Р
Е Ш Е Н И Е
№
2019
г.
гр.
Велинград
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД,
в публично заседание на четиринадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година
в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВАНКА ПЕНЧЕВА
Секретар
Павлина Матушева
като разгледа
докладваното съдия Пенчева гражданско дело №
478 по описа на съда за 2019 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от М.В.Г. против Л. A. Б. за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцата сумата в размер на
1050 лв., представляващи неизплатени наемни вноски по сключен Договор за наем от 20.12.2017 г., за месеците от юни 2018 г. до м. декември 2018
г., включително, за което е издадена
Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 по ч. гр. д. № 12/2019 г., ведно със
законна лихва за забава върху главницата, считано от 11.01.2019 г.-датата на
подаване на заявлението, до окончателното плащане
Твърди се, че на 20.12.2017 г. между страните е сключен Договор за наем на
магазин с площ 53 кв. м., находящ се в гр. Ракитово, ул. „Христо Ботев“ № 3, по
силата на който М.Г., в качеството й на наемодател, предоставила на Л.Б. горепосочения имот за временно и възмездно
ползване за срок от 01.01.2018 г. до 31.12.2018 г., срещу месечен наем в размер
на 150 лв., дължим от 1-во до 10-то число за
текущия месец.
Твърди се, че ищцата е изправна
страна по договора и е изпълнила задължението си да предаде имота и да осигури
ползването му за срока на договора. Ответникът е ползвал имота, но не е изпълнил
изцяло насрещното си задължение за плащане на наемната цена за срока на
договора, като са останали неизплатени задължения за месеците от м. юни 2018 г.
до м. декември 2018 г., включително, в размер на общо 1050 лв.
Твърди се, че въпреки отправените до
наемателя устни покани по време на действие на договора и след прекратяването
му, същият не е изпълнил произтичащото от договора задължение. По заявление на
ищцата за неизплатената сума е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, №
11/14.01.2019 г. по ч. гр. д. № 23/2019 г. на Районен съд Велинград.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не
подава отговор. Преди открито съдебно заседание депозира писмено становище, с
което излага възражения срещу основателността на иска.
Възразява
между страните да е възникнало валидно облигационно правоотношение на
твърдяното от ищцата основание, с довод, че положения от М.Г. подпис под
договора не изхожда от нея, поради което между страните не е налице съгласие за
сключването му. Евентуално, ако се приеме, че между тях е възникнала правна
обвързаност, оспорва материалноправната легитимация на ищцата с довод, че същата
не е доказала правото си на собственост върху имота, поради което не може да го
отдава валидно под наем.
Оспорва твърденията, че не е
заплащал наема, като заявява, че уговорените суми е предоставял на сина на
ищцата-А.Д.Г., за което същият му е издавал разписка, като последната заплатена
сума е по банков път на 15.08.2018 г., в размер на 300 лв. Заявява, че за
периода след 01.10.2018 г. не следва да заплаща наем, предвид че е изпратил до А.Д.Г.
уведомление, че от същата дата преустановява ползването на имота.
Излага
аргументи, че не дължи претендираната сума за наем, която следвало да бъде
прихваната, по уговорка между страните, срещу вложените в ремонта на магазина
от него материали.
Възразява
срещу твърденията на ищцата, че са му отправяни многократни устни покани за
заплащане на претендираната наемна цена, по време когато е ползвал имота.
Счита,
че не дължи сумата, предвид че съгласно предвидената в чл. 3 от договора клауза, е прекратен при неплащане на първата поредна
наемна вноска и не е налице правно основание за дължимост на сумите.
С доводи за неоснователност на главното
вземане за наем, счита за неоснователна претенцията за лихва за забава.
Съдът като прецени по реда на чл.
12 и чл. 235 ГПК събраните по делото и относими за разрешаване на
спора доказателства приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по делото е образувано
по предявен от М.В.Г. иск за установяване на вземане по издадена по реда на чл.
410 ГПК по ч. гр.д. № 23/2019 г. на РС Велинград заповед за изпълнение на
парично задължение за сумата от 1050 лв.-главница по неизплатени наемни вноски
по договор за наем от 20.12.2017 г. за периода от м. юни 2018 г. до м. декември
2018 г., ведно със законна лихва от 11.01.2019 г., до изплащане на вземането и разноски по
делото. Заповедта по чл. 410 ГПК е редовно
връчена на Л. A. Б. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което след
указания на съда в разпореждане № 610 от 04.08.2018 г. по ч. гр. ч. гр.д. №
23/2019 г. на РС Велинград, на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК в
законоустановения срок от заявителя е
предявен настоящия иск.
