Р Е Ш Е Н И Е
№
03.12.2015г., гр. Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ДВАНАДЕСЕТИ
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в открито съдебно заседание на четвърти ноември две хиляди и
четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА МАРИНСКА
При секретаря П.И. и
прокурора.........................., като разгледа докладваното от председателя
гр.д.№2685/2015г. по описа на ПлРС, за да се произнесе, намери за установено следното:
Иск с правно основание чл.200, ал.3 от КТ.
Производството
по гр.д.№2685/2015г, е образувано след обезсилване на решение №
763/20.05.2014г, по гр.д.№ 2919/2013г на ПлРС, и
връщането му за разглеждане от друг състав на ПлРС,
постановено с решение № 549/14.11.2014г. по в. гр.д.№ 657/2014г на ПлОС, в частта му по
предявеният иск с правно основание чл.200, ал.3 от КТ. Видно от дадените
от ПлОС указания, новият състав на съда следва да се
произнесе по първоначално предявеният иск, като в мотивите си е приел, че ПлРС е приел неправилно изменение на иска по реда на
чл.214, ал.1 от ГПК, което е довело до едновременно изменение както на
основанието, така и на периода на претенцията, като в резултата на това, съдът
се е произнесъл по непредявен иск. С разпореждане № 2518/09.06.2015г,
настоящият съдебен състав е дал указания, ищецът да уточни какво е основанието
на неговата претенция, като конкретизира своя петитум
, и посочи в какво се изразяват имуществените вреди, които е претърпял. В
допълнителна молба, ищецът посочва, че претенцията му е за заплащане на сумата
от 24217лв., изразяващи се в разликата между получаваното от него обезщетение
за временна неработоспособност или инвалидна пенсия, и ТВ , които би получавал,
ако същият можеше да работи на длъжността, която е заемал преди настъпването на
трудовата злополука, в Германия. В молбата
си, ищецът посочва,че за процесният период, същият е
получавал обезщетение за временна нерабоспособност.
Видно от съдържанието на
първоначално депозираната ИМ, обаче, размерът на претенцията е сумата от
21600лв., поради което, съдът е ограничен до тази сума, като приема,че в това
производство, при повторно разглеждане на претенцията от друг състав на същия
съд, е недопустимо предявяването на по-голяма сума по този начин. ГПК е
предвидил способите, по които ищецът може да изменя размерът на своята претенция.
Ответникът – „Строител
Съдът, като съобрази становището
на страните, на основание закона и събраните по делото доказателства, намира за
установено следното:
С определение №
2909/16.07.2015г., с което е изготвен проекто- доклад
по делото, съдът е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.200, ал.3 от КТ, за заплащане на сумата от
21 600лв., за периода 12.12.2011-12.12.2012г, ведно със законната лихва,
считано от датата на увреждането- 12.12.2011г, до окончателното й изплащане,
съставляваща претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в разликата
между получаваното от него обезщетение за временна неработоспособност, в
резултат на претърпяна трудова злополука, и трудовото възнаграждение, което
същият би получавал по трудово правоотношение. С определението, съдът е постановил за безспорен и ненуждаещ се от
доказване между страните, факта на настъпване на трудова злополука на дата
12.12.2011г., претърпяна от ищеца Д.А., както и факта, че страните са се намирали в трудовоправни
отношения към датата на настъпването на трудовата злополука.
По делото, по реда на чл.214,
ал.1 от ГПК, е направена изменение размера на иска, чрез неговото намаляване,
като същият е приет от съда, за сумата от
17000лв., без изменение на процесният период-12.12.2011-12.12.2012г., ведно със
законната лихва, считано от датата на увреждането- 12.12.2011г, до
окончателното й изплащане.
По делото, безспорно се
установява, че страните са се намирали в трудовоправни отношения, въз основа на
сключен трудов договор №13/12.08.2011г, въз основа на който ищецът Д.А., е заемал длъжността „строителен
работник”, с място на работа-Германия, гр. ***, на обект- Основно училище.
Установява се също, че трудовият
договор, е сключен като срочен- до завършване на определена работа. Видно от
уговореното в договора, същият се сключва до завършването на обекта, или до
изтичане на срока на разрешителното за работа. От договора се установява също-
VІ.3., че задължение на работодателя е да осигури работно разрешение на
работника, за работа в Германия. Разрешителното за работа на ищеца, е
представено с отговора на ИМ, по гр.д.2919/2013г, от което се установява, че
същото е за период от един месец-
01.12.31.12.2011г. По делото е представен също и договора за строителство, с
изпълнител- ответника „Строител 51”ООД, гр. Плевен, съобразно който обектът
следва да бъде приключен в срок до 24.03.2012г. По делото няма представени
писмени доказателства за конкретна дата на
завършване на обекта.
По делото е безспорно установено
също, факта на настъпването на трудова
злополука, на дата 12.12.2011г., приета
за такава от НОИ с разпореждане № 82/16.12.2011г.; в разпореждането е посочено,
че е налице внезапно увреждане на здравето, настъпило по време
и във връзка с извършваната работа- при поставяне на конзоли и талпи за
скеле,пострадалия А. пада от високо, в резултат на което, е с фрактура на
десния крак и фрактура на 12 гръбен прешлен. Видно от
приложеното гр.д.№ 2919/2013г на ПлРС, се установява, от НОИ-РУСО Плевен, е изпратени и
прието цялото досие № 20111400082/13.12.2011г, за декларирана трудова
злополука/л. 89 и сл. от гр.д.№ 2919/2013г./, ведно с болнични листове, от което
се установява, че ищецът е бил във временна неработоспособност, до дата
20.12.2012г. От посочената дата е налице инвалидизация
на ищеца- ЕР на ТЕЛК №2450/20.12.2012г., от което се установява, че същият е с
определена 55% трайна неработоспособност. В решението на ТЕЛК е постановено
също, да се оправдае временната неработоспособност на ищеца, до дата 20.12.2012г, включително. Установява се
също, видно от приложеният в легализиран превод от немски език, доклад от
Клиника ***, че А. е бил в клиничен престой за периода 12.12.2011-21.12.2011г.,
където е опериран. По делото е прието също удостоверение за
нетрудоспособност-също в легализиран превод-л.168, издадено от Клиника ***, в
което е отразен период на неработоспособност- от 12.12.2011-до 31.01.2012г. Видно
от приложените болнични листове, първият е от дата 01.02.2012г., а последният-
до дата 20.12.2012г. както бе посочено по- горе, с ЕР на ТЕЛК, е признато
изцяло времето на престой в клиниката в германия и след това- до 31.01.2012г.,
за временна неработоспособност. С оглед на изложеното, съдът приема,че за процесният период- 12.12.2011-12.12.2012г, ищецът Д. А., се
е намирал във временна неработоспособност, поради настъпила трудова злополука.
Следва да се отбележи, че края на периода на временната неработоспособност, по болнични листове, е
дата 20.12.2012г, но съдът е обвързан от периода, посочен от ищеца в ИМ- или до
12.12.2012г.
По делото е изслушана и приета
ССЕ, от заключението по която се установява следното: след извършена проверка в
счетоводството на ответника, ВЛ е установило, че за времето, през което ищецът
е работил- м. август-м. декември 2011г, същият е работил различен брой часове
на ден- между 5 и 7 часа дневно. ВЛ е осреднило нетната месечна сума за трите
месеца- в размер на 1290,51 евро на месеца. За периода от 12
месеца-12.12.2011-12.12.2012г, ВЛ е установило, че нетната сума, която
работникът би получил, ако е работил по трудовия договор- в размер на
30288,24лв. ВЛ е изчислило сумите, получени от ищеца, въз основа на болничните
листове, за процесният период-в размер на 13 504
,93лв., които са преведени по банкова сметка ***. ВЛ е изчислило разликата
между двете суми, която е в размер на сумата от 16783,31лв.
По делото е изслушана
допълнителна ССЕ, съобразно поставените от ответника задачи, съобразена със
завършването на обекта в Германия, респ. с изтичането на срока на разрешителното
за работа на ищеца и размерът на ТВ, получавано в България, за същата длъжност.
При така установено от фактическа страна, съдът намира
за установено от правна страна следното:
Съобразно нормата на чл.200, ал.3
от КТ, работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда -
неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението
и/или пенсията по общественото осигуряване- в случая претенцията е за разликата между трудовото възнаграждение,
което ищецът бил получавал по трудовия договор, и размерът на получаваното от
него обезщетение за временна неработоспособност/ пропусната полза/, настъпила в
резултат на трудова злополука, за процесният период. Отговорността
на работодателя по чл.200, ал.1 от КТ, е обективна, безвиновна
отговорност, която има за своя основа задължението на работодателя да осигури
здравословни и безопасни и условия на
труд- чл.275 и сл., вр. чл.127, ал.1, т.3 от КТ. За
да възникне имуществената отговорност на работодателя, е необходимо между
страните да съществува трудовоправна
връзка, въз основа на валиден трудов договор, към момента на настъпване на
трудовата злополука, който момент е единствено меродавен и следва да бъде взет
предвид от съда. Както бе посочено по-горе, по
делото тези факти са признати от
съда за безспорни между страните по
делото, като възражения в тази насока не са предявявани. По делото по
категоричен начин се установява наличието на трайно увреждане, довело до
настъпване на временна неработоспособност за ищеца, за процесният
период, през който същият е получавал обезщетение за временна
неработоспособност, в размер, по- нисък
от уговореното между страните трудово възнаграждение- изразяващо се в
имуществената вреда за ищеца. По делото
се установи и наличие на инвалидност, но същото не е предмет на изследване.
