Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 20.08.2020 г. гр.Асеновград
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АСЕНОВГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, втори граждански състав в публично заседание на
двадесет и седми юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ТЕРЗИЕВА
при секретаря Йорданка Тянева,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 2780 по описа на Асеновградския
РС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Обективно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр.
с чл. 26 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, евентуален иск с правна квалификация
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК и чл. 11, т. 9 от ЗПК и
във вр.чл.55 от ЗЗД.
Ищцата Т.Т. твърди, че на 13.06.2016 г. между нея и „Вива
Кредит“ ООД е сключен договор за кредит, по силата на който й е предоставена
сумата от 600 лева, а тя се е задължила да върне същата, ведно с договорна
фиксирана лихва в размер на 40.34 % годишно в срок от 36 седмици – 18
двуседмични вноски по 38.46 лв. всяка, при годишен процент на разходите от
49.39 %. Освен това е постигната договореност за заплащане на неустойка в
размер на 494.28 лв., при положение, че не осигури обезпечение на кредита с
поръчителство на физическо лице или банкова гаранция, която следва да се
престира с месечната вноска, която става 65.92 лв., с което общата сума, която
е следвало да бъде върната нараствала значително. Твърди, че посочения фиксиран
размер на лихвения процент не е действителния приложен към договора, тъй като
уговорената неустойка се явява добавък към него, от което и нараства ГПР.
Счита, че с така договорения лихвен процент, към който се прибавя скрита
печалба от кумулиране на вземането за неустойка, се нарушават добрите нрави,
поради което е налице нищожност на уговорката за заплащане на възнаградителна
лихва. Това е така, тъй като е налице значителна нееквивалентност на насрещните
престации и злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на изгода за
кредитора. Така ГПР не е обявен на потребителя в нарушение на чл. 5 и чл. 11 т.
10 от ЗПК. Освен това счита, че опредЕ.та
възнаградителна лихва е уговорена в противоречие с добрите нрави, тъй като
надвишава трикратния размер на законната лихва, както е прието в съдебната
практика, а именно, че максималният размер на възнаградителната лихва при
необезпечени заеми не може да надвишава три пъти размера на законната лихва. В
случая лихвата била уговорена над трикратния размер на законната, а към нея се
кумулира и e уговорената неустойка, поради което реално накърнява
договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в
разрез с принципа на добросъвестност при договаряне, поради което кредиторът се
обогатява неоснователно, а разпоредбата на договора е нищожна. Твърди също, че
уговорената неустойка, с която всъщност се увеличава процента на фиксираната
лихва, е нищожна, тъй като не е уговорена за присъщата си обезщетителна функция,
кредиторът не е търсил обезпечение, а обогатяване за сметка на
кредитополучателя, в нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото вреди биха
настъпили за него от неплатежоспособност на длъжника или невъзможност да бъдат
събрани вземанията по договора. Твърди, че с условията да осигури обезпечение
на кредита с поръчителство само на физическо лице, навършило 21 год., с нетен
размер на осигурителен доход над 1000 лв., осигурен по безсрочен трудов
договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, без
задължения към банки и финансови институции, или със статут не по-лош от
редовен, съгласно ЦКР към БНБ една година назад, или банкова гаранция, се
поставят неизпълними условия за неизпълнимо кратък срок – три дни. Освен това
по този начин се прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция да направи предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник, което води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Според ищеца неосигуряване на обезпечения за изпълнение на
договора следва да води до преценка дали да бъде сключен той, а не до промяна
на условията по него, водещи до по-голяма финансова тежест за ищеца. Така
формулирано задължението за представяне на обезпечение, създаващо значителни
затруднения за изпълнението му, цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойка, което противоречи на принципа на добросъвестността, според ищеца.
Договорена по този начин счита, че неустойката излиза от присъщите си функции и
води до скрито оскъпяване на задълженията по кредита, без да бъде включена във
фиксираната възнаградителна лихва и ГПР, като е налице е и заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК. Реално сумата за неустойка е била включена
в погасителните вноски, което е довело до противоречие с посоченото в договора,
че общия размер на всички плащания е 692.28 лв. При невключване на неустойката
в ГПР той не съответства на действително прилагания и представлява заблуждаваща
търговска практика, съгласно ЗЗП, което от своя страна води до неравноправност
на клаузата и недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на чл.
11, ал. 1 и т 10 от ЗПК. Твърди, че поради това на осн. чл.22 от ЗПК договорът
като недействителен не поражда права и задължения за страните, поради което и
се дължи само чистата стойност на кредита от ищеца.
Счита, че нищожността на посочените по-горе клаузи води
до нищожността на целия договор, тъй като те не могат да бъдат заместени от
повелителни разпоредби на закона, а кредиторът не би сключил договор за заем
без определено възнаграждение, доколкото е нормативно уреден като възмезден.
Ето защо моли да бъде постановено решение, с което да се прогласи нищожността
на целия договор от 13.06.2018 г.,
евентуално да се обяви за нищожна клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора,
като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща правните изисквания на чл. 19,
ал. 2 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща
чл. 11, т. 9 от ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските
договори за кредит, както да бъде осъден ответника да и заплати/върне сумата
494.28 лева – представляваща платена без основание неустойка по чл.4 ал.2 от
договора за периода от 27.06.2016 г. до 20.02.2017 г. ведно със законната лихва
от датата на подаване за ИМ, до окончателното изплащане на сумата. Представя
писмени доказателства, моли да бъде допусната ССЕ с поставени конкретни
въпроси, във връзка с направените твърдения в исковата молба.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор, с който ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ ООД оспорва предявения иск.
Счита, че установителния иск е предявен при липса на правен интерес, доколкото
задълженията по договора, който се твърди да е недействителен, са изпълнени и
то предсрочно. Признава, че между страните е сключен договор от 13.06.2016 г. ,
по силата на който на ищцата е предоставена сумата от 600 лева, а тя се е
задължила да върне същата в срок от 18 двуседмични вноски от 38.46 лева, по който ищцата е
изпълнила задължението си изцяло и предсрочно. Оспорва твърденията за нищожност
на целия договор, евентуално само за клаузата за неустойка. Счита, че доколкото
договорното изпълнение би било възможно и без нищожните клаузи, дори да бъдат
признати за такива, то това не влече недействителност на целия договор.
Оспорва, че действителният лихвен
процент, посочен в договора, е различен от вписания в него 40,34 %, съответно
ГПР е именно посочения размер 49,39 %, поради което и в рамките на допустимите
стойности. Оспорва твърденията в исковата молба, че уговорената лихва
противоречи на добрите нрави, тъй като е три пъти над законната по необезпечен
кредит. Счита, че уговорката е в съответствие с принципа на свобода на
договаряне и единственото условие, посочено в ЗПК е ГПР да не е по-висок от
петкратния размер на законната лихва, което условие е спазено, поради което и
уговорената лихва е в законово допустимите граници, поради което и твърдението
и за нищожност се явяват напълно неоснователни. Освен това уговорената
възнаградителна лихва несъществено надхвърля трикратния размер на законната, а
на ищцата е била предоставена преддоговорна информация с СЕФ, като е взела
информирано решение да сключи договора. Твърди също, че в исковата молба не е
посочено накърняване на морален принцип, не са представени доказателства за
това, поради което и твърдението за противоречие с добрите нрави се явява и
недоказано. Счита, че за определяне на цена на услугата се вземат предвид
редица обстоятелства, като обезпеченост на кредита, дългосрочност, размер на
главницата, както и дали се дава по занятие, или инцидентно, поради което и
именно ЗПК, като специален закон, следва да се прилага, а не ЗЗД и практиката,
постановена по него.
Оспорва, че неустойката е уговорена извън
присъщите и функции и не кореспондира с вредите от неизпълнението, тъй като е
уговорена в договора и дружеството добросъвестно е уведомило ищеца за точния и
размер при липса на представяне на обезпечение на договора. Твърди също, че
даденият срок е разумен и житейски изпълним. Твърди, че платежоспособността на
кредитополучателя е преценена от дружеството преди сключване на договора и
поисканото обезпечение е за да гарантира изпълнението, а не за да бъде отпуснат
заема, тъй като се касае до услуга, различна от банков кредит, по-достъпен и
по-рисков за заемодателя. Счита, че доколкото неустойката възниква от
неизпълнение по договора за представяне на обезпечение, то не следва да бъде
включвана в ГПР, съгласно законовия текст на чл. 19, ал. 3 от ЗПК, точно
обратното, би довело до нарушаване на императивна законова разпоредба и заблуда
относно размера на разходите по кредита за потребителя. Недобросъвестно би било
да бъде включен в размера на общата сума за погасяване на кредита и размера на
неустойката при неизпълнение на задължения по договора, защото това би било
допускане на неизпълнение от страна на длъжника още при сключването на
договора. Твърди също, че са неоснователни твърденията, че не е посочен реален
размер на ГПР в договора и няма изложени твърдения защо ищецът счита това
заблуждаваща търговска практика. Счита неприложим чл.22 от ЗПК, тъй като са
посочени лихвен процент и ГПР по кредита, като не остава никакво съмнение
относно дължимите суми. По изложените съображения моли предявените искове да
бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото разноски. Представя писмени
доказателства.
Съдът, като прецени
поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства,
намира за установено следното:
Не се спори между страните, а и от събраните
в настоящото производство писмени доказателства се установява, че на 13.06.2016
г. между ищеца, в качеството му на заемател и ответника „Вива Кредит“ ООД в качеството на заемодател, е бил сключен Договор за паричен
заем „Вивакредит План“ № 5282521-13.06.2016 г., представен в копие по делото,
като това доказателство не се оспорва. От представения договор за заем е видно,
че заемодателят е предал на заемателя сумата от 600 лв., а заемателя се е
задължил да върне сумата на 18 вноски от по 38.46 лв. В чл. 2, т.5 от Договора
за паричен заем е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 40.34 % , а в т.8
от същия договор годишен процент на разходите по заема 49.39 %. В чл. 2, т. 7
от договора е посочена общата дължима сума в размер на 692.28 лв., при
изпълнение без забава, без разходи за събиране на вземането, лихви за забава и
неустойки за неизпълнение на задължения. В чл. 2, т. 9 от Договора е посочен
като вид на предоставения заем – потребителски.
В чл. 4 от договора за заем е
уговорено задължение на заемателя да представи на заемодателя, в срок от три
дни едно от следните обезпечения: 1. Поръчител – физическо лице, което да
предостави на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от
три дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е
навършило 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има
минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен
доход от 1000 лв., през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР
към БНБ, или да има кредитна история със статут не по-лош от 401 „редовен“, да
не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател, или 2. Банкова гаранция, която е
издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
заемателя по договора, със срок на валидност 30 дни след падежа за плащане по
договора. Страните са уговорили неустойка при неизпълнение на това задължение в
размер на сумата от 494.28 лв., която неустойка се дължи разсрочено, на равни
части, към всяка уговорена парична вноска по договора, като така месечната
вноска става 65.92 лв., а общата сума по договора 1186.56 лв.
Ответникът е изпълнил задължението
си и предоставил уговорената с договора сума на ищеца. Последният не е изпълнил
задължението си да предостави на заемодателя банкова гаранция или да осигури поръчител
– физическо лице, при посочените условия. Поради това и му били начислени суми
към месечната погасителна вноска за заплащане на неустойка по договора. Ищецът е
заплатил предсрочно и изцяло задължението си.
От приетото без възражение заключение
на ССчЕ на вещото лице А.Д., което съдът кредитира като компетентно изготвено
се установи, че в ГПР по кредита е включена единствено като разход
възнаградителна лихва в размер на 63.77 лева, а законната лихва за периода от
13.06.2016 г. до 20.02.2017 г. е 42.17 лева. Уговореното оскъпяване на кредита със
сумата, уговорена в чл. 4, ал. 2 от Договора /годишно и месечно/, със същото
кредитът се оскъпява месечно между 174 % и 226 % - или среден процент на
оскъпяване от 199 %. С РКО № 4/13.06.2016 г., издаден от „Вива кредит“ ООД е
отпусната сумата от 600 лв. в брой на Т.К.Т., по договорен кредит № 5282521. Т.Т.
е извършила плащания в размер на 895.22 лева, като с платените сума са
погасени: главница 600 лв., лихва 63.77 лв. и неустойка 231.45 лв.
Всички тези обстоятелства не са спорни между
страните и са установени с представените писмени доказателства. Спорът е дали
договорът е действителен и породил ли е задължение за заплащане на сумата и
уговореното оскъпяване, включително и сумата, уговорена като неустойка и
съответно какъв е нейният характер и следва ли да бъде включвана към ГПР, или
това ще противоречи на императивните норми на ЗПК.
В исковата молба се сочи
недействителност на договорната разпоредба, уговаряща 40.34 % фиксиран годишен
лихвен процент, като прекомерна, поради това и в противоречие с добрите нрави,
на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, която влече недействителност на целия договор,
доколкото не може да бъде заместена с императивна норма на закона, нито договорът,
уреден нормативно като възмезден, да може да бъде сключен без клауза за
заплащане на възнаграждение за предоставената услуга.
Съдът счита, че процесният договор
за паричен заем е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК,
доколкото кредиторът е юридическо лице, което предоставя кредит в рамките на
своята търговска дейност на физическо лице, което не е търговец и не действа в
рамките на своята професионална дейност, срещу задължението да заплати
стойността на услугата чрез извършване на периодични вноски. Характера на
договора не е спорен между страните и е посочен и в самия договор за заем.
Доколкото има специални разпоредби, уреждащи отношенията между страните по
повод на сключени потребителски договори, съдът счита, че следва да бъдат
прилагани тези норми, а не общите такива, уредени в ЗЗД. В чл. 19 от ЗПК, е
приета нова разпоредба, в сила от 23.07.2014 г., преди сключване на процесния
договор, следователно приложима към него, съгласно която „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България“.
Доколкото в ГПР се включва и размерът на уговорената възнаградителна лихва, то
съдът счита, че следва да приеме, че приложима е тази специална разпоредба на
закона, а съдебната практика, постановена преди приемането на специалната
разпоредба, не следва да намира приложение, доколкото е налице различна
нормативна уредба. Или дали е налице прекомерност на уговореното възнаграждение
и в следствие на това нарушаване на добрите нрави, следва да бъде преценявано
през призмата на нормата на чл. 19 от ЗПК.
Поради това съдът следва да се
произнесе по възражението за недействителност на целия договор, направено от
ответника, на основание неспазване на императивна правна норма на чл. 11, ал. 1,
т. 9, 10 и т.11 от ЗПК, противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, респективно
наличие на неравноправни договорни клаузи влечащи недействителност на целия
договор, доколкото в договора не е посочен реалния размер на годишния процент
на разходите.
Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК предвижда да бъде посочен в договора лихвения процент по
кредита и условията за прилагането му, както и други обсотяетелства. В процесния договор е посочен фиксиран
годишен лихвен процент и неговия размер. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
предвижда задължителното съдържание на договора за потребителски кредит да
включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение №
1 начин. Член 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК пък въвежда като задължително
съдържание на договора за кредит условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Такъв погасителен план
действително няма в договора, каквито възражения са въведени от ищеца, но
доколкото са посочени броя на вноските, техния размер и падеж, касае се до
периодични вноски с еднакъв размер и фиксиран лихвен процент, съдът счита, че
това условие е изпълнено в договора. Сочи се и липса на условия за прилагане на
годишния лихвен процент и възнаградителна лихва, което възражение се явява
основателно, доколкото не е ясно как се разпределя този лихвен процент върху
главницата, така, че да се получи разликата между уговорения лихвен процент и
ГПР, доколкото ГПР включва само и единствено уговорената лихва. По този начин е
нарушен принципът точно и ясно за потребителя да е посочено как се определя
цената за услугата и нейният размер. Посочен е ГПР в
размер на 49.39 %, като съгласно експертното заключение в него е включен
единствено като разход възнаградителната лихва в размер на 63.77 лева. Действително
съдебната практика е противоречива по отношение на това дали следва да са
посочени изрично компонентите на ГПР, освен годишния лихвен процент, доколкото,
при фиксиран лихвен процент, както е в настоящия случай, и разлика между
годишния лихвен процент и годишния процент на разходите и липса на посочване на
други компоненти на ГПР, не става ясно на потребителя какво друго се включва в
ГПР. Според настоящия състав, доколкото неизпълнението на посочената норма
влече недействителност на договора, по силата на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК,
то не следва същата да бъде тълкувана разширително. Никъде в закона не е
посочено, че съдържанието на договора следва да съдържа изброяване на
компонентите, които образуват годишния процент на разходите. Законът дава
определение на термина в чл. 19 ЗПК, в който е посочено какво изразява годишния
процент на разходите - общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Нормата
сочи и как се изчислява, като препраща към формула в приложение, какви разходи
не следва да се включват. Именно като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит е посочен и годишния процент на разходите в процесния
договор, поради което съдът счита, че не е налице липса на задължително
съдържание на договора, поради непосочване на компонентите, които са включени в
годишния процент на разходите.
Съдът счита, че с оглед изложеното
не е налице и реално посочване на годишния процент на разходите по кредита, тай
като посоченото в договора – обща сума за плащане в размер на 1186.56 лв. и ГПР
в размер на 49.39 % не отговарят на уговорените в действителност с договора. В
този смисъл съдът споделя становището на ищеца за наличие на скрити разходи още
при отпускане на кредита, както и наличие на заблуждаваща търговска практика,
по смисъла на потребителското общностно право. Още със сключване на договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на задължение, което е извън характерния предмет на договора за
потребителски кредит, посочен по-горе в цитирания чл. 9 от ЗПК, а за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по договора за кредит,
което е допълнително, второстепенно задължение. Действително, наличието или не
на обезпечение може да мотивира страните да сключат или не договора, или да го
сключат при различни условия, най-вече различна цена на услугата, но не следва
да води до промяна на същественото съдържание на договор за кредит, опитвайки
се да се заобиколи императивна разпоредба за максимален размер на ГПР, визирана
в чл. 19, т. 4 от ЗПК. Така формулирано задължението за кредитополучателя цели
единствено получаване на допълнително парично заплащане по договора от
потребителя, уговорено още при сключване на договора, водещо до нарастване на
погасителната вноска по кредита от 38.46 до 65.92 лв. Така уговорения начин на
заплащане, въведените изисквания за вида обезпечение, с посочване на почти
неизпълними критерии, въведени ограничения като възраст, трудов стаж и то при
определен работодател, вид на трудовия договор, дата на издаване на бележка за
доходи от работодателя, ограничаване на лицата, които могат да бъдат поръчители
в зависимост от това дали са юридически или физически и др., краткият срок за
изпълнение на задължението, изключая, че втората хипотеза не касае обезпечение
по смисъла на ЗЗД, налага извода, че още с възникване на задължението се
препятства неговото изпълнение. Кредиторът следва да се съобрази с
платежоспособността на длъжника и риска за предоставяне на кредита преди
сключването му, задължение въведено в чл. 16 от ЗПК. Непредставяне на обезпечение
само по себе си не води до претърпяването на вреди за кредитора, които да бъдат
обезщетени от потребителя. Уговорената неустойка не може да се счита и
уговорена за обезпечение за изпълнение на същинските задължения по договора,
доколкото задължението е именно за предоставяне на обезпечение. Това води до
извода, че задължението е уговорено така, че да бъде препятствано изпълнението
му, за да доведе със сигурност до пораждане на уговорената санкция. Самата тя е
уговорена така, че да се кумулира към погасителните вноски. Всичко това налага
извода, че уговорената наустойка не притежава присъщите за неустойката обезпечителната
и обезщетителната функция, а води единствено до оскъпяване на кредита, сигурно
увеличаване на възнаградителната лихва и представлява печалба за заемодателя,
която обаче е скрита, доколкото не е посочена в общата сума за погасяване на
кредита и не е включена в годишния процент на разходите. Поради това и съдът
приема, че е част от договорената печалба на дружеството кредитор, независимо,
че със цел заобикаляне на закона не е включена като размер в уговорената
възнаградителна лихва, какъвто характер в действителност има тази уговорка. За
това е следвало да бъде взета предвид при изчисляване на годишния процент на
разходите, тъй като по същността си не представлява неустойка, а скрита печалба
на дружеството кредитор, поради което и не приема възраженията на ответника, че
при прибавяне към ГПР по кредита, би се нарушила императивната норма на закона,
определяща съдържанието на тези разходи.
Така, според настоящия състав, се
заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващо лимит на годишния
процент на разходите. В този смисъл и вторият основен спор между страните и
разрешаван противоречиво от съдебната практика е, дали това от друга страна
влече и неизпълнение на задължението за посочване на задължително съдържание на
договора за потребителски кредит – размер на годишния процент на разходите, или
доколкото има посочен такъв, независимо дали е действителният приложим към
договора, се касае единствено за нищожност на клаузата за уговореното
допълнително оскъпяване.
Настоящият състав счита, че
доколкото не са включени в годишния процент на разходите по кредита, разходи,
които съгласно действащата уредба е следвало да бъдат взети включени при
посочване на годишния процент на разходите по кредита, както и такива, които
представляват скрита печалба на дружеството, което води до посочване в договора
на годишен процент на разходите, различен от действителния, е налице липса на
задължително съдържание на договора, а именно липса на посочване на ГПР.
Противното би било в разрез с целите на закона и въведените в него изисквания и
санкции.
Настоящият състав споделя и
твърденията, че с така уговорената неустойка се нарушава разпоредбата на чл.
143 от Закон за защита на потребителите, доколкото е налице уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
потребителя. Така уговорената неустойка задължава потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка,
забрана въведена в т. 5 на цитирания текст, както и не позволява на потребителя
да прецени икономическите последици от сключването на договора, което пък е
въведено като условие за неравноправна клауза в т. 19. Посочването в договора
за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и подвеждаща
информация относно общите разходи по кредита и попада и според настоящия състав
в обхвата на чл. 6, параграф от Директива 2005/29/ЕО, което е още едно
основание за приемане на клаузата относно общата сума, дължима от заемателя, за
неравноправна и влечаща цялостна недействителност на договора, по смисъла на
чл. 4 от Директива 93/13/ЕО.
С Решение на Съда на Европейски съюз по Дело C-453/10 от 15 март 2012 г., по преюдициално запитване, е прието, че
търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит
на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно
нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО,
98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) №
2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски
практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител
да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Установяването
на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на
договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит.
Поради изложеното съдът приема, че е
налице липса на задължително съдържание на договора за кредит, съгласно нормата
на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, включително поради липса на посочване на
действителния лихвен процент и условията за прилагането му, действителният годишен
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
Предвид горното се установява, че
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК не е било спазено. Договорът
е изначално недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, като предявеният
установителен иск се явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде
уважен. Налице е предвидена в закона специална предпоставка за недействителност
на договора, поради което същата следва да бъде прогласена.
Доколкото се уважава главният иск,
съдът счита, че не следва да бъде обсъждан евентуалния такъв за обявяване на
клаузата по чл. 4, ал.2 от договора за нищожна.
По предявения иск за връщане/заплащане
на сумата 494.28 лева – представляваща платена без основание неустойка по чл.4
ал.2 от договора за периода от 27.06.2016 г. до 20.02.2017 г., с оглед
ангажираните доказателства - ССчЕ и изложените по горе съображения сеустанови,
че ищцата е заплатила по договора общо сумата в размер на 895.22 лева, като с
платените сума са погасени: главница 600 лв., лихва 63.77 лв. и неустойка
231.45 лв. Неустойката от 231.45 лв. е заплатена при начална липса на основание
за това, поради което и на осн.чл.55 от ЗЗД ответникът следва да бъде осъден да
върне тази сума на ищеца, като до пълния предявен размер искът ще следва да се
отхвърли като неоснователен и недоказан. На осн.чл.86 от ЗЗД се дължи и законна
лихва в/у главницата, считано от датата на подаване на ИМ до окончателното и
заплащане.
С оглед
изхода от спора и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат разноски,
съобразно представения списък на разноските по
чл. 80 от ГПК. Чл. 38 от ЗА указва, че в случаите на осъществена
безплатна правна помощ на материално затруднено лице, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът
от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Ето защо за
осъщественото безплатно процесуално представителство пред настоящия съд следва
да бъде определено възнаграждение, съгласно действащата норма на чл. 7, ал. 2
от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, определена на
база материален интерес, доколкото така е формулирано в цитираната разпоредба,
в размер на 313 лв., с оглед направено възражение от ответника и
обстоятелствата, че делото не е с фактическа и правна сложност, като е приключило
в едно съдебно заседание. Ответникът следва да бъде осъден да заплати така
определеното възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. А на ищеца,
съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъдат възстановени от ответника
сторените по делото разноски, съгласно приложен списък в размер на 150 лв. за
възнаграждение за вещо лице и 69.78 лв. държавна такса, общо 219.78 лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Т.К.Т., ЕГН: **********,***, и „Вива Кредит“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, Ж.К. „Люлин 7“,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър център“, ет. 2, офис 73 Г, представлявано
от Д.С.Д., че сключеният между тях Договор за паричен заем „Вивакредит План 14
и 30“ № 5282521-13.06.2016, от 13.06.2016 г., е недействителен, на основание
чл. 22 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, Ж.К. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър център“,
ет. 2, офис 73 Г, представлявано от Д.С.Д., да заплати на Т.К.Т., ЕГН: **********,***,
сумата от 231.45 лева (двеста тридесет и един лева и четиридесет и пет
стотинки), представляваща неустойка - получена без основание поради
недействителност на Договор за паричен заем „Вивакредит План 14 и 30“ №
5282521-13.06.2016, от 13.06.2016 г., на основание чл. 22 от Закона за
потребителския кредит, ведно със законната лихва в/у същата от датата на
подаване на ИМ в съда 11.12.2019 г. до окончателното изплащане на задължението,
като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 494.28 лева.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, Ж.К. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър център“,
ет. 2, офис 73Г, представлявано от Д.С.Д., да заплати на Т.К.Т., ЕГН: **********,***,
сумата от 219.78 лева (двеста и
деветнадесет лева и седемдесет и осем стотинки) разноски в производството, на
осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, Ж.К. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър център“,
ет. 2, офис 73Г, представлявано от Д.С.Д., да заплати на адвокат Елена
Георгиева И.,***00122040, с адрес гр. Пловдив, ул. „Хан Кубрат“ № 2, сумата от 313 лева (триста и тринадесет лева) адвокатско възнаграждение, на
осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, за оказаната безплатна
правна помощ на Т.К.Т. по гр.дело № 2780/2019 г. по описа на РС Асеновград.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: