№ 130
гр. София, 10.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
ДИМИТРИНКА ИВ.
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от ДИМИТРИНКА ИВ. КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА Въззивно гражданско дело № 20221100501896 по описа за
2022 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С Решение № 20001258 от 07.01.2022г., постановено по гр. д. № 49665/2019г. по
описа на СРС, 166 състав е осъдил ответинка В. С. П. да заплати на „К.Б.” ЕООД на
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр. с чл. 6 ЗПФУР във вр. с чл. 99 ЗЗД сумата от
1000 лв., представляваща главница по Договор за кредит № ********** от 01.0858.2016г.,
сключен с „4Ф.” ЕООД ведно ссъс законнат алихва то 28.088.2019г. до изплащане на
вземането и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 500 лв разноски в производството пред
СРС.
Срещу решението в частта, с която са уважени предявените искове е подадена
въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство В. С. П.. в която са
изложени съображения за неправилност и необоснованост на постановеното решение.
Твърди, че претендираното от ищеца вземане се основава на сключения между въззиваемата
страна и първоначалния кредитор на въззивника договор за цесия, за който ответникът не
бил надлежно уведомен. По излогените съображения твърди, че исковата претенция е
неоснователна предвид липсата на активна материална легитимация на ищеца. Освен това
излага доводи, че липсва съгласие за сключване на договора за кредит от страна на
въззивника. Твърди, че по делото липсват доказателстнва че е налице изискуемото от
закона потвърждение за склюване на договора за кредит с описаните в исковата молба
параметри. Твърди, че по тази причина следва да се приеме, че между страните не е налице
договорно правоонтошение, а размененеите плащания между страните са на извъндоговорно
основание. По изложените събображения моли за отмяна на обжалваното решение в цялост
и постановяване на такова, с което исковите претенции на въззивамата страна да бъдат
отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от
„К.Б.“ ЕООД, с който заявява, че я оспорва. Поддържа, че по делото са представени
доказателства, с които несъмнено се установява, че между „4Ф.” ЕООД и „К.Б.” ЕООД е
сключен договор за цесия, по силата на който въззиваметата страна е придобила вземанията
срещу ответника, произтичащи от договор за кредит. Твръди,че ответникът се счита
надлежно уведомен за сключването й, защото в хода на процеса чрез исковата молба
уведомлението е достигнало до ответника. Посочва още, че уведомяването може да бъде
извършено черз особения представител.Отделно сочи, че уведомяването не е елемент от
фактическия състав на договора за цесия. Относно твърдението за липса на договор за
кредит въззиваематастрана сочи от разписката за извършено плащане от 01.08.2016г. се
установява, че още в деня на сключване на договора за кредит въззивникът е усвоил сумата
от 1000 лв. Моли решението да бъде потвърдено като правилно. Претендира заплащане на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева за осъществено процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба и отговора относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Производството по гр.д. № 49665/19 г. по описа на СРС, 166 състав е образувано по
искова молба, подадена от „К.Б.“ ЕООД против В. С. П., с която е предявен осъдителен иск
с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240 от ЗЗД , и чл. 86 и чл. 92 от ЗЗД Ищецът
твърди, че на на 01.08.2016г. между „4Ф.“ ЕООД (заемодател) и В. С. П. (заемател) бил
сключен Договор за паричен заем № **********, по силата на който на заемателя била
предоставена сума от 1000 лева, който бил усвоен в търговски обект от клоновата мрежа на
„Изипей” АД още на датата на отпускне на кредита- 01.08.2016г. С подписването на
договора ответникът удостоверил, че е получил сумата от 1000лв. като договорът имал сила
на разпхиска за предадената, съответно получена сума. Ответникът като заемател се е
задължил да ползва и върне сумата, съгласно условията н асклйчения договор като заплати
сума в размер на 1240 лв. на датата н ападежа 31.08.2016г. Твърди, че с договор за продажба
и прехвърляне на вземанията № BGF-2018-033 от 23.11.2018г. „4Ф.“ ООД, в качеството на
цедент, е прехвърлило на „К.Б.“ ЕООД, в качеството на цесионер, вземания,
индивидуализирани в приложение № 1, в което по № 562 е включено вземането спрямо
ответника В. С. П. по договор за кредит № ********** с общ размер но 2 387.60 лв., от
които главница – 1000 лв.; 1097.60 лв. цедирана наказателна лихва и 206.31 лв. такса за
експресно разглеждане. С молба от 19.10.2020г. ищецът прави оттегляне на иска относно
следните суми: 1097.60 лв. цедирана наказателна лихва и 206.31 лв. такса за експресно
разглеждане. Моли ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца следните претендирани
суми: 1000 лв., представляваща непогасена главница по договор за кредит № ********** и
законна лихва върху главницата считано от подаване на исковата молба до окончателно
изпалащане на вземането.. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на ответника В. С. П. чрез назначения
му особен представител, с който заявява, че оспорва предявения иск. Поддържа, че не е бил
уведомена за извършената в полза на ищеца цесия. Оспорва твърдението, че между страните
е възникнало облигационно правоотношение, въз основа на което да се претендира исковата
2
сума. Поддържа, че процесният договор за кредит е нищожен в частта, в която са уредени
лихвите, поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване
на нормите на чл. 11, т. 9, т. 10, от ЗПК във връзка с чл. 22 от ЗПК, като се поддържа, че
договорът за потребителски кредит е недействителен на това основание. Моли предявения
иск да бъде отхвърлен. Претендира на правените разноски.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС.
По делото се установява, а и страните не спорят, че по договор за кредит №
**********/01.08.2016г., за „4Ф.“ ЕООД е въникнало задължението да представи на
ответника сума в размер на 100 лв., а за ответницата – задължението за изплащане на сумата
в 30 дневен срок – 31.08.2016г. ведно с уговорените лихва и такси. Общият размер
надължимата сума съгласно представения договор за кредит била в размер на 1240 лв.
Страните не спорят и относно обстоятелството, че с договор за продажба и прехвърляне на
вземанията № BGF-2018-033 от 23.11.2018г. „4Ф.“ ООД, в качеството на цедент, е
прехвърлило на „К.Б.“ ЕООД, в качеството на цесионер, вземания, индивидуализирани в
приложение № 1, в което по № 562 е включено вземането спрямо ответника В. С. П. по
договор за кредит № ********** с общ размер но 2 387.60 лв., от които главница – 1000 лв. ,
наказателна лихва за перидоа 08.0.2016г. -22.11.2018г. -1097.60 лв., такса за експресно
разглеждане – 206.31 лв., договорна лихва за срока на договора от 01.08.2016г. до
31.08.2016г. – 33.69лв. и такси за събиране в размер на 50 лв.
Въззивникът оспорва надлежното уведомянане на длъжника за извършената цесия.
Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в нормите на чл. 99-100 ЗЗД. Цесията е
правен способ за прехвърляне на субективни права 2 /вземания/, по силата на която настъпва
промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на
когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Могат
да бъдат цедирани както вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от
закона и следва от тяхното естество – чл. 99, ал. 1 ЗЗД. От правилото, установено в ал. 2 на
посочената норма, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който
цедентът го е притежавал, следва, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат
бъдещи, а само съществуващи вземания, т. е. тяхното съществуване е условие за нейната
действителност. Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо
от друго правно основание. За да произведе действието си спрямо длъжника, договорът за
цесия следва да му бъде съобщен от предишния кредитор, съгласно разпоредбата на чл. 99,
ал. 4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да узнае за договора за
цесия, с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го защити
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което вече не е носител на
правата по съответния договор. Съгласно приетото в съдебната практика /решение по т. д. №
362/2015 г. на ІІ ТО на ВКС, решение по т. д. № 12/2009 г. на ІІ ТО на ВКС и др. /,
предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението
до длъжника като негов пълномощник. Не е спорно в практиката, че уведомяването може да
се извърши и с получаване от длъжника на препис от исковата молба на цесионера, защото
то е факт, осъществил се до приключване на устните състезания, подлежащ на съобразяване
от съда – чл. 235, ал. 3 ГПК. Уведомяването в тази хипотеза на особения представител на
длъжника се приравнява на лично такова. Приемането от особения представител на
материалноправното изявление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирано до отсъстващия ответник, е
допустимо, защото то не е с оглед личността на длъжника и не се свежда до негово строго
лични субективни права. В случая, противно на възражението на процесуалния
представител на въззивника, е налице нотариално заверено пълномощно, видно от което
старият кредитор /цедент/, изрично е упълномощил новия кредитор /цесионер/ да извърши
уведомяване на длъжниците, по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, за вземанията , които са
предмет на Договора за прехвърляне на вземанията от 23.11.2018г., сключен между „4Ф.“
ЕООД и „К.Б.“ ЕООД /л. 32 от гр.д. № 49665/2019г. по описа на СРС/. Този въззивен
3
съдебен състав изцяло споделя извода на съдията – докладчик от СРС, че длъжникът е
надлежно уведомен за извършената цесия, след като на особенния му представител е връчен
препис от исковата молба, поради което неоснователен е и доводът на жалбоподателя за
липса и ненадлежно уведомяване.
Неоснователни са доводите на въззивника, че липсва съгласие на ответника за
сключване на договора за кредит. Относно наличието на валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за предоставяне на Ф.ови
услуги от разстояние. Правилен е изводът на първоинстаницонния съд, че в конкретния
случай е налице свалидно сключен договор за кредит. Формата за действителност на
договора за потребителски кредит съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК е писмена – на хартиен или
друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора. Законодателят е дал дефиниция и на понятието „траен носител“ в § 1,
т. 10 от ДР на ЗПК, а именно това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да
съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване
за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и
който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. В
настоящият случай договорът е сключен по електронен път . Електронното изявление,
записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ (чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ). Електронното изявление е
представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна
информация (чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията
на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 1.07.2011 г.) – за
електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана
с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение
на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 от ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен – арг. чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ. Когато посочените предпоставки са
налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава,
каквато законът признава на подписания писмен документ, ако се касае за частен документ,
той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 от ГПК) – в този
смисъл решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г., на ВКС IV г. о., определение
№ 169 от 6.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017 г., на ВКС I т. о).
По делото е безспорно установено, че е налице сключен между посочените страни
договор. Това е видно от приложжения към исковата молба Договор за кредит №
********** от 01.08.2016 г. с приложени към същия общи условия, разписка за извършено
плащане № 2000000108161854/01.08.2016 г. Безспорно е и обстоятелството, че ответниктъ е
получил отпусната му сума. Това се установява от приложената към делото разписка от
"Изипей " АД № 07000469105100/01.08.2016 г., с наредител на сума в размер на 1000 лв.
ВИВУС и получател на плащането В. С. П., ЕГН ********** адрес: ******* с основание на
превода: „ЕГН **********/**********”. В посочената разписка, издадена от "Изипей" АД,
фигурира името и единният граждански номер на ответника, номер и дата на издаване на
документа за самоличност, които ответникът сам е попълнил във формуляра заявление за
предоставяне на кредит, както и номерът на договора за кредит, сключен между страните по
реда на ЗПФУР. Посочената разписка е представена и приета като писмено доказателство в
съдебното заседание пред настоящия състав на СРС, проведено на 07.10.2021 г., като
ответникът не е оспорил документа, подписан от него, по реда на чл. 193 ГПК. Ето защо
съдът намира, че подписвайки разписката, ответникът е направил извънсъдебно признание
на неизгодния за него факт на получаване на сумата по кредита. Това признание се ползва с
висока доказателствена стойност, като същото се подкрепя и от останалите посочени по-
горе писмени доказателства, а от страна на ответника не са предприети процесуални
действия по оборване формалната доказателствена сила на документа.
По изложените съображения се явяват неоснователни доводите на въззивника, че от
4
представените по делото писмени доказателства не е установено безспорно наличието на
облигационно правоотношение по договор за кредит между праводателя на ищеца "4Ф."
ЕООД и ответника.
Доколкото изводите на настоящия въззивен състав изцяло съвпадат с тези на СРС,
въззивнната жалба е неоснователна, а решението следва да се потвърди като правилно и
постановено в съответствие с приложимите материален и процесуален закон, а въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Същият следва да
бъде осъден да заплати държавна такса в размер на СГС в размер на 25 лв., поради
обстоятелството, че е представляван от особен представител и при депозиране на въззивната
жалба не е внесъл депозит.
Съобразно този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски за
въззивното производство се поражда само в полза на въззиваемата страна – ищец. На
основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивникът дължи на ищеца сумата от 100 лв., представляващ
юрисконсултско възнаграждение и сумата от 360 лв., платен депозит за особен
представител.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20001258 от 07.01.2022г., постановено по гр. д. №
49665/2019г. по описа на СРС, 166 състав.
ОСЪЖДА В. С. П., ЕГН **********, с адрес гр. София, кв. ******* да заплати на
„К.“ ЕООД, ЕИК: ******* сумата от 460 лв. сторени разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА В. С. П., ЕГН **********, с адрес гр. София, кв. ******* да заплати на
заплати държавна такса в размер на 25 лв. по сметка на СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5