Установява се, от представения по
делото Договор за наем от 20.12.2017 г.,
че между страните е постигнато съгласие М.В.Г.
да предостави на Л. A. Б. временно и възмездно ползването на недвижим имот - магазин с площ 53 кв.
м., находящ се в гр. Ракитово, ул. „Христо Ботев“ № 3, срещу цена от 150 лв. Уговорено е наемната цена и консумативите да бъдат заплащани от първо до десето число
на месеца за текущия период на ползване на наетия имот. Срокът на договора е за
периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2018 г. Уговорено е, че при неплащане на една поредна месечна наемната вноска,
договорът се прекратява без предизвестие и наемателят следва да освободи имота
в едноседмичен срок, освен ако между страните не се постигне друга уговорка.
Не се спори между страните, че
ищцата е предоставила фактическата власт върху имота и е осигурила безпрепятственото му ползване.
По делото не са ангажирани
доказателства от ответника, чиято е доказателствената тежест, за заплащане на
месечните вноски за периода м. юни
2018 г. –м. декември 2018 г. включително.
При така установените фактически
обстоятелства съдът прави следните правни изводи:
Предпоставка за възникване на
твърдяното от ищцата задължение за заплащане на претендираната сума е между страните да е възникнало валидно
облигационно отношение по договор за наем, по което наемодателят е изпълнил
задължението си за предоставяне на фактическата власт върху имота, в състоянието,
което отговаря на ползването, за което е
нает. Договорът за наем предполага постигнато между страните съгласие относно
съществените негови елементи-вещта, която се предоставя за ползване и цената, която следва да се плати като
насрещна престация. В случая такова съгласие е налице и то е обективирано в представения и подписан от страните договор. Съдът счита за неоснователно възражението на
ответника за неговата недействителност на релевираното в писменото становище
основание. Доколкото договорът е сключен лично и непосредствено от двете
страни, предвид че не се твърди противното, не може да се счита, че между тях липсва постигнато съгласие, с аргумент, че
подписа на ищцата не е положен от нея. Законът не изисква писмена форма за
действителност на договора за наем, поради което неполагането на подпис от страната, която се е задължила,
под изготвения по воля на страните документ, не обосновава недействителност на
договора. За неоснователността на
възражението следва да се съди и от изразеното в писменото становище признание от
страна на ответника, че е превеждал
наемни суми за имота по сметка на сина на ищцата в нейна полза, което
обстоятелство тя не отрича. Като
изявление за съществуващ за страната, от която изхожда неизгоден факт, то
потвърждава наличието на облигационно правоотношение между двете страни.
В допълнение, съобразно твърденията
на ответника, че за обстоятелството, на което основа възражението си за
недействителност на договора съди по положения от Г. подпис върху депозираната молба вх. № 2965/18.06.2019 г. по гр. д. № 478/2019 г.,
то за същото е могъл да узнае с получаване на исковата молба и е следвало да се позове на него в срока по
чл. 131 ГПК, поради което правото му да сочи правоизключващи възражения е
преклудирано на осн. чл. 133 ГПК.
Предвид, че страните са обвързани от валидно възникнало наемно
правоотношение и ищцата е предоставила
ползването на описания в договора имот на ответника, което обстоятелство не се
оспорва, за ответника е възникнало насрещното задължение да заплаща уговорената
в договора месечна наемна цена, в предвидените в договора срокове. Неоснователно е възражението за
невъзникване на задължение за плащане, поради
недоказаност на правото на собственост от страна на Г. върху отдадения под наем имот. Договорът
за наем няма за предмет прехвърляне на право на собственост или друго вещно
право, за да се счита, че с при неизпълнение на това задължение, насрещната страна не дължи
плащане на цената. Доколкото негов предмет е предоставяне временно ползването на вещта, след като същата
е предадена на наемателя от наемодателя
и е осигурено безпрепятственото служене с нея, наемната цена се дължи,
като правноирелевантно е дали
наемодателят е собственик на имота.
Съдът намира за неоснователно
възражението за недължимост на вноските, с оглед наличната между страните
уговорка в обекта да се извършат подобрения, стойността на които да бъде прихваната
срещу дължимия наем. Доколкото това обстоятелство е било известно на страната и
същото обективира изявление за факт, от който произтича право, което не е
безспорно, същото е следвало да бъде заявено в срока за отговор на исковата
молба, поради което се явява преклудирано по силата на чл. 133 ГПК и не следва
да бъде обсъждано.
Съобразно уговореното между страните, плащането на месечните наемни
вноски е следвало да стане от 1-во до 10-то число на месеца за текущия месец.
Ищцата не отрича, че дължимите суми са
постъпвали по сметка на сина й А.Д.Г.
и след това са й предавани от него. В този смисъл, по арг. чл. 75, ал. 1 ЗЗД, извършеното
в полза на последния плащане е извършено надлежно и кредиторът се счита
удовлетворен. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил възникналото по
силата на наемния договор задължение за претендирания период. Изпълнение от
страна на ответника не се установи. Съгласно
чл. 133 ГПК в срока за отговор ответникът следва да изчерпи всичките си
възражения, основани на факти, които са му известни към този момент, какъвто е
твърдяното погасяване на задължението чрез плащане. Като страна по договора,
плащане на наема по сметка на сина на ищцата, не е за него ново обстоятелство
по смисъла на чл. 147, т. 1 ГПК. Не е с характера на ново доказателство по
смисъла на тази разпоредба и представената със становището в деня преди
откритото съдебно заседание Разписка № 02000776470269 от 15.08.2018 г. По тези
съображения, съдът счита за преклудирано правото на ответника да сочи
релевираното правопогасяващо възражение, направено преди първото по делото заседание,
както и да представя доказателства в негова подкрепа, на основание чл. 133 ГПК.
В допълнение, от представената по делото
разписка за плащане не се установява периода на погасяване на задължението,
нито погасяване на задължението за целия претендиран период, като искането да се задължи по силата на чл.
190 ГПК и чл. 192 ГПК ищцата и третото неучастващо по делото лице да представят
извлечение от банковите си сметки, предвид че се отнасят до обстоятелство, което
е известно на ответника преди срока за подаване на отговор и е въведено чрез
релативно възражение, също се явява преклудирано по силата на чл. 143, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 131, ал. 3 ГПК.
Съобразно съдържащата се в чл. 3 от Договора за наем уговорка между
страните, при неплащане на един пореден
месечен наем в уговорения срок, договорът се прекратява без предизвестие и наемателят е длъжен да освободи имота в
едноседмичен срок.
По силата на чл.20а,ал.2 ЗЗД
прекратяването на договора може да се постигне и по взаимно съгласие между
страните, като и в този случай, произтичащите от прекратяването задължения на
страните подлежат на изпълнение според уговорките в договора или съгласно
законовите разпоредби. В конкретния случай, съобразно твърденията на ищцата за
неплащане на наемни вноски и с оглед съдържащата се в договора клауза, съдът
счита, че е настъпило предвиденото прекратително основание и за ответника се е
породило задължението да върне вещта в определения за това едноседмичен срок
/чл. 3 от Договора/. Прекратяването на договорната връзка освобождава наемателя
от задължение да заплаща наемната цена, но поражда задължение за него да върне
наетата вещ. Задължението за връщане на
вещта произтича от разпоредбата на чл.233, ал.1 ЗЗД и от задължението на
наемодателя по чл.230 ЗЗД да предаде наетата вещ на наемателя при сключването
на договора. Предвид
че ответникът се позовава на постигнатата между страните уговорка и от
последиците на прекратяването, негова е тежестта да докаже изпълнение на задължението си за връщане на вещта в
едноседмичния срок след прекратяване на наемното
правоотношение. При доказан факт на предаване на държането
на наетата вещ от наемодателя на наемателя при сключването на договора, фактът
на връщането на вещта след прекратяване на наемния договор подлежи на доказване
от наемателя. Връщането на вещта по смисъла на чл.233, ал.1 ЗЗД следва да се изразява в предоставяне на държането от наемателя на
наемодателя, като конкретните обстоятелства относно предаването се определят
съобразно с договора, вида на вещта и други факти.
Не се твърди и
не се представиха от ответника доказателства, фактическата власт върху вещта да е предадена в предвидения в договора срок от
прекратяването му. В подкрепа, че същият е продължил да ползва магазина е
изявлението му, че преустановява ползването след 01. октомври 2018 г.
Договорът
предвижда основание за прекратяване на наемното правоотношение преди изтичане
на неговия срок, но не регламентира отношенията между страните, ако ползването
на наетия имот продължи и след това, поради което следва да се приложи законовата
регламентация на чл.228-чл.239 ЗЗД. В случая е налице прекратяване на договор
за наем за определен срок, поради което по аргумент от чл.236, ал. 1 ЗЗД, ако след
прекратяването му ползването на вещта продължи със знанието и без
противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен
срок, каквато е настоящата хипотеза.
За страните по
договора предвиденото прекратителното основание е известно. Не се твърди от ищцата
, че се е противопоставила на ползването на имота от ответника наемодател. Ответникът е продължил да ползва имота и след
като е спрял да плаща наемната цена. Твърдяното от него обстоятелство, че е
уведомил сина на М.В.Г. за преустановяване на ползването на имота на 01.10.2018
г., не установява връщането на вещта. По тези съображения, съдът счита, че в
случая договорът за наем е продължен за неопределен срок и за Л. A.
Б. се е породило задължение да заплаща на
М.В.Г. месечни наемни вноски за месеците от юни до декември 2018 г. включително
в размер на общо 1050 лв., поради което предявеният иск е основателен.
Предвид
основателността на главното вземане, основателна се явява и акцесорната
претенция за заплащане на мораторна лихва на осн. чл. 86 ЗЗД, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл.
410 ГПК-11.01.2019 г., която дата се счита за дата на предявяване на настоящия
иск, съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК.
По отношение на
отговорността за разноски, съдът счита, че с оглед основателността на иска и на
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК на М.В.Г. се дължат и следва да се присъдят сторените в
производството по делото разноски за внесена държавна такса в размер на 25 лв.
и възнаграждение за процесуално
представителство в размер на 210 лв., съобразно приложения по чл. 80 ГПК
списък. Плащането на претендираните разноски е доказано от представените по
делото вносна бележка за заплащане на държавна такса в производството и Договор
за правна защита и съдействие, където е удостоверено заплащането в брой на адвокатско възнаграждение.
Неоснователно е
възражението за намаляване на осн. чл. 78, ал. 5 ГПК на размера на заплатеното
адвокатско възнаграждение поради прекомерност. По аргумент на чл. 7, ал. 2 от
издадената от Висшия адвокатски съвет
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения,
възнаграждението за процесуално представителство в една инстанция по оценяемите
искове, се определя от материалния интерес. В настоящия случай материалния
интерес в производството възлиза на 1050 лв.-размера на претендираната сума и уговореният
размер на възнаграждението от 210 лв. не надвишава предвидения минимален размер
по чл. 7, ал.2, т. 2 от Наредбата. Макар и да не е обвързан от него, съгласно
разясненията в т. 3 от ТР № 6 от 6.11.2013
г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдът счита, че в случая уговореното
възнаграждение за процесуалния представител е съобразено с действителната
фактическа и правна сложност на делото и извършените по делото от адвоката
действия. Същият се е явил в съдебното
заседание и е взел становище по подадените от ответника в предходния ден
възражения, макар и да не е имал възможност да ги обсъди обстойно. Въпреки че по делото е проведено едно съдебно заседание, това обстоятелство не обуславя намаляване на
адвокатското възнаграждение.
С оглед гореизложеното, настоящият
състав на Районен съд Велинград
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, съществуването на вземане
в полза на М.В.Г. ЕГН: ********** срещу Л.
A. Б., ЕГН: **********, за неизплатени месечни наемни вноски в размер на 1050
лв./хиляда и петдесет лв./ за месеците от юни до декември 2018 г. включително,
по сключен между страните Договор за наем от 20.12.2017 г., за което е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 11/14.01.2019 г. по ч. гр. д. №
23/2019 г. на Районен съд Велинград, ведно със законна лихва, считано от 11.01.2019 г.-датата на подаване на
заявлението, до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Л. A. Б., ЕГН: да заплати на М.В.Г. ЕГН:, разноски в
производството по гр. д. № 478/2019 г. по описа на съда, в размер на 25 лв.
/двадесет и пет лв./ -държавна такса и 210 лв. /двеста и десет лв. /-възнаграждение
за процесуално представителство в производството, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок, пред Окръжен съд Пазарджик, след връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ
Иванка Пенчева