и изпитателния срок по чл.66 ал.1 от НК като за
адекватен се счита такъв от три години. На намаляване подлежи и срокът, в който
подс.Р. е лишен от право да управлява МПС на основание чл.343г от НК. Този срок
следва да бъде определен на две години. Съдът счита, че това наказание най-адекватно
отразява конкретното деяние при тази индивидуализация. Счита, че при
определянето му бяха съобразени закона и съдебната практика, така щото да се избегне
както надценяването, така и подценяването на обстоятелствата, определящи
обществената опасност на деянието и дееца.
При
извършената служебна проверка не бяха констатирани процесуални нарушения.
Предвид изложеното, и като намира че са налице основания за изменение на атакуваната присъда, на основание чл.337 ал.1 т.1 и т.2 и чл.338 от НПК
Варненският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ИЗМЕНЯ присъда № 44/11.08.2020г. по НОХД № 659/2020г. на Окръжен съд – гр.Варна
като:
ПРИЛАГА ЗАКОН за същото
наказуемо престъпление като приема, че деянието,
извършено от подсъдимия Ц.И.Р. по чл.343 ал.1 б“в“ от НК, е осъществено само при
нарушение на правилото на чл.20 ал.1 от ЗДвП, поради което го ОПРАВДАВА да е извършил релевантно
нарушение по чл.20 ал.2 от ЗДвП;
НАМАЛЯВА определеното наказание от четири
години на ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ
СВОБОДА, като на основание чл.58а ал.1 от НК го редуцира с една трета и ОПРЕДЕЛЯ за изтърпяване наказание ЛИШАВАНЕ
ОТ СВОБОДА ЗА СРОК ОТ ДВЕ ГОДИНИ.
НАМАЛЯВА определения на основание чл.66
ал.1 от НК ИЗПИТАТЕЛЕН СРОК, за
който е отложено изпълнението на наказанието от четири години на ТРИ ГОДИНИ;
НАМАЛЯВА срока на определеното наказание по чл.343г от НК ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МПС от три на ДВЕ ГОДИНИ.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
Решението подлежи на обжалване и протест пред ВКС в 15-дневен срок, считано
от уведомяването на страните.
Председател : Членове
: