№ 61
гр. Каварна, 14.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАВАРНА в публично заседание на двадесет и втори
април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Живко П. Георгиев
при участието на секретаря Йорданка Анг. Ялнъзова
като разгледа докладваното от Живко П. Георгиев Гражданско дело №
20233240100402 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правна квалификация е по чл. 26, ал. 1,
предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55, ал. 1,
предложение първо от ЗЗД.
Предявени са искове от Т. Л. Д. с ЕГН ********** от гр.Шабла,
ул..“****“ № 7 чрез адв.П. П. – САК, срещу „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Хасково, п.к.6300,
ул.“Лозарска“, №12, представлявано от В. М. И. за прогласяване
нищожността на договор за паричен заем № 745907/25.02.2022г. и за
осъждане на ответника да й върне сумата в размер на 50лева като частичен
иск от 3572лв., представляваща недължимо платена сума във връзка със
сключения договор за потребителски кредит, - ведно със законната лихва,
считано от подаване на исковата молба- 06.11.2023 г., до окончателното
изплащане. С протоколно определение от 22.04.2024г., съдът на основание
чл.214, ал.1 ГПК във връзка с нарочна писмена молба на ищцата Т. Л. Д. чрез
процесуалния й представител адв.П. П. от САК за изменение на размера на
претендираната сума, е допуснал изменение на предявената искова претенция
от ищцата Т. Л. Д. с ЕГН ********** срещу ответника „КРЕДИ ЙЕС“ ООД,
ЕИК *********, като е увеличил размера на претендираната сума от 50.00лв.
на 302,71лв., който размер е формиран от разликата между общо заплатените
суми по договора за кредит, възлизащи на 3552,71лв. и чистата стойност на
кредита, възлизаща на 3250лв.
При условията на евентуалност пък, се моли за прогласяване на
нищожността на клаузата по чл.8 от договор за паричен заем №
745907/25.02.2022г., сключен между Т. Л. Д. с ЕГН ********** от гр.Шабла и
„КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Хасково, п.к.6300, ул.“Лозарска“, №12, представлявано от В. М. И.
1
В исковата си молба ищцата излага, че на 25.02.2022 г. между нея и
ответното дружество „Креди Йес“ ООД е сключен договор за паричен заем №
745907, по силата на който е усвоена главница в размер на 3250 лв. В
договора е посочен Годишен процент на разходите – 49,534 % и месечен
лихвен процент от 3,400 %, като липсва информация за годишен лихвен
процент.
Излага още, че в чл. 6 от договора е посочено, че заемът се обезпечава с 2
обезпечения: 1. С гарант/и отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от
Общите условия към договора за заем и 2. – с ценна книга, издадена в полза
на Заемодателя. В чл. 10, ал.2 от Общите условия е записано, че
обезпечението следва да бъде с гаранти – две физически лица, всяко от които
да отговаря на определени кумулативно определени условия, залог върху
движима вещ, първа по ред ипотека или предоставяне на безусловна банкова
гаранция. Предоставянето на второто обезпечение се извършва към момента
на сключване на договора за кредит, чрез подписване от страна на
заемополучателя на Запис на заповед. В резултат на това за усвоения заем в
размер на 2240 лв. и за срок на ползване от 18 месеца от кредитополучателя
се изисква да заплати 6822 лв. включваща главница в размер на 3250 лв.,
лихва в размер на 1148,58 лв. и неустойка 2423,42лв.
Ищцата счита, че така посоченият договор е нищожен на основание чл.
22 от ЗПК, чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените
императивни правила и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Аргументите й за това са
следните:
Процесният договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на
чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Посочената разпоредба поставя изискването всички
елементи от договора за кредит да се представят с еднакъв вид, формат и
размер на шрифта – не по-малък от 12. В настоящия случай шрифтът в
договора не е еднакъв по вид, формат и размер, като включително шрифтът е
с размер по-малък от 12. Отделните елементи на договора са с множество
различия, както в геометричните параметри (големина на
буквите,междубуквен интервал, междуредово разстояние, ляво и дясно поле
на текстовете), така и в стиловите признаци на шрифтовото семейство
(нормален шрифт, удебелен, олекотен, получер).
На следващо място счита, че договорът е недействителен, тъй като
клаузите на чл. 8 и чл.6 от договора във връзка с чл.10 от Общите условия
представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последния е
прикрил обозначавайки го като неустойка. Предвид това счита, че
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответната
възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена
стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което, като
величина явно представлява повече от чистата стойност на получения
2
финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към тях. Предоставянето на обезпечени
кредити с движими вещи също е дейност, извън предмета на регулацията на
ЗПК, като пряката правна уредба се съдържа в Наредбата за дейността на
заложните къщи. В тази връзка, поставяйки изначално изисквания, за които е
ясно, че са неизпълними от кредитополучателя или извън приложението по
ЗПК, то кредитора цели да се обогати, като капитализира допълнително
вземане, което обозначава, като „неустойка“, Същевременно кредиторът не
включва т.нар. от него „неустойка“ към договорната лихва дължима по
кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на
разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът
му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора
(съответно сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство
безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в договора начин.
Наред с това следва посочва, че нито изисканото поръчителство, нито
банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си и по смисъла на
закона. В първата хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което е
договор между кредитора и третото лице, което отговаря за изпълнение на
задълженията на длъжника. Поради това няма как заемателят да носи
отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на
договор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на вземанията, тъй
като уредбата му не е посочена в глава VII от ЗЗД. Така изложените
съображения потвърждават още веднъж, че всъщност уговорената неустойка
е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно
със цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ
лимит на годишния процент на разходите. Заобикалянето на закона
представлява самостоятелно основание за нищожност въз основа на чл. 21, ал.
1 ЗПК.
Счита, че изложеното обуславя и недействителността на процесния договор
поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във
връзка с чл. 19 ЗПК. В договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочване на абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР.
Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения с договор
размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
3
изразява общите разходи по кредита на потребителя, настоящи или бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на представения кредит. В §
1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на „Общ разход по кредита за
потребителя“, а това са именно: са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги свързани с договора за
кредит.
Ищцата излага, че в договора е уговорен лихвен процент в размер на
3,400 % на месец ГПР в размер на 49,534 %. Не става ясно какво представлява
разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Отделно от това е
предвидена и неустойка за непредставяне на обезпечение, което поставя
потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му
по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая,
като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Посочва, че договорът е нищожен и на друго основание, а именно тъй
като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“.
Ищцата посочва, че съдебната практика приема, че при формиране на
възнаградителна лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното определяне може да бъде
размерът на законната лихва, без последният да може да се приеме, като
максимален размер. Посочено е, че се приема, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния
размер на законната лихва. В настоящия случай в договора е предвидена
лихва в размер на 3,400 % на месец или 40,8 % годишно, който размер
надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на
добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в
обществото. В тази връзка и счита, че следва ясно да се откроява института на
ГПР от този на лихвения процент по кредита. Институтът на ГПР предвижда
таван за разходите по кредита, от които лихвения процент се явява само
компонент, по отношение на който е налице съдебна практика във връзка с
противоречието й с добрите нрави. Останалите разходи по кредита (като
застраховка, лихви, такси и прочие) също са компоненти, формиращи размера
на ГПР и като такива, тяхната обща стойност не може да надвишава
предвидения лимит в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Процесната клауза на възнаградителна лихва по договора, накърнява
договореното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е
в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което
същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор. В тази връзка недействителността на
4
уговорката относно договорената лихва води до нищожност и на целия
договор (per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК).
Счита, че клаузите на чл. 8, чл. 6 от процесния договор и чл. 10 от Общите
условия нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Така уредените клаузи от
договора противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики, като
илюстрират директно уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят
на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
като задължава последния, при неизпълнение на негови задължения да
осигури обезпечение да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП). Наред с това счита, че същите не са
формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл. 147, ал. 1 от ЗЗП,
като в това число и клаузите не позволяват на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл.143,
ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се
окачестви, като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. Посоченото обстоятелство аргументира нищожността на клаузата
за неустойка и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Неустойката за
изпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди
(няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставяне на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите
си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г.
на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна, и
санкционна функции.
В случая стойността на уговорената неустойка (2 423,42 лв.) е съизмерима
с размера на главницата по кредита (3250 лв.). Наред с това същата
надвишават значително размерът на договорената лихва, която се явява и
възнаграждението на кредитора за сключената кредитна сделка. В тази връзка
е налице очевидната нееквивалентност в дължимия резултат от
противоположните страни по облигационното правоотношение.
Неравностойността в насрещните престации на страните уговорили тази
неустойка е такава, че практически е сведена до липса на престация от страна
на кредитодателя, при което правно положение съдебната практика е
категорична и константна, че е налице противоречие на договореното с
добрите нрави.
Ищцата посочва, че клаузите на чл. 8, чл. 6 от процесния договор и чл.10
от Общите условия целят заобикаляне на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който
5
предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторна
лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
И на последно място твърди, че Договорът за потребителски кредит е
нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Съгласно посочената
разпоредба в договора за потребителски кредит следва да се съдържа
приложимия лихвен процент на ден при отказ от кредит, какъвто лихвен
процент не се съдържа в процесния договор.
С оглед на изложено счита, че процесния договор е недействителен на
основание чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 ЗПК, вр. чл. 22
ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не е
спазено изискването за съдържанието в договора на дори на един от
посочените елементи какъвто е размерът на годишния процент на разходите
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е
недействителен.
С оглед изложеното моли съда да бъде прогласена нищожността на
Договор за паричен заем №745907 от 25.02.2022 г., като противоречащ на
императивните изисквания на Закона за потребителски кредит и Закона за
защита на потребителите. Моли в случай, че съдът не уважи иска за
прогласяване на нищожността на договора за потребителски кредит, в
условията на евентуалност на този главен иск, да прогласи нищожността на
клаузата на чл. 8 от договора, като неравноправни и противоречащи на закона
и добрите нрави; да осъди на основание чл. 23 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК вр.
чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответника „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК
*********,със седалище и адрес на управление гр.Хасково, п.к. 6300,
ул.“Лозарска“ № 12 да заплати на Т. Л. Д. с ЕГН ********** сумата в размер
на 50 лв. като частичен иск от 3572лв., представляваща недължимо платена
сума във връзка със сключения договор за потребителски кредит, ведно със
законната лихва върху нея считано от датата на депозиране на настоящата
искова молба до датата на окончателното й заплащане. Претендира разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор.
Счита депозирания иск за допустим но изцяло неоснователен. Счита, че
неустойката визирана в чл. 8 от договора за паричен заем се дължи в пълен
размер още в момента на възникване на основание за начисляването й, а
именно при непредставяне в срок на поръчител, който да обезпечи по
достатъчно надежден и сигурен начин вземането на кредитора по договора за
заем, т.е. на поръчител, който да отговаря на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 и
6
т. 4 от ОУ. Размерът на неустойката е предварително точно определен още в
договора за заем, от момент предхождащ нейното начисление. По този начин
заемателят предварително е запознат с размера на последиците, които биха
настъпили за него при не представяне на исканото обезпечение. Тя е посочена
с цифри и думи, достатъчно ясно, за да може да бъде прочетена от грамотен
човек.
При сключване на процесния договор за паричен заем, страните по него
са действали в рамките на свободата на договаряне (чл. 9 ЗЗД) и по тяхна воля
са формулирали клаузата по чл. 8 по начин, който да гарантира изпълнението
на задълженията на заемателя (обезпечителна функция), да осигури
обезщетяването на заемодателя за евентуалните вреди при неизпълнение
(обезщетителна функция), както и евентуално да санкционира неизправния
заемател, чрез заплащане на допълнителна парична сума в полза на
изправната страна (санкционна функция). Като клауза, уговорена в договора
на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея
страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще
заплати неизправната страна, в случай, че не изпълни своите задължения, без
да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Самият договор за заем има за предмет предоставяне на
потребителски кредит по смисъла на ЗПК, като са спазени изискванията към
този тип договори. Уговорената в договор за паричен заем № 745907,
сключена на 25.02.2022 г. и търсена неустойка съставлява разход, който
заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си за предоставяне на
надеждно обезпечение по него.
В конкретният случай ответникът сочи, че тази неустойка е била
начислена, само и единствено защото заемателят не е предоставил в
тридневен срок след подписване на договора обезпечение, отговарящо на
условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ.
На следващо място посочва, че следва да бъде взето предвид и
обстоятелството, че в процесния случай се касае за отпускане на особен тип
заем. Той се предоставя от небанкова институция, вписана в Регистъра по
чл.3, ал. 2 ЗКИ, като средствата в нея не са набрани чрез публично
привличане на влогове. При положение, че след като вземането не е
гарантирано с ипотечно или заложно обезпечение, заемът се явява по-рисков
и именно с цел да се обезпечи, Дружеството изисква от заемателя да
предостави едно достатъчно надеждно лично обезпечение – банкова гаранция
или поръчител/и, които да отговарят самостоятелно или кумулативно на
поставените от кредитора условия в чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ. При условията на
евентуалност – при непредоставяне на обезпечение Дружеството има
механизъм за обезпечаване на заема, а именно чрез договаряне със заемателя
тази неустойка и нейният размер. Именно поради това и посочената
неустойката се дължи в нейния пълен размер още от момента на настъпване
на основанията за нейното начисляване. Предвид това, че се касае за договор
за паричен заем, разбираемо е заемателят да не разполага с конкретната сума
към момента на възникване на задължение за плащането й, поради което в
7
чл.8 от договора се договаря начин за нейното разсрочване.
Ответникът твърди, че годишния процент на разходите по кредита се
изчислява по формула, отразена в Приложение № 1 към закона, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Във
формулата не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Процесната неустойка представлява разход, уговорен във връзка с
неизпълнение на договорните задължения на потребителя, поради което не
може да се определи, като възнаградителна лихва и съответно не може да се
отнесе към годишния процент на разходите. (ГПР). Разпоредбата на чл. 19, ал.
3, т. 1 ЗПК изрично изключва от обхвата на ГПР разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
С оглед на всичко изложено счита, че процесният договор напълно
отговаря на изискванията на чл. 10 ЗПК и не е в противоречие с тях.
Ответникът счита, че няма нарушение на императивната норма на чл. 11,
т. 10 ЗПК. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички
разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР.
Съгласно чл. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
От посочения размер на ГПР в договора е видно, че не е нарушена
предвидената забрана. Няма нарушение и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото
размерът не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България.
Съгласно изложеното по-горе при приетият и уговорен между страните
ГПР, възлизащ на 49,534 %, в случая е спазено изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК относно неговия размер и твърдението на ищеца, че размерът на ГПР
надхвърля заложения в закона размер е неоснователно.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и
поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от
фактическа страна следното:
Между ищеца и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********,е бил сключен
договор за паричен заем № 745907/25.02.2022г., по силата на който
заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 3250лева.
Кредитът е отпуснат при следните условия: на 18месечни вноски, ГПР-
49.534 % и общ размер на всички плащания - 4 398,58 лева.
Като писмени доказателства са представени договора за кредит, ведно с
8
погасителен план по тях.
Прието е без оспорване от страните заключение на съдебно- счетоводна
експертиза, по която вещото лице е посочило, че в размера на ГПР се включва
единствено възнаградителната лихва, която обаче била в размер на 49, 534 %,
като при включване на възнаграждението за поръчителство, ГПР ще се
увеличи и би станал в размер на 191,149 %. По договора са постъпили
плащания в общ размер на 3552,71лв.
Във връзка със заключението на вещото лице по ССчЕ е допуснато
изменение на осъдителните искове, като е увеличен размера на
претендираната сума от 50.00лв. на 302,71лв., който размер е формиран от
разликата между общо заплатените суми по договора за кредит, възлизащи на
3552,71лв. и чистата стойност на кредита, възлизаща на 3250лв.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна
съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между ищеца и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК
********* е възникнало валидно правоотношение по договор за
потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „КРЕДИ ЙЕС“
ООД, ЕИК ********* е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3
от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора
за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В договора макар да е записана общата дължима сума, тя не е коректно
посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от
9
4 398,58 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е
реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните
плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 6,
предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез банкова
гаранция или дружество- гарант, одобрено от кредитора. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното.
Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди
за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на
задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на
кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към
момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на
решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това.
Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в кратък срок,
без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за
обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при
плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително
разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 49,534% не
отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението,
като според заключението на вещото лице с включването му кредитът ще се
оскъпи допълнително, като ГПР тогава ще бъде 191,149 %. Всичко това
поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68 г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10
от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22
от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни.
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита.
Обсъдената по- горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното
10
задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи,
задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение
представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за това
обезпечение във фиксиран размер, надвишаващ стойността на кредита, съдът
намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този
начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора,
извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата
на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи
задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са
недействителни. Оттук и искът се явява основателен, като следва да се
признае за установено, че клаузата за обезпечение, която е предвидена в
противоречие със специалния закон, както и договорът за кредит, са
нищожни.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална
формула, като спазването на това изчисление дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.
10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22
от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
11
потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни.
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е
достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е
недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1,
предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка
Така осъдителният иск следва да бъдат уважен в поддържания им след
изменението размер и претенциите да се присъдят за търсените суми, които
се дължат, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска,
доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
Доколкото се уважава главния осъдителен иск, не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на евентуалния осъдителен иск.
Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК на ищцата се дължат направените по делото разноски. Ищецът е
предоставил списък по чл.80 от ГПК, съгласно който размера на
претендираните от него разноски за държавна такса възлиза на 322,88лв.,
както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 200лева, които суми следва
да й се възстановят от ответника като законна последица от решението. На
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в полза на адв. П. П. следва
да се присъди сумата от 1382,20лв.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „КРЕДИ ЙЕС“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Хасково,
п.к.6300, ул.“Лозарска“, №12, представлявано от В. М. И. от една страна и Т.
Л. Д. с ЕГН ********** от гр.Шабла, ул..“****“ № 7, от друга, че договор за
паричен заем № 745907/25.02.2022г. е нищожен, като противоречащ на ЗЗД,
ЗЗП и ЗПК.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Хасково, п.к.6300, ул.“Лозарска“, №12, представлявано от В.
М. И., да заплати на Т. Л. Д. с ЕГН ********** от гр.Шабла, ул..“****“ № 7,
сумата от 302,71лв. (триста и два лева и седемдесет и една стотинки) лева-
неоснователно платена възнаградителна лихва по договор за паричен заем №
745907/25.02.2022г., предвид нищожността на договора, ведно със законната
12
лихва върху сумата от подаване на исковата молба - 03.11.2023 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Хасково, п.к.6300, ул.“Лозарска“, №12, представлявано от В.
М. И., да заплати на Т. Л. Д. с ЕГН ********** от гр.Шабла, ул..“****“ № 7,
направените разноски по делото- внесени държавна такса в размер на 322,88
(триста двадесет и два лева и осемдесет и осем стотинки) лева и депозит за
съдебно- счетоводна експертиза в размер на 200 (двеста) лева.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Хасково, п.к.6300, ул.“Лозарска“, №12, представлявано от В.
М. И., да заплати на адвокат П. С. П., вписан в Софийската адвокатска
колегия, с личен № **********, ЕИК *********, на основание чл.38, ал.2 ЗА,
сумата от 1382,20(хиляда триста осемдесет и два лева и двадесет стотинки)
лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Добрич в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Каварна: _______________________
13