№ 425
гр. Пловдив, 03.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело
№ 20235300500198 по описа за 2023 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по постъпила въззивна жалба, подадена от „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, чрез
пълномощник юрисконсулт Г. П., против Решение № 4045/01.12.2022г.
постановено по гр.д.№ 7013/ 2022 г. по описа на РС – Пловдив, в частта му, с
която е отхвърлен искът за заплащане на договорно възнаграждение по
договор за потребителски кредит № 30043200503 от 13.03.2020 г., над
уважения размер от 334,86 лева до пълния предявен такъв от 444,19 лева.
Решението в останалата част, с което е признато за установено, че М. Н.
К. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, сумата в
размер на 865,69 лева - главница по договор за потребителски кредит №
30043200503 от 13.03.2020 г., ведно със законната лихва от 02.06.2022 г. до
окончателното изплащане на сумата, въз основа на издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 18733/2021
г. на ПдРС, като е отхвърлен искът за главница за горницата над уважения
размер до пълния предявен размер от 1215,69 лева, поради извършено
прихващане с насрещни вземания на М. Н. К. към „Профи Кредит България“
1
ЕООД, с ЕИК ********* в размер на 87,50 лева – недължимо платена сума по
услуга Фаст и 262,50 лева - недължимо платена сума по услуга Флекси по
договор за потребителски кредит № 30043200503 от 13.03.2020 г.; в частта, в
която е осъдена М. Н. К. да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, сумата в размер на 334,86 лева – договорно възнаграждение за
периода 01.11.2020 г. до 03.11.2021 г. по договор за потребителски кредит №
30043200503 от 13.03.2020 г., както и сума в размер на 37,88 лева –
обезщетение за забава, от които 17,61 лева, начислено за периода 02.03.2021
г. до 03.11.2021 г. върху падежирала и неплатена главница и 20,27 лева,
начислено за периода 02.11.2020 г. до 03.11.2021 г. върху падежирало
договорно възнаграждение, както и в частта, в която е отхвърлен искът за
заплащане на обезщетение за забава за горницата над уважения размер до
пълния предявен такъв от 244,41 лева и за периода 02.04.2020 г. до 01.11.2020
г., и са отхвърлени исковете за присъждане на сума в размер на 332,50 лева –
възнаграждение по услуга Фаст и 997,50 лева – възнаграждение по услуга
Флекси, като неоснователни, не е обжалвано от страните и е влязло в законна
сила.
С постъпилата въззивна жалба се обжалва частично постановеното
Решение № 4045/01.12.2022г. по гр.д.№ 7013/ 2022 г. по описа на ПРС, само в
частта му, с която е отхвърлен искът за заплащане на договорно
възнаграждение по договор за потребителски кредит № 30043200503 от
13.03.2020 г., над уважения размер от 334,86 лева до пълния предявен такъв
от 444,19 лева, като неправилно. Споделя се извода на съда, че договорът за
потребителски кредит, сключен между страните, е действителен, поради
което и се дължи заплащане на договорената възнаградителна лихва, въз
основа на също действителна клауза. Оспорва се, че размерът на уговорената
възнаградителна лихва е присъдения от съда, тъй като не е взето предвид
неоспореното писмено доказателство, прието по делото, а именно Анекс 1, в
който се претендира заплащане на договорено възнаграждение за отложени
вноски 5,6 и 7, включени в извлечението като част от вноска 21. С оглед
прогласената от съда дължимост на договорната лихва счита, че същата
следва да се присъди в пълния претендиран размер от 444,19 лв.
Моли да бъде отменено решението в обжалваната част като неправилно
и да бъде постановено ново, с което да бъде осъден длъжника М. К. да
2
заплати възнаградителна лихва над присъдената сума от 334,86 лв. до
претендираната в размер на 444,19 лв., дължима на основание договор за
потребителски кредит № 30043200503 от 13.03.2020 г., ведно със законната
лихва от входиране на заявлението до окончателното изплащане на
задължението.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от страна на М. К., чрез адв. Т.
И., АК Пловдив, в който оспорва подадената жалба като неоснователна и
моли да бъде потвърдено постановеното от районния съд решение, което
счита правилно и законосъобразно, постановено съгласно материалния и
процесуален закон и трайно установената съдебна практика на ВКС по чл.
290 ГПК. Счита, че правилно районният съд е разгледал и невъведени от
страните основания за неравноправност на договорни клаузи, като сочи
основания за недействителност на договора за кредит, доколкото в него не са
посочени по ясен и разбираем начин всички разходи, при липса на методика
за формиране на ГПР, както и как точно се съдържа и как е изчислена
годишната фиксирана лихва по отношение на общия ГПР, като потребителят
е поставен в невъзможност да разбере действителния процент оскъпяване на
кредита. Сочи, че посочените в договора обща сума на плащанията не
съответстват на действителните, а в погасителните вноски по погасителен
план не е посочено разпределението по компоненти - главница, лихва и пакет
допълнителни услуги, не е посочен и действителен размер на ГПР, което
също води до недействителност на договора. Моли да бъде потвърдено
обжалваното решение.
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право и
интерес да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно
правомощията по чл. 269 ГПК, съдът намира, че същото е валидно и
допустимо. Предвид горното следва да бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба доводи.
Пред първоинстанционния съд от “Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК ********* против М. Н. К., са били предявени положителни
установителни искове за признаване на установено между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 1215,69 лева - главница по
3
договор за потребителски кредит № 30043200503 от 13.03.2020 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението – 26.11.2021 г. до
окончателното изплащане на сумата, за които суми е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 18733/2021
г. на ПРС, както и осъдителни искове за присъждане на сумата от 444,19 лв.
възнаградителна договорна лихва за периода 01.11.2020 г. до 03.11.2021 г.,
244,41 лева – лихва за забава за периода 02.04.2020 г. до 03.11.2021 г., 332,50
лева – възнаграждение по пакет допълнителна услуга Фаст и 997,50 лева -
възнаграждение по пакет допълнителна услуга Флекси по същия договор, за
които суми по ч. гр. д. № 18733/2021 г. на ПРС заявлението, подадено по реда
на чл. 410 ГПК, е било отхвърлено.
Твърденията на ищеца са, че между страните бил сключен договор за
потребителски кредит № 30043200503 от 13.03.2020 г., по силата на
договорките в който ищецът - кредитодател превел на кредитополучателя по
лична банкова сметка уговорената сума, но кредитополучателят не изпълнил
задълженията си да върне предоставения му кредит, разсрочен на месечни
погасителни вноски, ведно с уговорените лихви и допълнителни плащания,
поради което кредиторът обявил задължението му за изцяло предсрочно
изискуемо.
Ответникът е възразил срещу действителността на договора, на осн. чл.
22 ЗПК.
Възприетата от районния съд фактическа обстановка не се оспорва от
страните, като съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и
отговора към нея липсват оплаквания.
От фактическа страна е установено и не е оспорено от страните по
делото, че предявените искови претенции съответстват на заявените по ч. гр.
д. № 18733/2021 г. по описа на ПРС, за които е издадена заповед за
изпълнение, връчена на длъжника, който е подал възражение в срок, а
исковете са предявени в едномесечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК, поради
което са допустими и подлежат на разглеждане по същество. За вземанията за
договорно възнаграждение, обезщетение за забава и възнаграждение за
допълнителни услуги заявлението е било отхвърлено, което е породило
4
интерес у заявителя да предяви осъдителни искове за тях. Прието е също, че е
безспорно между страните, че са сключили договор за кредит № 30043200503
от 13.03.2020 г. с посоченото от ищеца съдържание, по който е предоставен
кредит на ответника в посочения в договора размер, както и, че по договора
за кредит са останали непогасени посочените в исковата молба суми.
Въз основа на така приетата фактическа обстановка съдът е счел, че
договорът за кредит не страда от пороци, които да доведат до неговата
недействителност изцяло, като клаузата, с която е уговорена договорната
лихва не противоречи на добрите нрави, поради което претендираната въз
основа на действителна клауза договорна лихва се дължи за посочения от
ищеца период. Изрично в мотивите на акта е посочено, че неплатената
договорна възнаградителна лихва за периода, зададен от ищеца - 01.11.2020 г.
до 03.11.2021 г., съгласно погасителния план /л.18/, изчислена от съда, е в
размер на 334,86 лева, като е уважил за тази част и отхвърлил иска за
горницата.
Във въззивното производство не са събрани други доказателства. При
така установената фактическа обстановка съдът намира решението и за
правилно.
Исковите претенции са били предявени след проведено заповедно
производство, по което е била присъдена главницата по договора за кредит, а
за останалите вземания заявлението е било отхвърлено, включително за
претендираната договорна лихва. В заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист е претендирано неизплатено договорно
възнаграждение в размер на 444,19 лв. за периода от 01.11.2020 г. до
03.11.2021 г. Отхвърлянето на заявлението в тази му част е обусловило
предявяване на осъдителен иск, на осн. чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, при условията
на ал. 3 и 4 на същия текст. Така предмет на исковото производство е била
заявената в заповедното производство претенция, за която съдът е отказал да
издаде заповед за изпълнение. При спазване на диспозитивното начало,
районният съд е преценил основателността на претенцията за заплащане на
договорно възнаграждение за посочения в заявлението период. Така съдът е
уважил искът в размер на 334,86, с оглед заявения със заявлението по чл. 410
ГПК период, като в останалата част, до пълния предявен размер от 444,19
лева, е отхвърлил. Размерът на договорната лихва е изчислен точно по
5
посочения в жалбата анекс, което е посочено в мотивите на решението, но с
оглед периода, за който е била заявена претенцията, съдът е изчислил само
дължимите за него суми. Поради това, с оглед твърденията на ищеца и
представеното от него доказателство, дължимото договорно възнаграждение
за периода на исковата претенция - от 01.11.2020 г. до 03.11.2021 г. е именно
присъденото с решението. Посочените във въззивната жалба вземания са
извън претендирания период, поради което и правилно са били отхвърлени от
районния съд.
Възражението на въззиваемия в отговора на въззивната жалба, че
договорът за кредит се явява недействителен, съдът не обсъжда, поради липса
на съответна въззивна жалба.
Поради изложеното съдът намира въззивната жалба за неоснователна,
поради което следва да бъде оставена без уважение, а решението в
обжалваната част потвърдено.
Решението на въззивния съд не подлежи на касационно обжалване,
съгласно разпоредбата на чл. 280 ал. 3 от ГПК.
При този изход от спора право на разноски има въззиваемия, на осн. чл.
78, ал. 3 ГПК. Претендира се адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗА, поради което не следва да бъде обсъждано направеното от жалбоподателя
възражение за прекомерност, тъй като адвокатското възнаграждение се
определя от съда, в минимален размер, посочен в актуалната към датата на
сключване на договора за правна защита и съдействие редакция на Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Процесуалният представител на въззиваемата страна е
оказал безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата, съгласно представения договор за правна защита и съдействие
пред въззивна инстанция. С оглед изхода на спора и на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати
на адв. Т. П. И. адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., определено по
реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения за безплатна защита пред въззивния
съд.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК,
Пловдивският окръжен съд
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4045/01.12.2022 г., постановено по гр.д.№
7013/ 2022 г. по описа на РС – Пловдив, в частта му, с която е отхвърлен
искът, предявен от „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е,
вх.В, представлявано от С.Н.Н. и И.Х.Г. – Управители, срещу М. Н. К., ЕГН
74101144553, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Стефан Стамболов“ № 61, ет.1, ап.2,
за заплащане на договорно възнаграждение по договор за потребителски
кредит № 30043200503 от 13.03.2020 г., над уважения размер от 334,86 лева
до пълния предявен такъв от 444,19 лева.
В останалата част Решение № 4045/01.12.2022 г., постановено по гр.д.№
7013/ 2022 г. по описа на РС – Пловдив, не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е,
вх.В, да заплати на адвокат Т. П. И., рег. № **********, АК - Пловдив, със
служебен адрес гр. Пловдив, ул. „Опълченска“ № 13, ет. 1, оф. 3, сумата от
400 лв. (четиристотин лева) възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство в производството, по договор за правна защита
и съдействие от 16.02.2023 г. с М. Н. К., на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7