№ 36
гр. Г., 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Г. в публично заседание на тридесети ноември през
две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:И.Р.
при участието на секретаря А.Д.
като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20215550100343 по
описа за 2021 година
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът Е. твърди в исковата си молба, че на 07.08.2008 г. в Д. бил сключен договор
за потребителски кредит № FL441086 между Ю. (с предишно наименование Б.), в
качеството на кредитор, и ответникът, в качеството му на кредитополучател. По силата му
Ю. му предоставило 10 000 лева кредит за текущи нужди, който му превело по банковата му
сметка, а ответникът се задължил да го върне с лихвите, в сроковете и при условията,
уговорени в договора. Крайният срок за погасяване на кредита бил 07.08.2018 г. Общата
сума, която ответникът се задължил да върне в този срок, била посочена в погасителния
план, като ответникът се задължил да погасява задължението си на 120 анюитетни вноски,
от които 119 вноски по 162.56 лева и една последна изравнителна вноска в размер на 163.06
лева. След усвояване на кредита ответникът погасил част от месечните си вноски, след
което е преустановил плащанията си и останало непогасено задължение по кредита в размер
на 11 499.58 лева. Вземането на кредитора било станало изискуемо с изтичане на крайния
срок на договора на 07.08.2018 г. Междувременно, на основание сключен договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 18.01.2016 г. и приложенията към него, Ю.
продало на ищеца задължението на ответника по договора за потребителски кредит, за което
ответникът бил уведомен на датата на получаване на уведомлението за цесия, ищецът бил
новият му кредитор. Съгласно т. 5.1.1 от цесията и приложени изрични пълномощни,
цесионерът – ищец и „И.“ били упълномощени от цедента да извършат от негово име и за
негова сметка уведомяването на ответника. Уведомленията за цесията били изпратени на
постоянния адрес на ответника, който съвпадал с този, посочен в договора. Писмото с
уведомленията било получено лично от ответника на 05.10.2020 г. Въпреки това, с връчване
на препис от исковата молба и приложенията към нея по делото, същият бил получил
1
уведомлението от цедента за извършеното прехвърляне на процесните вземания, като ставал
надлежно уведомен за извършената цесия, доколкото имал възражения в тази насока. Съдът
следвало да зачете този факт по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ищецът пристъпил към
принудително събиране на вземанията си по договора, чрез подаване на заявление до РС Г.
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 26.05.2021 г., като било образувано
ч.гр.д. № 215/2021 г. Претендирана била част от 4000 лева от дължимата главница и 1056.66
лева лихва за забава от 07.05.2018 г. до подаване на заявлението. Срещу издадената заповед
ответникът подал възражение, за което ищецът бил уведомен на 14.07.2021 г. Във
възражението си ответникът твърдял, че не дължал изпълнение по издадената заповед, като
към момента погасяване на задължението му по договора за кредит не било осъществено. На
ищецът не било известно и основание, на което задължението за погасяване на получения от
длъжника кредит да било отпаднало. Искането е да се признае за установено по отношение
на ответника, че дължи на ищеца сумата от 4000 лева за главница от съдебно предявена част
от невърнат кредит по договор за потребителски кредит № FL441086 /07.08.2008 г., с
1056.66 лева лихва за забава от 07.05.2018 г. до 25.05.2021 г. и законна лихва върху
главницата от 26.05.2021 г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 215 описа за 2021 г. на Г. районен съд.
Претендира за сторените в настоящото и в заповедното производство разноски.
Ответникът В. Т. ХР. заема с подадения в срок отговор становище, което поддържа
по същество и в хода на делото по същество, че бил безработен и много хора на неговата
възраст (60 г.) били така, като трябвало да наемат работници и като него, а не само до 29 г.,
как да си плащал, като много боледувал, бил безработен бездомник, защото блок № 35, в
който живеел под наем на Община Г., щели да го събарят, оставал на улицата, тъй като не
притежавал нищо и си нямал никой, ставал клошар, каквото и да напишел си оставал
длъжник на 60 г., който вече бил неспособен да погасява дълговете и да се грижи за себе си.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност с исканията, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите
след предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания ищецът е подал на 26.05.2021 г. заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника. За разглеждането му е образувано
приложеното ч.гр.д. № 215/2021 г. на ГРС, по което на 28.05.2021 г. е издадена исканата
заповед по чл. 410 ГПК, срещу която на 22.06.2021 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК,
ответникът е подал възражение по чл. 414 ГПК, че не дължи изпълнение на вземанията по
заповедта по изложените в същото идентични с тези в отговора му горепосочени причини,
поради което на 06.08.2021 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото
процесните искове, които поради това се считат предявени на 26.05.2021 г., когато е подал в
съда заявлението си за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу ответника (чл. 422, ал. 1
ГПК).
На 07.08.2008 г. ответникът сключил с Ю./сега с фирма Ю. представения по делото
2
договор за потребителски кредит № FL441086/07.08.2008 г. по смисъла на чл. 4 ЗПК (Обн.
ДВ, бр. 53/2006 г., в сила от 01.10.2006 г., изм. и доп., отм. с § 3 от ПЗР на ЗПК, обн. ДВ, бр.
18/05.03.2010 г., като отмяната е в сила от 12.05.2010 г., но е приложим в случая съгласно §5
от ПЗР на ЗПК). По силата му тази банка предоставила на ответника 10 000 лева
потребителски кредит за текущи нужди, който му превела по посочената в чл. 2 от договора
негова банкова сметка, а той се задължил да й върне този кредит с уговорените в него
възнаградителни лихви или общата сума от 19 507.70 лева, в срок до 07.08.2018 г.,
разсрочено, на 120 броя анюитетни месечни вноски, всяка по 162.56 лева и една
изравнителна в размер на 163.06 лева, посочени в погасителния план, неразделна част от
договора, всяка от които дължима до 7-мо число на съответния месец, с падежи и размери,
посочени в погасителния план към договора (л. 7-11). В чл. 18, ал. 1 от същия договор е
уговорена и изрична възможност за банката да цедира по всяко време вземанията си по този
договор на трето лице, като ответникът е удостоверил с подписа си под него, че е получил
екземпляр от същия и е запознат с всички негови условия (чл. 16, ал. 1 и чл. 6 ЗПК отм.).
Страните не спорят, а е видно и от представеното с исковата молба усвояване на
кредит и т. А-1 на заключението на назначената по делото съдебно - икономическа
експертиза, което съдът възприема поради неоспорването му от страните и липсата на
противоречие с останалите доказателства, че на 07.08.2008 г. Ю. е изпълнило задължението
си по договора за кредит и е превело на тази дата уговорения кредит от 10 000 лева по
посочената в договора банкова сметка на ответника (л. 12 и 123).
При това положение тежестта да докаже по делото, че е изпълнил своето насрещно
парично задължение по този договор и е върнал този кредит с уговорените лихви на
уговорените в същия и погасителния му план разсрочени анюитетни вноски, точно и без
забава, лежи върху ответника (чл. 154, ал. 1 ГПК). В тази насока от ЗСИЕ се установи по
делото още, че за погасяване на задълженията си по този кредит ответникът е извършвал
плащания до 02.11.2009 г., до която дата е платил за погасяването му общо 2137 лева, след
което е преустановил плащанията си по него и не е извършвал такива до приключване на
съдебното дирене, поради което е останал да дължи по същия към релевантната дата на
приключване на съдебното дирене сумата от 9579.76 лева главница, със 7827.59 лева
договорна лихва и 3352.93 лева лихва за забава от 07.05.2018 г. до 26.05.2021 г., и 1403.33
лева за исковия период от 07.05.2018 г. до 13.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 25.05.2021 г., за
погасяване на които няма данни по делото да е извършвал и други плащания до
приключване на съдебното дирене (л. 123-124).
На 18.01.2016 г. между Ю. от една страна, като прехвърлител и от друга страна
ищецът, като приобретател, е сключен в писмена форма представения по делото договор за
прехвърляне на вземания (л. 13-67). Страните не спорят, а е видно и от представеното
приложение към извършеното потвърждение на цедента за извършената цесия по този
договор, и от т. IV-8 от ЗСИЕ, че Ю. е цедирало възмездно със същия договор на ищеца и
вземанията си от ответника по процесния договор за потребителски кредит, които са били
към този момент от общо 11 499.58 лева, от които 9591.76 главница, с 1907.82 лева лихви (л.
3
66 и 122). Тази цесия е била възможна, защото в чл. 18, ал. 1 от договора за кредит е била
предвидена такава възможност за цедента (чл. 16, ал. 1 ЗПК отм., във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД).
На 05.10.2020 г. ответникът е получил съобщение за тази цесия от пълномощник на
ищеца, в качеството му на пълномощник на цедента (л. 71-83). Въпреки, че това
уведомление не изхожда от цедента, а от ищеца, като негов пълномощник, ВКС приема, че
такова упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД и е редовно (Р 137-
2015-III г.о.).
От т. 5 на ЗСИЕ е видно още, че от спиране на плащанията на 02.11.2009 г. до
приключване на съдебното дирене по делото ответникът не е извършвал други плащания за
погасяване на задълженията си по договора за кредит, нито на цедента Ю., нито на ищеца –
цесионер, въпреки настъпване на 07.08.2018 г. и на крайния срок за връщане на кредита (л.
124). Въпреки това задълженията по кредита не са обявявани за предсрочно изискуеми нито
от цедента, нито от цесионера (т. Б-3 от ЗСИЕ, л. 124). Други релевантни доказателства,
няма представени по делото.
При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявените искове
по чл. 422, ал. 1 ГПК са основателни. По делото се установи, че между Ю. и ответника е
сключен в предвидената от чл. 6, ал. 2 ЗПК (отм.) писмена форма за действителност
процесния договор за потребителски кредит, по който посочената банка е изпълнила
договорното си задължение и е предоставила на ответника уговорения кредит в размер на
10 000 лева, а той не е изпълнил точно в количествено и времево отношение своето
насрещно парично задължение да върне този кредит с уговорените лихви разсрочено на
вноски така, както е уговорено в него и погасителния му план. По делото се установи, че
последното плащане за погасяване на вноските по този кредит ответникът е осъществил на
02.11.2009 г., след което е преустановил плащанията си по него и не е извършвал такива за
погасяването му до приключване на съдебното дирене по делото, въпреки настъпването още
на 07.08.2018 г. на крайния срок за връщането му (чл. 235, ал. 3 ГПК). На 18.01.2016 г. Ю. е
цедирала вземанията си по този кредит на ищеца, за която цесия ответникът е уведомен на
05.10.2020 г., от която дата тя има действие и за него и той дължи връщането му на ищеца,
който е новият му кредитор по същия договор за кредит (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). Тази цесия е
била възможна, защото в чл. 18, ал. 1 от договора за кредит е предвидена такава възможност
(чл. 16, ал. 1 ЗПК отм., във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Към релевантната дата на приключване на
съдебното дирене ответникът остава да дължи на ищеца по този кредит сумата от 9579.76
лева за главница, със 7827.59 лева договорна лихва и 3352.93 лева лихва за забава от
07.05.2018 г. до 26.05.2021 г., респективно 1403.33 лева лихва за забава за исковия период от
07.05.2018 г. до 13.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 25.05.2021 г., за погасяване на които няма
данни по делото да е извършвал и други плащания до приключване на съдебното дирене (чл.
235, ал. 3 ГПК). От тези вземания ищецът претендира със заявлението и предявените искове
по чл. 422, ал. 1 ГПК съществуването на 4000 лева за главница от съдебно предявена част от
невърнатия кредит по договора за потребителски кредит № FL441086/07.08.2008 г., с
1056.66 лева лихва за забава в плащането му за исковия период от 07.05.2018 г. до
4
13.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 25.05.2021 г., и законна лихва върху главницата от
26.05.2021 г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК в заповедното ч.гр.д № 215 описа за 2021 г. на Г. районен съд.
По делото няма данни ответникът да е платил и тези процесни вземания на ищеца или те да
са погасени до приключване на съдебното дирене чрез някой от другите способи за
погасяване на задължение (прихващане, подновяване, опрощаване, давност и прочие). Ето
защо съдът намери, че тези претендирани от ищеца с исковете му горепосочени процесни
вземания за главница и лихви за забава, са възникнали и съществуват към релевантната дата
на приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК). Поради това исковете му по
делото за признаване на тяхното съществуване по отношение на ответника, следва да се
уважат, като основателни (чл. 422, ал. 1 ГПК).
При този изход на делото само ищецът има право да му се присъдят сторените по
делото и в заповедното производство разноски, посочени от пълномощника му в
представения по делото списък по чл. 80 ГПК, съответно по делото в общ размер от 208.87
лева (от които 108.87 лева внесена за производството по настоящото дело държавна такса и
100 лева внесен депозит за възнаграждение на вещото лице), и 101.13 лева внесена за
заповедното производство държавна такса (чл. 78, ал. 1 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден от горните мотиви, Г.т районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. Т. ХР., с ЕГН **********, с адрес
-, че дължат на Е., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, сумата от 4000 лева за
главница от съдебно предявена част от невърнат кредит по договор за потребителски кредит
№ FL441086/07.08.2008 г., с 1056.66 лева лихва за забава от 07.05.2018 г. до 13.03.2020 г. и
от 15.07.2020 г. до 25.05.2021 г., и законна лихва върху главницата от 26.05.2021 г. до
изплащането й, за изпълнение на които парични задължения е издадена заповед №
52/28.05.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 215 по
описа за 2021 г. на Г. районен съд.
ОСЪЖДА В. Т. ХР. с п.с., да заплати на Е. с п.а., сумата от 208.87 лева за разноски по
настоящото дело и сумата от 101.13 лева за разноски по заповедното ч.гр.дело № 215 по
описа за 2021 г. на Г. районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
Съдия при Районен съд – Г.: _______________________
5