Съдът намира, че възражението на
ответника, за недължимост на обезщетението, поради
прекратяване на трудовия договор, с изтичане на разрешителното за работа, за неоснователно. Както бе посочено
по- горе, съобразно трудовият договор, задължение на работодателя- ответник, е
да подсигури разрешителното за работа на работника. Представеното по делото разрешително за работа, е със срок до
края на м. декември 2011г.- месецът, в който е настъпила трудовата злополука. След
изтичане на срока на разрешителното за работа, ново разрешително не е изваждано
за ищеца А., с което съдът приема, че работодателя не е изпълнил задълженията
си по трудовия договор, а още по- малко може да черпи права от това. Следва да
се отбележи също, че факта на прекратяване на трудовият договор е ирелевантен към отговорността на работодателя по чл.200,
ал.1 вр. Ал.3 от КТ, доколкото, както бе посочено
вече, релевантен е момента на настъпването на трудовата злополука. Законът по
никакъв начин не обвързва отговорността на работодателя със срока на трудовия
договор, именно поради характера на тази отговорност, обсъдена по- горе. /по арг. Решение № 741/30.12.2010г. по гр.д.№ 143/2010г. на ІІІ
г.о.; решение № 54/01.03.2011г. по гр.д.№ 1936/2009г на І.г.о.; решение №
254/02.08.2013г по гр.д.№ 1086/2012г., постановени по чл.290 от ГПК; ППВС
№4/1975г., т.7; определение №316/23.10.2012г. по гр.д.№ 640/2012г. на ІІІг.о./.
Поради това, съдът намира, че имуществената работодателска отговорност, следва
да бъде ангажирана за целият процесен период.
С оглед гореизложеното, съдът
намира, че искът с правно основание
чл.20, ал.3, вр. ал.1 от КТ, е основателен до
размера на сумата от 16783,31лв., съобразно заключението на ВЛ по приетата ССЕ,
като за разликата до пълният предявен
размер от 17000лв, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Следва, на основание чл.78, ал.1
от ГПК, ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 1322,92лв.-
разноски по делото, съобразно на уважената част от иска.
Ответникът следва да бъде осъден
да заплати по сметка на ПлРС, сумата от 671,33лв
държавна такса върху уважената част от иска, и сумата от 80лв.- деловодни
разноски.
По отношение на претендираните от
ответника разноски, и представеният списък по чл.80 от ГПК, съдът намира за установено
следното: видно от съдържанието на списъка, ответника претендира разноски,
направени в хода на производството по гр.д.№2919/2013г, на ПлРС,
в т.ч. и в производството пред ПлОС, в пълен размер- сумата от 4623,44лв., от която сума
ответникът счита, че следва да се приспадне сумата от 245,20лв, за която има
произнасяне от ПлОС.- или общо сумата от
4378,24лв-изчислена от съда. Съдът намира, че
искането на ответника за
присъждане на разноски в посоченият размер е неоснователно, поради
следните съображения: гр. д.№ 2919/2013г,
е с предмет искове по чл.200, ал.1 от КТ, вр.
чл.52 от ЗЗД, и по чл. 200, ал.3, вр. ал.1 от КТ, по
което ответникът е направил разноски, в размер на 2500лв. –адвокатско
възнаграждение, което обаче е общо и за
двата иска; по в. гр.д.№ 657/2014г на ПлОС,
разноските са в размер на 1250лв. –адв. възнаграждение и държавна такса в размер на 873,44лв.-също
общо, тъй като предмет на въззивната жалба е било
цялото решение на районния съд. ПлОС се е произнесъл
по направените от страните разноски, като е приел, че ищеца А. дължи на отв. „Строител
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА, на основание чл. 200, ал.3, ал.1, от КТ, „СТРОИТЕЛ
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, „СТРОИТЕЛ
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.6 от ГПК „СТРОИТЕЛ
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, Д.Т.А., ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ НА „СТРОИТЕЛ
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано
в двуседмичен срок от датата на получаване на съобщението пред ПлОС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: